Кара Елиът
Да съгрешиш с негодник (11)

Единадесета глава

Въпреки че за последните няколко месеца това бе единствената сбирка, на която присъстваха всички, срещата на „Кръга“ сякаш протичаше много бързо.

— Така — каза Шарлот и потропа с лъжицата си за тишина. — Да преминем към най-важната ни задача. Очакваме подробен доклад за това как се развиват нещата с Хадли.

— Засега графът се въздържа и не се държи като превъплъщение на Луцифер — призна Кийра. — Няма пушек, лабораторията ми не се изпълни с миризма на сяра — единствения адски огън излизаше от собствените й пламенни реакции към дяволския чар на мъжа.

Кийра се страхуваше да не започнат да обсъждат чувствата й и бързо смени темата за работата й по ръкописа на Хенри.

— Предпочитам да говоря за пергамента. Смятам, че се отнася за някакво растение с чудотворна сила — поде тя. — Както всички знаете, древните гърци са участвали в търговията с подправки с Индия и далечния изток много преди европейците.

— Истина е — измърмори Кейт. — Виждала съм ранен вариант на морска карта, който описва доста подробно търговските маршрути през източните океани. Плаванията са били съобразени с мусоните. Всъщност, грък на име Хипал^[1] бил първият, който е описал феномена…

— Мореплавателната история е очарователна — каза Шарлот сухо. — Но нека не се отдалечаваме от главната тема.

Кийра се опита да задържи разговора в досегашната му посока.

— Кейт е права. Търговските кораби са се възползвали изцяло от силните, преобладаващи ветрове. Малабар било главно пристанище за престой, където гърците разменяли калай, стъкло и средиземноморски корал за слонова кост, коприна, перли, както и екзотични подправки и растения непознати на запада…

— Шарлот е права — прекъсна я Ариел. — Разкажи ни повече за Хадли.

— Наистина, няма много за казване — отговори тя уклончиво. — Не знам какво да споделя.

— Можеш да започнеш с това как се чувстваш в негово присъствие — предложи Алесандра невъзмутимо. — След като прекарахте известно време заедно.

— Греховно красив е и не мога да отрека, че е дяволски чаровен… — гласът й заглъхна.

— И…? — притисна я Кейт.

Кийра усети, че се изчервява под взора на няколкото чифта очи.

— И… истината е, че не знам как се чувствам. В един момент съм гореща, в следващия студена — тя направи гримаса.

— Само толкова ли ще споделиш? Никак не е достатъчно — Алесандра възропта мило.

— Той опита ли се да те целуне? — попита Кейт.

Страните й пламнаха.

— Моля ви, ако обичате, наистина не желая да разказвам за Хадли. Би трябвало да говорим за наука, а не за секс.

— Сексът е наука — каза остроумно Кейт. — Съществен елемент от биологията.

— Е, добре, спираме да те дразним — Шарлот сви устни. — Да се върнем на ръкописа. Ако растението е със забележителни лечителни свойства, защо тогава е пазено в тайна?

Благодарна за временната отсрочка, Кийра обясни набързо:

— През средновековието църквата е смятала науката за ерес. Много от преписвачите записвали текстовете с тайни кодове, с надеждата да оцелеят.

— Тайни — прошепна Кейт мрачно. — По дяволите, обществото е винаги готово да нападне всеки, който дръзне да предизвика общоприетото.

Тайни. Кийра въздъхна. Тя бе убедена, че не е единственият грешник, обезпокояван от демони…

— Ние най-добре го знаем измежду всички — отбеляза Алесандра сухо. — Но продължавай, Кийра. Звучи интересно.

Тя се отърси от мислите си и се върна към науката.

— Прочетох само първите няколко страници, но имам усещането, че ще бъде нещо наистина специално.

Всички бяха развълнувани като Кийра, но Ариел изглеждаше особено заинтригувана. Ботаниката бе нейното поле на изява. Кийра продължи, като смяташе да спомене за въпросите на Хенри.

Кейт си отчупи парченце от бисквитката.

— Знаеш ли, наскоро четох едно от есетата на Хенри за справка и държа да отбележа, че харесвам стила му. Умен, ясен и духовит. Изглежда има и чувство за хумор.

— Със сигурност. Да отгледа такъв пакостник като Хадли, без да се самоубие или да убие повереника си — промълви Кийра.

Кейт не обърна внимание на прекъсването.

