Кара Елиът
Да съгрешиш с негодник (7)

Седма глава

— Santa cielo^[1] заминавам за две седмици и виж какво се случва! Адът се отприщва — Алесандра де ла Джиамати отряза малко парченце от крушата в чинията си. — А аз смятах, че ти правя услуга като взимам малките немирници с мен.

Кийра откъсна поглед от двете деца, които преследваха пеперуди в градината.

— Кълна се, не съм си търсила белята, тя сама ме намери.

— Поне Белята е красив като греха — отбеляза саркастично приятелката й.

— Това няма нищо общо — възкликна Кийра, учудена от несигурния си тон. — Не проявявам абсолютно никакъв интерес към негодника, искам единствено да използвам връзките му в обществото.

Алесандра изви тънките си вежди.

— Едно по-интимно познанство може да направи нещата по-вълнуващи, нали?

— Не!

Приятелката й си отхапа от плода.

— Да не би да имаш нещо против мъжа, за което да не знам? Тъй като външният му вид е безупречен.

— Той е твърде… — запъна се Кийра.

— Твърде какво? — попита Алесандра.

— Различен… — и твърде опасен, довърши мислено.

— Знаеш ли, има научна теорема… — започна приятелката й.

— Моля те, недей и ти! — измърмори Кийра. — Надявах се именно ти да ме разбереш.

Маркизата бе с най-голям опит измежду приятелките й. Добре сложена, изискана, с ренесансова красота. Ефирното й лице неведнъж бе вдъхновявало ревностните й ухажори да я сравняват с картината на Ботичели „Марс и Венера“. Алесандра бе пристигнала в Англия преди година, за да се помири с отчужденото семейство на майка си. Фактът, че я приеха, макар и хладно, я издигна сред най-висшите кръгове на лондонското общество. Понякога посещаваше балове и соарета, но през повечето време живееше спокойно, разделяйки времето си между научните занимания и дъщеря си.

Кийра се загледа в Изабела и Перегрин, които си играеха. При една случайна среща на лекция по химия в Британското кралско научно дружество откриха, че и двете са майки на енергични осемгодишни деца. Но връзката помежду им се задълбочи и премина отвъд споделените съвети за обелени колена и зачервени гърла. Наред с интелекта си, Алесандра притежаваше набито око, умееше да преценява характера у човека и имаше язвително чувство за хумор.

Кийра въздъхна.

— Разбирам те, bella^[2], по-добре, отколкото предполагаш — отвърна Алесандра и махна грациозно с ръка. Инкрустираният й с изумруди пръстен попадна под слънчевата светлина и проблесна в златно и зелено. — Просто се опитвах да прогоня тревогата от лицето ти.

Усмивката й бе блестяща като пръстена, но Кийра знаеше, че приятелката й си има и тъмна страна. Алесандра ревниво пазеше миналото си и почти не говореше за живота си в Италия. А причините, поради които бе решила да напусне страната, оставаха забулени в мистерия. С изключение на един-два бегли намека.

Грехове и тайни. Още една здрава връзка между тях.

— Де да можех да я разсея със смях — Кийра направи саркастична гримаса. — Ако трябва да бъда откровена, смятам, че допуснах ужасна грешка. Утре, о Боже — утре! Трябва да се облека в коприна и да се появя сред обществото сякаш нямам никакви грижи — все още не бе споменала нищо за облога пред приятелката си. — Аз… не съм сигурна дали ще се справя.

— Разбира се, че ще се справиш. Няма да си сама. Толкова съжалявам, че не мога да бъда там с теб. Хадли ще ти предложи не само морална подкрепа, но и ръка, на която да се облегнеш.

— Ха — измърмори Кийра. — По-вероятно е да се скрие в някой тъмен ъгъл и да опита да бръкне под полата на някоя дама.

— Съгласна съм, репутацията му не предразполага към доверие. Но въпреки това съм чувала, че… — Алесандра се поколеба и не се доизказа. — Трябва да прецениш сама за себе си.

Не бе сигурна дали трябва да бъде разочарована или да се почувства облекчена, че приятелката й не довърши думите си. Въпреки това не настоя, тъй като не искаше да изглежда твърде заинтересувана от графа. Само ако можеше този негодник и проклетия му облог да спрат да терзаят мислите й.

