Кара Елиът
Да съгрешиш с негодник (21)

Двадесет и първа глава

Денят след…

Кийра се намръщи. За Бога, звучеше толкова старомодно. Тя не беше глупава героиня от новела. Бе разумен учен, дисциплинирана и независима.

Защо тогава мислите се лутаха като пухчета на разпилени от вятъра глухарчета?

Когато стигна до скалите, мъглата се бе разсеяла, разкривайки прохладната безоблачна утрин. Кийра повдигна полите си, заобиколи заплетените храсталаци и се покатери по оголения гранит. Тя бе станала рано и реши да излезе на дълга разходка, вместо да се появи в залата за закуска. Така или иначе щеше да се срещне с Лукас през деня, но бе предпочела да не е сред пушената риба и препечените филийки, нито пък на фона на научните дискусии на Ариел и сър Хенри.

Леко й прилоша при мисълта за разискването на размножителните способности, макар и разговорът да се отнасяше до цветята.

Извиващата се покрай последните стръмни скали пътека най-сетне я изведе на билото на скалата. Синевата на океана бе ослепителна под отблясъка на слънцето. Докъдето се простираше погледът й се виждаха само синьо-зелените оттенъци на водата, обсипани с бели петна от пяна. Високо над главата й се рееха чайки, чиито крясъци бяха заглушавани от прибоя на вълните под тях.

За момент завидя на свободата им да могат да отлетят, накъдето си пожелаят, или където ги понесат крилата им. Колко ободряващо би било, да можеш да пориш безгрижно небето.

Не им завиждай чак толкова, укори се тя. Животът не бе лесен дори за Larus argentatus. Всеки животински вид на земята бе преследван от хищник, готов да нападне при най-малката липса на бдителност.

Тя поне имаше мозък, с който да отвръща на заплахите. Въпреки че можеше да се поспори, дали нейния функционираше правилно към момента.

Как иначе би могла да си обясни факта, че снощи прави страстна любов с Лудата глава Хадли?

Кийра седна на припек върху плоския камък, засенчи очи с ръка и се загледа в океана. Нима бе забравила здравия си разум, оставяйки се на течението да я завлече в опасни води? Не можеше да разчита на графа да й бъде котва, като се има предвид как самият той се носеше през живота, доволен да бъде повличан от което и да е течение, стига то да привличаше окото му.

Тя прехапа устни и потрепери, защото те все още бяха изтръпнали от жадните му целувки. Но в момента не Лукас бе този, който трябваше да отговаря за действията си. Тя можеше, трябваше, да каже не.

— Не! — извика на глас и изплаши птичето, което си почиваше на скалите край нея. Не. Този път нямаше да позволи на вината да я завлече към дъното на собствената й ненавист. Старата поговорка гласеше: „Каквото посееш, това и ще пожънеш“. Фактът, че греховно красивия граф Хадли се случи наоколо по време на сеитба, гарантираше усложнения с реколтата. Едно нещо бе сигурно обаче, не можеше да си позволи да й стане навик. Поради куп причини.

Но въпреки разумните доводи против връзката, не съжаляваше за изминалата нощ. Лукас не беше безупречен — дали изобщо съществуваше мъж или жена, които да са?! Но не беше порочен и покварен, за какъвто се представяше. Бе играл ролята на нехаен развратник толкова дълго, че вече изглеждаше такъв. Но зад лекомислените запои и шокиращи номера се криеше състрадателен и грижовен мъж. Той беше мил, забавен, предан… привлекателен, въпреки недостатъците си.

Любов?

О, със сигурност не бе това. Мозъкът й, макар и увреден, знаеше, че не бива да се влюбва в Лудата глава Хадли. Единственият проблем бе, че останалата част от тялото й отказваше да се вслуша в предупрежденията. Кийра въздъхна и се изправи, соленият въздух опари устните й. Мистериите на сърцето надвиваха човешкия разум. Щеше да е по-добре да насочи усилията си към древния ръкопис, в тайния код, на който поне имаше логика. Може би с помощта на приятелките си най-сетне щеше да успее да разнищи тайната на шифъра в последната част от текста. Вече придобиваше идея за крайния резултат, ако изобщо бе права…

Улисана в научните си мисли, тръгна обратно към имението. От това, което бе скалъпила досега, смяташе, че има важна връзка между Penicillium notatum и…

— Ciao, bella!

