Огнян Сапарев
Научното в научнофантастичната литература не изчезва, то само се променя

Не може да се говори за полската научна фантастика, без да се намеси името на Конрад Фиалковски.

Роден през 1939 г. в Люблин, той дебютира с фантастични разкази в списанията твърде рано — още седемнадесетгодишен. През 1962 г. спечелва наградата на международния конкурс на фантастичния разказ в Москва. През следващата година излиза първият му сборник „Врабчетата на Галактиката“ през 1967 г. вторият — „През петото измерение“; през 1969 г. — третият — „Нишката на Клапериус“.

През 1973 г. журито на международната среща на писателите-фантасти в Познан даде специална награда за цялостно творчество на Конрад Фиалковски, тогава 34-годишен професор от Варшавската политехника, специалист по математически машини.

През 1975–1976 г. Фиалковски издава избрани разкази в два тома със заглавие „Космодрум“. Техните двадесет и седем разказа върху шестстотин страници представят авторитетно неговата 20-годишна писателска дейност, която дава все по-зрели плодове.

В творчеството на Конрад Фиалковски — сравнително немногобройно и създавано през дълъг период — се оглеждат тенденциите на развитие на социалистическата фантастика, която премина от увлечение по техниката към нравствена проблематика, от явна поучителност към дискусионност и амбивалентност. Но сборникът „Космодрум“ показва, че без да бъде настрана от развойните тенденции на научнофантастичната литература, К. Фиалковски е умеел да бъде верен на себе си. Никак не е лесно да се разбере кой разказ кога е писан. Характерно за Фиалковски като фантаст е разнообразието от вариации, съзнателното преобръщане на веднъж създадената схема или мотив; редуване на тревога и подигравка, на научност и игривост.

Конрад Фиалковски е учен, който пише фантастика, а не професионален литератор — това би могло да обясни както изобилието от хрумвания и хипотези, така и известна едностранчивост в пластиката на образите (особено в по-ранните разкази), която авторът успешно преодолява. „Биохазарт“ е достатъчно убедителен пример. Удивително е, че неговите професионални занимания нямат забележимо отражение върху творчеството му, може би защото Фиалковски е бил вече писател, когато е ставал учен. Затова у него липсва онази „тясна специализация“, характерна за учените, които се насочват към фантастиката, без да успеят да станат писатели. Дори „технически“ ориентираните произведения на Фиалковски всъщност преследват социално-нравствени цели: занимават се не с възможностите на науката, а с нейната отговорност, с моралните последици на науката. У този автор науката е не тема, а отношение към света, начин на мислене. Той проявява особен интерес към специфичните противоречия (антиномии), възникващи на границата между наука и морал, изследователска страст и човешка отговорност, човек и негово творение… Героите на Фиалковски са твърде далеч от космическото суперменство; понякога авторът не се колебае да ги покаже глупави или страхливи, даже да пренебрегне логиката на характера им — в интерес на проблемната провокация към хипертрофираното ни самочувствие, късогледото ни придържане към „здравия разум“ и страха от промени.

Може би е време да дадем думата на самия автор, като цитираме част от неговото изказване на международната среща на писателите — творци на научна фантастика — в Познан през 1973 година:

„Бих искал да отбележа, че изчезването на съставката «научна», многократно отбелязвано от писателите на научна фантастика, от нейните критици и читатели, може да бъде успешно обяснено с промените в самата наука, която в действителност се различава значително от същата тази наука отпреди петдесет или даже двадесет и пет години. Първо, обсегът на интересите на науката многократно се разшири. Твърдението е очевидно и все пак непосредствената последица от този факт е огромното количество научни открития и съобщения, от които само най-съществените достигат бързо до масовото съзнание, докато много други са познати само на неколцина специалисти или на хора (в това число и авторите на научна фантастика), които в името на своите интереси следят развоя на науката особено внимателно. Оттук не е далеч до извода, че елементите, които в действителност са «научни», могат да бъдат приети от читателите на научнофантастична литература като елементи «фантастика».“

Второ: представената по-горе възможност следва не само от широтата на провежданите днес изследвания, но поне в същата степен и от бързината на нарастване на новите открития във времето — от ускорението, с което се развива съвременната наука. Както всички знаем, човек се учи най-лесно на млади години. В досегашната история на цивилизацията (с изключение на последния четвърт век) запасът от информация за света, който човек получаваше в младостта си, по принцип му стигаше за целия живот. Казано по-точно, разликата между представата за света, която човек си създаваше в своята младост, и действителността от зрелите и последни години на живота му беше сравнително малка. Създаденият в младостта модел стигаше за целия живот. В рамките на този модел е могло да се оценява с голяма вероятност за успех кое е възможно и кое не — с други думи, да се ръководим от компрометирания т.нар. „здрав разум“.

Това положение се промени рязко, особено в последния четвърт век и днес вече за средното поколение разликата между онова, което са ни учили, и информацията, получавана от околната среда, е значителна. Обхватът на тази закономерност е сигурно по-широк, но в случая с научнофантастичната литература ни интересува главно науката, където впрочем тази закономерност е особено забележима…

Като оценяват напълно значението на научното откритие и дори го популяризират, учените по правило не си представят далечните последици на това откритие. Това е очевидно. Дълг на учения е тръгването от фактите и извършването на тези обобщаващи заключения, които имат тясна връзка с фактите. Образът на далечните последици на някое научно откритие обикновено възниква в еднаква степен и от фактите, и от убежденията на прогнозиста. Впрочем всеки, който се занимава с наука и се замисля над целта на своята работа, прави такива прогнози — най-често за собствена консумация, а понякога ги и публикува. Такива прогнози по правило засягат само тематичния обхват на научните изследвания на прогнозиращия. Общите прогнози се създават като сбор от такива секторни хипотези.

Класическата научна фантастика правеше такива прогнози. Днес това е вече история, нещо съвсем естествено за съвремието ни, когато с прогнозиране се занимават специализирани институти. Затова съм съгласен с изказаните на нашата среща мнения, че прогнозирането, а още повече популяризацията са области, невъзвратимо изгубени за научната фантастика. Изгубвайки тези области обаче, тя не попада във вакуум, в ролята на костюм, който може да бъде използван ту за едни, ту за други цели.

Светът на научната фантастика е преди всичко динамично променлив свят, в който хипотетичното откритие или природният закон създават нови взаимозависимости между познатите елементи на реалния свят. Но нима не става същото и в съвременния ни действителен свят, в резултат на действителни открития?

От поколения човек е привикнал с относителната неизменяемост на заобикалящата го среда. Механизмите на еволюцията, обусловени от този именно относително неизменен свят, доведоха дотам, че лесно изучаваме света на младини и през следващите години от живота си не сме в състояние да променяме веднъж изградения образ. Оттук нежеланието и неприемането на промените в зряла възраст. А все пак светът, нашият свят от края на XX век, се променя и това е обективна истина. Ако научната фантастика със своите представи и образи, чиято обща калейдоскопична черта е променчивостта, успее да внуши в подсъзнанието на своите възприематели чувството, че възникването на нови модели на света и тяхното приемане е в естествения ред на нещата, дори само с това тя ще оправдае своето съществуване.

Поради разнообразието на разказите на К. Фиалковски всеки подбор като настоящия може да бъде спорен. На международната среща в Познан предложих на автора сам да отбележи тези разкази, които най-много цени. Той отбеляза девет. Пет от тях присъствуват в този сборник. „Нулево решение“ и „Неговото първо лице“ не са сред отбелязаните от автора, но бяха подбрани като характерни за определени тематични и художествени линии в творчеството на Конрад Фиалковски.