Риск и награда. Подобни предизвикателства вълнуваха хазартната натура. Нея не я блазнеха. Кийра се познаваше твърде добре, имаше постоянен и уравновесен характер. Беше дисциплинирана и решителна.

Тогава защо се чувстваше толкова неуверена за… всичко?

— Давам пени, за да разбера мислите ти — прошепна Алесандра.

— Ще направиш лоша сделка — отговори Кийра с тъжна гримаса.

Алесандра се умълча и бавно започна да увива около пръста си една гарваново черна къдрица.

— Освен това не съм сигурна дали бих могла да ги изложа в разбираем порядък — добави Кийра.

— Понякога дори и само да поговориш с някой, помага cara^[3].

Кийра се въздържа да подчертае, че по-скоро си мислеше как гърнето си е намерило похлупака. Вместо това попита:

— Ако присъстваше на сбирката ни, какво щеше да ме посъветваш да направя?

Алесандра се поколеба едва забележимо и каза:

— Да следваш сърцето си.

— Мили Боже! — отговорът я изненада напълно. — Ти си най-прагматичния и практичен човек, когото познавам! И след сто години не бих се досетила, че си прикрита романтичка!

Отражението от стъклата на прозорците редуваше потрепващото сияние на слънце и сянка по лицето на приятелката й.

— Романтиката няма нищо общо. Имах предвид, че понякога човек трябва да разчита на инстинкта, вместо на интелекта си. Това важи дори в науката, si^[4]?

— П-предполагам, че разбирам какво имаш предвид — обаче, вместо да облекчат колебанията, мъдрите думи на Алесандра само помрачиха настроението й. — Кейт ми каза почти същото, когато си тръгвахме от сбирката.

— Не съм учудена. Подозирам, че ние трите имаме и други общи неща, освен интереса ни към науката — Алесандра не се впусна в подробности, а се върна на предишния си коментар. — Просто предлагам…

От градината се разнесе писък и прекъсна разговора. И двете майки скочиха от столовете си в секундата, в която Перегрин тупна на земята. Кийра излезе първа през френския прозорец, а Алесандра беше само на крачка зад нея.

— Момичета! — Перегрин преглътна сълзите си, докато тя приглаждаше къдриците на челото му. Подутина колкото яйце вече се оформяше между очите му. — Ще се научат ли някога да хвърлят топката както трябва?

— Изплъзна се — Изабела, дъщерята на Алесандра, се наведе напред, за да погледне отблизо. — Аууу, Пери, става ужасно лилаво на цвят. Защо не се наведе?

— Защото трябваше да се целиш във вратичката за крикет, която беше до крака ми, а не в главата ми, глупачке.

— Крикетът е скучна игра — Изабела изкриви устни.

— Както и играта ти с кукли. Но аз не те замерям по главата с тях.

Очите на момиченцето се напълниха със сълзи.

— Не го направих нарочно — подсмръкна тя.

— Разбира се, че не си — утеши я майка й.

— Няма нищо — каза Кийра и прегърна по-силно сина си. — Един студен компрес и няколко парчета от сладкиша с конфитюр ще оправят нещата.

— Мисля, че трябва да отведа Изабела у дома — Алесандра направи иронична гримаса над главата на дъщеря си. — Преди чувствата да бъдат наранени по-сериозно.

Децата обикновено се разбираха чудесно, но заради дъжда пътуването от Бат бе доста продължително. Дори и най-добрите приятели можеха да се уморят от компанията си.

— Това може би е добра идея — съгласи се Кийра. Изглежда мрачното й настроение заразяваше всички около нея.

— Ciao, tesoro^[5] — Алесандра целуна Перегрин, после и Кийра. — Ще чакам да ми разкажеш всичко за бала на следващата ни сбирка — най-добре бе да не споделя какво мисли по въпроса в момента.

Кийра взе сина си на ръце и придружи приятелката си до входната врата, а после потърси успокоителното уединение на кухнята. Сладкият аромат на разтопена захар и канела ги обгърнаха в ласкава топлина. Същото стори и г-жа Кук, която изтупа брашното от ръцете си и бързо сложи тенджера с мляко на огъня.

