Конрад Фиалковски
Адам и Ева

Ракетата слизаше за приземяване на Зелената планета.

Долу под облаците видяха океан и очертания на континенти. В ниските слоеве на атмосферата нямаше излъчвания и трябваше да включат емитерите. Веднага усетиха действието им — приятна топлина се разля в телата им.

— Тази атмосфера — каза първият — задържа всички излъчвания, които идват от Космоса.

Вторият не отговори. Гледаше екрана. Бяха слезли толкова, че се виждаха безкрайни гори, тук-там пресечени от пукнатините на реките.

— Виждам плато. Кацаме — каза третият, който управляваше ракетата. Приземяването беше плавно и само пясъкът закипя в огъня на дюзите.

— Автоматите готови ли са? — запита първият.

— Готови — отговори вторият. Отвори шлюза и усети чуждия мирис на тревите, осветени от лъчите на изчезващото зад хоризонта жълто Слънце. Посочи изхода на автоматите, но хомоидите не излязоха.

— Не искат да напуснат ракетата — каза вторият.

— Вземи индивидуален лъчемет и ги изгони — посъветва третият.

— Смятат, че това е наказание, и се кълнат, че вече няма да крадат храна от складовете с продоволствената змия.

— Свършвай с това и да стартираме — каза първият и след миг видя в екрана две двуноги фигури, отпъждани от лъчемета на втория по-далеч от мястото на старта. После люковете се захлопнаха, ракетата се издигна нагоре и отново виждаха само гори, а после — облаци.

— Хубава планета — каза вторият. — Мислиш ли, че ще успеят да преживеят, да се размножат и да изпълнят задачата?

— Сигурно. Те са идеално приспособени за живот на тази планета, по-добре от останалите й жители. Ще видиш. След няколкостотин хиляди обиколки на тази планета около жълтото Слънце излъчването ще се увеличи толкова, че ще можем да се върнем без емитери, да колонизираме сушата и да преживеем много и щастливи космически периоди.