Кара Елиът
Да съгрешиш с негодник (13)

Тринадесета глава

— Чувстваш ли се по-добродетелна? — попита Лукас, докато каретата потегляше в среднощната мъгла.

— Чувствам се уморена — отвърна Кийра, като се облегна на седалката и потисна прозявката си. — Ти може и да си свикнал всяка вечер да стоиш буден до малките часове, но аз не съм — тя изпъна краката си като котка. — Оказа се прав, музиката беше безкрайно скучна, но поне не трябваше да танцуваме. Още един валс и щях да остана без пръсти на краката.

Трептящата светлина на фенера обгръщаше главата й с ефирен ореол. Нежните къдрици падаха по раменете й и блестяха като злато на фона на среднощните сенки.

— Болят ли те? — прошепна той и се загледа в пламъчетата, които играеха по сведените й клепачи.

— Мммм, ако ги потопя в топла, ароматизирана вода, ще се почувствам като в рая.

Връхчето на официалната й обувка опираше в ботуша му. Изведнъж той се наведе и хвана крака й.

— Хадли! — тя широко отвори очи.

— Спокойно, скъпа — Лукас развърза панделката и разхлаби мекия сатен.

— Но…

Той започна да масажира пръстите й.

— Разбира се, бихме могли да спрем на Бъркли Скуеър, но те предупреждавам, че водата е доста студена — прокара пръст по ходилото й и продължи. — Може би това ще се окаже приемлива алтернатива.

Кийра се опита да се измъкне.

— Не е приемливо — измърмори тя. — Неуместно е.

— Кой, освен нас, ще разбере? — продължи да държи здраво стъпалото й и дори започна да натиска по-силно. — Така добре ли е?

— Божествено — отвърна тя след кратко колебание. — Въпреки че не трябваше да го признавам.

На фона на феерията от светлини и сенки изражението й изглеждаше болезнено уязвимо.

— Защо не? Не е грях, ако от време на време си позволяваш малко повече свобода.

— Мнението ти не ме изненадва — тя се опита да прозвучи сериозно, но в ъгълчетата на устните й заигра лека усмивка. — В края на краищата, ти си вещ в прегрешенията.

Лукас опипа с пръсти тънката материя на чорапа й.

— Познавач — съгласи се той с тих смях.

Бедрата й се плъзнаха по меката кожа на седалката, докато се опитваше да се отдръпне.

— Не мърдай, Кийра — каза той. — Защо просто — Хадли погъделичка възглавничката на стъпалото й, — не се отпуснеш и не се насладиш на удоволствието.

— Това ще е непристойно — прошепна тя.

— И порочно — допълни той. — Но никога ли не си искала да бъдеш поне малко порочна?

Не. Да! Не. Кийра не можеше да намери сили да отговори.

— Аз, от своя страна, не се разкайвам щом става дума за доставяне на удоволствие.

Храс! Звукът от разкъсаната коприна я накара да подскочи.

— Хадли! — Кийра ахна, когато той смъкна скъсания чорап до глезена й. Полъхът на прохладния нощен въздух по кожата й бе стряскащо интимен. Но не толкова интимен, колкото допира на езика му по пръстите й.

— О, това е… непристойно — възпротиви се тя. Размърда се, но не успя да се измъкне от хватката му.

— Ммм, да — той вкусваше от плътта й. — Аз съм развратен негодник, нали не си забравила?

Как можеше да забрави?

— А един развратен негодник е свикнал да целува дамата на всички непристойни места.

О боже, нима наистина смучеше палеца на крака й? Влажната топлина на устата му предизвика гореща вълна, която премина през цялото й тяло. Усещането прогони и последната й частица здрав разум, тъй като се дочу да изрича.

— Като Венериния хълм?

Лукас вдигна глава и златния пламък на фенера затанцува по усмивката му.

— О, лейди Шефилд, нима си чела още от еротичните книги?

— Н-не — извика тя виновно.

— Не? — той изви вежди. — Едва ли си открила този израз в научните си книги.

— Ако държиш да знаеш, ч-чух как няколко дами обсъждаха сексуалните ти умения в парка — призна си тя.

— Доволни ли звучаха? — попита тихо Лукас.

— Много — тя се поколеба, преди да добави. — Въпреки че не мога да си представя какво имаха предвид.

— Целувка по светая светих, прасковката.

