Кара Елиът
Да съгрешиш с негодник (19)

Деветнадесета глава

— Събиране в тесен кръг? — Джак прозвуча скептично. Последва Лукас докато излизаха от Уайтс и се озоваха на Сейнт Джеймс Стрийт. — Наистина ли го смяташ за разумно?

— Така или иначе целта не е да се забавляваме или да играем на игри — каза Лукас в защита. — Лейди Шефилд не може да стои сама в дома си, не и след случилото се снощи. Семейството на покойния й съпруг става все по-безскрупулно.

— Или по-отчаяно — отвърна Джак.

Лукас ускори крачката си и свърна по една от малките улички.

— Същите мисли минаха и през моята глава, разбира се. Но не е много логично. Изглежда, че времето е благосклонно към семейството на Шефилд. Те могат просто да си седят и да чакат, докато смъртоносните им лъжи отровят Кийра.

— Може би се опасяват, че щом се омъжи и навлезе отново сред обществото, няма да им бъде толкова лесно да я клеветят.

— Но… — поде Лукас.

— Те не знаят, че годежът е фиктивен — отбеляза Джак. Известно време повървяха мълчаливо, преди приятелят му да попита — има ли някаква причина, заради която биха нахълтали в кабинета й?

— Едва ли — отвърна Лукас. — Работи по разкодирането на древен ръкопис, който може да се окаже с някаква стойност за правителството. Но семейството на Шефилд няма откъде да знае за това. Лейди Кийра не е казала на никой, освен на приятелките си, които са много дискретни.

— А ти?

— Не, по дяволите — той се поколеба. — Е, може би намекнах по нещо на Ингълс, Грийли и Фарнъм, но те обещаха да не споменават нищо по темата.

Джак се изсмя на твърдението.

— Обезумял ли си? Това трио клюкарки с развързани езици да пази тайна?! До сега новината е обиколила града и един Господ знае колко е била доукрасена.

— Май беше тактическа грешка от моя страна — съгласи се Лукас. — Още една причина, да я изведа от Лондон — той обсъди списъка с необходимите за пътуването неща. — Защо не дойдеш с нас за няколко дни? Прекарваш много време в игралните зали напоследък. Глътка свеж въздух ще ти се отрази добре.

— Спести ми лекцията за целомъдрен начин на живот — приятелят му направи гримаса. — Кой друг ще идва?

— Чичо ми и лейди Ариел Грейсчърч решиха доброволно да дойдат като придружители — отвърна Лукас. — О, и маркиза Де ла Джиамати.

— Устатата дама — измърмори Джак.

Лукас се ухили.

— Да, доста очарователна е.

— Нещата, които изрича, биха засрамили и коняр.

— Лейди Джиамати?! — Лукас поклати недоверчиво глава. — Преувеличаваш.

Приятелят му направи гримаса.

— Повярвай ми.

— О, хайде де, та тя е самото олицетворение на ренесансовия финес.

— Не забравяй, че Макиавели и Борджиите също са част от Ренесанса — изстреля Джак в отговор.

Минаваха покрай спортния магазин „Силиман“, Лукас се загледа във витрината и не продължи с коментарите.

— Изчакай ме тук, ще вляза вътре. Няма да се забавя.

Приятелят му измърмори и махна рязко с ръка.

— Побързай. Имам среща с Де Куинси в „Леговището на вълка“.

Поръчките бяха изпълнени бързо, но когато излезе, Джак не бе наоколо.

— По дяволите — изруга Лукас тихо. Той също бързаше. Огледа се и най-накрая забеляза приятеля си да разглежда продуктите в отсрещния печатарски магазин. Беше готов да си тръгне и точно в този момент влезе една дама.

Алесандра де ла Джиамати, следвана по петите от някакъв джентълмен. Изглежда си разменяха остри реплики. Лукас се намръщи и приклекна, за да не го видят, но преди да защити дамата, Джак се намеси.

— Чу маркизата, Джирардели — процеди Джак през зъби. — Помоли те да я оставиш на мира. Каквито и да са ви маниерите в Милано, тук в Лондон от един джентълмен се очаква да уважи подобна молба.

— Гледай си работата, stronzo^[1]! — тросна му се мъжът.

Лукас се спотаи в сенките, не желаеше да се намеси. Смътно разпозна благородника от северна Италия, който бе пристигнал в града наскоро. Джовани Марко Мусто де ла Джирардели вече имаше доста неприятна репутация с разюзденото си отношение към дамите. Както и да е, Алесандра не изглеждаше очарована от вниманието му.

След като стрелна графа с мрачен поглед, тя се обърна към Джак. В очите й проблясваше зле прикрит гняв.

— Сър, запазете героичните си прояви за някое глупаво английско момиче, което се нуждае от помощта ви. Аз мога да се справя сама.

