Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Комисар Мегре
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Maigret et l’homme du banc, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 17гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
ckitnik(2012)

Издание:

Жорж Сименон. Мегре и човекът на пейката

Книгоиздателство „Георги Бакалов“, Варна, 1980

Библиотека „Галактика“, №18

Преводач: Райна Стефанова

Редактор: Гергана Калчева

Оформление: Богдан Мавродинов, Жеко Алексиев

Илюстрация на корицата: Текла Алексиева

Художествен редактор: Иван Кенаров

Технически редактор: Пламен Антонов

Коректор: Жулиета Койчева

Френска, I издание

Дадена за печат на 12.V.1980. Подписана за печат на 4.VII.1980

Излязла от печат на 24.VII.1980. Формат 32/70/100 Изд. №1366

Печ. к. 10,5 Изд. к. 6,80. Усл. изд. коли 7,96

Страници: 168. Цена 1.00 лв. ЕКП 95366 21331 5637-37-80

08 Книгоиздателство „Георги Бакалов“ — Варна

Държавна печатница „Балкан“ — София

Ч 840–31

Georges Simenon. Maigret et l’homme du banc

Presses de la Cité, Paris

История

  1. —Добавяне

Глава II
Девицата с големия нос

Неизвестно защо Мегре от край време хранеше известно предпочитание към Големите булеварди в отсечката от площад Република до улица „Монмартр“. Това беше, така да се каже, неговият квартал. И точно на булевард „Бон Нувел“, на няколкостотин метра от уличката, в която беше убит Луи Туре, идваше почти всяка седмица на кино с жена си, хванали се подръка, пеша, съвсем по съседски. А насреща беше пивницата, в която обичаше да си похапва кисело зеле.

Надолу, към Операта и църквата „Света Мадлен“, булевардите бяха вече по-просторни, по-елегантни. Но от Порт Сен Мартен до площад Република те напомняха на мрачен окоп, в който кипеше такъв многолик и интензивен живот, та чак да ти се завие свят.

Мегре излезе от дома си към 8,30 часа и в сивото, студено, но затова пък вече не толкова влажно утро стигна за по-малко от четвърт час до площадчето пред театър „Възраждане“, където улица „Бонди“ излиза на Големите булеварди. Именно там, във фирмата „Каплан и Занен“, както твърдеше госпожа Туре, беше работил цял живот Луи Туре и би трябвало все още, да работи предния ден.

На посочения адрес се намираше много стара и олющена сграда с наредени от двете страни на широко отворената входна врата табелки в черно и бяло: тапицер, курс по машинопис, продажба на перушина (третия етаж вляво, стълбище А), съдия-изпълнител, правоспособна масажистка. В стаичката си, сгушена под сводестия вход, портиерката разпределяше пощата на наемателите.

— „Калпак и Занен“? — осведоми се той.

— След един месец ще се навършат три години, откакто фирмата не съществува, добри ми господине.

— Оттогава ли сте тук?

— През декември ще станат двадесет и шест години, откакто работя тук.

— Познавахте ли Луи Туре?

— И таз добра! Да не познавам господин Луи! Всъщност какво става с него? Четири или пет месеца вече откакто не е идвал да ме види.

— Той е мъртъв.

Жената изведнъж спря да подрежда писмата.

— Човек с такова здраве! Какво му е станало? Сигурно сърцето, като мъжа ми…

— Бил е промушен с нож вчера следобед, недалеч оттук.

— Не съм чела още вестника.

За престъплението в него се споменаваше само с няколко реда, като за най-обикновено произшествие.

— Че на кого му е притрябвало да убива такъв добър човек?

Добър човек беше и тя, дребничка, подвижна.

— Повече от двадесет години той по четири пъти на ден минаваше край мен и винаги намираше да ми каже по една добра дума. Когато господин Каплан затвори фирмата, той беше направо сразен…

Избърса с кърпичка очите си, после се изсекна.

— Господин Каплан жив ли е още?