Кийра прехапа устни докато наблюдаваше как възрастната жена се суети около насиненото чело на Перегрин. Изведнъж осъзна, че синът й бе заобиколен само от жени. Единствените мъже наоколо бяха иконома Маккейб и лакеят Джеремая — и двамата над седемдесет. Едва ли беше добре за едно момче да отрасне без силно мъжко влияние в живота си. Не искаше да бъде глезен и гушкан докато се превърне в лигльо. Няколко драскотини бяха напълно в реда на нещата, трябваше да се научи да приема цицините и да ги отминава със смях.

Не че Шефилд би му послужил за добър пример. Кийра потисна потръпването си. Пиян неудачник с избухлив нрав едва ли беше най-подходящия модел за следване. Знаеше, че покойният й съпруг не бе много по-различен от повечето бащи аристократи. Но тя искаше нещо повече за Перегрин.

Топлина. Смях. Любов.

Не се заблуждаваше, че той би получил всички тези неща от семейството на Шефилд. Единствената причина, поради която искаха да поемат попечителство над момчето беше заради парите и земите му.

Страхът я сграбчи за гърлото, и за момент не можа да преглътне. Перегрин се усмихна и захапа един от прясно опечените сладкиши, а тя извърна поглед, като се надяваше да прикрие тревогите си. За Бога, изобщо не се чувстваше готова за завръщане в обществото. Сред веселието и блясъка щеше да се чувства… не на място. Особено ако Хадли решеше да се спусне с глава напред в нов скандал.

Както и да е, Кийра си напомни, че бе преживяла много по-лоши неща от един лондонски бал. Не я интересуваше какво щяха да шепнат зад гърба й. Пръчки и камъни биха могли да строшат костите й, но думите никога нямаше да успеят да я наранят…

Сега оставаше само да си повярва.

 

 

— Изглеждаш отегчен.

Лукас вдигна поглед от полупразната си чаша.

— Чух, че си на почивка в провинцията — лорд Джеймс Джакхарт Пиърсън, известен сред приятелите си като Блек Джак заради дългата до раменете гарвановочерна коса и мургав тен, се стовари в кожения стол и поръча на прислужника още една бутилка бренди. — Какво се е случило, да не би фонтаните в Кент да са пресъхнали?

Хадли се изхили гърлено. Дали тези шеги щяха да престанат някога?

— Или планираш още едно гмуркане в града? — Джак опря ботуша си на месинговата решетка пред камината и запали пура. — Каквото и да си наумил, брой и мен. Тук е такава скука.

— Озапти остроумието си, Джак. Освен ако не искаш да си събираш зъбите по дъното на Серпентин^[6].

— Май си в лошо настроение, а? — Джак безгрижно пренебрегна предупреждението. — Какво помрачи желанието ти за забавления, освен посинелите ти от студ топки?

Ругатнята, с която Лукас му отговори, би накарала и моряк да се изчерви.

— Добре тогава, да отплаваме към следващата тема — Джак изпусна облак дим и предложи да допълнят чашите си. — Може би предпочиташ уиски? Знаеш ли, че думата има келтски произход? — приятелят му направи малка пауза. — Uisge beatha, което означава жива вода.

— Виж ти, какъв източник на познания — Лукас остави питието и сви юмрук. — Жалко, че мозъкът ти след малко ще се поизкъпе в купата с пунш.

— Мир, Хадли. Обещавам засега да си държа езика зад зъбите — изсмя се Джак и се облегна назад в стола.

— Направи го за твое добро, по дяволите.

— Не бъди толкова дребнав. Нещата са доста еднообразни в града. Особено откакто Сандхърст замина на меден месец в Шотландия — Джак унило се загледа в брендито си. — Завърна се вчера, но е толкова погълнат от невестата си, че не проявява никакъв интерес към местенцата ни за игри в Сейнт Джайлс — устата му се изви в кисела гримаса. — Не че го обвинявам. Лейди Оливия би изкушила всеки мъж да се укроти.

— Да се укроти? — изръмжа Лукас. — За Бога, каква потискаща мисъл.

Изражението на приятеля му значително се разведри.

