Робърт Шекли
Нощен страх

Събуди се от собствените си писъци и осъзна, че сигурно дълго преди това бе започнала да крещи. В стаята бе студено, но цялото й тяло бе плувнало в пот, която се стичаше по лицето, раменете и отпред по нощницата й. Гърбът й бе влажен от пот, влажни бяха и чаршафите под нея.

Изведнъж затрепери.

— Добре ли си? — попита я съпругът й.

Изминаха дълги секунди, преди да може да отговори. Коленете й бяха свити и тя ги обви плътно с ръце, като полагаше усилия да не трепери. Съпругът й приличаше на тъмна грамада, легнала до нея, на дълъг черен цилиндър на фона на нежната белота на чаршафите. Щом го погледна, тя затрепери по-силно.

— Ще се почувствуваш ли по-добре, ако запаля лампата? — попита той.

— Не — отвърна тя рязко. — Не мърдай… моля те!

В стаята се чуваше само равномерното тиктакане на часовника, но като че ли и у него се спотайваше някаква заплаха.

— Пак ли същото?

— Да — каза тя. — Съвсем същото. За бога, не ме докосвай! — Той бе започнал да пълзи към нея, черен и змиеподобен на фона на чаршафа — тя отново неудържимо затрепери.

— Този сън — започна той предпазливо — пак ли… да не би аз…? — Той деликатно замълча и леко се обърна в леглото, внимавайки да не я изплаши.

Но тя вече започна да се овладява. Отпусна ръце и притисна длани към леглото.

— Да — каза тя. — Отново змиите. Пълзяха по цялото ми тяло. Малки и големи, стотици змии. Стаята бе пълна с тях, но други продължаваха да прииждат през вратата и прозорците. Стаята се напълни със змии, но те продължаваха да пълзят под вратата, да лазят по пода…

— Успокой се — каза той. — Сигурна ли си, че искаш да разказваш за това?

Тя не отговори.

— Да светна ли лампата вече? — попита нежно той.

Тя се поколеба, но после каза:

— Не още. Все още не смея.

— О — рече той с тон, който подсказваше, че я разбира напълно. — А после другата част от съня…

— Да.

— Виж какво, може би не трябва да говориш за това?

— Защо да не поговорим за него? — Тя се опита да се засмее, но вместо това се закашля. — Ти сигурно мислиш, че трябва да свикна с всичко това. Та колко нощи стана вече?

 

 

Сънят винаги започваше с малкото змийче, което бавно полазваше по ръката й и я гледаше със злите си, зачервени очи. Тя го отхвърляше от себе си и сядаше в леглото. След това друга, по-дебела и по-бърза змия се плъзгаше по завивките. Тя захвърляше и нея, ставаше бързо от леглото и заставаше на пода. А там, под крака й, имаше друга змия, а след това една се навиваше в косата й, върху очите й и през отворената вече врата нахлуваха още змии, които я тласкаха към леглото, докато тя пищеше и протягаше ръце към съпруга си.

Но в съня й нейният съпруг не беше на мястото си. В леглото до нея като дълъг черен цилиндър на фона на нежната белота на чаршафите лежеше огромна змия. И тя разбираше това едва когато я обгръщаше с ръце.

— Светни вече лампата — заповяда му тя. Мускулите й се свиха и изопнаха, когато светлината заля стаята. Бедрата й се напрегнаха готови да я изхвърлят от леглото, ако…

Но пред нея стоеше наистина съпругът й.

— Боже господи — тя задиша, напълно успокоена, и се отпусна на матрака.

— Изненадана ли си? — попита той с тъжна усмивка.

— Всеки път — каза му тя, — всеки път съм убедена, че няма да видя теб. Убедена съм, че ще видя змия. — Тя се докосна до ръката му, за да се убеди, че наистина е той.

— Виждаш колко е глупаво всичко това, нали? — попита той с нежен, успокояващ глас. — Ако само би могла да забравиш. Ако само би могла да ми се довериш, тези кошмари ще изчезнат.

