Робърт Шекли
Клопка за хора (1)

1

Беше денят на Поземленото надбягване — ден на хвалебствени надежди и необлекчена мъка, който даваше най-точна представа за нещастния двадесет и първи век. Стив Бакстър се бе опитал да стигне, както другите състезатели, рано до стартовата линия, но не бе изчислил точно необходимото му за това време. Сега той беше изпаднал в беда. Значката му на участник му бе помогнала да се промъкне безпрепятствено през външната екзотълпа. Човек обаче не можеше да разчита нито на значка, нито на мускулите си, за да преодолее твърдото ядро от човешки тела, което изграждаше ендотълпата.

Бакстър прецени, че вътрешната маса имаше плътност 8,7 — съвсем близка до пандемичното ниво. Точката на избухване можеше да бъде постигната всеки момент, макар че организаторите току-що бяха впръснали успокоителни средства във въздуха над ендотълпата. Ако имаше достатъчно време, можеше да я заобиколи, но Бакстър разполагаше само с шест минути до започването на надбягването.

Въпреки риска той си запробива път направо през ендотълпата. На лицето му стоеше безизразна усмивка — абсолютно необходима за човек, който си има работа с високоплътна човешка маса. Той вече съзираше стартовата линия — издигнат подиум в Глийб Парк в Джързи Сити. Другите участници в надбягването бяха вече там. Още двадесет ярда^[1], помисли си Стив, дано само тези гадове не хукнат да бягат.

Дълбоко в центъра на тълпата той все още трябваше да преодолее основното ядро на тази сбирщина. То се състоеше от едри мъжаги с отпуснати челюсти и блуждаещи погледи — слепнали хистерофилици, казано на езика на пандеомиолозите. Натъпкани като сардини, действуващи като един организъм, от тези хора можеше да се очаква само сляпа съпротива и безразсъден гняв към всеки, който се опита да проникне сред тях.

Стив се поколеба за миг. Мъжете от ядрото на тази по-опасна от митическите водни биволи на античността сган се взираха с разширени ноздри в него, а тежките им крака риеха яростно.

Без дори за секунда да се замисли, Бакстър се гмурна сред тях. По гърба и раменете му се посипаха удари и той чу вледеняващото „ърр“ на подлудялата ендосбирщина. Безформени тела го смазваха, задушаваха го, неумолимо го притискаха все по-силно и по-силно.

След малко, за щастие, организаторите пуснаха Мазък. Тази древна и загадъчна музика, която повече от век бе укротявала и най-необузданите разярени тълпи, и сега извърши чудо. Ендосбирщината бе доведена от децибелите до временна неподвижност и Стив Бакстър успя да се добере с нокти до стартовата линия.

Главният съдия вече бе започнал да чете Правилника. Всеки участник в надбягването, както и повечето от зрителите, знаеше този документ наизуст. Въпреки това законът повеляваше преди надбягването да бъдат оповестени условията му.

— „Господа — зачете съдията, — събрани сте тук, за да вземете участие в едно надбягване за придобиване на владение върху обществени земи. Вие, петдесет щастливци, бяхте избрани от петдесет милиона записали се кандидати само от района Южен Уестчестър чрез всенародна лотария. Надбягването ще протече от тази точка до регистрационната линия при Управлението на Държавния поземлен фонд на Таймс Скуеър в Ню Йорк. Измерено по права линия, разстоянието е точно 5,7 сухопътни мили^[2].

На вас, участници, се разрешава маршрут по ваш избор — можете да пътувате по повърхността, над или под земята. Единственото условие е да финиширате лично, тъй като заместници не се допускат. Първите десет финалисти…

Сред тълпата настъпи гробно мълчание.

… ще получат по един акър^[3] свободна от ипотеки земя заедно с къща и селскостопански инвентар. За всеки финалист, както и за близките му, ще бъде осигурен от правителството безплатен превоз до имението му. Този гореспоменат акър, който не подлежи на отчуждаване, му се дава да го притежава и владее, свободно и безпрепятствено, за вечни времена, докато слънцето свети и водата тече, от него и наследниците му до трето коляно.“ Тълпата въздъхна, като чу това. Нито един от присъствуващите никога не бе виждал един цял, освободен от ипотеки акър земя, камо ли да бе мечтал да го притежава. Един акър земя, принадлежащ изцяло на теб и семейството ти, един акър, който не трябва да делиш с никого — това надминаваше и най-дръзките мечти.