— Това е друго нещо. Знаех си, че мога да разчитам на теб и на твоето желание за забавления. Утре вечер в „Бърлогата на вълка“ ще има специална игра на двадесет и едно с по-високи залози. От там ще се преместим в малък, очарователен бордей, който открих в Саутуорк. Момичетата…

— Съжалявам — прекъсна го Лукас. — Вече имам уговорка.

Джак изтръска пепелта от пурата в огъня.

— Колкото повече, толкова по-весело. Доведи дамата, с която си в момента. От личен опит знам, че често намират тези палави приключения за ободряващи.

— Точно тази едва ли — осъзнавайки, че звучи доста саркастично за мъж, който има намерение скоро да обяви годежа си, Лукас добави: — Тя не е… от този тип дами.

Джак се намръщи, дръпна от пурата и отпи глътка, преди да се изсмее гърлено.

— Проклятие, за момент ме заблуди — смехът му стана още по-силен. — Ти и порядъчна жена? Каква безсрамна лъжа!

Лукас дори не се усмихна.

— Всъщност, не лъжа. Обещал съм да придружа лейди Кийра Шефилд на бала у графиня Сейбрук.

Последвалия пристъп на кашлица събуди възрастния джентълмен, който подремваше на съседния стол.

— Акхъм… Млади човече, сменете пурите с такива от Вирджиния, ако стомахът ви не може да понесе индийския тютюн.

Джак изломоти набързо извинението си, преди отново да се обърне към Лукас.

— Разумът ти е зациклил напълно от последния ти номер насам.

— Джак — предупреди го Лукас.

— Нищо друго не може да обясни внезапната ти заблуда.

— Заблуда? — повтори Лукас.

— Да, мислиш си, че си паднал в купела със светена вода и си излязъл от там като светец.

— Смяташ, че не съм способен да се променя? — Лукас започна да се забавлява, виждайки вълнението у приятеля си и добави. — Може би съм готов да сменя козината си.

— Поповите лъжички се превръщат в жаби, а не в принцове — измърмори Джак.

Лукас вдигна чашата и разклати брендито в нея. Светлината от огъня проблесна през кристала, превръщайки кехлибарената напитка в блещукащ водовъртеж от течно злато. Гледката предизвика внезапен спомен за прекрасните коси на лейди Шефилд, изпъстрени с кичури от мед и слънчева светлина…

— По дяволите, Лукас — приятелят му поклати глава. — Да не си полудял? Побърка ли се?

— Напълно нормален съм — отвърна той.

— Тогава се вслушай в разума си! Стой настрана и не се забърквай с Черната вдовица. Нима трябва да ти напомням какво се случи с първия й съпруг? — презрителната забележка му напомни за уязвимото лице на Кийра и изпълненият й със страх поглед…

Стисна здраво чашата. Тя бе сама и въпреки това имаше смелостта да се изправи срещу злобните клюки и отвратителните слухове.

Проклятие.

Тя заслужаваше повече от подигравка. Заслужаваше някой, който да я защити.

— От това, което чувам, цяло чудо е, че не го е убила по-рано.

— За Бога — Джак отново напълни чашата си. — Защо точно нея, сред този избор от всеотдайни проститутки?

— Може да съм привлечен от ума й — провлачи Лукас. — Чичо ми има много високо мнение за интелекта й.

Приятелят му изсумтя отвратен.

— От кога предпочиташ женския мозък пред тялото?

— Срещал ли си лейди Шефилд? — попита той, като не желаеше да си признава, че намира интелигентността й за вълнуваща.

Приятелят му поклати глава.

— Изглежда и тя като онази с косата живее в сянка.

— Е, уверявам те, че под черното покривало има нещо повече от кожа и кости — устните му се разтегнаха в доволна усмивка.

— Защото пие кръвта на жертвите си — Джак направи пресилена гримаса на отвращение. — Все още не мога да разбера, как се наемаш да съблазниш заподозряна в убийство… — той се замисли за момент и изведнъж лицето му просветна. — Облог! Кажи ми, че е заради облог.

— Много добре знаеш, че един джентълмен не би разисквал публично връзката си с дама — отвърна Лукас. — Въпрос на чест.

— Лудата глава ми изнася лекция за морал? Някой сигурно е потопил пурата ми в опиум.

