Кара Елиът
Да съгрешиш с негодник (15)

Петнадесета глава

Лукас сложи обутите си в пантофи крака на решетката и се загледа в огъня, който се издигаше от горящите дърва. О, той наистина бе злодей. Само крайно покварен дявол би имал такива нечисти помисли. Пламъците лумтяха бясно и едва не опърлиха подметките му.

Лейди Шефилд, греховно чувствената Кийра, се бе обърнала към него за утеха и той се бе отзовал с удоволствие. Държа я в обятията си, милва я, предложи й рамо, на което да се облегне. И й каза, че прави всичко това в името на приятелството. Лъжец.

Развратен, похотлив лъжец. Лукас разхлаби колана на халата си и се опита да се намести по-удобно върху меките кожени възглавници на стола. Проклятие, един почтен мъж не би се възползвал безсрамно от временната й слабост. Но от друга страна, той никога не се бе преструвал на образец за целомъдрие. Направи гримаса и си наля питие.

По дяволите, усещането за тялото й срещу голата му плът бе толкова приятно. Гъвкавите й извивки сякаш бяха изваяни, за да са му по мярка. Част от него, естествено само много малка част, искаше да й предложи стабилна опора. Останалата половина от тялото му копнееше да вдигне полите й и да я обладае лудо и яростно.

Вътрешният му разумен глас крещеше в опит да се пребори с рева на плътското желание.

Не беше необходимо да е гений, за да се досети кой щеше да надделее.

Жаравата пращеше и изпрати облак дим нагоре. Покварен мъж, повтори си той. Вероятно топките му щяха да се пекат в най-дълбоката яма на ада вовеки веков. Но дори и това предупреждение не охлади похотливите и развратни желания, които се вихреха дълбоко в него. Никога не е бил порядъчен. Живееше охолно. Нямаше причина, заради която да си помисли, че би могъл да се промени.

Та той беше Лудата глава Хадли, нали така?

Протегна се за брендито и забеляза, че бутилката беше празна като мерзката му душа. Метна я през рамо с иронична усмивка. Да, беше приятно да се намери дама, която да погледне на него като на герой. Рицар, а не мошеник.

Но беше дяволски трудно да си благороден. Да бъдеш безскрупулен развратник бе много по-лесно, отколкото да се стягаш за битка с огнедишащи дракони.

Кийра бе разочарована от всички мъже в живота си и не очакваше нищо повече. Лукас усети как стомахът му се присви. Тя заслужаваше повече, разбира се. И въпреки това, той бе твърде голям егоист, за да се оттегли. Животът бе изпълнен с горчиви разочарования. Ако не можеше да й осигури душевно спокойствие, поне би могъл да й достави физическо удоволствие, макар и за кратък момент. Какво лошо имаше в това?

Отвори бутилка бордо и отпи от виното. Тя не беше някоя безгрижна и невинна госпожица. Бе усетила ударите и стрелите на всеобщото презрение. В момента се нуждаеше от някой, който да я накара да се почувства желана. Да почувства, че живее отново. Той усещаше, че тя става по-отстъпчива.

Съблазняването щеше да й се отрази добре, реши той. Можеше и да му благодари накрая.

Зъл, зъл — припяваха езиците на пламъците. Не се нуждаеше от шеговития им шепот, за да е наясно, че изопачаваше реалността според нуждите си. Лукас затвори очи и предпочете да се вслуша в тъмната страна на природата си. Уговорката им бе за равен обмен на услуги. Тя възнамеряваше да го научи на всичко за интелекта. Той щеше да й предаде няколко урока по похот.

Досега само се бяха подготвяли взаимно…

 

 

Кийра отвори стъкленица с есенция от хвойна и се зае да свари лечебно масло за вана за една болнава приятелка на Ариел. Острият аромат на вечнозеленото растение беше силен балсам за успокоение както на тялото, така и на духа. Може би ще е добре да направи повече от отварата. Умът и мускулите й сякаш бяха вързани на възли.

Успокой се, укори се тя. В крайна сметка се бяха отървали сравнително невредими от злополуката. Изглежда, че Перегрин нямаше остатъчни ефекти от шока. Колкото за Хадли, когато си тръгна снощи, куцането му почти не се забелязваше. На сутринта сигурно е бил доста схванат…

О, беше време да добави масло към отварата. Сложи още няколко съставки и остави течността да къкри на слаб огън. Междувременно щеше да отдели следващия час за ръкописа на барона.

— Милейди?

