Кара Елиът
Да съгрешиш с негодник (24)

Двадесет и четвърта глава

Логиката и доверието й казваха, че Лукас е прав, но в момента сърцето й не се подчиняваше на разума. Кийра прегърна Изабела и се замоли да не се разпадне на парчета. Точно сега дъщерята на Алесандра бе нейна отговорност и тя трябваше да застане до нея като майка. Докато Лукас щеше да изпълнява ролята на баща за Перегрин.

— Пери не е в опасност — омазаното с кал личице на малкото момиченце не издаваше никакво съмнение. — Лорд Хадли е страхотен. Няма да позволи на никой да го нарани.

— Да, така е.

— Надявам се да пребие онзи лош мъж — продължи Изабела. Тя сви малките си ръчички в юмруци. — Ще го помоля да ми предаде няколко урока по бокс, след като вече ми показа основните неща в крикета.

— Виж се само — лейди Батършам отправи смразяващ поглед към Кийра. — Ти си позор за висшето общество, а и виждам, че си успяла да отровиш още едно дете.

Кийра сведе бавно поглед към разкъсаната си рокля, после огледа одраните ръце, разрошената си коса, дъщерята на приятелката си, чието лице бе намръщено и вдигна глава.

— Хора като теб и синът ти бълват отрова. Хора, които са изпълнени с омраза, алчност и завист — спусна Изабела на земята. — Аз се гордея с това, което съм и това, което правя. И ако съм успяла да поощря сина ми и дъщерята на приятелката ми да оформят собствената си душевност като ценят истината повече от материалните неща, тогава ще съм още по-горда.

Лейди Батършам изсумтя подигравателно.

— Ти си една глупачка. Винаги си била такава.

Изабела се намеси като нарече възрастната вдовица с име, което накара Кийра да премигне в учудване.

— От къде научи тази дума? — попита тя.

— От Пери — призна малкото момиче. — А той я чул от Хадли, докато си говорел с лорд Джеймс за нея — детето посочи с пръст лейди Батършам.

— Това не е израз, който трябва да повтаряш — каза Кийра.

— Знам — Изабела изобщо не се разкайваше.

— Чух достатъчно. Махнете се от пътя ми — лейди Батършам беше едра жена. Бастунът й бе дълъг, с тежка месингова топка за дръжка. Размаха го истерично във въздуха и се приближи към Кийра. — Черната ти магия може и да ти помогна да се измъкнеш днес, но не си мисли, че с това всичко е приключило.

Кийра не помръдна.

— Никъде няма да ходиш. Този път ще си платиш за коварството.

— И кой ще ме принуди? — възрастната дама се изсмя. — Нямаш доказателство. Само думата ти срещу нашата. Просто ще кажем, че сме се отбили да видим племенника ми, а както знаем децата са свикнали да си измислят истории. Всичко това ще бъде счетено за недоразумение.

— Този път няма да бъде само моята дума, лейди Батършам. Лорд Хадли е свидетел.

— Хадли?! — размаха бастуна тя. — Ха! Сякаш някой ще го вземе насериозно! Обществото просто ще си помисли, че той отново представя някой от безобразните си номера.

— Може да останеш силно изненадана — отвърна Кийра.

За момент в изражението на вдовицата се прочете несигурност.

— Блъфираш — злобата й се завърна за секунди. — Махни се от пътя ми — повтори. — Смятам да отида и да измъкна Артър. Освен това Хадли няма друг избор и ще го пусне. Името ти не би могло да понесе още един скандал.

— Само защото ти и семейството ти положихте толкова усилия да го очерните с лъжите си.

Лейди Батършам сви рамене.

— Предупредих те отдавна, че допускаш груба грешка, като се опитваш да мериш ума си с моя — тя се запъти към хлъзгавите камъни, но Кийра се отмести, за да препречи пътя й.

— Както виждаш, заплахите ти не ме стряскат.

— Своеволна, зла жена! Няма да ти позволя да осуетиш плана ми. Аз и моето семейство сме тези, които трябва да разполагат с имотите на брат ми, а не ти — използвайки бастуна си за тояга, тя замахна към главата на Кийра.