— Ако искате, мога да ви дам адреса му. Живее до Порт Майо, на улица „Акациите“. И той е много добър човек, но от съвсем друг тип. Сигурно и старият господин Каплан се държи още.

— С какво се занимаваха те?

— Нима не познавате фирмата?

Изненадана бе, че не знае за фирмата „Каплан и Занен“. Мегре й каза:

— Аз съм от полицията. Необходимо ми е да науча всичко, което се отнася до господин Туре.

— Ние му викахме господин Луи. Всички му викаха господин Луи. Повечето даже не знаят фамилното му име. Ако може да почакате минутка…

Разпределяйки последните писма, тя тихичко мърмореше:

— Господин Луи убит! Кой би могъл да допусне! Такъв човек…

След като и последният плик се озова в съответната пощенска кутия, портиерката наметна вълнен шал на раменете си, завъртя наполовина ключа на печката и рече:

— Сега ще ви покажа.

Застанали под свода на входната врата, тя обясни:

— Сградата трябваше да бъде съборена още преди три години за построяването на киносалон. Наемателите бяха предупредени и аз дори се бях приготвила да отида да живея при дъщеря ми в Ниевр. Заради това господин Каплан закри фирмата. А може би и защото работите му не вървяха много добре. Младият господин Каплан, господин Макс, както му казвахме, не споделяше възгледите на баща си. Оттук…

Сводестият коридор извеждаше във вътрешен двор, където се издигаше просторна сграда с остъклен покрив, също като хале на гара. Върху мазилката все още личаха отделни букви от надписа „Каплан и Занен“.

— Когато преди двадесет и шест години постъпих на работа, Заненовци вече ги нямаше. Фирмата ръководеше само старият господин Каплан. По улиците децата се обръщаха след него, защото много приличаше на добрия Дядо Господ, както го рисуват по картинките.

Вратата не беше затворена, а ключалката — отдавна изтръгната. Всичко тук беше вече мъртво, но само преди няколко години бе представлявало част от света, в който е живеел Луи Туре. Човек трудно можеше да си представи как точно е изглеждало. Помещението беше огромно с високия си остъклен покрив, чиито стъкла бяха изпочупени или силно замърсени. Разделено беше на две галерии и по стените още личаха следи от рафтовете.

— Всеки път, когато идваше да ме види…

— Често ли идваше?

— През два или три месеца и винаги с някакъв сладкиш… Та казвам, господин Луи всеки път идваше да надникне тук, ясно беше, че му е много болно. Имаше време, когато наемаха до двадесет работнички за опаковка на пратките, ако не и повече, а заредяха ли се празниците, колко пъти оставаха да работят и нощем. Господин Каплан не продаваше на дребно, а снабдяваше провинциалните базари и амбулантните търговци. Стоката беше толкова много, че нямаше буквално къде да се стъпи и единствен господин Луи знаеше кое къде е. Какво ли нямаше: фалшиви бради, картонени тромпети, цветни топки за коледните елхи, гирлянди за карнавалите, маски, морски сувенири…

— Господин Луи беше магазинер, така ли?

— Да. Носеше сива престилка. Вдясно, ето в този ъгъл, беше остъкленото бюро на господин Каплан-младши, след като баща му получи първия удар и престана да идва в магазина. Имаше машинописка, госпожица Леон, а на първия етаж, в една малка стаичка работеше старият счетоводител. Никой не подозираше какво се готви. И един хубав ден, през октомври или ноември, не мога да кажа точно кога, но знам, че вече беше студено, господин Макс Каплан събра служителите, за да им съобщи, че фирмата преустановява работа и че е намерил купувач за стоката.

Тогава всички мислеха, че още на следващата година сградата ще бъде съборена, за да построят на нейно място, както вече ви казах, киносалон.

Мегре слушаше внимателно, разглеждаше наоколо и се мъчеше да си представи как са изглеждали помещенията, когато търговията е процъфтявала.