— Да се вземе също под внимание — продължи съдията, — че правителството не поема никаква отговорност за смъртни случаи, възникнали по време на състезанието. Длъжен съм да заявя, че средната смъртност при Поземлените надбягвания е около 68,9%. Всеки състезател, който желае, може да се оттегли сега, без това да има някакви последствия.

Съдията изчака и за миг Стив Бакстър си помисли да захвърли цялата тази самоубийствена работа. Разбира се, той и Адел, и децата, и леля Фло, и чичо Джордж можеха да продължат да съжителствуват някак си в уютния им едностаен апартамент в жилищния комплекс за хора със средни доходи в мемориала „Фред Алън“ в Ларчмънт. В края на краищата той не беше човек на действието, нито пък як главорез или кавгаджия с грубовати юмруци. Той бе, и то добър консултант по деформации на системите. Беше също така човек с кротък нрав, жилави мускули и силен задух. Защо за бога трябваше да се хвърли в опасностите на мрачния Ню Йорк, най-известния от градовете-джунгла?

— По-добре ще е да се откажеш, Стив — като тайнствено ехо на мислите му се обади един глас.

Бакстър се обърна и видя Едуард Фрайхоф Сейнт Джон — богатия си и противен съсед от Ларчмънт. Високият и елегантен Сейнт Джон, жилав като камшик още от времето, когато се подвизаваше по кортовете за педълбол, Сейнт Джон с неговата сладникава мрачна хубост, чиито присвити очи така често се устремяваха към красотата на русокосата Адел.

— Ти никога няма да успееш, Стиви, рожбо — каза Сейнт Джон.

— Възможно е — отвърна Бакстър спокойно. — А ти предполагам ще успееш, така ли?

Сейнт Джон намигна и многозначително се почука с показалец по челото. От седмици той намекваше за някаква специална информация, която купил от продажен контрольор по Поземленото надбягване. Тази информация щяла да увеличи значително шансовете му да прекоси района на Манхатън — най-пренаселения и най-опасния градски масив в света.

— Стой настрана, Стиви, рожбо — каза Сейнт Джон с особения си стържещ глас. — Стой настрана и аз ще те възнаградя добре за това. Бива ли, сладурче?

Бакстър поклати глава. Той не се смяташе за храбрец, но по-скоро би умрял, отколкото да приеме милост от Сейнт Джон. Така или иначе нещо трябваше да се промени. Според допълнението на Закона за насищане на семейните жилища, прието миналия месец, Стив се задължаваше да настани в жилището си още трима свои братовчеди ергени и една овдовяла леля, чийто едностаен подсутеренен апартамент се отчуждаваше за строителството на новия тунел „Олбъни-Монреал“.

Независимо от противошоковите инжекции — десет души в една стая бе наистина твърде много. Той просто трябваше да спечели парче земя!

— Ще участвувам — каза спокойно Бакстър.

— Добре, мухльо — каза Сейнт Джон и зловещото му лице се навъси. — Но да не кажеш, че не съм те предупредил.

Главният съдия извика:

— Господа, по местата си!

Състезателите се смълчаха. Те застанаха на стартовата линия с премрежени очи и стиснати устни.

— Готови!

Сто крака напрегнаха мускули, когато петдесетте решени мъже се наведоха напред.

— Тръгни!

И надбягването започна!

Трясъкът на свръхзвукови самолети временно парализира тълпите наоколо. Състезателите се промъкнаха през неподвижните им редици и преминаха тичешком над и около дългите колони от паркирали автомобили. Редицата им се разгърна ветрилообразно и те поеха главно на изток, по посока на река Хъдсън и зловещия на вид град, който лежеше на отсрещния й бряг, полускрит под черния си плащ от неизгорели въглеводороди.

Единствен Стив Бакстър не потегли на изток.

Само той от състезателите тръгна с бързи движения на север, към моста Джордж Уошингтън и Беър Маунтин Сити. Устните му бяха стиснати плътно и той се движеше като сомнамбул.

В далечния Ларчмънт Адел Бакстър наблюдаваше надбягването по телевизията. Неволно тя ахна. Осемгодишният й син Томи извика:

— Мамо, мамо, той отива на север към моста! Но този месец мостът е затворен. Той не може да мине по него.

— Не се тревожи, мили — каза Адел. — Баща ти знае какво прави.

Тя говореше с увереност, каквато не чувствуваше. И щом фигурата на съпруга й се загуби из навалицата, тя потъна в очакване и молитви. Дали наистина Стив знаеше какво прави? Или напрежението го бе объркало?