Кийра потисна въздишката си и се спря на прага на библиотеката.

— Да Маккейб?

— Долу ви чака един джентълмен. Иска да ви види.

— Моля, кажете на лорд Хадли, че съм твърде заета за посетители тази сутрин.

Икономът прочисти гърлото си.

— Не е лорд Хадли, милейди.

Кръвта й замръзна. Единственият друг мъж, който дръзваше да се появи на Понт Стрийт беше племенникът й.

— Сър Артър?

— Да, мадам.

— Кажете му, че ще сляза долу след минута.

Прислужникът се запъти към стълбите, а Кийра мярна изображението си в стъклото на една от ботаническите гравюри. Гледката не беше красива. Бузите й се бяха зачервили от парата, а къдриците й стърчаха непокорно на всички страни. Затъкна един непокорен кичур зад ухото и приглади полите на работната си рокля. Не, че бе от значение как изглежда. Семейство Шефилд бяха заслепени от егоистичната си алчност.

— Добро утро, лельо — Артър сви нагло рамене и постави малката бронзова статуя на Меркурий обратно на витрината с антиките. — Каква странна колекция. Изглежда имате слабост към езическите богове.

— Колекционирам класически антики — отвърна хладно тя. — Както много други образовани членове на висшето общество.

Обля го лека горещина от язвителната забележка.

— Освен това изглежда колекционирате и нещастия, лейди Кийра. Току-що научих за инцидента в парка и дойдох да проверя как е малкият ми братовчед.

— Перегрин е добре, благодарение на бързината на лорд Хадли.

Присвитите очи на Артър изглеждаха като две цепки от бръснач върху лицето му.

— Ако бяхте наблюдавала сина си по-внимателно, вместо да отправяте малоумни погледи към любовника си, момчето нямаше да е изложено на никаква опасност.

Кийра си пое рязко въздух.

— Той може да е по-добре край по-внимателни попечители, лельо. Забъркването на черни магии изглежда ви е погълнало повече отколкото грижата за сина ви.

Тя не можа да сдържи възмущението си.

— Как смеете да ме обвинявате в липса на загриженост.

— Не съм само аз, уверявам ви — той бутна небрежно с пръст статуята на Юнона^[1]. — В балните зали се говори неспирно за Злата вдовица — Артър направи пауза. — А видяхте ли заглавията във вестниците тази сутрин?

Въпреки че я полазиха тръпки от страх, Кийра вирна брадичка.

— Може да не се окаже толкова лесно да настроите цялото общество срещу мен. И аз имам… приятели.

Лицето на Артър помръкна за секунда, устните му се разтвориха леко, разкривайки бляскавите му зъби.

— Потанцувахте на няколко приема и си мислите, че вече сте популярна колкото нас? Повярвайте ми, семейството ми познава обществото много по-добре от вас. Знаят кой държи властта.

Тя не се почувства достатъчно уверена, за да му отговори.

— Тъй, че наистина ще бъде най-добре за всички ни, ако се съгласите с предишното ни предложение и преотстъпите законната опека на момчето на нас — семейството на баща му — продължи Артър. — Така господарят Перегрин ще получи вниманието, което заслужава. А вие, скъпа лельо, ще бъдете свободна да преследвате необичайните си интереси.

— Само през трупа ми — процеди тя през зъби.

— О, това може да бъде уредено. Рано или късно — изсмя се той злобно. — Знаете, че магистратът разглежда молбата ни за възобновяване на следствието по внезапната смърт на чичо ми, нали? Ако я оттеглим, случаят ще остане затворен… — неизречените думи увиснаха във въздуха.

Кийра изчака за момент, за да овладее гнева си.

— Заплашвате ли ме, сър Артър?

— Обмислете го отново, лельо — подигравателната му усмивка се разшири. — Наистина ли смятате, че Хадли ще ви защити? Ха, какъв фарс! Само Господ знае дали някакъв таен облог не го е накарал да се преструва на замаян от любов. Скоро ще се умори от играта.

— Напуснете, сър — прошепна тя.

Артър сви рамене и се запъти към вратата.

— Ваша воля — каза той. — Но се подгответе да приемете затвора Нюгейт за свой нов дом.

Кийра изчака ехото от стъпките му да затихне и се отпусна на един от столовете в приемната. Чак тогава осъзна колко силно трепереха ръцете й и забеляза, че ресните на шала й бяха замотани на възли. Точно както и стомахът й. Артър беше жалък глупак, но думите му не бяха само празни приказки. Семейство Шефилд наистина имаше власт и влияние. Дали това беше достатъчно да настрои обществото срещу нея и да осъществят заплахата си, като предизвикат второ следствие?