— Предната част също трябва да изчезне. Всички наематели са предупредени. Някои дори се изнесоха. Други не отстъпиха и изглежда, че в крайна сметка те са имали право, защото все още са тук. Само че нали сградата е продадена, новите собственици отказват да правят какъвто и да е ремонт. Да знаете колко много дела са заведени! Съдия-изпълнителят идва почти всеки месец. И аз на два пъти вече си стягах багажа.

— Познавате ли госпожа Туре?

— Никога не съм я виждала. Живееше в предградията, в Жювизи…

— Все още живее там.

— Срещнахте ли се с нея? Как изглежда?

Вместо отговор Мегре направи многозначителна гримаса и тя разбра.

— И аз си мислех така. Виждаше се, че не е щастлив в семейството си. Животът му беше тук. Затова, колко пъти съм го казвала, за него ударът беше най-тежък. Още повече че беше вече на години, когато човек трудно променя живота си.

— На колко години беше?

— На четиридесет и пет или четиридесет и шест.

— Знаете ли какво е правил след това?

— Никога не ми е казвал. Сигурно е преживял трудни моменти. Дълго време не ми се обади. Веднъж, бях излязла да пазарувам, както винаги набързо, го зърнах на една пейка. Много ме заболя. Там ли му беше мястото, на човек като него, посред бял ден! Нали разбирате! За малко не го заговорих, но после си помислих, че може да му стане неудобно, и се отказах.

— Колко време след закриването на предприятието стана това?

Под стъкления покрив беше студено, по-студено, отколкото в двора, и портиерката предложи:

— Не искате ли да се постоплите малко в портиерната? Колко време след това? — Трудно ми е да ви кажа. Не беше през пролетта, нямаше още листа по дърветата. Най-вероятно към края на зимата.

— Кога го видяхте отново?

— Доста време след това, по средата на лятото. И много се изненадах, като го видях да носи обувки „патешки дрисък“. Защо ме гледате така?

— Нищо, нищо, продължавайте.

— Не беше в неговия стил. Винаги съм го виждала с черни обувки. Влезе тук, в стаята, и остави на масата малък пакет, увит в бяло, със златна панделка — бяха шоколадови бонбони. Седна на този стол. Направих му кафе и изтичах до ъгъла да купя бутилка калвадос, а него оставих да пази портиерната.

— За какво говорихте?

— За нищо особено. Просто се виждаше колко му е приятно да подиша пак същия въздух.

— Нищо ли не спомена за новия си живот?

— Попитах го дали е доволен и той ми отговори, че е. Във всеки случай нямаше определено работно време, защото беше преди обед, към десет или единадесет часа. Друг път дойде след обед и носеше светла връзка. Позакачих го малко, казах му, че се подмладява. Не беше обидчив човек. После заговорихме за дъщеря му, която никога не бях виждала, въпреки че той ми беше показал снимката й няколко месеца след раждането й. Тогава надали имаше друг човек, по-горд от него, че му се е родило дете.

В него не бяха намерили никаква снимка от сегашната Моник, само една фотография като бебе.

— Това ли е всичко, което знаете?

— Какво друго да знам? Живея затворена от сутрин до вечер. А откакто я няма фирмата „Каплан“ и фризьорът от първия етаж се изнесе, не идват почти никакви хора.

— Разправяхте ли му за тези неща?

— Да. Говорехме за какво ли не. И за наемателите, които си отиваха един след друг, и за делата, и за архитектите, които се появяват от време на време и все работят над плановете на това прословуто кино, а стените тихо и кротко се рушат.

В думите й нямаше горчивина, но ясно беше, че тя последна ще напусне сградата.

— Как е станало? — заинтересува се тя на свой ред. — Страдал ли е много?

Нито госпожа Туре, нито Моник бяха попитали за това.

— Докторът казва, че не. Умрял е моментално.

— Къде се е случило?

— На две крачки оттук, в една сляпа уличка до булевард „Сен Мартен“.

