Кара Елиът
Да съгрешиш с негодник (10)

Десета глава

— Великолепно, великолепно! Познанията на лейди Шефилд са много по-впечатляващи, отколкото се осмелявах да мечтая — Хенри остави настрана първата част от бележките на Кийра, които пристигнаха тази сутрин. — Имам няколко въпроса, които бих искал да й задам… — гласът му заглъхна и той се умисли. — Но съм сигурен, че тя ще поясни подробно проучването си по-нататък.

Лукас отмести поглед от прозореца.

— Ако искаш може да нахвърляш няколко конкретни въпроса, а аз ще й ги предам.

— О, само две-три дребни неща са. Като например, как се е сетила да проследи пътя на кервана с арабски подправки от Изтока, и какво…

— По-добре го напиши на хартия — прекъсна го Лукас. — Щом темата не се отнася до вино или жени, много е вероятно да представя нещата неточно.

Усмивката на Хенри се изпари, той вдигна поглед и го закова върху племенника си.

— Съмнявам се — изрече меко. — Имаш много остър ум, когато решиш да го използваш.

Лукас се престори, че се прозява.

— Сигурно. Но интелектуалните занимания изискват много усилия, а отплатата е малка. Предпочитам да насоча енергията си в преследване на нещо, което предлага незабавно възнаграждение — той направи пауза, за да увеличи комичния ефект. — Сексът е много по-забавен от мисленето.

Остроумието му не предизвика очаквания смях. Чу се само шумоленето на хартия, докато чичо му приглаждаше снопа с бележки. После долови лека въздишка.

— Може да се изненадаш, момчето ми.

— Не виждам как ще стане — отговори Лукас малко по-остро, отколкото възнамеряваше. — А аз имам доста богато въображение.

Хенри смени темата на разговор тактично.

— Между другото, на излизане би ли помолил Хигинс да изпрати един от лакеите до Хачърдс — добави той. — Поръчката ми с книги е пристигнала от Бостън.

— Аз ще ги взема — каза Лукас.

— Няма нужда да се тревожиш за това.

— Не е проблем — настоя Хадли. — Всъщност и мен ме очаква пратка там.

— Ако е книга на еротична тематика, се надявам да ми позволиш да надникна — пошегува се чичо му. — Косвените удоволствия са единственото нещо, което ми остана напоследък.

Лукас се поколеба дали да признае, че въпросната книга бе подробна история на британската орнитология. Хенри знаеше за уговорката му с Кийра, но Хадли не му бе казал за допълнителния облог. Не бе напълно сигурен защо бе скрил. Може би от опасения, че можеше да се провали?

Кийра издържа първия тест успешно. Този следобед беше негов ред да застане под микроскопа. Мисълта за това само караше досегашния му начин на живот да изпъква. Пиене, хазарт, жени… списъкът с пороците му вероятно щеше да се окаже по-дълъг от всички листи с научни бележки на вдовицата. Погледът му се закова върху есетата на Хенри. Ако собствените му постижения се опишеха черно на бяло, нямаше да има много, с които да се гордее.

— Лукас? — мекият глас на чичо му прекъсна саркастичните му размисли. — Не ми изглеждаш добре. Може би трябва да поседнеш и да си налееш едно бренди.

— Не, благодаря. Имам уговорка и не трябва да закъснявам.

— Дамата ще ти прости, вероятно — усмихна се Хенри.

— Не и тази — измърмори Лукас под носа си, след което добави с по-висок глас. — По-късно ще донеса книгите ти. Ако напишеш въпросите си за лейди Шефилд, ще мога да й ги дам. Поканени сме на соарето у лейди Хилхаус.

— Как върви експериментът с нея?

— Все още съм жив — отвърна Лукас със сарказъм.

Падащата косо слънчевата светлина подчерта хлътналите страни на Хенри.

— Carpe diem.^[1] Възползвай се максимално от този дар, Лукас.

 

 

От врящата вода се издигна пара и замъгли стъклените шишенца по рафта. Неясните надписи и размазаните цветове накараха Кийра да се поколебае за момент, преди да направи избора си.

Не й бе присъщо да губи концентрация в лабораторията си. Това бе единственото място на света, където виждаше всичко с пълна яснота. Но този следобед, изглежда бе объркана.