Завъртане. Усукване. Удар.

Тя приложи в действие всички тактики, на които лорд Джирардели я бе научил.

Чу се плясък. Възрастната вдовица се разпищя и полетя назад, цопвайки в плитката част на потока. Графът бе прав, стига да прилагаш изкуството на самозащитата с прецизност, всичко останало беше въпрос на физика. Смехът на Изабела бе заглушен от низ проклятия. При всичките си приказки за благоприличие, вдовицата знаеше доста неприлични за една дама думи.

Кийра тъкмо изруга тихо, когато долови нов шум, който се извиси над водните плясъци и духащия вятър. Грабвайки падналия бастун, тя се пресегна за ръката на Изабела.

Тропането на галопиращите копита забави темпо. Храстите шумоляха, клоните пукаха. Успя да различи сянката на кон, който се промъкваше през мочурливия гъсталак.

— Лукас? — извика ездачът.

Кийра въздъхна облечена, размаха бастуна и се обади в отговор.

— Тук сме, сър!

Блек Джек Пиърсън насочи коня си надолу по стръмния каменист склон. Лицето му бе помрачено от притеснение. Широкополата черна шапка и мократа му дълга до раменете гарвановочерна коса засилваха мрачното изражение. Развя непромокаемото си наметало и дръпна поводите.

— Какво…

— Ще ви обясня по-късно — тя натика Изабела в ръцете му. Джак побърза да прибере пистолета в кобура.

— Милостиви Боже, какво да правя?! Нищо не знам за децата.

— Тя трепери. Загърнете я с наметалото си — Кийра се отдръпна встрани от потните хълбоци на коня. — Трябва да настигна сина ми и Лукас.

— Не, изчакайте! Нека аз да отида… — каза Джак.

Кийра вече се катереше по камъните.

— Колкото до стария прилеп — извика тя през рамо, — застреляйте я само ако помръдне.

 

 

Ситният дъждец правеше камъните все по-хлъзгави. Лукас се спря, за да свали ботушите и чорапите си, като се надяваше Артър да прояви чувство за самосъхранение и да забави спускането. Не че го бе грижа дали подлеца ще си строши врата, но Перегрин също бе изложен на риск.

Ако се случеше нещо с момчето…

Хвана се за тесния ръб и скочи на отсрещната скала, като не обръщаше внимание на шистовите късчетата, които се врязваха в пръстите му. Това му помогна да скъси разстоянието между него и обекта на преследване.

— Батършам! — извика той, взирайки се през мъглата. — Намали темпото, дявол да те вземе! Не ми е притрябвала кожата ти.

— Лъжеш! — отвърна Артър с писклив глас.

Звучеше изтощен и уплашен. По дяволите, умората и страхът не помагаха при вземането на правилните решения.

Лукас смени тактиката.

— Не виждаш ли, че е невъзможно при тези вълни да те чака лодка? Остави момчето и се подслони на завет докато отмине бурята. Когато приливът се отдръпне, ще можеш да прекосиш залива. От там е лесно да се изкатериш по коларската пътека чак до крайбрежния път.

— Където ще си изпратил местния съдия да ме причака и да ме арестува!

— Пусни Перегрин и ти давам думата си, че няма да се свържа с властите.

— Ха! — в гласа на Артър имаше паника. — От кога си станал такъв благороден джентълмен?

Добър въпрос. Лукас тръгна по протежението на каменните отломки. Бе трудно да се определи точно кога бе настъпила промяната. Бе станало постепенно. Полека бе осъзнал, че преследването на удоволствия вече не беше най-важното нещо в живота му. Развлеченията бяха преходни, а любовта и семейството — трайни.

Но щеше да е безсмислено да се опита да го обясни на другия мъж.

— Прав си — извика Лукас. — И аз като теб, не съм светец, тъй че го приеми като напълно прагматично споразумение. Това, че около лейди Шефилд съществува скандал, не е от полза и за двама ни. А и може да й попречи да продаде откритието си на Уайтхол и военните. Така, че като неин бъдещ съпруг е в мой интерес да обявим примирие.