— До бижутерийния магазин ли?

— Да. Някой го е проследил, вече се е мръквало, и му е забил ножа в гърба.

Предната вечер Мегре беше телефонирал в лабораторията на полицията от дома си и сутринта отново се обади. Ножът беше най-обикновен, от доста разпространена марка, такива продаваха в повечето кинкалерийни магазини и по него нямаше никакви отпечатъци от пръсти.

— Горкият господин Луи! Той обичаше толкова много живота!

— Весел човек ли беше?

— Във всеки случай не беше мрачен. Не знам как да ви обясня. Беше толкова внимателен към всички, винаги ще намери добра дума, ще прояви внимание. Но не беше човек, който се изтъква.

— Имаше ли слабост към жените?

— И дума да не става! Въпреки че с неговото положение можеше да има, колкото си иска. Като изключим господин Макс и стария счетоводител, той беше единственият мъж в предприятието, а жените, които работеха на амбалажа, не бяха от най-благонравните.

— Не пиеше ли?

— По чаша вино. Като всички. И от време на време по чашка коняк или ликьор.

— Къде се хранеше?

— Не излизаше на обед от магазията; носеше си храна, завита в парче мушама, сякаш и сега я виждам. Обядваше прав, в някой ъгъл, после отиваше на двора да изпуши една лула и продължаваше работата си. Само от време на време излизаше и ми казваше, че има среща с дъщеря си. Но това беше към края, тя беше вече голямо момиче и работеше в някаква кантора на улица „Риволи“. „Защо не я доведете, господин Луи? Много бих искала да я видя.“ „Някой ден…“ — обещаваше той. Но никога не го направи и все се питам защо.

— Сигурно не знаете какво е станало с госпожица Леон?

— Напротив. Имам адреса й. Живее с майка си. Не се занимава с предишната си работа, а е отворила малко магазинче на улица „Клинянкур“, в Монмартр. Може би тя ще ви разкаже повече неща. Той навестяваше и нея. Веднъж, като му споменах за госпожица Леон, ми каза, че продава пелени и бебешки дрешки. Странна работа.

— Какво странно има?

— Че продава бебешки артикули.

Хората започнаха да идват за пощата си и хвърляха подозрителни погледи към Мегре — сигурно и той беше дошъл да ги гони от жилището им!

— Благодаря ви. Сигурно пак ще дойда.

— Не предполагате ли кой би могъл да го стори?

— Съвсем не — отговори й той откровено.

— Откраднали ли са портфейла му?

— Не. Нито часовника.

— Тогава сигурно са го сбъркали с някой друг.

Мегре трябваше да прекоси едва ли не целия град, за да отиде на улица „Клинянкур“. Влезе в малък бар и се запъти към телефонната кабина.

— Кой е на телефона?

— Жанвие, шефе.

— Нещо ново?

— Хората тръгнаха, както наредихте.

Това означаваше, че петима инспектори, поделили си кварталите на Париж, обикаляха кинкалериите. А Сантони, когото Мегре беше натоварил да събере за всеки случай сведения за Моник Туре, сигурно се въртеше край канторите на „Жьобер и Башьолие“ на улица „Риволи“.

Ако госпожа Туре имаше телефон в Жювизи, той щеше да й позвъни, за да попита дали и през последните три години мъжът й е продължавал да си взема всеки ден храна за обед, завита в черна мушама.

— Можеш ли да ми изпратиш колата?

— Къде се намирате?

— На улица „Бонди“. Ще чакам пред театър „Възраждане“.

Помисли си да накара Жанвие, свободен този ден, да поразпита търговците по булевард „Сен Мартен“. С работата се беше заел инспектор Ньовьо, но в такива случаи, когато трябва да се разчита само на късмет, повечко хора никога не са излишни.

И ако не го стори, то бе само защото той самият искаше да се поразходи из квартала.

— Други нареждания?