Кийра тъкмо прекосяваше овощната градина и викът на Алесандра прекъсна разсъжденията й.

— Приключих с ангажимента си в Борнмаут и реших да дойда един ден по-рано от плануваното — продължи приятелката й. — Ариел каза, че си излязла на разходка и тръгнах да те пресрещна.

— О Боже, колко се радвам, че си тук.

Алесандра я хвана за ръка и се вгледа изпитателно в нея.

— Случило ли се е нещо?

— Н-не. Да — затаи дъх. — Не.

Алесандра задържа погледа си още малко и извика:

— Santa cielo, надявам се знаеш какво правиш.

Кийра се изчерви пред критичния поглед на приятелката си.

— Нима е толкова очевидно?

— Само защото долових едва забележимите промени — отвърна тя загадъчно. — Има неща, които една жена не може да скрие — приятелката й размаха пръст — и такива, които може. Вдигни яката си по-високо, bella. Имаш следи от любовно ухапване по врата.

Поруменяла, Кийра придърпа непохватно меката мериносова вълна.

— Не те обвинявам ни най-малко — добави Алесандра. — Той е много привлекателен мъж.

— И все пак, не беше много разумно от моя страна — прошепна Кийра.

— Tesoro, сърцето е твърде своенравно и отказва да бъде водено от логиката или здравия разум, за разлика от мозъка.

— Така установих и аз — добави Кийра вяло. — Като че нямам достатъчно проблеми в момента и без това.

— Или онова — намекна закачливо приятелката й. — Кажи ми…

— Няма — измърмори Кийра.

— Кажи ми, Ариел знае ли?

— Не! И те моля да не й казваш.

— Не се притеснявай, bella — Алесандра се загледа в пръстените си за момент. — Мога да пазя тайни.

Кийра въздъхна.

— Благодаря ти.

Свърнаха по градинската пътечка и за известно време единствения шум, който се долавяше помежду им, бе мекото хрущене на чакъла.

— Няма да отворя и дума по темата — промълви Алесандра, докато заобикаляха решетката с увивните рози. — Но ако се нуждаеш от съвет, си добре дошла.

— Всъщност, имам няколко спешни въпроса — Кийра изкриви устни. — Но те засягат ръкописа на сър Хенри. Мисля, че намерих отговора на загадката, но ми е необходимо мнението ти, както и това на Ариел. Може да прозвучи налудничаво, но…

 

 

Лукас гледаш двете дами, докато прекосяваха поляната с наведени глави, погълнати от разговора си. Не можеше да се начуди за какво толкова си говореха. Някое археологическо откритие, може би? Все пак маркизата бе виден експерт в областта.

Внезапният смях на Алесандра се извиси над чуруликането на птичките, след което също толкова бързо затихна. По дяволите. Той се надяваше, че наистина обсъждаха древни предмети, а не нещо друго. Дали и дамите, подобно на мъжете, си споделяха подробности за…

— Хадлиии! — двете детски гласчета прозвучаха в хор.

Той се извърна със секунда закъснение. Топката за крикет го удари право в гърдите и спря дъха му. Графът се олюля леко и задникът му тупна глухо на пода.

Перегрин и Изабела дотичаха на мига.

— Добре ли сте, сър? — попита момчето.

— Извикахме няколко пъти — каза Изабела.

— Вината е изцяло моя — изхриптя Лукас. — Сигурно съм витаел из облаците.

— Добре поне, че не ти счупи черепа — изкикоти се Перегрин.

Изабела сви устни и отвърна негодуващо.

— Ако искаш да знаеш, точно там се целех! — и погледна към Хадли с доволно изражение. — Проработи, сър! Уча се да хвърлям топката точно както ми показахте. Вече се целя по-точно.

— Справяш се чудесно, Иза — увери я той. — Обзалагам се, че необикновеното ти умение няма да остави здрава крикет вратичка.

Малкото момиченце засия. Перегрин размаха бухалката си.

