Робърт Шекли
Клопка за хора (10)

10

Времето се показа снизходително и няколко седмици по-късно Стив Бакстър не си спомняше вече за трагичните събития от надбягването. Правителствен реактивен самолет закара него и семейството му до град Корморънт в планините на Сиера Невада. От Корморънт до неговата награда ги откара хеликоптер. Един подвижен съдия-изпълнител от Управлението на Държавния поземлен фонд бе на разположение да ги приветствува и да им покаже новото имение.

Тяхната земя лежеше пред очите им обиколена от недоизкусурена ограда върху почти отвесен планински скат. Наоколо, докъдето стигаше погледът, се простираха други подобни оградени парцели от един акър. Наскоро земята бе взривявана на ивици, които сега стояха като пресни рани върху прашната сиво-кафява земя. Никъде не се виждаше ни дърво, нито стръкче трева. Къща, както бе обещано, имаше, но тя бе по-скоро барака. Имаше опасност да оцелее само до следващия по-силен дъжд.

Няколко минути Бакстърови гледаха мълчешком. После Адел промълви:

— О, Стив!

— Знам — рече Стив.

— Това е нашата нова земя — каза Адел.

Стив кимна.

— Не е много… красива — рече той колебливо.

— Красива ли? Кой го е грижа за това? — рече Адел. — Тя е наша, Стив, и е цял акър! Ние можем да отглеждаме тук разни неща, Стив!

— Едва ли ще можем веднага…

— Знам, знам! Първо ще придадем на земята отново добър вид, а след това ще я засадим и ще приберем реколтата й. Ние ще живеем тук, Стив. Нали?

Стив Бакстър мълчеше, оглеждайки своята трудно спечелена земя. Децата му — Томи и малката русокоса Амилия — си играеха с буца пръст. Съдия-изпълнителят се поокашля и каза:

— Както знаете, вие все още можете да промените решението си.

— Какво? — попита Стив.

— Все още можете да промените решението си и да се върнете в апартамента си в града. Искам да кажа, че някои хора мислят, че тук е много диво, в смисъл че не е това, което те са очаквали.

— О, не, Стив! — простена жена му.

— Не, татко, не! — изплакаха децата.

— Да се върнем ли? — попита Бакстър. — Изобщо не ми е минавало и през ум да се връщаме. Аз просто гледах. Господине, през целия си живот, никога не съм виждал толкова много земя на едно място.

— Знам — каза тихо съдия-изпълнителят. — Аз живея от двадесет години тук и гледката все още ме вълнува.

Бакстър и жена му се спогледаха възторжено. Съдия-изпълнителят потърка носа си и каза:

— Е, приятели, смятам, че вие нямате повече нужда от мен.

И си тръгна дискретно.

Стив и Адел заоглеждаха земята си. След малко Адел каза:

— О, Стив, Стив! Всичко това е наше! И ти го спечели за нас — ти постигна всичко сам!

Бакстър присви устни. Той каза много тихо:

— Не, скъпа. Не го постигнах сам. Помогнаха ми.

— Кой, Стив? Кой ти помогна?

— Някой ден ще ти разкажа всичко — отговори Бакстър. — А сега нека влезем у дома.

Ръка за ръка те влязоха в бараката. Зад гърба им слънцето залязваше в мрачния смог над Лос Анжелос. Такъв щастлив край можеше да има само събитие от втората половина на двадесет и първия век.