— Прасковка — повтори тя.

— Една от думите, която предпочитам за онова място на жената. Венериният хълм звучи леко готически, не мислиш ли? Докато прасковка ми напомня за сладък, узрял плод.

Кийра се размърда засрамена и заинтригувана в същото време.

— Има… и други имена?

— Коте, катеричка, зайче, пухче… — той изреждаше бавно. Думичките на покварата сякаш се плъзнаха по кожата й като разтопено масло. — Или просто рай. Има и още много думи, разбира се, но тези ще са ти достатъчни, за да добиеш представа.

— Да — отвърна тя, като се опита да потисне трепета, който пълзеше по крака й. — Колко образователно.

— Виж, има доста, което да се научи и извън тихите предели на библиотеката или лабораторията — прошепна Лукас. — Колкото до немирните целувки… — бавно и чувствено близване опари стъпалото й. — Може би имаш нужда от малко помощ, за да провокираш въображението си.

Докато ръцете му милваха глезена и се преместиха на прасеца й, не се и осмели да мисли за подобни еротични фантазии. Дори и в най-смелите си мечти не си бе представяла мъж… и жена… О, това със сигурност бе безкрайно покварено.

И въпреки това, въпреки това Кийра изведнъж осъзна, че кракът й не бе единствената част от тялото й, която се овлажняваше. Стисна бедра, за да спре напористото му докосване.

— Стига толкова — прошепна едва доловимо.

Ръцете му застинаха на коляното й. Фенерът се олюля, лицето му се скри в тъмнината. След миг гласът му се разнесе от сянката.

— Добре — Лукас се облегна назад, приглади чорапа и обу обувката й. Допирът на сатена бе толкова хладен в сравнение с топлината на устните му.

Кийра се изправи на седалката, точно когато каретата спря. Благодарна, че мъждивата светлина прикриваше пламналото й лице, тя прихвана полите си.

— Изглежда, вечерта приключи, пожелавам ти лека нощ, лорд Хадли.

— Лека нощ, лейди Шефилд — щом кочияшът приближи вратата, той добави. — Надявам се, че прекрасните благочестиви химни, които слушахме, ще вдъхновят сладките ти сънища.

 

 

На следващата сутрин Лукас се събуди по-рано от обичайното и позвъни да му донесат вода, за да се обръсне.

— Извинете сър — каза камериерът му, като остави легенчето и бръснача на поставката. — Имате ли нужда от още нещо?

Отне му секунда да осъзнае, че си тананикаше откъс от „Месия“ на Хендел.

— Не, нямам. Това е всичко, Хъмфри. Моля те, кажи на Кук, че след малко ще сляза за закуска — отвърна Лукас. — Днес ще се облека сам.

Последва дълго и тягостно мълчание.

Хадли извърна лице от огледалото, половината от челюстта му бе сапунисана.

— Нещо не е наред ли, Хъмфри?

— Освен възмутителното състояние на гардероба ви ли, сър? — камериерът скръсти ръце пред гърдите си. — Може би предпочитате да подам оставката си. Изглежда не сте доволен от услугите ми.

— Да не би да жалиш за един омазан ръкав?

— Най-доброто ви сако никога няма да бъде същото, сър. И гълъбовосивите панталони… — Хъмфри потръпна, — напълно съсипани са.

— Поръчай нов чифт — Лукас подсуши лицето си. — По дяволите, поръчай цяла дузина, ако това ще разведри намусеното ти лице.

— Модата не е нещо, с което да се подигравате, милорд. Позволете ми да ви напомня, че никой не е посмял да критикува облеклото ви досега.

— Не, критикували са ме само, когато съм се разсъбличал — отвърна остроумно той.

Хъмфри подсмръкна. Лукас отиде до дрешника си и избра тъмносиньо сако, бежови бричове и чифт от най-удобните си ботуши.

— Тези имат нужда да се излъскат добре, сър — каза Хъмфри, като оглеждаше одрасканата кожа ужасен.

— Не се притеснявай. Ще газя калта в Татърсол^[1] — каза Лукас. Спря се за момент и потърка ботушите с ръка. — Кажи ми, като малък имал ли съм пони?

— Да, милорд. Сър Хенри ви подари едно за седмия ви рожден ден.

— Така си и мислех — той завърза шалчето си. — Всяко момче трябва да има пони.