— Ако топката й успее да мине през мен.

— Ха! — тя отметна абаносовите си къдрици. — Замахът ти още не е толкова добър.

— Я да проверим — каза Лукас, преди малчуганите да си разменят още думи.

Той се изправи внимателно и вдигна топката. Стига толкова интимни размишления. Направи кисела гримаса. Сигурно щеше да е по-безопасно да се занимава с други дейности, отколкото да си представя прекрасната Кийра, излегната небрежно върху намачканите чаршафи…

— Хадли? — Перегрин го погледна подозрително.

— А, да — Лукас се престори, че оглежда шевовете на топката. — Тъкмо проверявах дали Иза не е съсипала кожата с този удар — момичето се изкикоти.

— Пери, заеми позиция. Да видим стойката ти. Запомни — лакътя навътре, китката вирната.

Скоро виковете им бяха придружени от весел лай. Мефисто изскочи от колибата си, за да се присъедини към играта. Кучето преследваше топките с наслада, въпреки че се налагаше да се борят с него, докато си върнат обратно надъвканата кожа. Перегрин и Изабела се забавляваха с лудориите му. Когато се довлякоха до кухнята за лимонада и сладкиш с конфитюр, двете деца бяха като пребити и се съгласиха, че са приключили с играта за днес.

Лукас разкърши рамене. По дяволите, сигурно остаряваше. Забравяше колко енергия бе необходима, за да поддържаш темпото на две осемгодишни деца.

— Господарю Лукас — възрастната готвачка размаха дървената лъжица, точно както го правеше, когато беше малко момче. — Колко пъти съм ви казвала, да не влачите кал в кухнята ми.

— Опасявам се, че им изгубих бройката — отвърна Лукас, натъпквайки устата си със сладкиш. — Никога не съм бил добър по математика.

Децата се изкикотиха, а Мефисто излая тихо.

— Непоправим, както винаги — нахока го тя, въпреки че ъгълчетата на устните й се извиха в едва доловима усмивка. — Сър Хенри иска да ви види в кабинета си. Не забравяйте да си избършете ботушите и напъхате ризата си — отново размаха лъжица тя.

— Слушам! — той намигна на децата, преди да изтупа ръцете си и да се отправи към коридора.

— А, ето те, момчето ми — Хенри вдигна очи от купчината с бележки и се усмихна. Сигурно океанският бриз имаше някакъв специален ободряващ ефект, помисли си Лукас, тъй като чичо му изглеждаше подмладен с години. — Спа ли добре?

Проклятие! Лукас затътри крака, надявайки се да не се е изчервил.

— Да, а ти?

— Чудесно. Идеята да дойдем тук бе великолепна. Знам, че сигурно намираш провинцията за скучна. Оценявам факта, че жертваш удоволствията си заради това. Мисля, че ще бъде отлична почивка и за останалите — той размаха леко хартията. — Виж, лейди Кийра вече разгада и последната мистерия!

Лукас усети изблик на вълнение, примесено с лека гордост от постижението й. Обаче прикри чувствата си, като сключи ръце на гърба и сви безгрижно рамене.

— Толкова важно, колкото всички очаквахте, ли се оказа?

— Дори повече — Хенри намести очилата си. — Нека обясня — той прочисти гърлото си. — Древните гърци установили постоянен търговски маршрут до Индия, като са донасяли обратно екзотични подправки. Освен това, корабите били товарени с пресни хранителни продукти от пристанищата, необходими за дългото завръщане. Е, по някакво щастливо стечение на обстоятелствата, заинтересован от медицината пасажер, забелязал как един от моряците, който имал инфектирана рана, се възстановил изненадващо, след като бил ял плесенясал тропически сорт пъпеш.

— Плесен? — намръщи се Лукас.

— Науката често е непредвидима — каза Хенри с усмивка. — Великият гръцки лечител Хипократ извършил доста опити, които потвърдили резултата. След като лейди Кийра разчете оригиналния текст, планира да направи и няколко експеримента. Изпратихме един от слугите до града за пъпеши. Както изглежда, тя ще „отгледа“ вид плесен, известен като Penicillium notatum. Разбира се ще трябва да поработи върху това как да извлече субстанцията. Но не се съмнявам, че ще намери формула, която да проработи. Само си представи — чудотворно лекарство!