Кийра запокити лъжицата на масата и написа бележка в дневника си. Тревогата нямаше да й помогне да избегне урока с лорд Хадли. Може би трябваше да забърка магическа отвара, която да го превърне в жаба. Така щеше да разреши два проблема наведнъж. Тя нямаше да се изкушава да се отдаде на неприлични мисли и Перегрин щеше да си има другар за игра.

Перегрин.

Кийра въздъхна. Синът й бе много по-сериозна грижа от развратния негодник. Момчето изглеждаше разстроено след престоя в провинцията, но предпазливите й подпитвания засега не бяха установили някаква причина. Дали не бе дочул някак си някои неприятни клюки по време на пътуването? Шушукания за Злата вдовица?

Стисна писалката по-здраво. Може би трябваше да се замисли за оттегляне в провинцията, макар че адвокатите й я съветваха да не постъпва така. Или може би трябваше да потърси подслон в друга държава. Перегрин щеше да изгуби титлата и привилегиите си, но щеше да получи свободата да изживее живота си, незасегнат от мръсния скандал.

Стъпките в коридора я предупредиха, че трябва да остави сложните главоблъсканици за след час. Лорд Хадли бе тук и въпреки, че усилията вероятно щяха да бъдат загуба на време, посвещаването на графа в основите на научните изследвания можеше поне да внесе приятно разнообразие.

Ако не подпалеше лабораторията преди това.

Кийра усети лека руменина по страните си. Проклятие. Не само праховете и отварите бяха застрашени от възпламеняващото докосване на графа. Тя трябваше да постави под контрол собствените си реакции към този мъж. Само че ставаше все по-трудно и по-трудно. Колкото и да опитваше да пренебрегне тлеещата му чувственост, външността му… целувките му… разпалваха буен огън в нея.

Беше най-добре да не размишлява за причината. Отговорът бе твърде… опасен.

— Лорд Хадли е тук за срещата ви, милейди — обяви госта Маккейб с тънкия си глас.

Кийра пое дълбоко дъх и отвори вратата.

— Точен сте — отбеляза като стрелна часовника с поглед. — Това е стъпка в правилната посока, сър. Във всички области на науката, човек трябва много точно да отмерва минутите и секундите иначе резултатът може да бъде катастрофален.

— Ще запомня никога да не закъснявам за среща — отговори Лукас и черните му мигли потрепнаха леко. — Права си, последствията наистина могат да бъдат катастрофални.

Никой мъж не трябваше да притежава такива греховно красиви очи. Тя си наложи да успокои лудо препускащото си сърце.

— Лорд Хадли, пропилявате ценно време от урока като се опитвате да ме провокирате с намеците си.

— Мога да измисля и по-лоши начини да запълня един час, вместо да го прекарам в опити да накарам прекрасните ти страни да поруменеят — измърмори той.

Тя го пренебрегна и продължи:

— Нека да си изясним нещо. Докато сте тук, в лабораторията ми, очаквам да се държите прилично и да следвате инструкциите ми съвсем точно.

— Още правила? — Лукас въздъхна примирено. — Всъщност не е позволено на никоя от страните в облога да добавя условия, след като обзалагането е приключило. Но тъй като това е новост за теб, ще ти дам малка свобода на действие.

— Аз… — Кийра отвори едно от шкафчетата си, като не желаеше да се впуска в отбрана. — Тук имам основния учебник по орнитология, който ще използваме по време на уроците ни — тя вдигна тежката книга, за да му я покаже. — Авторът е виден експерт и съчиненията му предлагат кратко и ясно въведение в предмета.

Тя се обърна и Лукас постави на масата пакета, който носеше под ръка, и го разопакова. Позлатеното заглавие проблесна на слънчевата светлина — „Птиците на Британия — подробно изложение на наблюдения и методология“ от Фицуилям Бергемот.

— Позволих си да си набавя собствено копие — каза той. — Служителите в Хачърдс бяха така любезни да ми помогнат в избора. Радвам се, че сме уцелили.

— Урок номер едно, лорд Хадли — каза тя строго. — Не налучквайте нищо в науката. И не правете предположения.

— Дори и да са основани на знания?

— Сър…

Лукас вдигна ръка.

— Да, да, знам. Трябва постоянно да съм сериозен — той изопна лицето си във въздържано изражение. — Ще се постарая да бъда прилежен ученик.

Тя стисна устни, в опит да не се засмее на шегата му. Мъжът имаше остър ум, трябваше да му го признае. И бърз език… Не, щеше да е по-добре ако не мисли за езика му, или за меките и чувствени ъгълчета на устните му. Това не беше клас по анатомия. Орнитологията бе, или поне така се надяваше, доста по-безопасен предмет.

