Цончо Родев
Двама против ада (2)

2

Нелепата препирня между двамата младежи беше, разбира се, проследена с голямо любопитство от всички в „При върбите“. Не направиха изключение също логотетът Тихомир и дъщеря му. Но когато работата достигна до мечове и младите мъже — а след тях и почти всички воини от охраната — излязоха навън, Василиса каза с глас, пропит с искрено вълнение:

— Чу ли?

Бащата се задоволи да кимне утвърдително.

— Ти го казваш с такова безразличие? — възмути се тя.

— Не съм казал нищо — поправи я боляринът, — ала не скривам, че тази хлапашка свада ме забавляваше.

— Може би те забавлява също и това, че те отиват да се убият един друг за нищо? — заядливо продължи девойката.

— Не ме забавлява, а по-скоро ме радва — сви рамене логотетът. — Виж какво, момичето ми. В днешно време, когато най-обикновената корист и гоненето на високи санове не с храброст на бранното поле или с почтен труд, а с имената на бащите е станало главната грижа на нашите благородни младежи, мен наистина ме радва да видя двамина, които са готови да се накълцат на парчета в името на честта си. Дори и когато самият повод е толкова глупав и наивен. Това ми вдъхва вяра, че ръждата на покварата не ни е разяла напълно. Поне не още…

Василиса не дочака края на разсъжденията му и крепейки с две ръце полите на одеждата си, затича навън подир другите. Зад себе си чу баща й да се провиква:

— Гостилничарю!… Хей, гостилничарю!… Докога ще чакам за гозбата си?

Не мина много време и девойката се върна запъхтяна. Улови ръката на баща си и не каза, а почти проплака:

— Те са целите в кръв, разбираш ли? Целите са в кръв, а не отстъпват и все налитат да се секат и мушкат. Направи нещо, татко. Ако наистина си се възхитил, че между момците все още има хора на честта, не оставяй тия двамата да се убият. И за какво? За един стол в гостилницата…

Тихомир не отговори веднага и потърка с показалец челото си — привичен жест за него, когато обмисляше нещо. После, изглежда, взе решение, защото повика: — Радане!

Един от малцината воини, които не бяха отишли да присъствува на безплатното зрелище, се надигна от мястото си. Беше петдесетинагодишен, но с още права и силна снага и със знаци на десетник.

— Заповядай, господство ти!

— Иди да разтървеш онези палета, преди да са си прегризали взаимно шиите.

— Слушам, господство ти!

Десетникът се запъти с бързи крачки към вратата, девойката рипна подир него. И всъщност тя го отведе до мястото на двубоя.

За човек като Радан, преминал през много битки и кръв, само един поглед беше достатъчен, за да схване положението. Двамата младежи действително бяха целите в кръв, навярно си бяха нанесли по половин дузина рани, всеки от тях притискаше с длан своята най-тежка, едва се крепяха на нозете си от изтощение, но независимо от всичко това пак бяха вдигнали мечове и навярно при следващата схватка нямаше да имат сили и съсредоточеност, за да се отбраняват, а просто щяха взаимно да се довършат с един удар. Опитният воин не загуби време за повече наблюдения. Той откачи аркана от пояса си и го метна с веща ръка към двамата. И толкова изкусно беше хвърлянето, че примката на въжето улови едновременно двата окървавени меча, рязко дръпване — и оръжията се откъснаха от пръстите на младежите. Повече слисани, отколкото уплашени, Деян и Страхота едновременно се извърнаха към посоката, накъдето арканът влачеше мечовете им. После все така едновременно се олюляха, за секунда всеки потърси опора о другия, пък накрая коленете им се подгънаха и двамата рухнаха на земята.

— Чичо Радане, стори нещо, за бога! — простена девойката. — Те ще загинат…

— Вдигнете ги, момчета! — заповяда Радан на своите. — Вдигнете ги и ги внесете в странноприемницата. Все ще се намерят два чисти одъра като за тях. Хайде, по-живо де! Отнесете ги, пък аз сам ще прегледам раните им. — И докато онези се разчевръстиха да изпълняват заповедта му, той се обърна към Василиса: — Не бива да ме назоваваш „чичо“, господарке. Това не е добре за тебе и… за мене. Какъв чичо съм аз на дъщерята на българския логотет?

— За какво си се загрижил! — сгълча го тя мило. — Защо не оставиш на мене да…? Но какво сме се разприказвали, когато онези умират! Да вървим!

— Какво? Нима смяташ да дойдеш с мене, когато ще ги превързвам?

— Както виждаш. И не се бой за мене, чичо Радане, аз не се страхувам от вида на рани и кръв. Хайде, да побързаме!