— Изумително!

— Доста — отвърна Хенри. — Вълнуващо е да си част от много важно откритие. В момента извършва тестове с плесенясали гъби, за да усъвършенства процедурата, с която ще манипулира организмите.

Лукас вдигна очи от заплетените мотиви по ориенталския килим.

— Тя и приятелките й разгадаха всичко това сами? — той се усмихна унило. — „Кръга на грешниците“ със сигурност надминават мъжете по интелект, с изключение на теб, разбира се.

— О, не. Мозъкът ми не работи чак толкова бързо — подсмихна се Хенри. — Може би настоящото правителство трябва да отстъпи местата си на дамите. Войната^[1] вероятно ще приключи за две седмици.

— Мисля, че биха могли да разрешат който и да е проблем, стига да решат да го сторят.

— Като стана дума за заплетени загадки, момчето ми, може ли да те попитам дали си обмислил сериозно положението с лейди Кийра?

Лукас отбягна тактично погледа на чичо си.

— Предполагам имаш предвид фиктивния годеж?

— Да.

Хадли подбра внимателно думите си.

— Не сме го обсъждали скоро.

— Аха — настана тишина и Лукас реши, че Хенри ще прояви обичайната си деликатност като пренебрегне темата. Преди да успее да се оттегли обаче, чу как чекмеджето на бюрото се отвари и затвори с тихо потракване. — Показвал ли съм ти това?

Лукас се приближи в момента, в който Хенри отвори малка кожена кутийка.

— Купих го преди много, много време — пръстенът бе с поразително семпъл дизайн. Превъзходните диаманти и сапфири, разположени върху полираното злато, искряха ослепително. — После го заключих и забравих за него, оставяйки го да събира прах през всички тези години.

Лукас отмести поглед.

— Съвсем изкуфял старец ли съм, ако обмислям да поискам ръката на лейди Ариел? — Хенри се усмихна обезсърчено. — Не съм ли малко закъснял за романтика?

Лукас се загледа през прозореца, проследявайки играта на слънчевите лъчи по прясно окосената поляна.

— Искаш моето мнение по този въпрос?!

— Да, момчето ми. Аз ценя мнението ти.

— Смятам, че никога не е късно за любов.

Хенри се усмихна нерешително.

— Няма да имаш нищо против? Нито пък ще се чувстваш изоставен?

Лукас сподави смеха си.

— Милостиви Боже. Прекарал си твърде голяма част от живота си в притеснения за мен, Хенри. Аз съм възрастен мъж, въпреки че често не се държа като такъв — той се надвеси над чичо си и го целуна набързо по челото. — Пожелавам ти щастие.

Хенри се изчерви.

— Още не е казала да.

— Е, не е казала и не — отвърна му той. — Единственият начин да разбереш със сигурност е като я попиташ. Предлагам ти да го направиш скоро. Carpe diem, нали така?

— Именно. По-млад няма да стана — отбеляза чичо му. — Ще се опитам да събера смелост. Утре, може би.

— Чудесно. Ще ти помогна като уредя останалите да бъдат заети, така че вие двамата да останете насаме следобед — замисли се за момент и добави. — Ще изведа лейди Кийра да наблюдаваме птиците и ще предложа на маркизата да посети замъка Певънси, край който има римски руини. Една от помощничките може да заведе децата да си поиграят с кученцата.

— Трябваше да последваш приятелите си във войската — усмихна се Хенри. — Уелсли^[2] можеше да използва тактическите ти умения във войната на полуострова.

— По-добре да се съсредоточим върху друг вид завоевания — каза Лукас вяло.

— Абсолютно — Хенри хвана колелата на стола и го завъртя към вратата. — Дамите все още работят върху експеримента. Да отидем ли да проверим дали имат напредък?

 

 

Когато Лукас влезе в лабораторията, Кийра го погледна срамежливо, или поне така му се стори. Откакто се разделиха на зазоряване, не си бяха разменили и дума.

