Птица щастие (Полска народна приказка)

Живели в старо време в една порутена къщурка Ясек и жена му Марися. Селяни били, ден и нощ се трудели по полето и пак едва свързвали двата края — колкото да се изхранят и да платят на богатия пан наема за къщурката и земята.

Една нощ и на двамата се присънил един и същи сън: уж че някой ги пита: „Кога искате да живеете добре — на младини или на старини?“ И видели те тоя сън три нощи подред. На заранта Ясек запитал жена си: — Е Марися, какво ще речеш?

— Ще река, че на младини теглото по леко се носи. — Що си е право — право е! — съгласил се Ясек. — На младини и на гола земя да легнеш — меко е, а на старини и от дюшека гърбът те боли.

— Ако ще има да се пати, то по-добре сега, докато сме яки, пък на старост да поживеем по-спокойно — решили те.

Същата нощ къщурката им изгоряла до основи — нищичко не останало. Научил се панът, разсърдил се, вика им: — Нарочно подпалихте къщата! Такива като вас не ми трябват — пръждосвайте се от моята земя!

— Що думаш, милостиви пане? Та каква полза за нас, че останахме без стряха и цялата ни покъщнина погина в огъня — изплакала Марися.

— Къде да се денем? — добавил Ясек. — На тази земя от памтивека нашите деди и прадеди са живели и умирали.

— Е, харно, останете! — махнал с ръка панът, досрамяло го от хората да прогони клетите сиромаси. — Само че сега трябва да построите къща, по-хубава от прежната!

Нямало що да се прави! Добре, че жената успяла да спаси малкото пари, които си били спестили, за да откупят от пана земята. Не година, не две Ясек и Марися строили новата къщичка. На двора яли, в плевнята спали, накрая покрили къщурката и се пренесли в новия си дом. Но още същата нощ къщичката пламнала от всички страни, та Ясек и Марися едва успели из огъня да изскочат.

Научил се панът, още повече се разсърдил: — Да се махате от земята ми, негодници такива! — крещи той с цяло гърло. — Нарочно къщата ми подпалихте!

— Как така нарочно, милостиви пане? — плаче Марися. — Та не видиш ли ни: останахме голи като соколи. Срам ни е носа си да покажем навън от двора. Всичките си пари изхарчихме, та и задлъжняхме на това отгоре.

— Е, харно, останете! — съгласил се пак панът. — Само че да ми построите къща, още по-хубава от прежната! Продал Ясек кравата и коня, свинята и козата. Много години минали, докато Ясек и Марися успеят нов дом да вдигнат. Задлъжнели, дето се вика, и на куците кучета. Не си дояждали, не си доспивали; грохнали от работа и не забелязали кога косите им побелели, лицата им се замрежили от бръчки. И парите им се свършили — нямали вече ни пукнат грош за керемиди, къщата да покрият. А къща без покрив — къща ли е? Какво да правят? Решили клетите да я покрият със слама. Така и сторили. Легнали най-сетне Ясек и Марися под стряха. А същата нощ някой отнесъл всичката слама.

Събудили се заранта — зорницата над главата им свети. Виж ти каква беда! Пак покрил Ясек къщата със слама и седнал през нощта да пази. Гледа — среднощ долетяла някаква незнайна птичка и започнала да гълта сламата като ламя.

— Къш мари, крадло безсрамна! Къш мари, лакомия ненаситна! И къде го побираш всичко това? Такава мъничка, пък търбух — без дъно! — вика по нея Ясек, а тя нехае. Опитал се да я улови — къде ти! Изяла птичката сламата до шушка и отлетяла.

— Чакай, ще ти дам да се разбереш! — разсърдил се Ясек не на шега. — Ще те хвана аз тебе!

Покрил за трети път къщата и към всяко снопче слама прикрепил примка. Точно посред нощ долетяла птичката, започнала да яде и се уловила в примката. Сложил я Ясек в кафез, а кафезът окачил над прозореца.

Заживяла птичката в сиромашката къщичка. А така хубаво пеела, че който я слушал, мъката си забравял, на сърцето му олеквало. Заприказвали хората навред за чудната птичка. В празник не отивали вече на черква да се молят, а при Ясек — птичката да ги разтуши. И нарекли я птица-щастие.

Дочул панът, че у Ясекови има такава птичка и си мисли:

„Не е редно простият селяк да има такова дивно чудо, каквото аз, богатият пан, нямам!“

Отишъл той при Ясек, послушал птичата песен и казал:

— Продай ми тая птичка! За нея сто злоти ще ти броя.

„Ехе! — досетил се Ясек. — Щом този скъперник сто злоти дава, кралят и хиляди няма да пожали.“

— Не, милостиви пане, няма да ти продам моята птичка! — отговорил той.

— Чакай ти, селяко-простако? За тази ти непочтителност така ще те наредя, че има да ме помниш! — разсърдил се панът и си отишъл.

А Ясек се стегнал и тръгнал да иде при краля. Както си вървял през гората, изведнъж птичката му заприказвала с човешки глас:

— Кралят много пари ще ти дава за мен, ама ти не взимай. Поискай да ти даде само оня пън, дето се валя в неговата кухня зад вратата.