— Знам — каза тя, като поглъщаше с очи и най-малката подробност в стаята. Масичката за телефона й действуваше странно успокояващо със своя безпорядък от надраскани набързо списъци и съобщения. Издрасканото махагоново бюро бе стар познайник, както и малкото радио и вестникът на пода. И колко действителна изглеждаше яркозелената й рокля, хвърлена небрежно на табуретката.

— И лекарят те посъветва същото — каза той. — Когато имахме онези неприятности, ти свърза с моята личност всички лоши неща, всичко, което те бе наранило. Но сега, когато нашите неприятности вече приключиха, ти все още постъпваш така.

— Не го правя съзнателно — каза тя. — Заклевам ти се, че не го правя съзнателно.

— Но ти постъпваш по същия начин — настоя той. — Спомняш ли си, когато поисках развод? И когато ти казах, че никога не съм те обичал? Спомняш ли си как ме ненавиждаше тогава, макар че не искаше да ме оставиш да си отида? — Той спря, за да си поеме дъх. — Ти мразеше и Хелън, и мен. И сега още плащаме данък за това. Омразата е останала някъде надълбоко под обвивката на нашето сдобряване.

— Не вярвам да съм те мразела някога — каза тя. — Виж, Хелън — онази мършава малка маймуна — да!

— Не трябва да се говорят лоши неща за онези, които са вече покойници — промълви той.

— Да — рече тя замислено. — Предполагам, че аз я доведох до този й край. Не мога да кажа, че съжалявам. Мислиш ли, че духът й ме преследва?

— Не трябва да виниш себе си — каза той. — Тя бе чувствителна, нервна и артистична. Невротичен тип.

— Аз ще преодолея всичко това сега, когато Хелън не е вече между живите. — Тя му се усмихна и тревожните бръчки по челото й изчезнаха. — Толкова много те обичам — измърка тя, като прекара пръсти през светлокестенявата му коса. — Никога няма да те пусна да си отидеш.

— И добре ще направиш — усмихна й се той. — Аз не искам да си отида.

— Само ми помогни.

— С всичко, с което мога. — Той се наведе и я целуна нежно по бузата. — Но, скъпа, докато не превъзмогнеш тези кошмари, в които ме виждаш като най-страшния злодей, аз ще трябва да…

— Не казвай това — каза рязко тя. — Не мога да понеса подобна мисъл. Лошото за нас е вече минало.

Той кимна.

— И все пак ти си прав — каза тя. — Мисля, че трябва да отида при друг психиатър. Не мога повече да понасям това. Тези сънища, нощ подир нощ…

— А положението ти се влошава — напомни й той. — Първоначално това се случваше от дъжд на вятър, но сега вече се повтаря всяка нощ. Ако не вземеш спешно някакви мерки, скоро ще бъде…

— Добре — каза тя. — Да не говорим повече за това.

— Но аз не мога да мълча. Започвам да се тревожа. Ако тези натрапчиви змийски съновидения продължават, ти сигурно ще ми посегнеш с нож, някоя нощ докато спя.

— Никога — каза му тя. — Но не говори за това. Искам да го забравя. Смятам, че повече няма да се случва. Как мислиш ти?

— Дано си права — каза той.

Тя се пресегна през него и угаси лампата, целуна го и затвори очи.

След няколко минути се обърна на другата страна. След половин час отново се претърколи, изрече нещо несвързано и се смълча. Двадесет минути по-късно сви едното си рамо, но повече не помръдна.

 

 

Съпругът й, попривдигнал се на един лакът, приличаше на тъмна грамада, легнала до нея. Той лежеше в мрака, мислеше си и се заслушваше в дишането й, чувайки тиктакането на часовника. След това се протегна. Бавно отвърза шнура на пижамата си и започна да го дърпа, докато изтегли един фут от него. После отхвърли завивките. Много тихо се търкулна към нея с шнура в ръка, заслушан в дишането й. Постави шнура върху ръката й. Бавно, като изтегляше по един инч на няколко секунди, той задърпа шнура по ръката й.

Тя започна да стене.