Алчност. Това определено бе чувство, към което Артър Батършам щеше да прояви разбиране.

— А-аз…

Накъсаните думи бяха погълнати от писък, когато един от камъните се размърда под краката му. Артър се олюля, борейки се бясно да запази равновесие. Подхлъзна се отново и при завъртането изпусна все още зашеметения Перегрин. Момчето се изплъзна от ръцете му и се провеси от ръба на пропастта. Застоя се така за миг изпълнен с агония, преди да се свлече като чувал с картофи в пенещите се вълни.

Поривът издуваше сакото на Артър и го прекатури, като го запрати на ръба на скалата.

Лукас вече се спускаше шеметно надолу. Приплъзваше се по грубите скали и трескаво оглеждаше бурните води.

— П-помощ — Артър се бе провесил, прихванат за пукнатина в гранита. Тежкото му тяло се клатушкаше над остър зъбер в скалите. Под него нямаше вода, само нащърбени камъни, зейнали като огромна паст с гигантски зъби. Лицето му бе бяло като платно, дъхът му насечен.

Лукас го сграбчи за ръката и го издърпа.

— Мисля, че кракът ми е счупен — простена Артър. Зъбите му тракаха.

— Ако не намеря Пери, кълна се, че ще се върна и ще дотроша всяко кокалче в тялото ти.

Лукас смъкна сакото си и се гмурна в залива.

Океанът бе толкова студен, че едва не извади дъха от дробовете му. Пореше през водата, оглеждаше се наоколо като се опитваше да прецени силата на вятъра и вълните. Ако момчето бе попаднало в някое смъртоносно течение нямаше никаква надежда, щеше да се размаже в скалите. Солта пареше очите му.

— Пери! — крещеше той, въпреки че знаеше колко малка бе вероятността гласът му да се извиси над разбиващите се вълни и да бъде чут.

— Хадли!

Стори ли му се или му отговориха? Странно, но звукът идваше едновременно откъм океана и небето.

— Лукас!

Погледна нагоре и видя Кийра да се спуска по стръмната скала. Същият опасен маршрут, по който бе слязъл и той.

— Лукас! — извика тя отново, сочейки обезумяла към цепнатина в скалата. Извърна глава настрани и забеляза как малката руса глава изплува сред пяната.

— Идвам, момче — изкрещя Лукас, минавайки през надигащите се водни гребени с мощен замах. Слава на Бога, че като малък бе плувал с часове в закътаните заливи. Теченията бяха коварни, но той ги познаваше. Беше избрал правилния ъгъл, само трябваше Перегрин да задържи главата си над водата. Хадли се бореше с вълнението. Беше достатъчно близо, за да може да види лицето на момчето. Вместо да е уплашен, Перегрин бе непоколебим в старанието си да остане на повърхността.

С още едно силно загребване Лукас се озова до него.

— Хвани ме през врата — извика той задъхан през вихъра от солени пръски и сграбчи Перегрин за кръста. Докосвайки ледената плът едва не се разплака от радост. В какъв чувствителен глупак се бе превърнал напоследък. Приятелите му нямаше да разпознаят язвителния егоист Хадли, Лудата глава. Може би защото този мъж вече не съществуваше.

— Спокойно, Пери. Ще изведа и двама ни на брега. Невредими.

Топлият дъх на момчето опари обрулените му от вятъра страни.

— Не ме е страх, сър. Не и когато вие сте тук.

— Внимавай, Лукас! — викът на Кийра го предупреди за нова опасност. Носеха се към каменистата плитчина, която обграждаше ивица от плажа.

— Стой назад, скъпа — изкрещя той. Тя се беше спуснала до тесния ръб и бе приклекнала твърде близо до бушуващите вълни. — Държа го здраво.

Огледа се набързо и осъзна, че ситуацията бе сериозна. Студът бе сковаващ и Лукас усети как силата напуска ръцете и краката му. Прецени разстоянието до брега и предвиждайки придърпващата сила на вълните, реши, че не му остава много, за да достигнат до сушата… Пое дълбоко дъх и тъкмо да се потопи, нов вик се разнесе от скалите над него.