— Si, si, дамата е убедена, че може да се погрижи за себе си — провлачи Джирардели. — Ако бях на ваше място, не бих се приближил. Тя има опасен нрав.

Аристократичното лице на Алесандра се изчерви, а после побеля. Джак не помръдна.

— Съжалявам, честта ми налага да се уверя, че този позьор ще спре да ви безпокои на публично място.

— Мъже — тя стисна зъби раздразнена. — Вие и вашите глупави правила. И двамата вървете по дяволите.

— Маркизата не харесва правилата — сопна се Джирардели.

— Но аз да — възрази Джак. — А възпитаното общество си има стриктни такива, когато поставяте дама в неудобно положение. Оттеглете се, преди ботушът ми да ви помогне да забързате крачката си.

— Внимавай, amico^[2] — каза Джирардели. — Още една дума и ще натикам тези перлени зъби в червата ти.

— Бих искал да видя как ще опиташ — отвърна Джак.

— Не, не би искал — каза италианецът тихо.

Лукас чу достатъчно. Излезе от сянката, преди нещата да загрубеят.

— О, ето къде си бил, Джак — той леко докосна шапката си с пръсти, обръщайки се към Алесандра. — Добър ден лейди Джиамати. Какъв прекрасен ден за разходка, нали? — кимна леко към италианския граф — Лорд Джирардели? Мисля, че се засякохме на соарето у лейди Уайлдър.

— Si — Джирардели присви раздразнено очи, но отстъпи назад с пресилен поклон. — Ciao, signora. Оставям ви на английските ви обожатели. Разговорите за родината ни донасят толкова сантиментални спомени. С нетърпение ще чакам да си поговорим отново.

Усмивката на Алесандра замръзна, но Лукас долови лека руменина по страните й. Тя не отрони и дума докато графът не се скри зад ъгъла, след което въздъхна тежко.

— Наистина, сър — каза тя тихо, като се вгледа в Джак, — следващият път, когато ви се прииска да си поиграете на рицар в блестяща броня, размахайте меча си пред друг.

— Може да ми кажете grazie^[3] — измърмори Джак.

Тя му отвърна нервно на италиански.

Лукас предположи, че едва ли бяха думи на благодарност.

— Моля да ме извините, имам и други задачи — добави маркизата. — Както виждате, прислужницата ми ме чака в съседния магазин и нямам нужда от ескорт.

— Това пък какво беше? — запита се той, след като Алесандра се отдалечи.

— Не ме питай — изръмжа Джак. — Ето на това му викам надменна и огнена жена. Кълна се, че е по-опасна от мечка с трън в задника.

— Чудесен задник, между другото — забеляза Лукас.

— Бог да е на помощ на мъжа, който се осмели да я преследва — изражението на приятеля му помръкна, докато гледаше как се полюшват бедрата й. — Не си струва напрежението.

— Като стана дума за напрежение — Лукас вече бе сериозен, — утре, рано призори, заминавам с лейди Шефилд и останалите за провинцията. Ще имам нужда от помощта ти. Трябва да съберем още информация за грубияна, който се опита да ме премаже в парка…

 

 

Кийра слушаше заглъхващия шум от вълните, които се разбиваха в скалите. В звука на океана имаше някакъв успокояващ ритъм. Прилив и отлив. Природата й напомняше, че животът бе в постоянно движение. Искаше й се в нейния да не се вихреха толкова опасни течения.

Тук поне й се струваше, че във въздуха витае спокойствие. Хвана здраво дръжката на прозореца, отвори широко кепенците и изпъна лицето си, за да усети нежния полъх на соления бриз. От това, което бе видяла до тук, имението на сър Хенри наистина бе като храм всред великолепно уединение. Безопасно пристанище от заплашващата я буря. Здрачът потопи гребена на хълма край имението в пурпурни мъгливи сенки. Наоколо се носеше песента на щурчета, а в далечината бухаше самотен бухал.

Предвид всички обстоятелства, пътуването от Лондон бе преминало доста спокойно. Сър Хенри имаше пътническа карета, приспособена специално за състоянието му. При цялото обгрижване от страна на графа по време на пътя, Кийра не се съмняваше, че възрастния барон се чувстваше удобно. Колкото до нея, между жизнерадостното бърборене на Перегрин и приятната компания на Ариел, тя дори и не усети как мина времето.

Щом се отбиха от главния път край брега, бързо стана ясно, че областта не бе много обитаема. За последните няколко мили от пътуването не бе видяла нито един дом наоколо. Главният вход към пътя до самото имение бе охраняван от малка каменна постройка.

