Цончо Родев
Двама против ада (12)

12

Боляринът се изправи до вратата и с един поглед обхвана обстановката. Нещо — някъде по средата между отровно и скръбно — го клъвна по сърцето: не му беше приятно да завари дъщеря си по нощница с този непознат. Но непознат ли беше всъщност? Тихомир за пръв път ли виждаше тези черни коси, разпилени почти до раменете, пълните устни и очите с цвят на бадем?

— Кой си ти? — попита сухо.

— Деян, син на…

— Ама татко, как не го помниш? — намеси се Василиса, прекрачвайки към него. Беше една намеса точно навреме, за да не произнася Деян лъжата за Вълкан от Овчага. Сам не разбираше защо, но в този момент често използуваната лъжа щеше да му бъде противна. — Само преди месец ти се възхищаваше, че още има млади българи като него, готови да се бият до смърт за честта на името си.

Да, сега Тихомир си спомни — пред него беше един от онези двама лудетини, които в „При върбите“ едва не се изколиха за нищо и никакво. Но все пак този спомен не стигаше, за да промени чувството, което го бе завладяло.

— Тебе търсят навън, нали? — Предишната сухота си бе останала в гласа му. — Защо?

— Когато великата доскоро България се е превърнала в царство на мракобесието, в нея се срещат три вида българи. Първите са онези, които си благоденствуват под скиптъра на престолокрадеца и им е лесно да намерят какви ли не основания, за да оправдаят примирението си пред лицето на неправдата.

Логотетът усети как нещо вътре в него се сгърчи при тези остри думи, сякаш някой го бе ударил с юмрук в корема, но той си наложи да запази външното си достолепие. А междувременно младежът пред него продължи:

— Вторите, най-многобройните, са честни българи, които обаче се задоволяват да се разграничат от разните семировци и чъсменовци, но не им стига смелост да се опълчат срещу гибелната напаст, завладяла отечеството. И третият вид са българите, които доброволно са приели да рискуват живота си в името на правдата. И са съгласни да застелят с телата си пътя, по който тя ще мине.

— Как си представят те тази правда, в името на която са готови да се пренесат в жертва? — Докато произнасяше тези думи, Тихомир вътрешно се проклинаше. Защото искаше думите му да прозвучат язвително, докато те издаваха по-скоро объркване и смут.

— Не си я представят, те просто я знаят. Тяхната правда е правдата и на България: да се измие петното, лепнато върху челото на България преди единадесет години, като престолокрадецът бъде изхвърлен на бунището заедно с шайката, която с незапомнена жестокост крепи на главата му короната. А на трона на Асеневците да дойде онзи, комуто той принадлежи по право и по закон.

— Кой е той?

— Йоан Асен, синът на стария Асен.

— Мигар той е още жив?

— Не само е жив, но и скоро ще бъде тук да потърси правото си. И тогава тежко̀ на онези, които от слепота или изгода са си затваряли очите за злината или даже по някакъв начин са я подпомагали.

— Като че ли е излишно да питам, ти от кой вид българи си, момко…

— Ще се радвам, ако си го разбрал и без думи, логотете на цар Борила.

Тихомир се ядоса. Не от последните думи, които всъщност бяха първата и единствена пряка нападка на момъка. Подразни го, че разговорът някак си се изплъзна от волята му и на дело се водеше не от него, а от този дързък и остроезичен Деян. И клъвна отровно:

— Аз пък ще река така. Тежко̀ на сина на стария Асен (ако изобщо е жив и здрав), щом неговите най-верни ратници му служат в спалните на търновградските моми… и дъщери на презрени боляри при това…

Младежът трепна, дори и в оскъдната светлина на стаята се видя как кръвта се оттегли от лицето му. Не се защити — изпревари го Василиса:

— Обвинението ти е несправедливо, татко. Деян не е дошъл тук, аз го доведох. Или трябваше да го оставя на ония вампири вън?

И още един път разговорът се изплъзна от волята на болярина сега по причина на родната му дъщеря.

— Нека да свършваме — рече той сухо. — След малко ще ти посоча вратата, Деяне, син на не знам кого си. Сигур няма да ти е безразлично да чуеш, че днес и изобщо ще премълча, дето съм те срещал. И искам да ти кажа защо. Не заради надутите ти слова, които, признавам го, се леят със завидна леснота от устата ти. А поради прастарите наши славянски закони на гостоприемството, които не ни позволяват да предадем онзи, който макар и наспроти нашето желание е намерил убежище под покрива ни.

— Да му покажеш вратата, когато навън е гъмжило от хората на Семир, не е ли все едно да им го предадеш в ръцете, татко? — тихо попита Василиса, но баща й предпочете да се престори, че не я е чул.

— Сега върви си по живо, по здраво, момко, и…

— Не се нуждая от благословиите ти, логотете. И ще ти отговоря на обещанието с обещание: ако се случи Семир да ме залови, аз няма да призная, че съм намерил дори и за минутка укритие под твоя покрив, пък ако ще и палачите да ме нарежат къс по къс. Така ще опазя верноподаническото целомъдрие на дома ти, нали?

И с тези думи младият човек решително се отправи навън. Василиса припна след него.

— Ти накъде? — строго я попита бащата.

— Аз го доведох, редно е аз да го изпратя — отговори тя, докато минаваше покрай него. — Нали и това е от старите славянски обичаи, татко?

Двамата млади изминаха в мълчание целия път до дворната порта на богатия болярски дом. Едва там Деян се обърна към нея и очите му потърсиха нейните.