Но с графа бе трудно да се предположи.

— Нека започнем с бърз оглед на уредите и правилното им приложение — започна тя. — Въпреки че засега няма да ги използваме за уроците си, смятам, че е най-добре да ви запозная с тях. Механизмите им са много фини и трябва да се ползват внимателно.

Лукас изглежда беше готов да каже нещо, но само кимна леко.

— Последвайте ме.

Кийра се насочи към работния кът до прозореца.

— Този микроскоп е последен модел Хайделберг, с увеличителни лещи, настроени до определена точност…

Тя се движеше около уреда и разясняваше отделните му части една по една. Лукас слушаше подробната лекция, без да коментира. Дали попиваше всичко, или бе отегчен до смърт, бе невъзможно да се прецени.

Приключи с предупреждението, което му отправи относно химическите съставки над малкия газов котлон и посочи към рафтовете с книги.

— Там се намират няколко справочника, от които ще имате нужда през идните седмици… — тя спря изведнъж, тъй като го видя да взима някакъв кръгъл предмет от бюрото.

— Урок номер две, сър. Никога не пипайте каквото и да било в лабораторията ми, без да сте получил разрешение.

Въпросният предмет полетя във въздуха за секунда и падна отново в дланта му с тихо тупване.

— Да не си таен почитател на спорта, лейди Шефилд? Или бъркам и това не е топка за крикет?

Кийра се изчерви.

— На сина ми е — отговори тя. Въздържа се да добави, че той се упражнява като хвърля топката в подпряна на стената възглавница, за да може да бъде по-изкусен играч от Изабела.

— О — Лукас изучаваше доста внимателно шевовете по кожата. — Трябва да купуваш „Силиман“. Тези са „Бромптън“ и са с по-лошо качество.

— Благодаря за съвета — отсече тя. — Има ли значение, наистина?

— Огромно. Шевовете могат да повлияят на траекторията на топката. Виж колко са неравни тук.

Кийра се наведе предпазливо, чудейки се дали Хадли не се шегува. Но като разгледа отблизо, видя, че е прав. Изпъкналият ръб наистина бе неравен, с видими издатини по намазания с восък конец.

— Трябва да са еднакво гладки и равни, иначе е трудно да си точен в хвърлянето — той премяташе топката от ръка в ръка. — Физика нали знаете.

— Не бях осъзнала, че спортът е такава наука — изрече тя сухо.

— Сигурно ще се изненадаш колко сериозно приемаме спорта ние, лекомислените. А що се отнася до полета, можеш да попиташ всяка една птица… — отговорът на графа бе прекъснат от рязко почукване по вратата.

— Мамо? — извика Перегрин. — Може ли да вляза?

Кийра се извърна бързо и махна резето, като се опитваше да прикрие изненадата си. Синът й знаеше, че не бива да прекъсва работата й, освен ако не беше нещо важно.

— Не трябва ли да имаш урок, младежо?

— Мистър Уелч ме освободи по-рано като награда за добрата оценка по математика — отговори Перегрин. — Исках да упражнявам замаха си като хвърлям по градинската стена, но не мога да намеря топката. Мислех, че може да си я виждала.

Дочу се енергичното плясване на кожа в дланта на графа.

— Служеше за мостра по физика, но съм убеден, че ще е по-полезна навън.

Кийра забеляза как очите на сина й се разшириха, щом зърнаха непознато лице в къщата им.

— Пери, това е лорд Хадли. Тук е, за да се консултира с мен по научен въпрос — тя стрелна графа с бегъл поглед, молейки се той да не отправи някоя подигравателна забележка. Момчето се притесняваше край непознати. — Лорд Хадли, синът ми Перегрин.

— Харесваш ли крикет, момче? — Лукас клекна, за да бъде на нивото на очите му.

— Да, сър — отвърна Перегрин.

— И аз. Често ли играеш?

— Н-не — момчето направи гримаса, посочвайки синината на челото си. — Проблемът е, че единственият ми партньор в играта е момиче, а мерникът й не е много добър.

— Проблем — съгласи се Лукас със сериозен глас. — Опитвал ли си се да я научиш да хвърля странично. Завъртането помага на контрола.

— Н-не знам как — отговори Перегрин унило.

— Много е лесно, всъщност — Лукас повдигна вежда. — Ако майка ти ми даде кратка почивка от урока по орнитология, с удоволствие ще те придружа в градината и ще ти покажа.