Тя се загледа в копринените възелчета и усети как гърлото й се свива. Нямаше нужда от напомняне, че убийството се наказваше с бесило. На вратата се почука леко и тя вдигна рязко глава. Обзета от паника се заоглежда наоколо, сякаш търсеше начин да избяга. Само да можеше да се измъкне на някое безопасно място — Италия, Индия… отдалечен остров в Южно море. Някъде далеч от лъжите на Лондон.

— Извинете ме, милейди, но имате още един посетител. Джентълменът каза, че ще отнеме само няколко минути от времето ви.

В сянката стоеше лорд Джеймс Джакхарт Пиърсън.

Идваше да изкаже неодобрението си на глас? Въпреки че се опита, Кийра не успя да събере сили да се изправи.

— Простете, че се отбивам толкова рано, но намерих това в двуколката си — той й подаде малка златна обеца, — и си помислих, че може да се разтревожите заради нея.

— Благодаря — отвърна тя вяло, без да се протегне да я вземе. — Предположих, че съм я изгубила в парка.

— Е, тогава — Джак се размърда. След като изчака още малко, направи няколко крачки и я остави на шкафа с антики. — Ще я оставя тук — ръката му увисна над ореховия фурнир. — О, Боже! — възкликна той. — Удивителен екземпляр, Октавиан от бронз. От Флавиите е, нали?

— Да — отвърна тя, без да вдига поглед.

— Добре ли сте, лейди Шефилд? — попита той внезапно.

— Да — прошепна тя, като едва се сдържаше да не избухне в истеричен смях.

— Изглеждате ми отпаднала — настоя той. — Моля ви, позволете ми да ви налея чаша шери.

— Посягането към бутилката не спада към лошите ми навици, сър — отвърна Кийра остро. — По принцип ние, вещиците и магьосниците, обикновено изчакваме до полунощ, за да си изпием черната магия.

За своя чест, Джак прие сарказма й добронамерено.

— Предполагам, че си го заслужих. Дали ако се извиня още веднъж ще оправдая лошия си език? Обикновено не съм така непохватен и груб — той се поколеба. — Искрен съм в признанието си, че си направих заключения, базирани единствено на хорските приказки и намеци.

— Аз трябва да ви се извиня, сър — увери го тя. — Л-леко съм разстроена в момента, но това не ме извинява, задето си го изкарвам на вас.

Джак кимна.

— Видях Батършам да излиза от тук. Предполагам, че има вина за състоянието, в което сте.

— Може да се каже — каза тя тихо.

— Хадли казва, че този идиот ви заплашва — това бе отчасти въпрос, отчасти твърдение.

— Не сте дошъл тук, за да слушате за неволите ми, лорд Джеймс — тя се изправи, тъй като не желаеше да продължава да се оплаква. — Всяко семейство има своята драма, предполагам.

— Истина е — Джак отстъпи от шкафа, но погледа му се задържа за момент върху колекцията от римско изкуство. — Не му позволявайте да ви смущава. Той е отвратителен човек и цялото общество го знае.

— Сър Артър е влечуго, съгласна съм, определям го по-скоро като змия. За нещастие екземплярите от семейство Шефилд имат отровни зъби.

— Хадли изглежда решен да… — отвърна той след кратко колебание.

— Не мога да ви виня за това, че не звучите доволен от факта, че приятелят ви се излага на риск, сър. Знам, че връзката му с мен е… опасна.

— Лукас не се страхува да поема рискове, както може би сте забелязала — измърмори Джак. Отклонявайки погледа си, той бързо смени темата. — Като стана дума за риск, вчера имах възможност да се възхитя на акварела на Търнър. Художникът не се страхува да се откроява с неподчинението си към общоприетото, използвайки смели цветове, нали?

— Или смело въображение — тя огледа подробно профила му, когато той доближи картината. Странно, но отначало Джак не й заприлича на човек, който се интересува от изкуство. И той, както и Лукас, беше доста красив. Неговите черти обаче, бяха по-твърди, а погледът му по-тъмен. Матовата му кожа и дългата черна коса само допринасяха за загадъчното му излъчване.

Смущаващо. Кийра остана втренчена в него за момент. Случайна клюка от вестника намекваше, че той бе почти толкова развратен, колкото приятелите си. Подробностите, обаче, не се споменаваха. Каквито и да бяха лудориите му, Блек Джак Пиърсън ги пазеше в тайна.