Почудил се Ясек каква е тая птичка, дето говори по човешки, и я попитал: — А защо ми е оня пън?

— Вземи го и няма да съжаляваш! — отговорила птичката.

Отишъл Ясек при краля. Послушал той дивната песен и рекъл на селянина:

— Колко злоти искаш за това чудо? Ако щеш и хиляда ще ти дам!

— Светли кралю-господарю! — поклонил се Ясек. — Никакви хиляди не ща. В кухнята ти зад вратата се валя един стар пън — дай ми го и ще ти отстъпя птичката.

— Вземи този пън, от дядо ми останал. Не ми е жал — засмял се кралят и тихичко прошепнал на ухото на кралицата: — Вместо злато да вземе, той иска някакъв прояден от червей пън. Такъв глупак на сто години веднъж се ражда!

Метнал Ясек пъна на рамо и си тръгнал за дома. Върви през гората — жажда го мори, от глад коремът го боли. Уморил се, па седнал на земята, удря си главата и се ядосва:

— Главо, главо! Що си толкоз проста? Да се поведеш по пилешки ум и наместо злато тоя пън да вземеш! — и Ясек сърдито ударил с ръка по пъна.

Изведнъж върху пъна се появила богата гощавка. Гледа селянин от стария пън и чудом се чуди, на очите си не вярва. Такова ядене и пиене и на пановата трапеза не е виждал.

— Брей че птица! Брей че умница! — вика Ясек. — Тоя пън цена няма! Е, край на мъките и теглата! Винаги ще бъдем сити-пресити, та ще остане и сиромасите да нагостим!…

— Почвай с мене! — неочаквано се чул нечий глас. Озърнал се Ясек и вижда: приближава някакъв червенокос войник.

— Заповядай, войниче, на моята трапеза! Яж и поменувай!

Седнал войникът, яде за трима, пие за петима, а гощавката не се свършва. Пресегнал се той да си налее още чаша вино и прекатурил пъна. Мигом всичко изчезнало, а войникът останал със зяпнала уста.

— Затвори си устата, войниче! Някоя гарга ще влезе — засмял се Ясек, изправил пъна и потропал по него. Веднага пак се появили гозби и вино.

— Брей, какво чудо! — замаял се войникът и дори с език изцъкал от доволство. Слушай, селяко! Хайде да се меним! Ще ти дам аз моята кесийка, пък ти ми дай твоя пън!

— Я покажи що за кесийка имаш! Измъкнал из джоба си войникът една стара кесийка. Отворил я Ясек, надзърнал в нея — вътре три сухи грахови зърна.

— Ти какво, подиграваш ли се с мене? — почервенял от яд Ясек. — За какъв дявол ми е тази охлузена кесийка с три грахчета в нея?

— Стой, почакай! — засмял се войникът. — Това не са прости грахчета, а вълшебни! Хвърли ги на земята и кажи: „Станете грахчета, на войници!“ Мигом грахчетата ще почнат да се двоят дотогава, докато не речеш: „Станете войници, на грахчета!“

Седи Ясек и си мисли: „Да се меним ли или да не се меним?“ А слуша в ухото му някой тихичко шепне: „Мени се, мени се!“

Озърнал се той, гледа: на рамото му кацнала същата птичка, която бил продал на краля.

Ясек толкова се зарадвал, че забравил и за червенокосия войник, и за кесийката му, и за пъна. Милва той птицата-щастие, въздиша и пита, разпитва я защо и как. А лукавият войник гледа, че селянинът се е заплеснал, грабнал пъна — и дим да го няма! Когато Ясек се опомнил — от войника нито следа.

Заплакал ограбеният, заахкал и заохкал, а чудната птица го утешава:

— Не плачи, не тъжи, Ясек! От краденото полза няма! Ясек изтрил сълзите си, пътя си продължил. Вървял, вървял — замръкнал в гората. „Види се тук ще се нощува“ — рекъл си той. Запалил огън и легнал край него.

Ето ти подир малко до огъня приближил пътник с тояга в ръка.

— Може ли да се посгрея? — пита той. — Седни, дружина да ми бъдеш — поканил го Ясек. — Да бяхме се срещнали преди няколко часа, гостил те бих за чест и слава. Ама сега… — И Ясек му разправил за птицата-щастие и как червенокосият измамник му откраднал вълшебния пън.

— За тая болка има лек — засмял се странникът и мушнал тоягата в земята.

Мигом пред тях се изправили трима яки слуги. — Намерете в гората червенокосия войник, хвърлете му един здрав пердах и вземете вълшебния пън! — заповядал непознатият на слугите. — А пък загдето краде чуждо, вземете му и неговата вълшебна кесийка!

— Слушаме и се повинуваме! — отговорили слугите и начаса изчезнали в нощния мрак. Не минало много време и слугите се завърнали, след като изпълнили заповедта.

— Нали ти рекох, че от краденото полза няма! — зачуруликала радостно чудната птичка.