— Само едно ме озадачава. Защо не сме срещали джентълмена на никоя от лекциите на научното дружество?

Кийра прехапа устни, несигурна дали Лукас държеше информацията за недъга на чичо му да бъде пазена в тайна.

— Може би не харесва тълпата — заключи Алесандра.

— Добро предположение. Много велики умове не обичат да нарушават рутината си — Ариел потупа брадичката си с пръст. — Може да го посетим.

— Това е чудесно предложение — каза Шарлот. — Една среща с баронета може да ни помогне да разрешим загадката на ръкописа по-бързо.

Кийра също бе съгласна. Ако сър Хенри не желаеше посетители, слугите му ще знаят как да ги отпратят.

Ариел прелисти нацапания с мастило тефтер.

— Отлично — измърмори, одобрявайки мнението на Кейт. — Всъщност, много бих искала да попитам сър Хенри какво е мнението му за есето на Кингстън за индийските орхидеи — тя намести очилата си. — Ще отидем ли утре следобед?

Кийра нямаше причина да отлага посещението.

— О, чудесно.

 

 

— Ама, че си умник.

Лукас отмести поглед от спортния вестник. Червендалестото лице му бе много познато, но не можеше да го свърже с име. Повдигна вежди озадачен и отговори:

— Моля?

Миризмата на алкохол се усети още по-силно, когато мъжът се наведе над коженото кресло.

— Не съм глупак, Хадли. Знам какво си намислил, но ти казвам, че няма да допуснем някой да се бърка в семейните ни работи.

— Явно разумът ви е замъглен повече, отколкото си мислите. Нямам представа за какво говорите — той продължи да чете за предстоящите надбягвания в Нюкасъл. — Махайте се и досаждайте на някой друг.

Вместо да се оттегли, мъжът стана по-агресивен.

— По-добре ти стой настрана.

В залата настана тишина.

— Дочухме, че си решил да отправиш почтено предложение на леля ми, въпреки че само един Господ знае защо точно ти от всички се нуждаеш от състоянието й. Богат си като Крез.

Противният дебелак бе Артър Батършам, племенникът на лейди Шефилд. Лукас положи огромни усилия да не избухне.

— Може да бъркаш под полата на кучката, когато си пожелаеш — продължи Батършам. Въпреки че бе рано привечер, си личеше, че бе пил доста. Брендито увеличаваше дързостта му и намаляваше способността му да стои стабилно на краката си. Бе облегнал туловището си на креслото.

— Както и да е, трябва да знаеш, че няма да позволим на никой да открадне богатството й от семейството ни. Принадлежи ни по право и ще накараме вещицата да си плати за коварството да отрови чичо ми.

Лукас остави бавно списанието.

— Благодаря, че ме предупредихте. Да имате да добавите нещо друго?

Батършам се ухили мазно и поклати глава.

— Не, смятам, че се изразих достатъчно ясно.

— Сторихте го, наистина. А сега ми позволете да върна жеста — ръката на Лукас се стрелна и го сграбчи за шалчето. — Първо, ако още веднъж изречете непочтени думи за лейди Шефилд на публично място, ще ви смажа от бой — стегна хватката си. — Второ, ако някога намекнете, че е виновна, за каквото и да е престъпление, като не броим неправилната й преценка по отношение на характера на долния ви чичо, ще ви ритам по задника от тук до Хадес.

Лицето на Батършам стана мораво.

— Трето, ако се осмелите да ме заплашите отново, ще се видим на зазоряване и няма да съм аз този, който ще закусва трева, жалък плужек…

— Достатъчно, Лукас. Спри! — Блек Джек Пиърсън скочи от стола до камината и побърза да се намеси. — Хайде, остави го — добави той с тих глас.

Хадли разтърси племенника на Кийра още веднъж, преди да разхлаби захвата си.

— Ясен ли съм?

Батършам простена леко.

— Добре. Сега се махай от очите ми.

Докато Артър се измъкваше, Лукас отпусна юмрука си и опита да възвърне контрол над бушуващите си чувства. Едва не уби мъжа на място.

— Пийни малко вино и се успокой — Джак поръча бутилка бордо. — Какво ти става напоследък, по дяволите? Започвам сериозно да се притеснявам за теб.

— Няма нужда — Лукас се протегна към чашата и забеляза, че ръката му все още трепери. — Просто не харесвам страхливи, малодушни и долни измамници. Семейството на покойния съпруг на лейди Шефилд я заплашва.