— Завържи го около кръста си и дръж Перегрин! — Джак спусна въжето във водата. — Ще ви издърпам.

Лукас грабна връвта, но пръстите му бяха вкочанени от студ. Нямаше време за губене.

— Не, тежестта ще е много голяма. Издърпай само момчето!

Прехвърли въжето през гърдите на Пери и направи възел.

— Дърпай Джак. Аз ще се оправя. Ще доплувам до брега — без допълнителния товар имаше по-голяма възможност да успее.

Джак махна утвърдително и започна да дърпа. Перегрин се заиздига бавно над водата. Кийра сграбчи сина си за яката и го издърпа на повърхността на камъка.

Лукас усети как във вените му нахлу облекчение, виждайки я да прегръща момчето, плачеща от щастие.

Джак вече се навеждаше, за да ги пресрещне. По нареждане на Кийра, свали сакото си и тя бързо зави момчето с него. Двамата с Перегрин вече бяха в сигурни ръце…

Изведнъж го засмука силен водовъртеж. Бушуващата вода бе черна като Хадес и той усети как потъва надолу и все по-надолу към тъмните океански дълбини.

Кийра ахна ужасена, виждайки как Лукас изчезва под надигащите се вълни. Перегрин беше в безопасност, увит добре в топлата вълна. Но героят, който току-що рискува живота си, за да спаси сина й се давеше!

— Мамо! Хадли е в беда. Трябва да му помогнем.

Тя не можеше, не искаше да изгуби Лукас.

— Пази сина ми, лорд Джеймс — целуна набързо момчето по бузата и го пъхна в ръцете на Джак. Изрита ботите си и скочи във водата. Сърцето й секна за миг, щом се потопи в яростните вълни. Изрече тиха молитва и запори през мрачните води, молейки се отчаяно да не е твърде късно.

Леденото течение прерязваше плътта й. Рева на океана бучеше в ушите й: твърде късно, твърде късно. И изведнъж пръстите й напипаха кичур коса.

Сви ръката си в юмрук и се отблъсна към повърхността с всичка сила.

Задъхваше се за глътка въздух. Отвори очи и видя лицето на Лукас пред своето.

— По дяволите, скъпа — изрече едва разбираемо той. — Не трябваше да рискуваш живота си.

— Аз… — една вълна удави думите й.

Той я хвана за ръка.

— Следвай ме.

Приливът се променяше и течението бе достатъчно, за да укроти водата в залива. Лукас пресече вълните, повеждайки я през плитчината. Внезапната буря утихваше и щом заобиколиха скалите, слънцето се показа иззад облаците, а океанът стана гладък като стъкло.

След още няколко загребвания достигнаха ивицата. Кийра усети гладките камъни под краката си… С последни сили Лукас я грабна, преметна я през рамо и се заклатушка към брега.

Кийра размота заплелата се около тялото й ленена тъкан и се стовари без каквато и да било грация върху грубия пясък. Беше боса, ръкавите й — на парцали, а скъсените поли на роклята разкриваха голите й крака.

Лукас изглеждаше също толкова раздърпан с мократа си риза и подгизнали бричове.

— Боже, каква скандална картинка сме само — измърмори тя. От косата й висяха парчета водорасли.

— Скандална — той падна на колене и я обгърна с ръце. Въпреки че тялото й бе премръзнало, туптенето на сърцето му я изпълни с топлина. За момент, единственият звук, който се долавяше бе равномерното и силно пулсиране, което отекваше в прилива и отлива на океана.

Изведнъж Лукас започна да се смее и дъхът му я погъделичка по гърлото.

— Как мислиш, дали това ще влезе във вестниците? Вече виждам едрия шрифт в клюкарската колона „Лорд Х отново в горещи води!“.

— Няма да е достоверно, целият трепериш от студ — каза Кийра. — Може би авторът трябва да помисли за друго заглавие… „Лорд Х се потопи в нова бъркотия. Този път със Злата вдовица“. Или не, измислих по-добро: „Лорд Х цопва отново!“.