Очите им се срещнаха за момент, веднага след което златистите й мигли се сведоха надолу. Странно, но той усети необичаен трепет отвътре. Подобни срещи никога не му бяха въздействали по този начин. Дори и не посмя да се запита защо.

— Как вървят нещата? — попита Хенри и приближи работния им кът.

— Трябва да проведем само още един тест — Алесандра добави с пипетата някаква течност в мерителната чаша. — Щом установим правилната процедура, крайните резултати ще докажат, че Кийра е права. Убедена съм в това.

— Моите поздравления още веднъж, Кийра — измърмори Хенри. — Изумен съм от интелигентността ви.

— За Бога, със сигурност не заслужавам всички овации. Разрешихме загадката с общи усилия.

— Твърде скромна сте — отвърна Хенри.

— Si, приеми заслужените похвали, bella — добави Алесандра. Тя погледна към часовника. — Време е да добавим следващата съставка.

Кийра кимна, загледана в стъкленицата върху поставката.

— Точно след четиридесет и пет секунди трябва да погледнем пробите с лупа.

Лукас остана нарочно до вратата, тъй като не искаше да разсейва Кийра от работата й. Стоеше притихнал, любувайки се на искрящите й от възхищение очи, докато нагласяше микроскопа. Дисциплината и самоотвержеността й бяха поразителни. Интелигентност и красота. Изведнъж си спомни описанието на Хенри и разкаянието по отдавна изгубената любов, което се четеше в очите му.

Любов.

Сякаш внезапно бяха добавили липсваща част към мозъка му. Отговорът на недоволството, причина за разочарованието от безцелния му живот, изплува пред него. Той се отдръпна от прозореца и притисна очите си с длани.

Любов.

По дяволите, какъв глупак. Трябваше да го предусети. Да избяга като опарен.

Проклятие. Не биваше да се случва така. Той не бе подходящ за Кийра. Тя не можеше да е щастлива с развратен негодник като него.

— Лукас? — столът на Хенри изскърца, докато се опитваше да се приближи към него. — Добре ли си?

— Имам нужда от малко свеж въздух — отвърна той. — Извини ме.

Излезе бързо от стаята, прекоси коридора и отвори вратата към терасата със замах. По врата му изби пот, беше замаян. Изглежда Лудата глава Хадли бе отлетял на някъде в нощта, изоставяйки изгубената му душа.

Успокои крачките си и се запъти към обора. Надяваше се, че един буен галоп през хълма ще му помогне да събере мислите си.

— Лукас! Търсих те къде ли не.

— Джак — завъртя се той изненадан. — Какво по дяволите правиш тук?

— Помагам на теб и дамата ти — Джак изтупа праха от широкополата си шапка. — Ездата от града до имението е изтощителна. Надявам се чичо ти да има прилична колекция от червени вина в избата си.

— По този бряг контрабандистите търгуват само с най-доброто — отвърна Лукас. Безпокойството му го правеше по-сприхав. Всъщност, предпочете да отвлече вниманието си. — Хайде да вземем една бутилка, докато ми разкажеш новините.

— Дев и Никълъс разбраха кой е престъпникът. Бивш кавалерист е и приятелите ни го убедили да издаде кой го е наел, за да стъпче сина на лейди Кийра.

— Как? — попита Лукас. Не че се интересуваше особено как беше получена информацията.

— Позовавайки се на военната солидарност и алчността му — отвърна Джак. — Никълъс му предложил много повече от семейството на Шефилд.

— Има ли доказателство за вината им?

— Никълъс и Дев имат заявление под клетва от човека. И въпреки че може да не послужи пред съда, приятелите ни възнамеряват да обсъдят ситуацията насаме с роднините на покойния маркиз.

— Всъщност, може да оставят тази задача на мен. Мисля да се върна с теб в Лондон утре сутринта — след като затвори вратата на избата, Лукас отиде до кабинета на чичо си за тирбушон и чаши. — Между другото, ако смяташ да пушиш от отвратителните пури, Хенри настоява да го правиш на терасата.

Джак си запали от една свещ.

— Няма нужда да бързаш толкова. Не бих яздил чак до тук като бесен, само за да те уведомя за нещо, с което бихме могли да се справим и сами — връхчето на пурата просветна в ярко оранжево, докато си дръпна от нея. — Работата е там, че Батършам е изчезнал от града заедно с майка си. Никой не знае къде са отишли.