Нестихващият сарказъм на приятеля му започваше да му идва в повече.

— Да не би да намекваш, че не съм джентълмен?

Прозвуча силен смях:

— Не, не намеквам. Заявявам ти го в лицето.

— По дяволите, Джак, не е честно — каза Лукас в своя защита. — Никога не съм мамил на карти, винаги съм спазвал клетвите си. Знаеш, че думата ми тежи като камък.

Приятелят му сви рамене.

— Разбира се, че не поставям под въпрос честта ти спрямо благородниците, които са ти равни. Колкото до странното ти поведение сред изисканото общество… По дяволите, Лукас, името ти се превърна в нарицателно за непристойно поведение. Признай, че си развратник, комуто доставя огромно удоволствие да се надсмива на правилата — Джак запрати угарката от пурата си в огъня. — Не че има нещо кой знае колко лошо в това. Всичките ти приятели те смятат за страхотен. Но ако изпадна в затруднение, едва ли ще си първия, на когото бих желал да се осланям.

По дяволите! Лукас отпи голяма глътка от брендито си. След това още една. Колко отрезвяващо описание на характера му.

Джак се пресегна за бутилката и отново напълни чашите.

— Изглеждаш леко позеленял. Да се надявам ли, че ще размислиш, преди да се забъркаш с Черната вдовица?

Лукас не отговори.

Приятелят му повдигна въпросително вежди.

— Не ми казвай, че си се засегнал от думите ми. Ако съм бил прекалено откровен, то е за твое добро — и отправи саркастична усмивка.

— Не се притеснявай. Слушал съм лекцията и преди.

— Тогава събери приятели и ела с мен в Саутуорк довечера. Знам къде да намерим доста красиви проститутки, които ще те накарат да забравиш за лейди Шефилд.

— Ти върви — отвърна той тихо, обезпокоен от противоречивите желания да бъде едновременно благороден и неприличен. — Може би ще се присъединя по-късно.

— Ти си болен — Джак го изгледа подозрително. — Прибери се у вас и се наспи добре. Ще ти запазя място на масата за хазарт утре вечер. Играта ще е с високи залози, очертава се да бъде интересна.

— Както казах, вече дадох думата си да придружа лейди Шефилд на бала по това време — отговори Лукас. — Колкото и да те изненадва, възнамерявам да спазя обещанието си.

Джак въздъхна дълбоко и мъчително.

— Е, погребението си е твое — каза той, изправи се и допи каквото бе останало в чашата. — Аз заминавам за пещерата на Купидон — поколеба се за секунда, преди да му отпрати широка усмивка. — Оставям те сам да потънеш или се задържиш над водата.

Лукас изруга зад гърба на своя приятел, който се отдалечаваше.

С изключение на някое похъркване или припукването на огъня в камината, стаята бе тиха като гробница. Лукас се размърда неудобно в стола си. Изпадаше във все по-лошо настроение, докато премисляше разговора им. Изглежда неотдавнашното подгизнало подхлъзване бе преобърнало света му с главата надолу. Принуден да погледне на себе си от различен ъгъл, не бе сигурен, че това, което вижда, му харесва.

По дяволите. Затвори очи и притисна пулсиращите си слепоочия с пръсти. Главата го болеше, а брендито имаше вкус на застояло в устата му. Може би наистина бе болен.

А може би целувката на вдовицата наистина беше силно отровна. Сигурно това бе причината за странните тръпки — ту ледени, ту горещи — които го побиваха, всеки път, когато си помислеше за нея. Както и за временната му невменяемост, поради която се съгласи на условията й.

От утре…

Не нямаше да мисли за последствията от действията си. Винаги бе живял за момента, защо трябваше да променя това? Вдигна чаша и безмълвно изрече тост към истинската си същност. Лудата глава. Мъж, който знаеше как да се забавлява.

Беше прекрасно, че изпитва прилив на съчувствие към лейди Шефилд, но не бе длъжен да й бъде верен. Някъде в далечното бъдеще може би щеше да попадне в капана на брака, но засега всичко бе преструвка. Все още бе свободен да прави каквото си пожелае.

Лукас скочи от стола и се завтече с пълна скорост към вратата, за да настигне Джак и да се позабавлява.