— Освен за наука имаш забележителна писателска дарба — измърмори той, докато целуваше челото й. — Има ли нещо, което да не ти се отдава?

Кийра вдигна очи и погледна през гъстите си мигли. Насреща й бяха изсечените черти на лицето му, което вече й бе толкова познато. Не мога да намеря смелост, за да ти кажа колко те обичам. Тя прочисти гърлото си и подсмръкна.

— Както сам видя, не мога да плувам много добре.

Той се засмя.

— Аз имам известен опит, за твой късмет.

— Да, провървя ми — Кийра го прегърна по-силно. Искаше да се наслади на всеки миг. Скоро всичко щеше да свърши. Той щеше да се завърне към бурния си живот в Лондон, а тя към уединението си в лабораторията. Странно как този мъж, с репутация на развратен, нехаен женкар навлезе в живота й, поемайки не една важна роля. Безгрижният му смях и грижовното му съчувствие запълниха болезнената празнота…

— Кийра? — Лукас докосна нежно лицето й. — Плачеш ли, скъпа?

— Не — тъгата й се примеси със солта на океана. — Да.

— Опасността отмина. Повярвай ми, семейството на Шефилд повече няма да заплашва нито теб нито Пери.

— З-знам.

— Кажи ми тогава защо сълзите се стичат по лицето ти, любов моя? — прошепна той.

Любов. Тя се разхлипа по-силно.

Лукас я прегърна, галейки косата й докато тя не се успокои.

— Съжалявам — отвърна тя, бършейки очите си. — Просто… ще ми липсваш.

— Ще ти липсва вятърничав негодник като мен? — той поклати глава, разпръсквайки ситен дъждец наоколо. — Предполагах, че ще си отдъхнеш като се отървеш от мен.

— Не се шегувай, моля те — каза Кийра, несигурна как да продължи. — Опитвам се да бъда сериозна…

— Нека и аз да бъда сериозен, скъпа — Лукас повдигна брадичката й. — Нямам никакво намерение да напускам нито теб, нито Пери — колеблива усмивка заигра в ъгълчетата на устните му. — Готов съм да се впусна в нов живот. Семейният живот. Ако ме приемеш.

— Аз…

— Признай, че си подхождаме като две капки вода.

— О, Лукас — тя не посмя да го погледне в очите. — Няма съмнение за химията помежду ни. Но аз не искам брак по сметка. Ще искам да си с мен у дома всяка вечер, а не да си навън и да пиянстваш с приятелите си.

— Повече никакво бренди, никакви бордеи или жени?

Тя кимна. По лицето му се разля усмивка.

— Мисля, че бих могъл да живея така.

— Не се шегувай — повтори тя.

— Никога през живота си не съм бил по-сериозен, скъпа. Не искам нищо друго, освен да прекарам остатъка от живота си с теб, Пери и децата ни — той изви устни закачливо. — Ще имаш ли нещо против, ако си направим достатъчно, за да запълним един отбор по крикет?

Заседналата в гърлото й буца й попречи да отговори.

— Ако изкореним чемширите в градината ми и махнем чакълените пътеки ще освободим място за тренировки — гласът й укрепна. — Ти си напълно… съвсем…

— Непоправим. Невъзможен — довърши той. — Да, знам — очите му изведнъж потъмняха и придобиха същият цвят като на океана. В тях успя да види отражението на реещ се керкенез и това на собственото си, мокро от сълзите лице.

— Не те заслужавам, но съм достатъчно голям егоист, за да те попитам така или иначе. Обичам те повече, отколкото бих могъл да го опиша. Ще се омъжиш ли за мен, Кийра? Напълно сериозен съм.

— Да…

Той я целуна страстно, което й отне малко време, преди да довърши изречението си.

— Но…

Лукас изръмжа.

— Само не и още едно проклето „но“.

От скалите се спусна градушка от камъчета. Лукас махна с ръка към Джак.