— Посетихте ли настоящата изложба — обществото на акварелистите? — попита той внезапно.

Тя поклати глава.

— Не се появявам много на публични места.

— Не бива да я пропускате. Ще кажа на Лукас да ви заведе. Освен това трябва да видите последните произведения на Мистър Търнър, които са изложени в галерията му на Харли стрийт.

— Съмнявам се, че Хадли би различил Търнър от търнокоп — Кийра направи гримаса. — Причиних достатъчно неприятности на бедния мъж, не бих го принудила да прекара часове в галерията.

— Той може и да ви изненада — отвърна Джак. — Виждала ли сте скицниците му?

— Хадли рисува?! — учуди се тя.

— Доста добре, всъщност — той замълча за момент. — Може би защото му беше адски трудно да научи азбуката. Превивахме се от смях, всеки път, когато погледнехме тетрадката му по краснопис.

— Какво имате предвид?

— Пишеше буквите на обратно например „Е“ сочеше наляво, вместо надясно. Струваше ни се забавно, но не и на учителите. Налагаха го с пръчка докато не посинееше. Проблемът бе там, че той не го правеше нарочно.

— Да, чувала съм за подобно нещо — съгласи се Кийра.

— Предполагам, че го е надраснал.

— И все пак, сигурно му е било много трудно заради това — замисли се тя.

— На кого му е приятно да бъде вземан на подбив, лейди Шефилд? — отвърна бавно Джак. — Лукас не беше глупав. Напротив. Бързо се усети как да отклони подигравките и обидните думи — той направи кратка пауза. — Един нехаен развратник е склонен да предизвиква одобрителни подсвирквания.

— Ясно — очите й със сигурност бяха отворени за съвсем различен Хадли.

— Е, по-добре да тръгвам — Джак се поклони учтиво. — Приятен ден, лейди Шефилд.

 

 

— Къде отиваш?

— Да пояздя — отвърна Лукас.

Джак се подпря на стената на съседния бокс. Дочу цвилене и надникна вътре.

— Какво е това?

— Това е пони.

— Нека перифразирам въпроса си — какво прави това пони в конюшнята ти?

— Яде сено — Лукас наостри ухо — и прави купчинки от изпражнения.

— Голям си задник, знаеш ли? — измърмори приятеля му.

— Защо си толкова кисел? — Лукас хвана поводите на жребеца с една ръка, а с другата притегна седлото.

Джак забеляза как потрепна от болка. Пренебрегна въпроса му и продължи със следващия от своите.

— Трябва ли да яздиш днес?

— Вероятно не. Но както знаеш, никога не правя разумни неща.

— Дано не се опитваш да подскачаш през парка на половин кон — отвърна Джак. — Каква шега си наумил за горкото животно?

— За твоя информация, понито е за Перегрин.

— Лукас… — започна приятелят му.

— По дяволите, момчето е самотно, Джак. Няма да му навреди, ако го заведа в парка за няколко основни урока по езда.

— Вреда? — повтори Джак. — Бих казал, че рискът е доста голям. Разпитах тук-там и ми се струва, че вчерашната злополука не е била случайна.

Лукас провери стремената.

— Не съм чак такъв глупак, за да си помисля, че внезапно изскочилия от нищото жребец, който се опита да премаже сина на лейди Шефилд, е било случайност — ръката му се впи в кожата. — И аз поразпитах наоколо. Знаеш ли, че Артър Батършам е наследник не само на титлата Шефилд, но и на всички земи, в случай, че нещо се случи с момчето?

Джак изруга тихо.

— Успя ли да видиш лицето на ездача?

— Не. Носеше широкопола шапка и бе вързал кърпа през лицето си. Но получих информация къде може да се наеме човек за тази цел — Лукас се метна на седлото, като потисна стона си. — Извини ме пред Джентълмена Джаксън. Няма да присъствам на седмичния ни боксов мач този следобед.

— Чакай — Джак даде знак на момчето от конюшнята да изведе кестенявия жребец — Идвам с теб.

— Това не е твоя грижа — отвърна Лукас рязко. — Предупреди ме за семейството на Шефилд, считай задълженията си за изпълнени.

— Проклет да съм, ако се оттегля и изоставя приятеля си.

— Мога да се погрижа за себе си.

— И въпреки това, няма да те оставя да продължиш сам.

Лукас изруга грубо, но задържа жребеца си, докато момчето от обора оседлае още един кон.