— Дай снимка на вестниците. И да продължават да поддържат версията за най-обикновено произшествие.

— Ясно. Изпращам ви колата.

Защото портиерката беше споменала за калвадос или защото беше наистина студено, той си поръча същото. После с ръце в джобовете прекоси булеварда и надникна в уличката, в която беше убит господин Луи.

Във вестниците съобщението за престъплението бе минало съвсем незабелязано и никой не се спираше да дири капки кръв по паважа.

Постоя известно време пред една от витрините на бижутерийния магазин, в който се суетяха няколко продавачи и продавачки. В него не се предлагаха скъпи накити. Пред повечето от изложените предмети имаше бележка: „На рекламна цена.“ Беше пълно със стока: венчални халки, фалшиви диаманти, а може би и истински, будилници, ръчни часовници и грозни стенни часовници.

Дребен старец, който наблюдаваше Мегре отвътре, сигурно го помисли за евентуален клиент, защото се приближи усмихнат към вратата с явното намерение да го покани да влезе. Комисарят продължи пътя си и няколко минути по-късно вече се качваше в колата на Следствената полиция.

— На улица „Клинянкур“.

Там не бе така шумно, въпреки че също беше простолюден квартал, а магазинчето на госпожица Леон с фирмата „Розовото бебе“ беше толкова потулено между един магазин за конско месо и ресторант, в който се събираха шофьори, че сигурно го знаеха само редовните клиентки.

Изненада се още с влизането си, защото жената, която се зададе от задната стаичка, където зърна в едно кресло старица с котка на коленете, никак не отговаряше на представата му за машинописката на Капланови. Защо? И той самият не знаеше. Пристъпваше безшумно като калугерка — сигурно носеше плъстени пантофи — и като калугерка вървеше с неподвижно изправено тяло.

Усмихваше се някак неопределено, с усмивка, която не идеше от устните, а сякаш се излъчваше от цялото й лице, кротко и смирено.

Не беше ли странно, че се нарича Леон[1]? А още по-странното бе, че с големия си топчест нос удивително напомняше на сънливите стари лъвове в менажериите.

— Какво желаете, господине?

Беше облечена в черно. Лицето и ръцете й бяха безцветни, безплътни. Голяма печка в задната стаичка излъчваше приятна топлина и навсякъде — по тезгяха, по рафтовете — бяха изложени изящни вълнени дрешки, бебешки обувчици със сини и розови панделки, шапчици, роклички за кръщавка.

— Комисар Мегре, от Следствената полиция.

— А!

— Един от бившите ви колеги, Луи Туре, е бил убит вчера… Тя най-силно се развълнува, макар че не се разплака, не извади кърпичка, дори не сви устни. Просто се вкамени при неочакваната вест и човек би казал, че и сърцето в гърдите й е спряло да бие. Мегре видя как и без това бледите й устни стават бели, като изложените пелени.

— Извинете ме, че ви го казах така направо…

Жената поклати глава, с което искаше да му покаже, че не се сърди. Старицата в другата стая се беше размърдала.

— За да открия убиеца, трябва да събера всички възможни сведения за него…

Тя кимна все така безмълвно.

— Мисля, че вие сте го познавали добре…

Лицето й сякаш просветна за миг.

— Как е станало? — промълви най-после тя.

Трябва да е била грозна от малка и сигурно още оттогава го е знаела. Погледна към задната стаичка и промълви:

— Няма ли да седнете?

— Мисля, че майка ви…

— Можем да говорим пред мама. Тя е съвсем глуха. А й е приятно, когато идват хора.

Не посмя да й признае, че се бои да не се задуши в тази стаичка без въздух, в която двете жени прекарваха живота си, застинали едва ли не в пълна неподвижност.

Трудно можеше да се каже на каква възраст е Леон. По всяка вероятност бе прехвърлила петдесетте, ако не и повече. А майка й, която разглеждаше комисаря с малките си живи птичи очички, изглеждаше най-малко на осемдесет години. Големия си нос Леон не беше наследила от нея, а от бащата, чиято снимка висеше на стената.