— Стига само да не се опитва да го язди по мраморните стълби на имението на пралеля си в Гросвенър Скуеър — каза камериерът.

— Доколкото си спомням, леля Прудънс нямаше чувство за хумор.

Хъмфри се прокашля.

— Очевидно. Вие и животно бяхте завинаги прокудени от имението.

— Съмнявам се, че Аякс е прекарал живота си в огорчение от този факт. Същото важи и за мен — Лукас пусна часовника си в джоба на жилетката и слезе за закуска. Тъкмо бе започнал яйцата и шунката, когато вратата се отвори с трясък.

— Защо си станал толкова рано? — извика Фарнъм.

— Очаквахме да те заварим в леглото — добави Ингълс с подозрително провлачен глас. От намачканите им сака и замъглени погледи бе ясно, че нито един от двамата не е спал снощи.

— Кафе? — попита Лукас и вдигна топлия чайник. — Или пушена херинга?

— За бога, мисля, че ще повърна, ако споменеш храна — Ингълс се просна в един от столовете и хвана главата си с ръце. — По-добре да пийна още едно бренди.

Фарнъм донесе бутилката.

— Пия за това.

Нима и той представляваше такава жалка гледка след пиянска вечер? Лукас дъвчеше бавно и си мислеше как смесицата от дим, секс и изветрял парфюм оставяше кисел вкус в устата.

— Кога се прибрахте в града? — попита той. — Мислех, че смятате да прекарате месеца в Кент.

— Вчера — отвърна Фарнъм и се намръщи. — Или беше онзи ден?

— Не мога да си спомня — обади се Ингълс с отегчена гримаса. — По дяволите, трудно е да определиш кое време е, когато почти не виждаш дневна светлина.

Лукас проследи с поглед как приятелят му си долива още, за да се подкрепи, изсипвайки половината по килима.

— Ъъ… защо дойдохме? — измърмори Фарнъм. — Знам, че имаше някаква причина…

— Мелницата! — Ингълс успя да си спомни.

— А, да, мелницата! — Фарнъм се плесна по челото. — Току-що разбрахме, че днес следобед в Кокхъм, Букър — черния шампион на Ямайка, ще се бие с Мактавиш — Здравеняка от Шотландия.

— Говори се, че наградата е повече от хиляда паунда — добави Ингълс. — Залозите вече са астрономически.

— О да, очертава се да бъде боят на десетилетието! И ако не се размърдаме, няма да можем да се доберем до ринга — Фарнъм се изправи едва-едва. — Къде, по дяволите, са Грийли и каретата? Трябваше вече да е тук.

— Сигурно още кара последните няколко рунда с Матилд, красавицата, която ти заряза, Лукас — Ингълс неприлично разклати бедра и избухна в смях. — Няколко силни смушквания и противникът му ще изкрещи, че се предава.

Странно, че това детинско кикотене не му се струваше никак духовито, когато бе трезв, помисли си Лукас.

— Лудата глава Хадли, вече не се интересува от Матилд. Без съмнение си е намерил ново буйно оперение за скубане — Фарнъм го погледна дяволито. — Коя е тя?

Лукас си наля още кафе.

— Ще му изкопчиш отговора в каретата, Фреди — каза Ингълс. — Излапай набързо яйцата, Лукас. Трябва да тръгваме.

Той не понечи да стане.

— Съжалявам, господа. Трябва да отидете без мен.

— Какво! — и двамата едновременно зяпнаха в почуда.

— Вече имам ангажимент за този следобед.

— По дяволите! Наруши го! Какво може да бъде по-важно от това да гледаш двама великани, които се млатят до припадък — добави Ингълс.

Шампиони по бокс, шумна тълпа, океан от ейл… За момент, Лукас силно се поблазни.

— Съжалявам, не мога.

Приятелите му премигнаха невярващо.

— Но защо…

Ломотенето на Фарнъм бе прекъснато от Грийли, който влетя през вратата с разпасана риза.

— Сега ще ви кажа защо. Току-що налетях на Джарвис отвън и той ми съобщи последните новини — Грийли се поклони се подигравателно и продължи. — Нашият Хадли, Лудата глава, удари в земята боксовия мач. Нокаутира цял Лондон, обявявайки годежа си — той избухна в смях. — Със Злата вдовица.

Другите му двама приятели се превиваха от смях.

