Робърт Шекли
Клопка за хора (4)

4

След като поспа няколко часа в багажника на една изоставена кола, Стив продължи на юг към авеню „Уест Енд“. След малко започна да се разсъмва — вълшебен час, в който на никоя пресечка в града не можеха да се видят повече от няколкостотин ранобудници. Високо нагоре стърчаха назъбените кули на Манхатън, а над тях гроздовете на телевизионните антени бяха изтъкали приказен гоблен на фона на сиво-кафявото и охрата на небето. Под въздействието на тази гледка Бакстър си представи как ли бе изглеждал Ню Йорк преди сто години в благодатните безгрижни дни преди взрива на населението.

Изведнъж той бе изтръгнат от тези си размишления. Изникнала изневиделица, група въоръжени мъже неочаквано му прегради пътя. Те носеха маски, широкополи черни шапки и бяха препасани с патронташи. Представляваха едновременно зловеща и живописна гледка.

Единият от тях, очевидно главатарят, излезе напред. Той бе застаряващ мъж с олисяла глава и тежки черни мустаци, с грубовати черти и зачервени клепачи.

— Чужденецо — каза той, — я си покажи паспорта!

— Струва ми се, че нямам такъв — отвърна Бакстър.

— И си прав, дявол да го вземе! — каза старецът. — Аз съм Пабло Стайнмец и аз издавам всички паспорти тук наоколо, а досега не си спомням да съм те мяркал някога тъдява.

— Не съм тукашен — каза Бакстър. — Само минавам оттук.

Мъжете с черните шапки се ухилиха и запобутваха с лакти. Пабло Стайнмец потри небръснатата си брада и каза:

— Е, синко, получава се така, че ти се опитваш да минеш по частен път, за който се събира такса, без да имаш разрешението на собственика, който случайно съм аз. А това, смятам, означава, че ти незаконно нарушаваш границите на владението ми.

— Но как може някой да притежава частен път с такса в самия център на Ню Йорк? — учуди се Бакстър.

— Щом казвам, че е мой, значи, е мой — каза Пабло Стайнмец, като прокара пръсти по резките на приклада на своя Уинчестър 78. — Това е положението, чужденецо, и мисля, че най-добре ще е да си платиш, защото иначе ще трябва да танцуваш.

Бакстър посегна за портмонето си, но откри, че го няма. Очевидно капитанът на контрабандното корабче на раздяла се бе поддал на долните си инстинкти и му бе претършувал джоба.

— Нямам пари — рече Бакстър и се усмихна неловко. — Вероятно ще се наложи да се върна.

Стайнмец поклати глава.

— И да се върнеш, и да продължиш — все тая. За пътя се събира такса и в двете посоки. Пак ще трябва да платиш или да танцуваш.

— Предполагам, че ще се наложи да танцувам — каза Бакстър. — Какво трябва да правя?

— Ти ще се затичаш — каза старият Пабло, — а ние поред ще стреляме в теб и ще се целим само в горната част на главата ти. Първият от нас, който те свали, печели пуйка.

— Но това е подло — заяви Бакстър.

— Малко нанагорно ще ти дойде наистина — каза Стайнмец кротко, — но това е положението. Дори при анархията законите са си закони. Ето защо, ако ти е мила свободата, трябва да бягаш, и то по-чевръсто…

Разбойниците се ухилиха, спобутаха се, разкопчаха кобурите на револверите си и килнаха назад широкополите си черни шапки. Бакстър се приготви за предсмъртния си бяг.

В този миг един глас извика:

— Спрете!

Беше извикала жена. Бакстър се обърна и видя висока червенокоса девойка, която се промъкваше между разбойниците. Тя носеше панталони на тореадор, пластмасови галоши и пъстроцветна хавайска блуза. Екзотичното облекло само усилваше очебийната й красота. В косата й бе втъкната хартиена роза, а наниз изкуствени перли очертаваше нежната линия на шията й. Бакстър никога не бе виждал по-ослепителна хубост.

Пабло Стайнмец се навъси и подръпна мустаците си.

— Флейм — изръмжа той, — какво по дяволите си решила да правиш?

— Дойдох да спра игричката ви, татко — отвърна хладнокръвно девойката. — Искам да ми дадеш възможност да поговоря с тази мухоловка.

— Това е мъжка работа — отсече Стайнмец. — Чужденецо, хайде тръгвай!

— Чужденецо, само да си помръднал! — извика Флейм и един малък смъртоносен револвер „Деринджър“ се появи в ръката й.

Баща и дъщеря кръстосаха погледи. Старият Пабло пръв наруши драматичната тишина.

— По дяволите, Флейм, нямаш право да правиш това — каза той. — Законите са си закони, дори за теб. Щом този нарушител на владението ми не може да плати, значи, трябва да танцува.

— Това не е беда — каза Флейм. Тя бръкна в пазвата си и извади лъскав сребърен долар. — На̀, вземи! — извика тя, като го хвърли в краката на Пабло. — А сега, като платих, може да поискате и да танцувам, а? Ела, чужденецо.

Тя хвана Бакстър за ръка и го отведе. Разбойниците ги гледаха как се отдалечават, хилеха се и се побутваха един друг, докато Стайнмец не им заповяда да престанат. Старият Пабло поклати глава, почеса се по ухото, изсекна се и каза:

— Виж я ти малката!

Думите бяха груби, но нямаше съмнение, че бяха изречени нежно.