— Накъде? — попита Джак.

Лукас потупа джоба си, да провери дали листа с указанията за мястото бе там.

— Няколко конюшни за отдаване на коне под наем в Саутуорк. Информаторът ми дочул в публичния дом за шайка главорези.

— Между другото Батършам посети годеницата ти тази сутрин. Съдейки по изражението на лицето й, предполагам, че не е бил там, за да й пожелае дълъг и щастлив брак.

Внезапното дръпване на юздите накара жребеца да изцвили. Копитата изтропаха по калдъръма, вдигайки облак прах.

— Откъде, по дяволите, знаеш това? — настоя Лукас.

— Отбих се лично — Джак вдигна ръка, за да предотврати ругатните. — Да върна обецата, която лейди Шефилд изпусна в двуколката ми.

Лукас се поуспокои, прошепна нещо на коня си и отговори:

— Можеше да я дадеш на мен.

— Мислех, че ще останеш в леглото през целия ден, с някоя от обичайните ти блудници, която да се погрижи за физическия ти комфорт.

— Кой ми го казва? — заяде се Лукас.

— Аз не съм сгоден — отбеляза Джак. — Така, че навиците ми нямат нищо общо. Освен това, бях любопитен — той се заигра с верижката на джобния си часовник. — Не си ми споменал, че лейди Шефилд се интересува от изкуство.

— Тя се интересува от много неща. Интелектуалните й способности са доста впечатляващи.

— Едва ли е толкова умна… — провлачи Джак.

— Виж, Джак… — намръщи се Лукас.

— … щом се съгласи да се сгоди за теб.

Той изчака приятеля си да се качи на коня и пришпори жребеца по тясната алея, която водеше към улицата.

— Сложно е — измърмори Лукас, след като завиха зад ъгъла.

— Тогава го обясни по-просто — отвърна Джак. — В крайна сметка ти си Лудата глава и не се замисляш много-много за нещата.

Лукас изруга тихо.

— Просто се опитвам да те накарам да обмислиш нещата още веднъж, преди да се замесиш в нещо, за което ще съжаляваш — изказването засегна мъчителна тема.

— По дяволите, Джак — отвърна Лукас. — Хората се променят.

Разнесе се сумтене, което не дойде от конете.

— Така е, засега едва разпознавам развратния си приятел веселяк. Всъщност, ако исках да се отнеса подигравателно, бих намекнал, че вдовицата е сипала тайно някаква силна отвара в лекарството ти.

Хадли стисна челюст.

— Но няма да го сторя — продължи Джак. — Само ще попитам дали промяната е постоянна?

Лукас не бе сигурен как да отговори.

— Виж, историята е дълга.

Джак го погледна косо.

— Чака ни дълга езда.

 

 

Кийра втри малко лавандулово масло в слепоочията си и вдиша дълбоко. Ароматът, смесен с оттенъка на бор, който се носеше от парата на къкрещия котел, поотпусна нервите й.

— Ciao, cara! — откъм коридора се дочу напевен италиански.

Кийра затъкна влажен кичур коса зад ухото си. Умът й дотолкова ли бе замъглен, че бе забравила за уговорката си с Алесандра? Приятелката й нямаше навик да се отбива без предупреждение.

— Трябва да ти покажа нещо много интересно — обяви Алесандра, преминавайки през вратата, без да почука. — Но първо ми кажи, лорд Луцифер има ли съперник? Току-що видях Принца на мрака да напуска дома ти.

— О, сигурно имаш предвид приятеля на Хадли, лорд Джеймс Пиърсън — Кийра продължи да пресипва маслото за баня в стъклени шишенца. — Но доколкото разбрах, приятелите му го наричат Блек Джак.

— Каквото и да е името му, приятелят на Хадли е дяволски красив. Но изглеждаше така, сякаш някой бе забил нагорещено желязо в задника му. От ушите му излизаше пушек, кълна се — Алесандра вдиша от парата. — Bella, bella — промърмори тя и потри врата си. — Бих се потопила с часове във вана ароматизирана с… — тя спря внезапно. — За бога, бледа си като призрак!

— Може да се превърна в такъв скоро — каза тя, като се опита да прозвучи весело. — Ако семейството на покойния ми съпруг се намеси.

Алесандра плесна с ръце.

— Този мъж, Блек Джак, да не е част от заговора им? Да не беше тук, за да ти досажда по тяхно нареждане?

Кийра поклати глава.