— Бъди приятел, Лукас, и ни позволи да участваме в облога, какъвто и да е той — каза Грийли, щом успя да си поеме дъх.

— И ние искаме да участваме в забавата — настоя Фарнъм, след като се изхили отново. — Що за глупак трябва да е бил този, който е заложил на това, че няма да посмееш да го направиш?

— Човекът не те познава като нас — добави Грийли.

— Чудя се само какво си замислил с цялата тази работа — Ингълс се усмихна и го погледна с очакване. — Трябва да е нещо специално.

Лукас спокойно погледна джобния си часовник.

— Ще закъснеете, ако не тръгнете веднага. Както и аз.

— Стига с тези шеги, Лукас. Каретата ни чака.

Другари. Лудуване. Пълно безгрижие. Той въздъхна тежко, малките дяволчета в главата му го подстрекаваха да каже да.

— Съжалявам, но не мога.

— Да му се не види — изрева Ингълс. — Какво, по дяволите, ти става?

Сигурно бе капчицата здрав разум. Лукас дори не можеше да си го обясни. Изправи се, свивайки рамене.

— Нищо. Просто имам други задачи.

— Ако се измъкваш, за да врътнеш вдовичката, само кажи — Фарнъм намигна на останалите. — Можем да пазим тайна.

Ръката му се стрелна към гърлото на приятеля му, но се осъзна на време. Потупа Грийли леко по рамото и се усмихна.

— Нека не намесваме дамата в това, а?

Грийли зяпна втрещен.

— А сега, ако ме извините, трябва да тръгвам.

 

 

— Наистина ли отиваме на разходка в парка? — попита Перегрин.

— Да — отвърна Кийра, като се опитваше да реши кое боне да си сложи. Изведнъж всички й се сториха толкова старомодни.

— С лорд Хадли? — настоя момчето.

— Да — въздъхна тя. — Стига да не си промени мнението. Джентълмени като Негова Светлост водят много забързан живот, така че е напълно възможно да отложи в последния момент.

Също така бе твърде вероятно Хадли да забрави. Или да реши, че такова явно ухажване бе напълно излишно. Предната вечер се опита да го разубеди от идеята да присъства на дневните ритуали на обществото. Единствената цел на общоприетата следобедна разходка бе да огледаш и да бъдеш огледан. Но Лукас бе твърдо решен да го направят, дори повиши глас, с което предизвика няколко от погледите на останалите гости. Аргументът му, че Перегрин би се радвал да разгледа този лукс, разсея опасенията й.

Сега не беше толкова сигурна. Кийра приглади панделката на бонето. Бе леко притеснена. В балната зала на Мейфеър бе също толкова неприятно, колкото и сред разхождащото се по Ротън Роу общество, нетърпеливо за най-новите клюки и скандали. Без съмнение те с Хадли бяха най-горещата тема в града.

— Харесвам лорд Хадли, мамо — каза Перегрин след дълга пауза. — А ти?

— Беше мило от негова страна да ти покаже някои позиции в крикета — отвърна тя.

— Мариан каза… тя каза, че ще се омъжиш за него.

Проклятие. Трябваше да поговори с домашната прислужница и да я предупреди да не повтаря клюките пред сина й.

— Пери — Кийра се извърна от огледалото и седна до момчето. — Лорд Хадли и аз се споразумяхме да помогнем… на приятел. И за да го сторим, трябва… — тя се поколеба, тъй като не бе сигурна как да обясни нещата на Перегрин.

Той й отправи сериозен поглед.

— Трябва малко да поизлъжете?

О, Боже, това щеше да се окаже много по-трудно отколкото си бе представяла.

— Не е хубаво да се лъже, Пери. Графът и аз обявихме, че сме сгодени, това е истина. Но дали ще станем съпруг и съпруга, това е друго нещо. Имаме право да променим мнението си.

— О — момчето наведе очи. — Струва ми се, че разбирам.

Сърцето й подскочи, но опитът й да обясни бе прекратен от прислужницата, която обяви, че лорд Хадли чака долу.

Перегрин бе доста мълчалив по пътя към парка, но графът бързо подхвана оживен разговор за предстоящите игри на крикет. Кийра слушаше, без да се намесва и се чудеше дали не сбърка като позволи на Лукас да се сближи със сина й. Правилно и грешно — де да имаше формула, с която ясно да ги разграничаваме!