Хенри обясни, че в момента там живеят пазача на дивеча и семейството му. Имаше четирима здрави сина. Роднините на Шефилд едва ли биха дръзнали да й създават проблеми тук. Щяха да наблюдават и да изчакват. Кийра се бе уморила да стои свита и в очакване на следващото им действие. Беше време да посрещне клеветите им. Въпросът бе как. Въпреки неравния и изтощителен път, Кийра бе твърде неспокойна, за да заспи. След като пристигнаха им бе сервирана лека вечеря. Хенри и Ариел предпочетоха да занесат храната в стаите си и да се оттеглят за вечерта. Храненето премина приятно, въпреки че имаше за компания само Хадли и сина си. Все още се долавяше леко напрежение между нея и графа, но Перегрин ги обсипваше с въпроси за живота на село и настроението бе ведро. Алесандра и Изабела трябваше да пристигнат вдругиден, което щеше да я откъсне от компанията на Лукас.

Колкото повече, толкова по-весело, помисли си тя вяло.

Вик откъм поляната привлече вниманието й. Розовозлатисти ивици светлина раздираха небето и обгръщаха лудуващия й син в мек отблясък. Перегрин се наслаждаваше на огромното, рошаво куче, което тичаше след пръчката. Хадли също се смееше. Черната му, по момчешки разрошена коса, се спускаше небрежно по яката му, докато бършеше ръце в панталона си.

Камериерът му несъмнено щеше да получи удар, при вида на калните следи примесени с кучешка слюнка, които покриваха фината вълна. Точно в този момент вдигна погледа си към нея и й помаха. Кийра бързо извърна глава, преструвайки се, че не е видяла жеста. Но колкото и да искаше да му е ядосана, не й беше лесно да се преструва на обидена, когато виждаше колко усилия бе положил, поемайки отговорността за делата й.

Местена като марионетка. Част от нея бе гневна от отношението му, тъй като бе подлагана на достатъчно тормоз в живота си. И все пак, част от нея бе достатъчно слаба, за да приеме с благодарност факта, че той поема юздите. Кийра наблюдаваше как залязващото слънце изпраща плаващи отблясъци от светлини и сенки по леглото й. Собствените й емоции бяха също толкова променливи. С размити очертания, преобразяващи се за секунди.

— Мамо!

Кийра въздъхна и отново застана до прозореца.

— Мефисто е великолепен, нали? — Перегрин се опитваше да се измъкне от мокрия език на кучето. — Хадли каза, че има малки кученца и ако ми позволиш, мога да си взема едно.

— Ще видим — извика тя. — Но сега трябва да се прибереш, за да се изкъпеш.

— Но мамо, не съм уморен.

— Майка ти е права — Лукас хвана животното за каишката. — Стъмнява се, а днес имахме дълъг ден.

— Но…

— Пери.

Само това бе достатъчно, за да накара момчето да прекрати протеста си.

— Да, сър.

Закачливо потупване по врата, изпрати сина й към вратата на терасата.

— Съжалявам — Лукас погледна нагоре и сви рамене извинително. — Не съм давал никакви обещания. Казах „може би“.

— Момчетата на тази възраст приемат всичко буквално и не улавят нюанса на езика — отвърна тя предпазливо.

— Е — той хвърли пръчката в полумрака и загледа как кучето подскочи да я преследва. — Възрастните също. Някак, въпреки най-добрите ми намерения, все успявам да те засегна — тонът му бе също толкова предпазлив, колкото и нейния. — Нека да се извиня, отново.

— Не искам да ме смятате за неблагодарна, сър — но дори в собствените й уши, прозвуча дистанцирано. — И без друго животът ми е доста объркан в момента — продължи тя. — Моля те, не го прави още по-труден.

— О, аз съм много семпъл човек — отговори той с нотка цинизъм. — Предпочитам да се съсредоточавам в основните неща, мадам. Това прави ситуацията по-лесна — той подсвирна на кучето и се запъти към нарастващите сенки.

Тя въздъхна. Нарочно ли се правеше, че не разбира?

Както и да е. Синът й пристигна и не й остави много време за тревоги. Прикри чувствата си и се заслуша с усмивка в разказите на момчето за обора и кучешката колиба. Каквото и да усещаше, то не биваше да помрачава радостта на Перегрин по време на престоя им тук.

Трябваше доста да я убеждават, за да се съгласи, че той може да се настани в детската стая на графа, разположена нависоко в главната кула. Тя и Ариел обитаваха източното крило, а баронета и племенника му — западното. Хадли я увери, че Пери бе в пълна безопасност. Стълбите бяха единствения начин да се качиш и да слезеш от там, а коридорът щеше да се охранява през нощта от лакей. Като допълнителна предпазна мярка Лукас назначи бавачка, която щеше да спи в съседната на детето стая.

Виждайки как синът й възприема временното пребиваване в провинцията като огромно приключение, Кийра не посмя да му откаже.