— Благодаря ти, видение на сънищата ми — каза той, — благодаря ти за всичко. Ако е съдено тази нощ да загина, знай, че последните думи, които устата ми ще произнесе, ще бъдат България и Василиса…

— Заклевам те, направи всичко, за да се запазиш… за България и за Василиса… А чуе ли всеблагият бог молбите ми и оцелееш, тогава сигурна съм — пътищата ни пак ще се срещнат и може би завинаги…

С безкрайна предпазливост Деян открехна вратата и не излезе, а сякаш се хлъзна като сянка през нея. Девойката затвори зад него и се услуша — не, каквито и капани да са му поставили, не е имало и пред тяхната порта. Тя се прекръсти с упование, после бавно тръгна към къщи.

Беше забравила за баща си, та се стресна, когато го намери все още в стаята си. Седеше на единствения стол в стаята и с едната ръка нервно барабанеше по масата, с другата потъркваше показалец по челото.

— Разказвай! — рече той без други предисловия.

— Какво искаш да ти разкажа?

— Какво искала да му разкаже!… — Тихомир усети, че започва да се поддава на гнева си.

— Струва ли ти се много естествено да намирам един момък в стаята ти? И то в късна вечер? И ти по нощна риза?

— Нещата са по-прости, отколкото изглеждат, татко. Не бях още заспала, когато нощта се раздра от пищялките на Семировите псета…

— Не ти позволявам да говориш така за стражата на кастрофилакса! — Тихомир за пръв път повиши глас, но това сякаш не стресна девойката.

— Така ли? — Веждите й се извиха като два изпънати лъка над виолетовите очи. — Да не би ти, един Тихомир, когото Калоян е сочил за пример като най-предан българин, да се смяташ вече равен на Семир?

Сега пък и дъщерята!… Сякаш не му бяха достатъчни упреците, които запрати в лицето му оня хлапак, че и тя…

— Не знаех, че до тебе е останало да оправяш работите на царството — задоволи се да каже бащата. И дори нему думите прозвучаха като безредно отстъпление. — Питах за този момък в спалнята ти — напомни.

— Като чух пищялките, излязох на двора от просто любопитство. Ей така, да разбера чия ли душа ще изгорят Семир и неговите злодеи. И точно тогава зърнах един непознат да се прехвърля през нашата ограда. Досетих се — беше поредната жертва на кастрофилакса. И без да размишлявам, въведох го вкъщи, за да му помогна да се спаси. Едва тук се оказа, че го познавам. Той е същият младеж, който…

— Добре, добре, това вече разбрах. Питам се друго. Не си ли помисли, че щом нощната стража го преследва, той навярно е престъпник, злодей. И че за собственото си спасение спокойно може например да ти отреже главата?

— Никой в Търновград не разсъждава като тебе. Тук людете казват така: щом го преследва Семир, значи е честен човек и добър българин. — Тя седна на одъра и го изгледа в упор: — Не е ли вярно, татко?

Тихомир вътрешно се гърчеше, но се опита да покаже твърдост:

— Не е. Аз например не мисля по този начин.

— Наистина смяташ, че онези, които Семир преследва, затваря и хвърля от Лобната скала, са наистина престъпници и злодеи?

— Слушай, момичето ми. Не знаех, че си дорасла за такъв разговор, но щом… Добре, нека да ти кажа как аз гледам на тези неща. Тук не е страна на диваци и людоеди, където всеки си прави, щото иска, а е царство със закон. Разбираш ли? Лош или добър, тук властвува закон. И всеки, който го прекрачи — твоят приятел Деян например, става нарушител на закона. А туй ще рече — престъпник.

— Дори и тогава ли, татко, когато законът е създаден от един законопрестъпен цар?

— Не съдиш ли с твърде лека ръка?

— Щеше да бъде твърде лека, ако така мислех само аз. Но като мене мисли целият български народ.

— Аз например не мисля така.

— Не си само ти. Има и още мнозина, на които е изгодно да…

— Разбирам — не се стърпя и я прекъсна Тихомир. — Първият вид българи, за които говореше приятелят ти.

— Тъй или иначе ние благоденствуваме под скиптъра на онзи, който заповяда да убият вуйчо му Калоян, а после се ожени за вуйна си. Неговия ли закон трябва да поставяме над съвестта си, татко?

— Не е доказано, че Борил е ръководил ръката на престъпника Манастър. А за престола… Той все пак е от Асеневците, Василисо.

— Благодаря ти за това „все пак“, татко. То говори толкова много!

Наистина то говореше много. Как се изплъзна от устата му? Или просто съмненията винаги са се таили в сърцето му и днес тези два проклети разговора — първо с момъка и сега с Василиса — ги изкараха на повърхността? Но от днес ли всъщност се появи тази пукнатина в душата му? А онзи тягостен час в трапезната стая на двореца, когато трябваше да се гърчи под обвиненията не само на такива достойни мъже като дядо Влас, но и на сребролюбци като Войсил? „О, боже! — простена в себе си Тихомир. — Мигар неусетно съм стигнал дотам, че всички, дори и собствената ми дъщеря, да ме учат на чест и достойнство?“ Но за каква чест и достойнство може да се говори, господи? Нали е дал свята клетва на Борил? Или беше прав дядо Влас, когато поставяше България над царя и дадените клетви?

Тихомир бавно се изправи. Костите му изпукаха — беше се вцепенил от продължителното стоене неподвижно.

— Да спим — каза. — Не сме ние двамата, дето ще оправят съдбините на България. Още по-малко — на вощеница през нощта… — И с тези думи той излезе, без да се сбогува. Но после нещо вътре в него го накара да отвори повторно вратата и да подаде глава в стаята. — Пък онзи… Деян де… От сърце му пожелавам да остане невредим!…

— И аз, татко.

Те се засмяха. Беше непринуден, някак си съучастнически смях. И за пръв път тази вечер бащата и дъщерята усетиха, че никаква стена не ги дели.