Щом минаха през Къмбърленд гейт, Лукас се насочи към широкия път за карети, който се простираше пред тях.

— Това е прочутият Ротън Роу^[2] — каза той на Перегрин.

Момчето се разкикоти.

— Какво смешно име!

— Казват, че произлиза от френското Route de Roi, или Кралския път — отговори Лукас. — Крал Уилям III е направил алеята през 1690, за да може да има безопасен път, по който да пътува между двореца Сейнт Джеймс и новия палат в Кенсингтън. Вечер е бил осветяван от над триста газени лампи.

Синът й изглеждаше доста впечатлен.

— Днес е популярно място за разходка — продължи Лукас. — Цветът на висшето общество идва тук, за да покаже конете и каретите си. Виж, ето го лорд Хънтфилд с новия си файтон. А ето там е сър Сидни, който язди кафяв ирландски жребец.

Хадли продължи с коментарите в движение, докато се присъединиха към ходещата тълпа. Кийра знаеше, че ще ги оглеждат и одумват, но графът само се усмихваше и отговаряше на поздравите с равнодушно махване.

— Не гледайте толкова нервно, лейди Шефилд — измърмори той. — Ако обърнете внимание, ще забележите и одобрителни погледи.

За своя изненада, Кийра видя, че той бе прав. Не всички погледи бяха враждебни, а няколко души учтиво й кимнаха.

— Яздиш ли? — попита Лукас в отговор на един от нетърпеливите въпроси на Перегрин.

— Малко, сър — момчето погледна с копнеж към конния парад. — Мама каза, че като порасна още малко, ще ми наеме учител по езда.

— Няма смисъл да се чака. Тази сутрин ходих до Татърсол и видях едно чудесно пони, което се продаваше — Лукас срещна погледа й и отправи извинителна усмивка. — Позволих си да поръчам животното и ако майка ти не възразява, мога да ти дам някои начални уроци.

Невъзможно й беше да откаже на желанието, блеснало в очите на Перегрин.

— Това е много мило от страна на лорд Хадли. Може да яздиш от време навреме, но, Пери, не бива да досаждаш.

— Няма мамо, обещавам.

След като видя лъчезарното лице на сина си, Кийра се отказа да се ядосва на Лукас, задето бе предприел това без нейно разрешение. Все пак чувството бе леко смущаващо — сякаш животът й се изплъзваше от контрол.

— Извинявай — прошепна той, като я приближи, докато се разхождаха. — Надявам се, че одобряваш.

— Беше доста мило, но следващия път ще те помоля да се посъветваш с мен, преди да вземаш решения относно сина ми — отвърна тя. — Не харесвам изненади.

— Но изненадите са тези, които разнообразяват живота ни — каза Лукас и й намигна.

Кийра не можа да се сдържи и се усмихна.

— Може би. Но моля, не обсипвайте Перегрин с толкова много нови неща. Нашият живот може да ви се вижда скучен, сър, но въпреки това, предпочитам да си остане предвидим.

Повървяха мълчаливо и на половината от пътя Лукас свърна по една от чакълените пътечки.

— Стига сме говорили за коне, момче. Хайде да погледнем Серпентин. По това време понякога има ентусиасти, които плават с яхтите си в по-плитки води.

Тя не можа да не се възхити на невъзмутимостта му.

— Сър, вие с лекота се справяте с тази рязка промяна в живота си.

— Животът ми невинаги е бил стабилен — той се усмихна на Перегрин, който се втурна напред, следвайки някакво кученце, което си играеше с пръчка. — Освен това, не ми коства никакво усилие да се отдам на тази приятна разходка в очарователна компания.

Кийра въздъхна. Мисълта за бързия край на този театър я накара да отговори рязко.

— Няма нужда да се правиш на поет, когато сме насаме.

— Кое те кара да си мислиш, че преувеличавам онова, което чувствам, лейди Шефилд?

— Фактът, че си безсрамен флиртаджия и прочут женкар — каза тя, като отбягваше погледа му.

— Забрави „похотлив развратник“ — измърмори той.

— Списъкът с греховете ти сигурно се простира от тук до Ада — каза Кийра, потискайки усмивката си. — Но не виждам смисъл да го четем целия.

— Благодаря, че пощади крехката ми чувствителност.