— Слузесто влечуго. Сигурно е допълзял до някоя дупка, за да се скрие — Лукас надигна чашата си. — Трябва ли да съм разтревожен от новината?

— Просто решихме, че е добре да знаеш — приятелят му вдигна чаша, на фона на избледняващата светлина. — Позволи ми да ти дам съвет, като бивш войник. Никога не подценявай врага си. Батършам може да е долен страхливец, но това не означава, че не е опасен.

— Хмм — Лукас остави напитката си и огледа тъмната гора. — Взел съм мерки, Джак. Поставил съм мъже, които да бдят наоколо от здрач до зори. И въпреки че не притежавам военния ти опит, те уверявам, че ако Батършам дръзне да се появи, ще го премажа от бой.

— Съмнявам се, че е чак толкова глупав, за да рискува да нападне директно — Джак изпусна кръгче дим от пурата си. — Видяхме, че веднъж нае убиец, който да свърши работата вместо него. Не можем да предвидим, дали няма да опита отново.

— Няма да отслабвам бдителността си.

— Ясно, повече няма да го обсъждаме. Налей ми още една чаша вино. Гърлото ми пресъхна от ездата.

— Заповядай — Лукас му подаде бутилката. — По-добре да отида да кажа на икономката и готвачката, че ще останеш да пренощуваш.

— Донеси малко порто като се върнеш. По бъчвите си личи, че чичо ти е складирал добра реколта.

Лукас се усмихна утвърдително.

— Дали не е закътал няколко лондонски леки жени в някой ъгъл? — добави Джак като изтръска пепелта от пурата си.

— Не можеш ли да мислиш за нещо друго, освен за пиене и разврат? — изръмжа Лукас.

— Кой ми го казва?! — обади се язвително приятеля му. — Ти какво предлагаш?

Той се замисли за момент.

— Опитай да се наслаждаваш на цветовете на залеза и песните на славеите.

— Като се замислих, по-добре донеси и бренди — каза Джак. — Ще ми трябва нещо по-силно, за да удавя страха, който здравият ти разум ми всява.

Лукас остави приятеля си да съзерцава градината с мрачния си поглед.

Джак въздъхна и седна в далечния край на каменния парапет. Наля си останалото съдържание на бутилката и се подпря на стената. По бледия варовик пробягваха сенки, обвити в потъмнелите отблясъци на залеза. Тъкмо се канеше да запали още една пура, когато дочу звука от забързани стъпки, отекващи по гранитните стъпала.

— Как смееш да ме последваш тук! — побеснялото лице на Алесандра се открои на фона на бледоморавата светлина, когато се обърна да погледне назад през рамо. — Нямаш право да нахълтваш в живота ми тук в Англия.

Движещата се бавно фигура я последва на терасата. Марко. Контето от Милано.

— Напротив, bella — Джирардели се надвеси по-близо към нея и снижи гласа си дотолкова, че шумоленето на бръшляна да го заглуши. Думите му накараха Алесандра да се отдръпне назад. Косата й бе разпиляна и един абаносов кичур се преметна през лицето й.

— Не ми се сърди, Алеса.

Когато Джирардели се пресегна към рамото й, Джак успя да долови още една от репликите му.

— Само се опитвам да помогна и да направя най-доброто за теб и детето ти — каза графът.

— Знам, знам… — сдържаната и хладнокръвна маркиза, бе готова да се разплаче. — О, Марко, умолявам те да не ме притискаш за отговор точно сега.

— Bene. Но не можеш да го отлагаш за дълго.

— Знам. Очаквах греховете ми да изскочат от миналото и да се върнат да ме преследват.

— Ciao. Ще те навестя скоро — Джирардели се отмести леко и макар Джак да се опита да отмести поглед, не можа да не забележи как устните на мъжа се спускат към обърнатото лице на дамата.

По необяснима причина установи, че настроението му се влоши още повече.