Кийра кимна в отговор на умолителния поглед на сина си.

— Ела да вземем бухалката ти за крикет, момче — Лукас му намигна заговорнически — преди майка ти да си е променила мнението и да не ми позволи да пропусна урока.

Тя се зае да подреди работното си място, след това ги последва, изумена колко бързо се бе отпуснал синът й покрай леките закачки на графа. Неувереното подпитване се превърна в дъжд от въпроси за спорта и изведнъж Перегрин бърбореше като сврака. Смях, мъжки смях, отекваше наоколо. Баритон и алт отекваха в контраст. Звукът докосна струните на сърцето й. Всяко момче се нуждаеше от мъж в живота си. И все пак…

Лукас отново се разсмя и макар през стъклените врати да проникваше ярката следобедна светлина, звукът й заприлича на шум от далечна гръмотевица, която предвещава наближаваща буря.

Кийра се отърси от мрачните си мисли и изпрати лъчезарна усмивка на Перегрин, който я погледна доволен и побягна към градината. На хоризонта може и да се задаваше проблем, но небето бе ясно. Засега.

— Изчакай за секунда, момче — Лукас свали сакото си и го преметна през градинската пейка. — Не мога да си позволя да разпоря някой шев — пошегува се докато раздвижваше крайниците си. — Хвърлянето изисква енергични движения, а според камериера ми шивашките услуги на Уестън са много скъпи.

Момчето се изкикоти.

— Сега, първо ми покажи захвата си — той подаде топката на момчето.

Перегрин сложи пръстите си по протежението на шевовете, стисна я несигурно и погледна нагоре.

— Нищо чудно, че няма с кой друг да играеш, освен с момичета — Лукас завъртя отчаяно очи. — Виждам, че ще имаме доста работа — той премести дланта на момчето, като му показа как да разположи палеца и показалеца си. — Натисни по-силно тук и тук. Ще ти осигури по-добър контрол. Застани до статуята и ще ти покажа какво имам предвид.

Момчето притича през пътеката от чакъл.

— Вдигни ръце, за да ги използвам за мишена — каза Лукас и се прицели. Плавно изпрати топката нависоко и тя тупна право в целта. Той клекна и сложи длани пред гърдите си. — Сега опитай ти.

Топката прелетя над главата му. Лицето на Перегрин посърна от срам.

— Отпусни ръката си, момче. Превърни мускула си в макарон — той демонстрира, като нарочно се разкърши глуповато. — Няма да можеш да хвърлиш добре, ако си стегнал лакътя си.

Следващият опит на момчето бе значително по-добър.

— Браво — окуражи го Лукас. — Започваш да схващаш.

Той забеляза с ъгълчето на окото си, че Кийра седи на стъпалата и ги наблюдава невъзмутимо. Да не би да не одобряваше непринуденото забавление? Бе невъзможно да се прецени по изражението й.

— Mens sana in corpore sano — измърмори той, като мина край нея, за да посрещне блуждаещата топка. — Здрав дух, в здраво тяло — древните философи са вярвали, че активните физически занимания допринасят за добрите умствени способности.

— Не съм сигурна дали древните са имали предвид някои от любимите ви занимания — отговори тя със загадъчна усмивка. — Но съм съгласна, че в правилото има логика.

— Не се тревожи, няма да повлека сина ти по гибелния път. Момчетата на неговата възраст трябва да изразходват енергията си. Една игра на крикет няма да му навреди.

През лицето й премина сянка, която подчерта изпъкналите й скули. Изглеждаше загрижена, въпреки че той не бе сигурен защо.

— Знам, лорд Хадли. И аз… аз съм ви благодарна, че отделяте време, за да му покажете някои основни умения.

— Мотивите ми са чисто егоистични. Измъкнах се от задушната класна стая. Да се надявам ли на отлична оценка за спортсменство?

— Имаш задоволителна оценка дотук — измърмори Кийра.

— Само задоволителна? Предполагам, че трябва да се упражнявам по-сериозно. Гордея се високите си постижения в бурните веселия — той се завъртя и хвърли топката обратно към Перегрин. — Запомни, дръж палеца плътно върху шева, момче.

— Да, сър!

