Робърт Шекли
Клопка за хора (3)

3

Брегът на Хобокън тънеше в полумрак. Недалече от него в широк полукръг стояха на дрейф със стъкмени платна бързоходните корабчета на хобокънската контрабандна флотилия, всяко едно с блестящия герб на бреговата охрана. Товарът бе вече закрепен по палубите на някои от тях — кашони с цигари от Северна Каролина, уиски от Кентъки, портокали от Флорида, фойерверки от Калифорния и оръжие от Тексас. Всеки сандък носеше официалния щемпъл „КОНТРАБАНДА — ДАНЪК ПЛАТЕН“. Защото в този нещастен век поставеното на тясно правителство бе принудено да облага с данъци дори незаконни предприятия и така да им дава лъжезаконен статут.

Като издебна внимателно момента, Бакстър стъпи на борда на едно бързоходно корабче, контрабандиращо марихуана, и се сви на палубата между ухаещите бали. Корабчето бе готово за предстоящото отплаване. Ако само би могъл да се скрие по време на краткия преход през реката…

— Ха! Я виж, по дяволите, какво сме си имали тука!

Един пиян втори механик, задал се случайно от бака, изненада Бакстър. В отговор на виковете му останалите членове на екипажа се скупчиха на палубата. Те бяха шайка закоравели плячкаджии, които всяваха страх с наглите си кръвожадни набези. Те бяха от същата пасмина безбожници, оплячкосали Уихокън преди няколко години, подпалили Форт Лий и нападнали изневиделица и ограбили всичко по пътя си чак до градските порти на Енгълуд. Стив Бакстър знаеше, че не може да очаква милост от тях.

Въпреки това със завидно хладнокръвие той каза:

— Господа, ако нямате нищо против, нужен ми е превоз през Хъдсън.

Капитанът на корабчето, огромен метис с набраздено от белези лице и яки мускули, се запревива от смях.

— Иска превоз от нас? Иска ние прекараме през река? — запита той на подчертан хобокънески диалект. — Мисли ние ферибот от улица „Кристъфър“, ха?

— В никакъв случай не мисля така, господине. Но се надявах.

— Твоите надежди плаче за гробище!

Екипажът избухна в смях при тази духовита забележка.

— Аз ще си платя за превоза — каза Стив със спокойно достойнство.

— Плаща, да? — задави се от смях капитанът. — Ай-ай, ние понякога продава превози — без спирка до средата на реката и оттам право на дъно.

Екипажът удвои смеха си.

— Щом така ми е писано, така да бъде — каза Стив Бакстър. — Ще ви помоля само да ми разрешите да напиша на една пощенска картичка няколко думи до жена ми и децата.

— Жена и дечица? — попита капитанът. — Защо не казал? Имал и аз сам мои преди време, докато лош човек не погубил мои хора.

— Съжалявам за това — каза Стив и бе очевидно искрен.

— Ай-ай! — Суровото изражение на капитана поомекна. — Спомня си как често ги викал и малките джудженца подскача около мен. Да, било цветя и рози всичко, докато не отишло по дяволите.

— Вие сигурно сте били много щастливи — каза Стив. Той трудно разбираше говора на капитана.

— Да, бил — каза тъжно капитанът.

Един кривокрак нисък палубен моряк се втурна напред.

— Хей, капитане, що не го пречукаме тоя и не офейкаме, преди да сме плесенясали тук?

— На кой даваш заповеди ти, маймуно, мръсна свинска мутро? — изрева капитанът. — Ей богу, плесенясваме тук, докато аз кажа! А тогоз да пречукаме — не! Аз направи едно добро за мои джудженца, да пукна, ако не направи! — И като се обърна към Бакстър, той каза: — Ние прекараме тебе, момче, прекараме през река без нищо.

И така Стив Бакстър случайно бе докоснал един сладко-горчив спомен в паметта на капитана и от това бе спечелил отлагане на присъдата си. Контрабандистите на марихуана се отдалечиха от брега, потеглиха и скоро бързоходното корабче пореше бледите сиво-зелени вълни на Хъдсън.

Но присъдата на Стив Бакстър не бе отложена за дълго. Към средата на реката, малко след като навлязоха във федерални води, мощен прожектор разкъса мрака на нощта и един досаден глас им заповяда да спрат кораба. Лош късмет бе насочил корабчето право срещу един разрушител от патрула по Хъдсън.

— Да ги вземат мътните! — побесня капитанът. — Данъци и смърт — това само знаят. Ама сега сърба наша попара. На картечниците, сладурчета!

Екипажът бързо свали брезентовите калъфи от петдесеткалибрените картечници, а двата дизелови двигателя на корабчето забучаха предизвикателно. С криволичения и хитрувания корабчето на контрабандистите се устреми с пълна скорост към убежището на нюйоркския бряг. Разрушителят като по-бърз го изпревари, а и картечниците не можеха да се мерят с четириинчовите оръдия. Директни попадения разбиха релинга на малкото корабче, избухнаха в голямата каюта, раздробиха предните подпори на гротмарса и разкъсаха долните платна на бизена от десния борд на корабчето.

Да се предадат или да умрат — това като че ли бяха единствените две възможности. Но капитанът, вещ в предсказването на времето, подуши въздуха.

— Дръжте се, сладури! — изкрещя той. — Идва западнякът.

Снарядите ги засипваха. След малко от запад заприижда огромна непрогледна облачна маса от смог и покри всичко с мастилените си пипала. Очуканото корабче се измъкна от мястото на битката, а членовете на екипажа му, като припряно нахлузваха противогазовите си маски, отправиха благодарности към тлеещите сметища на Сикокъс. Както отбеляза капитанът, това бе зъл вятър, който не носи нищо добро.

Половин час по-късно те пристигнаха на кея на 79-та улица. Капитанът прегърна топло Стив и му пожела добра сполука. И Стив Бакстър продължи своето пътешествие.

Широката река Хъдсън бе вече зад гърба му. Напред го очакваха тридесетина квартала в търговската част на града и по-малко от десетина в центъра. Според последния радиобюлетин той имаше значителна преднина пред другите състезатели, дори пред Фрайхоф Сейнт Джон, който все още не бе се измъкнал от лабиринта при изхода на тунела „Линкълн“ в Ню Йорк. Общо взето, Бакстър напредваше с добро темпо.

Оптимизмът на Стив обаче беше прибързан. Не беше толкова лесно да се завоюва Ню Йорк. Той не знаеше, че тепърва му предстояха най-опасните епизоди от пътешествието му.