— Единствената разправия, която имахме с лорд Джеймс бе заради това, че не е съгласен Хадли да се забърква с делата ми. Страхува се, че приятелят му може да пострада, ако се сближи твърде много с мен. Не мога да кажа, че го обвинявам — тя въздъхна и продължи, като разказа какво се бе случило в парка.

— Мили Боже — прошепна Алесандра. — Това е лошо.

— С тенденция да се влоши повече — Кийра пристегна престилката си. — Алеса, въпреки че не разказваш много за живота си в Италия, имам усещането, че си запозната с известен кръг от… хора с по-тъмно минало. Познаваш ли някой, който би могъл да ми помогне да… изчезна?

Приятелката й погледна встрани, опитвайки се да прикрие изражението си зад завесата от пара.

— О скъпа, съветвам те да помислиш дълго и сериозно, преди да предприемеш такава крайна стъпка. Да си беглец и постоянно да се оглеждаш зад себе си, е живот, който не бих пожелала на никой.

— Знам, знам. Но съм отчаяна.

— Ако избягаш сега, ще потвърдиш слуховете, че си извършила убийство — парата бе образувала малки капчици по миглите й. Алесандра премигна и една капчица се откъсна, прокарвайки си път надолу по бузата й. — Преди да предприемеш това действие, искам да премислиш дали наистина нямаш друга възможност.

Кийра се протегна и хвана приятелката си за ръка.

— О, Алеса — поде тя.

Алесандра измъкна ръката си, размаха я, приканвайки за тишина и пръстените й хвърлиха огнен отблясък наоколо.

— Нека напрегнем главите си и да решим, как е най-добре да се постъпи — Кийра се съгласи, предугаждайки, че приятелката й няма да разкаже за неволите си.

— Нещо друго да се е случило, което да те е обезпокоило?

— Сър Артър се отби тази сутрин. Заплахите от семейството на Шефилд нарастват и стават по-опасни. Мислех си… — Кийра се задави, — дали… дали е възможно, това, което се случи с Пери, да не е било инцидент? — попита тя, като се насилваше да изрече всяка дума. — Погледнато отстрани, напълно логично е да се опитат да се отърват от него. Защо да се занимават с отглеждането на Пери, щом след смъртта му всички семейни земи и титлата се наследяват директно от Батършам, чиято преданост не подлежи на обсъждане?

Очите на Алесандра се изпълниха със състрадание.

— Освен това, ще убият два заека с един куршум — продължи Кийра. — Ако с Пери се случи нещо, това ще хвърли още подозрения върху мен. Недоволството на хората ще ме окачи на бесилката в Нюгейт веднага.

— Нека не изпадаме в паника — посъветва я Алесандра. Тя се замисли за момент. — Споменала ли си опасенията си пред Хадли?

— Не, за бога! — Кийра се надяваше треперещите й устни да не я издадат. — Човекът едва не бе убит вчера заради нас. Да рискува живота си не бе част от уговорката ни. Не бих си позволила да го въвличам още по-надълбоко в неволите ми. Моя отговорност е да намеря разрешение на този проблем.

— И ще го сторим, cara — увери я Алесандра. — „Кръгът“ ни може да е малък в момента, но трите сме достатъчно умни да надхитрим семейство Шефилд.

Кийра се поуспокои.

— Какво бих правила, без такива всеотдайни приятелки? — прошепна тя, прокарвайки ръкава през очите си.

— Без сълзи — приятелката й размаха накичения си пръст. — Мъже като този идиот Батършам си мислят, че жените не са способни на нищо друго, освен на истерии. Ще бъде удоволствие да го опровергаем, si?

— Si — тя се усмихна, подсмърчайки. — Права си, трябва да ги победим в собствената им игра.

— Това вече е друго нещо — Алесандра я прегърна. — Засега се дръж хладнокръвно и продължавай да излизаш сред обществото, сякаш нямаш никакви грижи. Възприятието е част от битката. Нека тълпата те види как се усмихваш и забавляваш и ще приемат, че нямаш какво да криеш.

— Хмм — тя премигна. — Хадли каза нещо подобно, когато се появихме за първи път публично.

— Ха, значи е не само красив, но и умен — установи приятелката й.

Кийра не знаеше как да й отговори. Хадли се преструваше на безгрижен развратник доста добре. Но тя също бе започнала да вярва, че крие много повече под дяволитата си усмивка.

— Bene^[2] — Алесандра я хвана за ръка и я поведе към коридора. — Сега да отидем в библиотеката. Както казах, трябва да ти покажа нещо много интересно.