Момчето му напомняше на малко кученце, нетърпеливо и преливащо от желание да достави удоволствие. Лукас почувства странно свиване в гърдите си, припомняйки си колко самотно може да се чувства това дете, живеейки само с един възрастен. Лошата слава на вдовицата без съмнение ограничаваше възможностите за контакти на сина й с околния свят. Нищо чудно, че момчето се стараеше толкова много.

— Много добре, момче. Браво! — извика той като се завъртя да хване топката и да я върне обратно, преди да е докоснала тревата. — Още малко практика и ще станеш чудесен играч.

Поощрението накара Перегрин да се усмихне. Навеждайки глава, Лукас стрелна майка му с поглед, която отговори с окуражителна усмивка.

— Нямам опита на лорд Хадли, но уменията ти определено се подобряват, миличък.

— Мамо! — Перегрин завъртя очи засрамен. — Вече не съм в пелени.

Кийра сподави смеха си с кашлица.

— Моля за извинение, Пери.

Лукас също прикри своя.

— Спортните шампиони трябва да свикнат с обожанието на женската публика — каза тържествено той.

При това изявление тя присви леко очи, за да го предупреди, преди да е отправил неприличен намек. Колкото и да му беше приятно да вижда облените й в руменина страни, Лукас реши да отстъпи. Толкова добре се забавляваше. За Бога, не бе играл крикет от сто години.

Лукас грабна бухалката и замахна няколко пъти.

— Как са ударите ти? — попита той.

— Ужасни — призна Перегрин унило.

— Всичко е въпрос на време и добро зрение. Стойката е много важна. Ето, нека ти покажа…

През следващите петнадесет минути той поработи с момчето върху основните елементи на играта. То схващаше бързо и скоро ударите на бухалката по кожената топка отекваха из градината заедно с крясъците и бурния смях на играчите.

Лукас потърка топката между дланите си.

— Охо, искаш да ме засрамиш пред майка си, а? Нараняваш мъжката ми гордост — той намигна на Кийра. — Да видим сега, дали можеш да удариш тази.

Перегрин изпъна китките си както му бяха показали и замахна здраво с бухалката. Тя изсвистя, но ъгълът на удара леко се измести и топката изписа крива дъга. Отскочи от тухлената стена, пръсна керамичната саксия с цветя, която на свой ред събори още една, пълна с тор. Смесицата от кравешки изпражнения и рибено брашно се изсипа върху скъпото сако на Лукас. Подгизнала в слузеста смес, дрехата се плъзна по пейката и падна в малката локвичка до нея.

Момчето хвърли бухалката и се затича да вдигне сакото. Лукас го настигна до ръба на водата и се протегна, но видя как Перегрин трепна и покри главата си.

— Толкова с-съжалявам, сър — заекна момчето. — Не исках да съсипя сакото ви, кълна се. Бях непохватен, няма да се повтори. Обещавам.

— Нищо не се е случило, момче — Лукас се изсмя от сърце и разроши косата му.

Кийра скочи на крака, но седна отново, без да промълви и дума. Той й кимна одобрително и продължи.

— Няма да си истински играч, ако не съсипеш поне дузина невинни, случайни наблюдатели. Аз счупих шест прозореца на чичо ми за един следобед.

— Т-той наби ли ви? — попита Перегрин.

— Не, той нае най-добрият играч измежду лордовете, който да ме научи да удрям правилно. Каза, че ще е много по-евтино, отколкото постоянно да поправя счупените прозорци — Лукас осъзна, че момчето все още бе сковано от страх, затова го грабна и го подметна във въздуха. — Всъщност, трябва да ти благодаря. Никога не съм харесвал този нюанс на зеленото, но ме беше страх да кажа на слугата си да се отърве от сакото.

Перегрин се отпусна дотолкова, че се засмя щом Лукас го пусна на земята.

— Вземи си бухалката и да продължаваме с играта — добави Лукас.

Но след малко се появи готвачката и повика момчето. Беше време за чай.

Перегрин не желаеше да приключва играта, но нежния укор на майка му му напомни за добрите обноски.

— Благодаря ви за съветите, сър. Беше много великодушно от ваша страна да отделите от времето си, за да поиграете с мен.

Лукас избърса ръце в панталона си.

— Следващия път ще упражняваме ударите с бухалка, за да подобрим синхрона ти.

Очите на момчето се разшириха.

— Искате да кажете, че ще го направим пак някой път?

— Ако майка ти разреши — той сниши леко гласа си. — Ти по-добре я слушай, за да не реши, че ти влияя зле.

Кийра се обърна, след като синът й се запъти покорно към вратата.