— Хадли каза, че когато конярят пристигне с конете ще научи мен и Иза как да правим салто на седлото — сподели Перегрин със сънлива усмивка. — Точно като акробатите от Астли.

— Чудесно — тя му помогна да облече нощната си риза. — Искаш ли да остана и да ти прочета приказка?

Той завъртя очи.

— Видя ли войската от оловни войници на рафта? Хадли каза, че мога да си играя с тях, когато си поискам. Има полк от хусарска кавалерия и батарея от месингови артилеристи.

— Е, явно книгата не може да предизвика такова въодушевление — Кийра го целуна по челото. — Имаш половин час да ръководиш армията и след това Алис ще изгаси светлината.

Перегрин се намръщи.

— Лека нощ, миличък. Сладки сънища.

— Лека нощ, мамо.

Кийра затвори вратата, преди да отрони тежка въздишка. Освен, че се бе заел да подобри уменията на децата по крикет, Хадли им бе обещал и да ги научи да яздят. Наистина бе чудесен с тях. Трябваше скоро да създаде и свои…

Мисълта за чернокоси палавници с дяволити усмивки изпрати копнеж по цялото й тяло. Не, не си мисли за бебетата на Хадли. Стомахът й се присви. Нито пък как ще ги направи.

Разкаянията от миналото нямаха място в настоящето или бъдещето. Отдавна се бе примирила с факта, че Перегрин ще бъде единственото й дете. Кийра слезе по стълбите и понечи да отвори вратата на стаята си. Единствената й мисъл в момента бе, да го държи на безопасно разстояние на всяка цена.

 

 

Кучето излая, а след това изскимтя.

— Съжалявам — Лукас прекрачи през пръчката в краката му. — Знам, че е забавно да лудуваш цяла нощ, но е време да се връщаш в колибата — златистите очи го погледнаха разочаровано.

— Не ме гледай така. Аз съм далеч по-разстроен от теб.

Мефисто наостри уши и размаха опашка с надеждата, че думите може би означаваха, че играта още не е свършила.

— Хайде — Лукас прекоси поляната и се запъти към обора. — Ти поне може да подъвчеш кокал, за да се разсееш.

След като заключи колибата и се увери, че вратите на обора са затворени, огледа отново всичко наоколо, преди да се запъти към къщата. Познатият мирис на бор, прясно окосена трева и солена вода, които се прокрадваха в нощния бриз, събудиха детските му спомени. Въпреки уединението, той се наслаждаваше на посещенията си тук. За едно момче имаше много неща, които да разгледа. Не трябваше да забравя да покаже на Перегрин дупката на язовеца, както и пещерата под скалите край океана. Той осъзна със задоволство колко се бе привързал към момчето. Колкото до майка му…

Лукас се спря и погледна към небето. Потъмнелите облаци се бяха разпръснали и разкриваха гледка към безбройните звезди и пълната луна. Нищо чудно, че му се бе приискало да вие срещу трептящата й, сребърна светлина. Знаеше, че има научно обяснение за мощния ефект на луната над природата. Въртене, гравитация — може би точно това приповдигаше емоциите му, които прииждаха като океански прилив.

Не бе възнамерявал да взема Кийра насериозно. За Лудата глава Хадли, животът бе само и единствено за разпуснати удоволствия. И все пак, някак си бе попаднал в странно течение. Водовъртеж, който го дърпаше далеч от познатите води. Улавяше се как бе дълбоко загрижен за нея и сина й.

Глупак ли бе, задето допускаше, че образована дама и негодник биха могли да имат бъдеще? Тя бе изстрадала един егоист в живота си. Той не искаше да я наранява повече. И без друго му беше ядосана, задето я принуди да напусне Лондон. Загрижеността му бе изтълкувана като тормоз. Толкова по въпроса за разбирателството помежду им. Сигурно бръщолевеше на китайски, да обясни действията си.

Усещаше се някакво негласно напрежение. Лукас знаеше, че жените не приемаха сексуалните си флиртове небрежно, както правеха мъжете. Кийра намекна, че той възнамерява да използва онази следобедна предигра, за да я манипулира. Стисна челюст. По дяволите, нямаше нищо такова, но тя отказваше да го изслуша.

Една част от него искаше да стои настрана от каквито и да е емоционални отношения с Кийра. Докато друга бе готова да отхвърли общоприетите норми и да рискува, скачайки в дълбоките води. Да захвърли предпазливостта си на вятъра. Сега вече звучеше като Лудата глава Хадли.

Погледна към океана и се заслуша в далечния тътен на разбиващите се в скалите вълни. Може би по-добрата страна на природата му най-сетне намираше начин да се изрази.

Постоя така известно време, чудейки се дали да се отправи към леглото си или да обиколи земите още веднъж. Ходенето надделя над мисълта за безсънното мятане сред завивките. Така или иначе нямаше да успее да заспи.