— Добре сме — извика той. — Заведи децата и двамата Батършам обратно в имението. Ще се срещнем там.

Джак махна в знак на съгласие и побърза да се изкачи обратно по скалата. Перегрин беше в ръцете му.

— Сега да се върнем към това „но“ — каза Лукас.

— Но — повтори Кийра, — преди да се впуснем в ново споразумение, мисля, че би било добре, ако си разчистим старите сметки. Трябва да решим кой спечели и кой загуби облога.

— О, искаш да се призная за победен? — попита той. — Добре, загубих сърцето си, това е сигурно. Колкото до орнитологията… — погледът му изведнъж се насочи към небето. — Виж, чифт орли рибари. Мъжки и женски. Знаеш ли, че се завръщат в едно и също гнездо всяка година?

Кийра се загледа в летящите над главите им птици.

— Само не знам защо ми каза, че няма да поискаш нищо от мен, ако спечелиш? — продължи той.

Тя го целуна набързо.

— Ти ме научи да не правя прибързани заключения. Дадох си сметка, че искам теб, смеха ти, добротата ти, състраданието ти и дори някои от лудориите ти — тя направи пауза. — Приемливите.

Лукас се изсмя.

— Обичам те с цялото си сърце — продължи тя. — Но ако играя честно, аз съм тази, която трябва да се обяви за победена и можеш да избереш наградата си.

— Добре. Приемам победата и знам точно къде ще те целуна.

Тя се изчерви.

— След това съгласна ли си да ми преподадеш няколко урока по биология? Установих, че науката не е скучна, в крайна сметка — слънцето проблесна в очите му. — А после ще минем към химията.

— Смятам, че имаме необходимите съставки, за да правим опити цял живот — прошепна тя.

— Нямам търпение да започна с уроците.

Изминаха няколко дълги минути преди Кийра да успее да се отскубне от целувките му, за да каже нещо.

— Не съм сигурна кой е учителят и кой ученикът. Но въпреки всичко трябва да отложим останалите уроци за по-късно — тя заопипва непохватно връзките на корсажа си. — Горкият лорд Джеймс, ще му дойде в повече да остане сам с децата и двамата Батършам.

Лукас погледна злобно.

— Семейството на Шефилд може да върви по дяволите. С малко повече късмет, Джак ще строши и другия крак на Артър докато го измъква от пропастта — веселото му настроение се помрачи от обзелата го внезапна тревога. — Къде останаха вдовицата и Изабела докато помагаше на нас? Едва ли е оставил малкото момиче при тази опасна жена?

— Всъщност той завърза лейди Батършам за дървото. Колкото до Иза… — Кийра едва сдържа усмивката си. — И с нея направи същото, като каза, че това е единственият начин да я накара да не го последва към скалата.

Той повдигна вежди.

— Изглежда го е назовала с няколко неприлични имена на италиански.

Щом Лукас спря да се смее се изправи и й подаде ръка.

— По-добре да върнем услугата и да спасим Джак. Впрочем, той как се озова по петите ни?

— Чул момчета от пощенската кола да говорят, когато спрял в един хан по пътя си към Лондон — припомни си Кийра. — Батършам се опитвал да наеме някой, който да отвлече детето, но не се намерил желаещ за сумата, която предлагал. Приятелят ти незабавно тръгнал обратно насам, за да ни предупреди и забелязал каретата на Батършам встрани от пътя.

Лукас сви устни.

— Трябва да кажеш на маркизата, че Джак има и добри качества.

Кийра се намръщи.

— Да завърже дъщеря й за дървото определено не е едно от тях.

— Смили се над грешника. Джак може да се справя със злодеите, но няма никакъв опит с децата.

— Още една причина да побързаме — каза Кийра. — Въже, камъни, и огромен кон. Потръпвам при мисълта какво отмъщение може да измисли Изабела.

Усмивката му вече не беше толкова самодоволна.

— Права си. По-добре да побързаме — Лукас посочи към пролуката в шубраците и се запъти напред. — Да минем от тук, ще ни бъде по-лесно да се изкачим на върха на скалите.