— Идвам от портиерката на улица „Бонди“.

— За нея това сигурно е било голям удар.

— Да. Изглежда, го е обичала.

— Всички го обичаха.

Леко порозовяла, тя побърза да добави:

— Беше толкова добър човек!

— Често се виждахте, нали?

— Идваше да ме види от време на време. Не може да се каже често. Беше много зает, а аз живея далеч от центъра.

— Знаете ли с какво се е занимавал в последно време?

— Никога не съм го питала. Изглеждаше преуспяващ човек. Предполагам, че работеше частно, защото не беше обвързан с работно време.

— Не ви ли е споменавал нещо за хората, с които се е движел?

— Говорехме преди всичко за улица „Бонди“, за фирмата, за господин Макс, за инвентаризациите. Веднъж в годината падаше голяма работа — каталогът включваше повече от хиляда артикула.

И след кратко колебание попита:

— Предполагам, че сте се срещнали вече с жена му?

— Да, снощи.

— Какво каза тя?

— Не може да си обясни защо мъжът й е бил с жълти обувки. Смята, че убиецът му ги е подменил.

И тя, като портиерката, беше забелязала обувките.

— Не. Той често ги носеше.

— Още докато работеше на улица „Бонди“ ли?

— След това. Доста след това.

— Какво имате пред вид под „доста след това“?

— Може би година.

— Изненадаха ли ви тези жълти обувки?

— Да. Не бяха в неговия стил.

— Какво си помислихте?

— Че се е променил.

— Наистина ли се беше променил?

— Не беше съвсем същият. Шегуваше се другояче. Понякога избухваше в смях.

— Че преди не се ли е смеел?

— Не по този начин. Нещо се бе променило в живота му.

— Някаква жена?

Беше жестоко, но не можеше да не попита.

— Може би.

— Споделял ли е нещо с вас?

— Не.

— И никога ли не ви е ухажвал?

— Никога! — възрази тя живо. — Кълна ви се! Сигурна съм, че такова нещо дори не му е минавало през ум.

Котката изостави скута на старата жена и скочи върху коленете на Мегре.

— Оставете я — каза й той, като видя, че се готви да я прогони.

Не смееше да запали лулата си.

— Предполагам, че всички сте били жестоко разочаровани, когато господин Каплан ви съобщил, че закрива фирмата.

— Тежко беше, да.

— А за господин Туре?

— Господин Луи беше най-много привързан към фирмата. Свикнал беше с работата. Та той е започнал там още на четиринадесет години, като чираче!

— Откъде е родом?

— От Белвил. Майка му била вдовица, поне така ми е разказвал той, и тя лично го довела при стария господин Каплан. Бил е още с къси панталонки. Почти не е ходил на училище.

— Починала ли е майка му?

— Доста отдавна.

Защо Мегре имаше чувството, че крие нещо от него? Беше искрена, гледаше го в очите и при все това му се струваше, че някак неуловимо му се изплъзва, също както безшумно пристъпваше преди малко.

— Струва ми се, че доста трудно е намерил нова работа.

— Кой ви каза?

— До това заключение стигнах, след като говорих с портиерката.

— Винаги е трудно да се намери работа, когато човек е минал четиридесетте и няма определена професия. Аз самата…

— И вие ли търсехте друга служба?

— Само няколко седмици.

— А господин Луи?

— Той търси по-дълго.

— Предполагате ли, или знаете със сигурност?

— Знам.

— Идваше ли при вас по това време?

— Да.

— И вие сте му помогнали?

Вече беше почти напълно сигурен. Леон имаше скътани пари.

— Защо питате за това?

— Защото, докато не разбера какъв човек е бил през последните години, няма да мога да открия убиеца.

— Прав сте — съгласи се тя след кратко размишление. — Ще ви кажа всичко, но нека си остане между нас. И най-вече жена му не трябва да научава. Много е горда.