— Б-благодаря — каза тя със сподавен глас. — Уговорката ни не включваше игри с осемгодишен.

— Той е мило момче — каза Лукас.

— Изненадана съм… — гласът й заглъхна, докато се загръщаше в шала си.

— Че е добро дете? — попита той сухо.

Тя сви устни.

— Изненадана съм, че си толкова добър с деца, сър.

Лукас сви рамене.

— Трудно е да устоиш на жизнерадостта им.

— Не, много повече от това е — настоя тя. — Някои хора имат естествен подход към малките. Бащата на Перегрин се ядосваше много на детските му грешки.

— Шефилд удряше ли го?

Настъпи осезаемо мълчание.

— Само, когато не бях достатъчно бърза, за да се намеся.

— За да набие теб? — каза Лукас, като успя някак си да запази гласа си спокоен, въпреки че гневът напираше в гърлото му. Само един страхлив мерзавец би се държал така със съпругата и детето си. Искаше му се простакът да бе още жив, за да може да го смаже от бой.

Кийра изглеждаше ужасена от това, че се изпусна. Опита се да го прикрие и бързо добави:

— Не, разбира се, че не! Колкото до Перегрин, баща му използваше понякога по-твърда ръка за дисциплината му. Казвали са ми, че всички момчета отнасят по някоя пръчка от време на време.

— Така е — Лукас се постара да отпусне челюстта си и се наведе да вдигне сакото си. — Да приключваме ли за днес?

— Да — тя се съгласи, и очевидно й олекна. — По-добре е да изчакаме до следващия урок и да изготвим програма за учебните ни занимания… — погледът й се прикова към ризата му. — О, как ще вървите през Мейфеър така! Да ви приготвя ли каретата си?

Той отхвърли предложението.

— Не, няма нужда. Ако някой ме попита, просто ще им отговоря, че съм си взел дневната доза плуване.

— Но така ще настинете.

— Лейди Шефилд, не искам да ви плаша, но съм скитосвал по улиците на Лондон облечен много по-оскъдно от това.

— Сигурен ли сте, че не искате карета?

— Напълно — Лукас завърза отново шалчето си и прокара ръка през разрошената си коса. — Като спомена учене, за малко да забравя — извади парче хартия от джоба на елека си и й го подаде.

Тя го приглади и се поколеба дали да го разгъне.

— Не се притеснявай. Не е някакво страстно любовно писмо или пък еротична поема. Чичо ми нахвърля няколко въпроса, относно проучването ти — обясни той. — Извинявай, ако почеркът е неясен. Хенри е много развълнуван покрай този проект — Лукас замълча. — Истината е, че това възвърна блясъка в очите му, който отдавна не бях виждал.

— Моля ви, уверете сър Хенри, че ще прегледам въпросите и ще му отговоря бързо.

— Страхувам се, че ти се нагърби с по-трудната част от уговорката. Ако някой трябва да е благодарен, то това съм аз.

— Нека приемем, че сме наравно — каза тихо Кийра.

— Спортистите не харесват равния резултат. Това е малко като да целунеш сестра си. Не е фатално, но не доставя и удоволствие.

Тя го погледна многозначително.

— Винаги ли трябва да има победител и победен?

— Така се играе по принцип.

Странно, но тя не се поинтересува коя игра има предвид. Лукас хвана подгизналото сако за яката, поклони се вежливо и тръгна. Но вместо да спре карета, реши да се поразходи, въпреки втренчените погледи.

Играта на двора го накара да се замисли. Забеляза притесненото изражение на Кийра докато наблюдаваше сина си. Очевидно бе предана майка и правеше всичко възможно да изглежда щастлива. Въпреки това, зад привидната усмивка изглеждаше изтощена и разтревожена.

По дяволите. Мисълта какво са преживели предизвика още гняв към починалия й съпруг. Млада дама като нея не би трябвало да носи толкова отговорности на раменете си. Очите й трябваше да са озарени от смях, не помрачени от страха за бъдещето й.

Лукас забави крачка, завъртя се рязко и влезе в магазина на ъгъла на Албемарл стрийт. Необходими бяха само няколко минути, за да опаковат поръчката и да я изпратят до дома му, заедно с все още мокрото сако. След това пое към Хачърдс. Погледна джобния си часовник. Имаше достатъчно време да се отбие при Хенри с обещаните книги, преди да отиде до вкъщи и да се преоблече за вечерта.