Старият воин сви рамене с изглед на човек, който отдавна е престанал да се учудва на каквото и да било, и с бързи крачки се отправи към странноприемницата. За да го следва, на Василиса се наложи да подтичва покрай него.

Когато отидоха, хората от охраната не само бяха пренесли двамата млади мъже, но също бяха свалили ризите им и разкрили раните.

— Загубили са много кръв и са в несвяст — каза Радан, след като ги огледа с око на познавач. — Но са млади и силни, ще оцелеят… стига да не се подлютят раните им. — И заповяда: — Донесете ведро гореща вода и повечко ленено платно!

— Попитайте дебелия гостилничар за гъба-пърхавица — допълни девойката така делово, че десетникът я погледна смаяно: не беше очаквал такова хладнокръвие от една болярска дъщеря.

Василиса не забеляза погледа му. В този момент тя не виждаше нищо, освен проснатия пред нея Деян. Той лежеше на одъра разголен до кръста, с неестествено отметната глава и полуотворени клепачи. Но въпреки привидната му безжизненост и вадичките алена кръв, които се стичаха от раните му, девойката беше като омагьосана от могъщата гръд на момъка, от гарвановочерните му коси, които на широки вълни се стичаха почти до раменете, от странния бадемов цвят на очите и от чувствените устни, които смекчаваха непривично ранната суровост на чертите му.

Тя долови някакви думи и направи усилие да се откъсне от унесеността си. Извърна се и срещна погледа на един воин, изправен до нея.

— Кого викат?

— Тебе, господарке. И то за трети път.

— За какво?

— Ето, нося горещата вода, платното и гъбата пърхавица. Както ти заръча.

Опомнила се напълно, Василиса откъсна парче от платното, натопи го във ведрото и се залови да измива раните на безчувствения момък пред нея. Така беше вдълбочена в работата си, че не забеляза как Радан я наблюдава крадешком. После десетникът се увери, че тя не само не ще припадне от вида на раните, но и напълно задоволително се справя с тях. И тогава се наведе над другия ранен…

… Около час по-късно Василиса и Радан се явиха при логотета, който видимо бе започнал да скучае.

— Оправихте ли ги? — попита великият болярин Тихомир.

— Почистихме раните и ги превързахме — отговори за двамата десетникът. — Ще оцелеят, тъй мисля аз. Ще оцелеят, ала имат нужда от грижи.

— Това оставете на мене — кимна логотетът. После запита с тон на човек, който също разбира от тези работи: — Само ги превързахте ли? Не сложихте ли нещо на раните?

— Пърхавица, за да спре кръвта — каза Василиса. — А сетне и един мехлем, който даде чичо Радан.

Като чу това „чичо Радан“, боляринът едва забележимо трепна. Но се въздържа, не каза нищо. Просто пропусна думите покрай ушите си.

— Мехлем от меча мас и отварка от звъника — обясни „чичо Радан“.

— Хубаво! — кимна логотетът. — Ще помогне. Но не е лошо да смесваш в мехлема и малко стрит чер корен. Предпазва от подлютяване. — После се провикна: — Гостилничарю!

Стопанинът се изправи до тях толкова бързо, сякаш през цялото време бе очаквал само това повикване, и с пъшкане преви дебелото си тяло.

— На твоите заповеди, господство ти.

— Има ли в странноприемницата ти човек, който умее да се грижи за ранени? Да прислужва, да сменя превръзки, да храни с лъжичка и така нататък?

— Никой не е по-добър в това от стария Боголюб, господство ти. На младини служих цели години при Захарий Смил, най-прочутия знахар на Подунавието.

— Наемаш ли се да изцериш двамата лудетини, дето лежат оттатък?

— Още как! Аз сам ще се грижа за тях. И нека да ми отрежат дясната ръка, ако до три дни не ги вдигна на крака, а до една неделя не са като нови. Имай го за свършено, господарю.

— Много добре! — Боляринът подхвърли една кесия и Боголюб я улови във въздуха с учудваща за тромавостта му сръчност. Направи една физиономия, която би трябвало да означава „ама нямаше нужда…“, ала си пролича как звънът на монетите погали ушите му. — Не ти искам услугата даром. — Тихомир показа един златен дукат на масата. — Това е за обеда, моя и на хората ми. А кесията — за церенето на двамата млади. Ако парите не стигнат — обади ми, ще доплатя. Но мисли му, ако науча, че не си положил грижите, които обеща.

Собственикът на „При върбите“ щеше да го залее в нов водопад от думи и обещания, но боляринът го спря с властен жест. И се обърна към десетника на охраната си:

— Да впрягат, Радане. И без това трябва вече да съм станал за смях — кой ходи на лов след пладне?

След четвърт час групата напусна странноприемницата. Начело яздеше Радан, а останалите воини — около и зад сребърносинята кочия.