— Уви, раздялата е такава сладка мъка — отвърна той презрително, повишавайки глас. Стана рязко и излезе от сянката. — Ако нямате нищо напротив, може би Ромео и Жулиета биха могли да изиграят сцената с трагичната си любов другаде. Тук в Англия се стараем да не натрапваме страстите си на случайни наблюдатели.

Алесандра се обърна.

— И вместо това се забавлявате като шпионирате хората? Какво правехте спотайвайки се в храстите?

— Наслаждавах се на виното и прекрасния залез — отвърна Джак. — Преди да се появят двамата любовници и да попречат на пасторалната гледка.

— Можехте да съобщите за присъствието си — каза Джирардели, — и да спестите неудобството и на дамата.

— Съмнявам се, че гласът ми щеше да бъде чут. Тя изглеждаше доста хипнотизирана от нечии устни.

Алесандра отговори с възмущение.

— Не че ви засяга, сър, но Марко ме целуна по бузата. Относно намека ви, че сме любовници, връзката ни не е такава.

Джак се усмихна презрително.

— Странно, но на мен не ми изглеждаше така — каза той, тръсвайки пурата си.

Очите й пламнаха.

— За ваше сведение, той ми е братовчед.

Джак едва не се задави с дима.

— Братовчед?!

— Si, братовчед — тросна се тя. — И за разлика от англичаните, италианците не поддържат интимни отношения с братовчедите си.

— В такъв случай, изглежда ви дължа извинение, лейди Джиамати — измърмори той.

— Да, така изглежда.

— Театър казвате — сега Джирардели се наслаждаваше на разигралата се сцена. — Колкото и да ми се иска да остана до края на представлението лорд Джеймс, трябва да се върна незабавно в Саутхемптън. Лорд Линсли иска да бъде уведомен за лейди Шефилд.

Алесандра отмести поглед.

— Кажете му, че скоро ще получи подробен доклад за откритието й. Провеждането на последните тестове предстои, но ако всичко мине според очакванията… — тя погледна косо към Джак. — Маркизът ще остане много доволен от резултата.

— Ще му бъде приятно да го чуе — отвърна Джирардели. — Но аз имах предвид безопасността на дамата. Линсли е доста загрижен за благосъстоянието й. Ако имате нужда от охрана…

— Благодаря ти, но изглежда Хадли се е погрижил за всичко.

— Лудата глава Хадли? — Джирардели повдигна вежда. — Сигурна ли си, че можеш да му имаш доверие?

Тя се поколеба съвсем леко.

— Всъщност да. Хадли ще се постарае да не се случи нищо с Кийра.

— Чудесно — Джирардели стисна ръката й и се поклони леко на Джак. — Per Favore, Giacomo^[3], наглеждай маркизата вместо мен. Склонна е да се забърква в проблеми.

Алесандра измърмори оскърбителна дума.

Джак го погледна и заяви:

— Щом маркизата не ви слуша, със сигурност няма да послуша и мен.

— Случвали са се и по-неочаквани неща, amico — след това загадъчно твърдение, той помаха за довиждане. — Трябва да тръгвам, но преди да го сторя, смятам да прекарам няколко минути с лейди Шефилд — погледът му отново се премести към Алесандра. — По-добре да й покажа някои от мръсните номера за самозащита, на които те научих, bella. За всеки случай.

— Свадливият приятел знае как да напусне сцената грандиозно — измърмори Джак под носа си, докато Марко се отдалечаваше. Тя не каза нищо. За негово облекчение Лукас се появи с няколко бутилки качествен алкохол в ръце. — Лейди Алесандра, виждам, че и вие се наслаждавате на вечерния въздух — той прочисти гърлото си и добави: — Искате ли да се присъедините към нас и да вдигнем тост за… за спокойствието и тишината в провинцията?

Тя поклати глава.

— Всъщност, струва ми се, че отвън е доста хладно за мен. Ще се прибера в стаята си.

— По дяволите, Джак — нахока го Лукас. — Как така винаги успяваш да обидиш маркизата?

— Как така слънцето успява да изгрее всеки ден?

Лукас сви рамене.

— Нямам никаква идея.

Джак се пресегна за брендито. Издърпа корковата тапа със зъби и отпи направо от бутилката.

— Наздраве за това.