Робърт Шекли
Клопка за хора (2)

2

Семената на нещастието бяха посети през двадесетия век, а ужасната реколта бе пожъната сто години по-късно. След безброй хилядолетия на бавно увеличаване населението на света изведнъж експлодира, удвои се, а после се и учетвори. С овладяването на заболяванията и осигуряването на изхранването смъртността продължи да спада, а раждаемостта да се увеличава. Попаднало в кошмарна геометрична прогресия, човечеството набъбваше като бързо растящи метастази.

Четиримата конници от Апокалипсиса, тези древни полицаи, не бяха повече в състояние да поддържат реда. Епидемиите и гладът бяха прогонени, а войната бе твърде голям лукс за тази епоха. Оставаше само смъртта, макар и твърде намаляла бледа сянка на миналото си.

Науката с разточителна безразсъдност продължаваше да работи неразумно за осигуряването на по-дълъг живот за повече хора.

И хората продължаваха да настъпват, неспирно се увеличаваха, препълваха земята, замърсяваха въздуха и тровеха водата, ядяха преработените си водорасли между филийки хляб, омесен от рибено брашно, и напразно смътно очакваха някоя катастрофа да разреди плътните им редици.

Количествените увеличения на земното население доведоха до качествени изменения в човешкия опит. В една по-невинна епоха приключението и опасността бяха качества на затънтената пустош: непристъпните планини, голите пустини и влажните джунгли. Но към началото на двадесет и първия век повечето от тези места вече се използуваха в резултат на растящото търсене на жизнено пространство. Приключението и опасността сега се ширеха в чудовищните неуправляеми градове.

В големите градове човек можеше да намери съвременния еквивалент на дивашките племена, страшните зверове и ужасните болести. Една експедиция из Ню Йорк или Чикаго изискваше повече находчивост, издръжливост и изобретателност, отколкото онези безгрижни викториански увеселителни излети до Еверест или до изворите на Нил.

В тази тенджера под налягане, наречена свят, земята бе най-скъпоценният от предметите за потребление. Правителството я парцелираше и отпускаше посредством областните лотарии, които завършваха с Поземлени надбягвания. Тези състезания се организираха по подобие на надбягванията, провеждани през 1890-та година при подялбата на територията на Оклахома и земята на черокезите.

Смяташе се, че Поземлените надбягвания и като проява на спортсменство, и като зрелища са справедливи и интересни. Милиони хора наблюдаваха надбягванията и успокояващият ефект на чуждата възбуда върху масите бе надлежно отбелязан и одобрен. Само по себе си това бе достатъчно оправдание за провеждането на надбягванията.

Освен това високата смъртност между участниците се смяташе за още едно тяхно достойнство. Абсолютните й стойности не бяха от най-високите, но един пренаселен свят бе благодарен и на най-малкото облекчение.

Надбягването продължаваше вече трети час. Стив Бакстър включи малкото си транзисторно радио и се заслуша в последния бюлетин. Той чу, че първата група състезатели е вече пристигнала при тунел „Холандия“ и там е била върната от бронирани полицейски коли. Други състезатели, изхитрили се да тръгнат по околен път, вече приближаваха подстъпите към моста Веразано. Фрайхоф Сейнт Джон, съвсем сам, размахвайки значката на заместник-кмет, бе получил разрешение да премине барикадите на тунел „Линкълн“.

Сега вече бе дошло времето за големия удар на Стив Бакстър. С ледено лице и спокойна решителност той навлезе в покрития с позорна слава Фрии Порт на Хобокън.