— Не е твоя отговорност да я защитаваш — каза Джак. — Тя си има роднини, нали?

— Те няма да си мръднат пръста.

Джак отпи от виното си.

— И задачата се пада на теб?

Лукас осъзна, че не може да сглоби смислен отговор.

— По дяволите, Джак — изръмжа той. — Трудно е за обяснение.

— И още по-трудно за разбиране — въздъхна приятелят му и поклати глава. — Надявам се, че осъзнаваш в какво се забъркваш. Семейство Батършам са жалка сбирщина, но и двамата знаем, че това не е от значение. Кръвната им връзка с фамилията Шефилд им дава престиж и власт. Както и известно влияние сред висшите кръгове на обществото. Ако бях на твое място, не бих правил така, че да ги превръщам във врагове.

— Значи и ти се чувстваш длъжен да ме предупредиш? — каза Лукас язвително. — Благодаря, но въпреки нещата, които си мислите с този червей, аз съм напълно способен да преценя как да постъпя относно лейди Шефилд и положението й.

Джак се намръщи.

— Е, бих помислил по-добре, преди да се забъркам твърде надълбоко, ако бях на твое място — той се огледа и снижи гласа си. — Преди да дойдеш, дочух Батършам да говори с братовчед си. Семейството притиска определени хора да отворят следствието отново. Останах с впечатлението, че няма да се успокоят, докато не я видят арестувана и официално обвинена в убийство.

— Виж, аз самият съм разпитал за процедурата. Първото разследване не е разкрило веществени доказателства за престъпление — отговори Лукас. — Случаят е приключен.

— Това не означава, че не могат да извадят някоя нова улика наяве — каза приятелят му.

Лукас стисна зъби.

— Нека се опитат. Няма да им е толкова лесно да оклеветят лейди Шефилд този път. След като се завърна в обществото, вече създава собствени приятели.

— Лукас…

Той вдигна ръка.

— Благодаря за предупреждението, Джак. Но както казах, сам ще взема решение.

— В такъв случай, ще се въздържам от коментари — Джак си запали пура, дръпна дълбоко и изпусна дима. — Само един последен съвет.

— Който е?

— Ако смяташ да продължаваш с преследването на Черната Вдовица, вземи лопата със себе си — каза той и издиша призрачно сив облак дим към тавана. — В случай, че ти се наложи да копаеш собствения си гроб.

 

 

Икономът се прокашля и примижа на следобедната слънчева светлина.

— Опасявам се, че сте сбъркали вратата, мадам. Лейди Джарвис живее в съседната къща…

— Не търсим лейди Джарвис — отговори Кийра. Двете с Ариел стояха на стъпалата пред изисканата къща в северната част на Гросвенър скуеър. Тя подаде картичката си на мъжа и добави. — Тук сме, за да се видим със сър Хенри. Той у дома ли е?

Въпросът озадачи иконома.

— Ъмм… ще проверя.

— Може ли да почакаме в антрето, докато го сторите, вместо да стоим отвън на стъпалата? — попита тя учтиво, виждайки, че той почти бе готов да затръшне вратата в лицето й.

Икономът напълно се обърка, но отмести ръка назад, поклони се леко и ги покани вътре.

— Баронетът няма навика да посреща посетители.

— Така изглежда — измърмори Ариел.

Мъжът се запъти към стълбите.

— Моля да ме извините.

Докато чакаха, Кийра се възползва, за да огледа наоколо. По някаква причина бе любопитна да види къде бе отраснал Хадли. Пристъпи по внушителната мечешка кожа и започна бавно да обикаля из стаята. Преддверието притежаваше ексцентричен чар — върху мраморната глава на Юлий Цезар имаше ориенталски тюрбан, а Калигула носеше къса дантелена пелерина. Картините бяха еклектична смесица от стил и периоди. Тя предположи, че по-скоро бяха подбирани за лично удоволствие, отколкото за показ.

— О, виж — Ариел надникна в приемната отстрани. — Не е ли възхитително? — върху висок китайски сандък за чай, боядисан в яркочервено, бе поставен месингов дракон с нефритена халка на носа. — Сър Хенри изглежда има необичайна страна на характера си — добави тя.

— Или е това или племенникът му има чувство за хумор, присъщо за юношите — заключи Кийра.