— Познавате ли я?

— Той ми го е казвал. И двамата му баджанаци са с много добро положение и всеки си е построил своя къща.

— Той също.

— Принуден беше, защото жена му искаше. Тя го накара да живеят в Жювизи, при двете й сестри.

Не говореше вече със същия глас и в думите й се долавяха нотки на дълго таена горчилка.

— Нима се е страхувал от жена си?

— Не искаше да огорчава никого. Когато всички останахме без работа само няколко седмици преди Коледа, той не пожела да помрачи празниците на близките си.

— Значи, не им е казал! И те са мислили, че продължава да работи на улица „Бонди“?

— Надяваше се да намери друга работа за няколко дни, после за няколко седмици. Лошото беше само с къщата.

— Не ви разбирам.

— Изплащаше я на годишни вноски и разбрах, че дори само веднъж да закъснее, може да се окаже фатално.

— От кого е взел назаем?

— От господин Семброн и от мен.

— Кой е господин Семброн?

— Счетоводителят. Той не работи вече. Живее сам на „Ке дьо ла Межисри“.

— Има ли пари?

— Той е съвсем беден човек.

— И вие двамата сте заели пари на господин Луи?

— Да. Иначе щяха да им продадат къщата и да ги изхвърлят на улицата.

— Защо не се е обърнал към господин Каплан?

— Защото господин Каплан нищо нямаше да му даде. Такъв е той. Когато ни съобщи, че преустановява работа, раздаде на всички ни плик с тримесечната ни заплата. Господин Луи не смееше да държи парите у себе си, защото жена му щеше да разбере.

— Претърсвала му е портфейла?

— Не знам. Сигурно. Аз му държах парите и той всеки месец вземаше толкова, колкото му е заплатата. После, когато и те свършиха…

— Разбирам.

— Върна ми ги!

— След колко време?

— След осем или девет месеца. Или почти след година.

— Дълго време ли не се виждахте?

— Кажи-речи, от февруари до август.

— И вие не се безпокояхте?

— Не. Знаех, че ще дойде. Пък дори и да не ми беше върнал парите…

— Каза ли ви, че си е намерил някаква служба?

— Каза ми, че работи.

— Беше ли вече с жълти обувки?

— Да. Идваше да ме навести от време на време. И всеки път ми носеше подарък и сладкиши за мама.

Може би заради това старата жена гледаше така разочаровано Мегре. Сигурно хората, които им идваха на гости, винаги й носеха по нещо сладко, а комисарят бе дошъл с празни ръце. Зарече се да не идва без бонбони, ако му се наложи да дойде втори път.

— Никакво име ли не е споменавал пред вас?

— Какви имена?

— Знам ли? На началници, на приятели, на другари…

— Не.

— Не ви ли е говорил за някой квартал?

— Само за улица „Бонди“. Ходеше там често. И винаги се ядосваше, като виждаше, че все още не са разрушили сградата.

„Можехме да изкараме още една година!“ — въздишаше той.

Звънчето на входната врата се обади и Леон проточи машинално врат, за да види кой влиза. Мегре се изправи.

— Не искам да ви безпокоя повече.

— Винаги ще бъдете добре дошъл.

Бременна жена стоеше пред тезгяха. Мегре си взе шапката и се запъти към вратата.

— Благодаря ви.

Двете жени го наблюдаваха, докато се качваше в колата.

— Къде отиваме, шефе?

Беше единадесет часът.

— Спри при първото бистро.

— Има едно до магазина.

Досрамя го да влезе в него, току пред очите на Леон.

— Завий на ъгъла.

Искаше да позвъни на господин Каплан и да потърси в телефонния указател точния адрес на господин Семброн, на „Ке дьо ла Межисри“.

И тъй като беше започнал деня с калвадос, използува случая да пийне още един на крак.

Бележки

[1] Името е производно от „Lion“ — лъв (фр.). — Б.пр.