За бога, не можеше да отрече, че има дяволско чувство за хумор. Щяха да й липсват закачките им.

— Дръжте се сериозно, сър — Кийра забеляза как погледът му се насочи към залесената част, която се стелеше покрай пътеката, и замълча. Пери беше хукнал през тревата да преследва кучето…

Внезапно иззад дърветата изскочи галопиращ кон с ездач. Копитата посичаха земята като ятагани, огромният черен жребец препускаше по тревата и парчета пръст хвърчаха около него. Кийра отвори уста, за да изпищи, но Лукас вече се бе втурнал към сина й. С последния си отчаян скок успя да събори Перегрин встрани и така го предпази да не бъде стъпкан.

— Хадли!

Докато се завърташе, за да спаси сина й, едното копито се стовари върху Лукас. Той лежеше неподвижно на земята и не издаваше звук. Кийра прихвана полите си и се затича към него. Бързо прегърна Перегрин, за да се увери, че не е ранен и падна на колене.

— Хадли! — едва прошепна тя и се опита да разхлаби шалчето му.

— Ранен ли е, мамо? — Перегрин гледаше към графа с пребледняло лице.

— Моля се да не е, миличък — отвърна тя, като проверяваше пулса на Лукас. За нейно облекчение той примигна и отвори очи.

— П-пери? — каза с дрезгав глас.

— Невредим е — отвърна му. — Благодарение на храбростта ти.

— О, по дяволите. Още едно съсипано сако — каза той, като напипа раздраното място на рамото си. — Камериерът ми ще мърмори цяла вечност.

— Млъкни и не мърдай! — Кийра прехапа устни, за да не си проличи, че треперят. — Още не съм проверила дали имаш нещо счупено.

— Бих предпочел да придвижиш ръка по-надолу, скъпа… — думите му заглъхнаха в болезнен стон.

Тя отмести кичура коса от веждата му и разкопча копчето на яката. Край тях се струпаха хора и някой извика:

— Доведете лекар!

Лукас изруга грубо.

— Не ми е притрябвал проклетия лекар. Просто ми изкараха въздуха. Помогнете ми да стана.

— Лежете неподвижно, сър — Кийра задържа ръката си на гърдите му. Въпреки възраженията му, изглежда го болеше много.

— Хадли!

Тя вдигна поглед и видя висок, чернокос джентълмен да си проправя път през тълпата.

— Какво се случи? — настоя той и застана на колене до нея. — Сериозно ли е ранен?

— Не мога да кажа, докато не го прегледам по-обстойно — отговори тя.

— Напомняйте ми всеки ден да си поръчвам да ме рита кон — Лукас повдигна клепачи. — Джак, трябва да отбележа, че се радвам да те видя. Преведи ме през проклетата тълпа и ме заведи у дома.

— Прегазен от кон — повтори Джак. — По дяволите, не те ли предупредих, че общуването със Злата…

— Джак — прекъсна го Лукас. — Позволи ми да ти представя лейди Шефилд и сина й.

Кийра видя как Хадли стисна челюст засрамен.

— Лейди Шефилд, това е лорд Джеймс Джакхарт Пиърсън.

— За мен е чест, мадам — каза Джак рязко.

— Съмнявам се — отвърна тихо тя.

Устните на мъжа потрепнаха недоволно от отговора й.

— Простете грубостта ми. Загрижеността за приятеля ми, ме накара да говоря, без да мисля.

— И аз съм обезпокоена — тя обърна ревера на Лукас, за да го предпази от лекия ветрец. — Трябва да го преместим. Земята е влажна, а не искам да го излагам на риск от настинка.

— Двуколката ми е наблизо. Може да успея да го вдигна…

— По дяволите, Джак. Не съм глух. Или мъртъв — измърмори Лукас. — Подай ми ръка. Мога сам да се изправя — и го стори, но едва-едва.

— Внимателно — предупреди го тя, като плъзна ръка през кръста му. Двамата успяха да настанят Лукас в двуколката.

— Накъде? — попита Джак, поемайки поводите.

— У дома — отговори Лукас.

— В никакъв случай — възпротиви се Кийра, отхвърляйки предложението на графа. — Към Понт стрийт, лорд Джеймс, за да се уверя, че лорд Хадли няма вътрешни наранявания.

Джак се поколеба и размаха камшика.

— Към Понт стрийт тогава.