— Акхъм… — икономът се изкашля. — Дами, ще бъдете ли така любезни да ме последвате.

Ориенталската пътека приглушаваше стъпките им, но дървения под на втория етаж не бе покрит с нищо.

— Оттук — каза икономът и ги прикани надолу по коридора. В дъното му се намираше полирана дъбова врата. — Сър Фелпс ви очаква вътре — той почука и отстъпи встрани.

— Влезте, влезте — гласът бе слаб, като шумолене на стар пергамент. Кийра погледна към Ариел, преди да натисне дръжката и да влязат. — Лейди Шефилд, каква чест.

На Кийра й трябваха няколко секунди да различи баронета. Инвалидният му стол бе непосредствено до прозорците и призрачната му фигура бе едва забележима сред сенките от падащата слънчева светлина.

— Моля да ме извините задето не ставам да ви посрещна — добави той.

— Не държа на етикета, сър — отговори тя бързо. — Както виждате, натрапихме ви се, без да ви предупредим.

Думите й го накараха да се изсмее искрено.

— Да ме посетят две прекрасни дами, едва ли е повод за оплакване. Всъщност май е по-добре да си проверя пулса, за да бъда сигурен, че не съм умрял и отишъл в рая.

— Ние не сме ангели, сър, а просто едни учени — изчурулика Ариел. — Вярвам, това не означава, че бихте искали да сме в Хадес.

Подхилкването му премина в бурен смях.

— Още по-добре.

— Позволете ми да ви представя приятелката си и колега, лейди Ариел Грейсчърч — измърмори Кийра.

— Авторът на „Видоизменения при мака от Пенджаб“? — попита Хенри.

Ариел се изчерви като ученичка.

— Да, но в сравнение с вашите трудове, не си струва да се споменава.

— Няма такова нещо. Бях поразен, когато прочетох за сравненията ви на тропическите видове от Индия… — той спря изведнъж и направи унила гримаса. — За Бога, изоставих всякакви цивилизовани маниери. Седнете, моля, и ми позволете да извикам да ни донесат чая, преди да сме се впуснали в научни разговори.

Кийра хареса баронета незабавно. По всичко си личеше, че Ариел също го намираше за приятен. По-тихата от сестрите Грейсчърч — което, разбира се, не означаваше много — обикновено оставяше другите да водят разговора. Все пак, когато отново поеха научната тема, държанието й бе различно. Бе странно, но и външният й вид бе променен, страните й бяха розови. Според Кийра, цветът й отиваше.

— О, това сигурно са напитките — каза Хенри, в отговор на почукването по вратата. — Влез, Дженкинс — извика той. — Да се надявам, че си ни донесъл от превъзходния орехов сладкиш на Кук.

Все още погълнат от научния журнал, който си бе купил току-що, Лукас влезе в стаята, без да вдигне поглед.

— Съжалявам, но няма сладкиш. Бих могъл да поръчам няколко възхитителни развратници от бордея на мадам Ди, ако искаш — продължаваше да върви и прелисти страницата, без да се спира. — Хенри, не се смей, но искам да те попитам за…

— По-полека момчето ми — предупреди го чичо му. — Гостите ми вече имат повод да се усъмнят в маниерите ми. Предпочитам да не смятат, че съм създал дом на варвари.

— Гости?

Лукас спря внезапно, изненадан как присъствието на Кийра обля крайниците му с топлина.

— Простете — маскирайки реакцията си с комично повдигане на веждите, той бързо добави: — Ако знаех, че си заформил тройка, нямаше да бъда толкова нетактичен и да ви прекъсвам.

Хенри се усмихна.

— Водим много възбуждащ разговор за маковете.

— Макове — повтори Лукас. — Е, оставям те в компанията на дамите — той се поклони учтиво към Кийра и Ариел, като се постара да скрие заглавието на журнала, навивайки го на руло. — Отбих се да проверя дали не трябва да ти донеса нещо от аптеката.

— Няма нужда да се държиш като момче, което изпълнява поръчките ми, Лукас — каза меко чичо му.

— Минавам точно оттам като се прибирам от Мантън — той стисна леко рамото на Хенри, а после се наведе и приглади одеялото върху скута му.

— Няма нужда да се държиш и като бавачка — шеговито каза Хенри.

— Не се съмнявам, че предпочиташ дамите да своеволничат с личността ти — отговори Лукас. — Не мога и да кажа, че те обвинявам.