Пътникът толкова се прехласнал в хубавата песен, че дори тоягата си изтървал. А птицата-щастие продължавала да пее, да пее…

— Дай ми тая чудна птичка! — помолил се той. Замислил се Ясек: жал му е да се раздели с птичката, а как да се отплати на странника за сторената добрина?

— Моля ти се, дай ми тая птичка, пък аз ще ти дам моята вълшебна тояга — настоявал пътникът.

Не знае Ясек какво да прави — почесва се по врата. А птичката му рекла:

— Съгласи се, Ясек! Дай ме на този добър човек и нему да донеса щастие! Аз ще те спохождам и ще ти пея, както преди.

Помислил Ясек, помислил и се съгласил — дал му птицата, взел тоягата. На заранта се сбогувал с пътника и си тръгнал за дома. Щом скръцнала портата на двора, жена му изтичала насреща и пита:

— Е, казвай по-скоро, какво ти даде кралят-господарят за нашата птичка-щастие?

— Ами че ето на, тоя пън!

— Ах ти, старо-харо! Биваше ли да носиш тоя пън от толкова далеко? Я виж колко такива пънове на двора се търкалят! — разсърдила се Марися.

— Не викай, жено! Я по-добре ми дай нещо да похапна!

— Нямам нищо за тебе, дърти пъно! Гледай ти, къде му бил умът да си даде чудната птичка за един прост дънер! Веднага носи го назад и без птичката не се връщаш! — продължавала да се гневи Марися.

— Ех, щом не щеш да ми дадеш да ям, няма какво пък, и тъй ще помина — усмихнал се хитро Ясек и почукал пъна.

Начаса в бедната къщичка се наредила богата гощавка.

— Щом ти, жено, нямаш нищо за ядене, седни — аз пък да те нагостя! — смее се Ясек. Марися плеснала ръце и прегърнала мъжа си:

— Ох ти, Ясек! Ох, добричкият ми! Че как доби това чудно чудо?

— Само това да е…

Тъкмо почнал Ясек да разправя — влезнал в двора един от слугите на пана и рекъл:

— Милостивият пан много ти се сърди, че не си му продал птичката. Решил е да те изгони от къщата и заповяда веднага да се явиш при него в замъка.

— Кажи на твоя пан, че от неговия замък до моята къща е толкова път, колкото от моята къща до неговия замък. Ако този милостив пан иска да ме види, той да дойде — отвърнал Ясек.

Слугата си отишъл и предал на пана какво Ясек е казал.

— Оседлайте ми коня веднага! — развикал се панът. — Аз този мръсен селяк така ще го науча, че ще си глътне нечестивия език! И ще го изгоня още днес!

Довтасал панът пред селската къщичка и се нахвърлил върху Ясек с камшика.

Мушнал Ясек тоягата в земята и на часа застанали пред него тримата слуги:

— Какво ще заповядаш, господарю? — попитали те. — Хванете този пан, хвърлете му добър пердах и го изпратете да върви в замъка си! Слугите изпълнили заповедта.

Натупаният пан написал жалба до самия крал и го помолил да накаже непокорния селянин. Прочел кралят молбата и се разкрещял:

— Каква е тая работа? Селяндурите почнаха да бият пановете! Веднага пратете на помощ на пана един полк войници!

Застанал панът начело на кралския полк и тръгнал към къщата на Ясек. Обградили я войниците от всички страни и панът се провикнал:

— Предай се, селяндурино въшкав! Иначе — по-лошо ще стане!

Пък Ясек хвърлил на земята граховите зърна и заповядал:

— Станете, грахчета, на войници! Веднага грахчетата започнали да се двоят — от всяка половинка изскача войник; а половинката пак се двои и от всяка излиза още по един войник. Двоили се, двоили се — много пъти, събрала се в Ясековия двор голяма войска и пламнала битка.

Кралските войници падат като гнили круши, а от Ясековите — един като падне, на негово място двама се изправят. Накрая от полка на краля останал жив само един войник и той хукнал да бяга. А пък панът, още като почнала битката, така се изплашил, че не успял да си извади сабята — от страх му се пукнало сърцето и начаса умрял.

Видял Ясек, че е победил, и наредил:

— Станете, войници, на грахчета! Войниците пак се превърнали на грахови зрънца и Ясек ги прибрал в кесийката.

А оцелелият кралски войник едва се довлякъл до двореца.

— Ваше кралско величество! — заразправял той. — От целия полк едничък аз се отървах! Онзи Ясек има безброй войници. Къде ти с него ще се мерим!

Уплашил се кралят-господарят, замислил се и накрай рекъл:

— Я по-добре да не закачам тоя селяк, че може и на мене да налети.

Заживели си Ясек и Марися на старини охолно и доволно за своя радост и за радост на всички съседи, които често ги спохождали, за да се насладят от песните на птицата-щастие и от гозбите на вълшебния пън. А след като двамата умрели, какво е станало с техните вълшебни неща — никой нищичко не знае, а които пък знае — си трае.