— Защо не се присъедините към нас за чая, лорд Хадли? — попита Ариел. — Обещаваме да не ви отегчим с разговори за структурата на листата и кръстосаното опрашване.

— Да, остани момчето ми — каза Хенри.

Лукас забеляза, че Кийра не каза нищо.

— Тъкмо ще можеш да си зададеш въпроса — добави чичо му.

— Няма значение. Не е важно — Хадли облегна хълбок на ръба на бюрото. — Опасявам се, че няма да мога да остана. Ще трябва да се срещна с приятели в залата за бокс на Джаксън и след това отивам да изпробвам нов пистолет на стрелбището Мантън — махна една прашинка от маншета си и добави провлачено: — Както виждате живота на безделника е много деен.

— Какво четете лорд Хадли? — попита Кийра внезапно.

Проклятие. Лукас небрежно пъхна навития журнал в джоба на сакото си. Надяваше се тя да не е забелязала корицата. Не искаше да разбере, че чете орнитоложкото издание.

— Последните публикации за състезанията в Нюкасъл — каза той. — Искате ли да заложите на някой кон?

— Не — отвърна хладно тя. — Не съм привърженик на идеята да доверявам състоянието си на късмета или случайността.

— Колко умно — отвърна той.

— Може би ще трябва да се поучиш от Лейди Шефилд — каза Хенри с усмивка.

— Може би — Лукас се изправи. — Както и да е, засега отивам да разменя юмруци с потни, полуголи боксьори.

Кийра продължи да го гледа загадъчно. Той се завъртя и погледна чичо си с лека загриженост.

— Помолих Кук да ти изпрати и един крем карамел наред със сладкиша. Виждаш ми се леко отслабнал напоследък.

Хенри изсумтя тихо.

— Не си пилей времето да се вторачваш в тялото ми. Смея да заявя, че има далеч по-красиви гледки за очите ти.

Пренебрегвайки предупредителния поглед на чичо си, Лукас се приближи до него и целуна побелялата му глава.

— Дръж се прилично, ще те навестя довечера и ще ти донеса лекарствата.

— Ха — Хенри направи гримаса. — Изглежда, че по някаква причина момчето ме смята са инвалид.

— Не се притеснявайте, лорд Хадли — каза Ариел. — Ще се погрижим сър Хенри да изяде всичко до последната хапка.

— Ако се запъне, го завържете за стола и ползвайте камшик. Някои намират това за стимулиращо апетита.

Лукас ловко отбягна книгата, с която го замери Хенри, усмихна се и излезе.

— Надявам се племенникът ми да не ви е стреснал — извини се баронетът. — Има доста извратено чувство за хумор, но е добронамерен.

— О, пролича си — увери го Ариел.

— Предвид останалите подвизи на лорд Хадли, се разминахме доста леко — промърмори Кийра. Ако трябваше да бъде откровена, тя бе по-скоро заинтригувана, отколкото шокирана от поведението на графа. Привидните шеги не успяха да прикрият дълбоките чувства към чичо му. Любов? Тя не би и посмяла да си помисли, че е способен на подобна емоционална обвързаност. Само че бе невъзможно да се отрече очевидното.

Хадли имаше сериозна страна от характера си, въпреки че полагаше огромни усилия да я прикрие. Тя се чудеше защо не желае да я показва. Колкото повече си мислеше за това, толкова повече осъзнаваше, че графът е много по-сложна личност, отколкото бе предполагала. Той не бе просто един егоистичен глупак, той бе… загадка. Също толкова трудна за разгадаване, колкото бе и древният код.

Както и да е, донесоха чая и тя изостави тези мисли за друг път. Баронетът сякаш се съживи след пристигането им. В очите му проблясваха искри и немощното му тяло изглеждаше заякнало, когато започна да обсъжда ръкописа.

— Да, племенникът ви ни предаде въпросите — отвърна тя. — Повдигате няколко много важни гледни точки и вместо да изпиша куп листа в отговор, реших, че ще е най-добре да се отбия и да ги обсъдим лично…

Следващият половин час премина в подробно обсъждане на проучването й до тук.

— Признавам, че сложността на кода забавя работата ми — завърши тя. — Изглежда следващата част е писана по друга система, която ще затрудни разчитането още повече. Смятам да покажа текста на приятелката ми лейди Джиамати, която е по-компетентна в криптологията от мен.

— Аз нямам голям опит с подобни неща — каза Хенри. — Имам няколко рядко срещани книги по темата в библиотеката си, ако смятате, че биха ви помогнали.

— Няма да ни навреди да погледнем — каза Кийра. — Междувременно нека ви напиша имената на някои справочници, за които ви споменах — тя остави чашата си настрани. — Част от тях трябва да се поръчат от Единбург.

Докато ги записваше, Хенри и Ариел подеха отново разговора за приложението на опиума в медицината. Баронетът наистина се съживяваше все повече и повече.

— Имам доста интересно индийско издание в голям формат по темата. Ако лейди Шефилд бъде така любезна да погледне на лавицата над бюста на Плиний Стари^[2]…

— Може би ще трябва да го оставим за друг път — Кийра се изправи. Въпреки ентусиазма си, баронетът изглежда се уморяваше. Хадли нямаше да им бъде благодарен, ако претовареха чичо му. — Става късно, а ние наистина не бива да злоупотребяваме с гостоприемството ви.

Хенри изглеждаше леко оклюмал.

— Напротив, не съм се забавлявал така отдавна. Моля ви, не се чувствайте задължени да се придържате към социалните норми и да си тръгвате толкова скоро.

— Жалко, но трябва да се прибера у дома и да се преоблека за друг ангажимент — направи пауза. — С племенника ви.

— Щастливец — Хенри изкриви устни. — Да се надявам, че пакостникът се държи добре.

— Никакви скандали засега — колкото и да се опитваше, Кийра не можа да сдържи язвителната нотка в гласа си. — Въпреки че клюкарите сигурно залагат на това, кой от нас пръв ще причини неприятности. Не съм сигурна, кой от двама ни има по-лоша репутация сред обществото — лорд Хадли или аз.

— Хммм — Хенри изхриптя изразително. — Клюкарите до един са празноглавци! Никой, който е чел есетата ви, не би си помислил, че сте способна да извършите убийство.

— Смея да отбележа, че всички сме способни на крайни действия, ако сме притиснати от обстоятелствата — Кийра долови загриженост в погледа на Ариел и бързо добави: — Поне на теория. Но, разбира се, повечето от нас никога няма да бъдат подложени на такова изпитание.

Ариел прочисти гърлото си.

— С удоволствие бих разгледала гравюрите някой ден, сър Хенри.

— Когато пожелаете — отвърна той. Изсмя се самосъжалително като придвижи стола си иззад работната маса. — Знаете къде да ме откриете.

Кийра се почувства странно, когато понечиха да си тръгнат.

— Моля ви, не напускайте кабинета си, сър Хенри. Сами ще намерим изхода.

— Бих искал да се насладя на компанията на две образовани и прекрасни дами колкото е възможно по-дълго и ще ви изпратя до стълбите — очите на Хенри проблеснаха, но изведнъж се помрачиха леко. — За нещастие, за да ви придружа по нататък трябва да понеса унижението да ме носят на ръце. Зрелище, което бих спестил на околните.

Едно от колелата се запъна в килима, тя се поколеба и бързо се приближи към него.

— Да ви помогна ли?

— О, не съм чак такъв инвалид, какъвто изглеждам — отговори той твърдо. — Малко упражнения ще ми се отразят добре. Лукас не ми позволява и пръста си да помръдна, когато е тук. И настоява да ме глези, скъпото ми момче така ме увива в одеяла, че понякога се чувствам като египетска мумия или някакъв безценен археологичен предмет, който е готов да бъде изпратен до музея.

Кийра се усмихна.

— Оставам с впечатлението, че той просто иска да ви задържи наоколо колкото се може по-дълго.

— Именно — измърмори Ариел.

— Тогава ще направя услуга на племенника си — скърцането на спиците отекваше в библиотеката. — Остана ми много работа за довършване, а и бих искал да видя, че се е укротил, преди да се спусна по спиралата на смъртта.

— Лорд Хадли — променен мъж? — каза тя сухо. — Надявам се работата ви да включва забъркването на еликсир за вечен живот.

Чу се смях.

— Надеждата умира последна.

— Благодаря ви за отделеното време, сър Хенри — прошепна Ариел. — Беше безкрайно приятен следобед.

— Наистина — каза той замислен. — Надявам се да дойдете пак.

Кийра протегна ръка.

— Спокойно бихте могъл да се обзаложите, че ще го направим, сър.