Карън Хоукинс
Шотландска стихия (9)

Глава 8

„Няма нищо романтично в един мъж, който заявява, че е готов да даде живота си за жената, която обича. Предпочитам мъж, който ще се бори да предпази и двамата. Какво романтично има в един мъртвец, бил той кавалер или не.“

Старицата Нора от езерото Лох Ломонд към трите си невръстни внучки в една мразовита нощ.

Вениша настани удобно дъщерята на ескуайъра в стаята си, като помогна на горкото момиче да си легне. Прислужницата и също се суетеше около нея, а мис Плат не спираше да предлага помощта си.

— Хайде, хайде — каза мис Плат, държейки ръката на мис Хигънботъм. — Съвсем скоро ще се стоплите.

— Надявам се — каза момичето. — Въпреки, че б-баща ми сигурно ще се зарадва ако у-у-умра!

— Каква ужасна мисъл! — каза Вениша бодро, провесвайки пелерината на мис Хигънботъм на стола, за да изсъхне.

— Да! — потвърди мис Плат. — Мисис Блум винаги казва, че трябва да бъдем позитивни.

Вениша учудено погледна мис Плат. Мисис Блум, която те познаваха и избягваха едва ли би казала подобно нещо.

— Кое е п-положителното? — попита мис Хигънботъм, а устните й потрепнаха.

Вратата се отвори и мисис Тредуел влезе в стаята.

— Ето, вижте — каза мис Плат, усмихвайки се. — Мисис Тредуел носи допълнително одеяло и затоплена тухла. И за двете трябва да сме й благодарни.

Възрастната жена остави тухлата на прозореца.

— Тухлата е прекалено гореща все още, но одеялото може да се използва веднага.

Вениша взе одеялото и зави мис Хигънботъм.

— Ето така. И докато се стопляте можете да ни разкажете за премеждията си.

Мис Хигънботъм нямаше нужда от друга покана. Веднага заразказва как баща й настоял да замине за Лондон и „да се продаде на пазара за булки“, за да осигури на семейството така желаната титла. Първоначално се съгласила, все пак кой не иска да отиде в Лондон за сезон или два? Но тогава срещнала Хенри, синът на викария. Било любов от пръв поглед и започнали тайно да се срещат. Елизабет знаела, че баща й се цели много по-високо от Хенри и опитала да убеди Хенри да избягат, но той отказал. Смятал, че ще може да убеди ескуайъра да разреши този брак, след като му обясни всичко.

Елизабет обаче упорито се противяла на този план от страх, че баща й ще я отведе далеч и Хенри никога няма да я намери. Преди двамата да измислят решение на проблема си, ескуайърът заловил един от слугите, разнасящи тайните послания на твърдоглавия ухажор.

Точно както се страхувала Елизабет, той изпаднал в ярост и независимо от разразилата се снежна буря натоварил дъщеря си в каретата и потеглил незабавно за Лондон, за да я отдалечи от Хенри.

— Мис Уест — каза Мис Хигънботъм, хващайки Вениша за ръката. — Баща ми наистина ме отвлече. Той продължава да настоява, но аз по-скоро бих умряла, отколкото да отида в Лондон.

— Да — потвърди прислужницата на мис Хигънботъм, която не бе спряла да се подхилква, нито за миг. — Мис Елизабет твърдо е решила. Тя няма да се омъжи за никой друг, освен за нейния Хенри.

— На колко години сте, мис Хигънботъм? — попита Вениша.

Елизабет изтри сълзите си.

— На шестнадесет.

Това обясняваше доста неща. Вениша помогна на мисис Тредуел да сложат увитата тухла под завивките близо до краката на момичето и след това отново я зави с одеялото.

— Явно сте преминали през много премеждия. Нека първо да ви стоплим и след като си починете, ще видим какво би могло да се направи.

— Точно така — каза мис Плат потупвайки леко ръката на момичето — Мис Уест е като божи дар. Ако някой може да ви помогне това е тя.

Вениша не бе сигурна дали трябва да е поласкана или притеснена от такава искрена, и неподправена похвала.

Мис Тредуел кимна.

— Сложи краката си върху топлата тухла, мила. Аз я увих в кърпа и няма да те изгори, а ще е ти е приятно топло.

Вайкането на мис Хигънботъм спря почти незабавно. Тя въздъхна, сгуши се под завивките и очите й се притвориха.

— О, колко е хубаво! — тя се насили да отвори очи и се усмихна на Вениша. — Благодаря Ви, че убедихте татко да останем, мис Уест. Не бях в състояние да направя нито крачка повече. Може би утре ще намерите начин да помогнете на мен и на моя беден Хенри.

След тези думи, очите и се затвориха и тя заспа мигновено.

— Така си и мислех — заяви мисис Тредуел, докато вдигаше машата, с която бе донесла горещата тухла. — Всичко е от нерви.

Прислужницата закима потвърдително.

— Тя ги има в изобилие, наистина.

— Да, очевидно е — отговори мисис Тредуел. — Но ще се почувства по-добре, след като поспи. Нуждаете ли се от още нещо, мис Уест?

— Не. Както винаги сте се погрижили за всичко.

Жената засия срещу нея.

— Не беше кой знае какво. Ще отида да стопля още една тухла за Елзи. Тя има силно главоболие, както знаете, и отиде да полегне за малко. Може би точно това ще й помогне да се оправи.

— Сигурна съм, че е така — каза Вениша.

— Кажете ми ако имате нужда от нещо — с бързо кимване мисис Тредуел излезе, затваряйки тихо вратата след себе си.

Мис Плат провеси мокрите дрехи на момичето на гърба на стола.

— Надявам се да изсъхнат, преди да се събуди.

— От качеството на пелерината подозирам, че мис Хигънботъм има доста богат гардероб — забеляза отговори Вениша.

Прислужницата кимна.

— О, но разбира се! Тя има четири пълни куфара. Баща й е набавил само най-доброто. Ето защо младият Хенри отказа да избяга с мис Хигънботъм. Той заяви, че тя е свикнала да има красиви неща и че по-скоро ще се обеси ако тя се откаже от всичко заради него.

Вениша си помисли, че младият Хенри разсъждава като джентълмен.

— Ще имате ли нещо против да потърсите куфарите на мис Хигънботъм и да донесете някои сухи дрехи.

Прислужницата се поклони и тръгна към вратата, говорейки през рамо, докато напускаше стаята.

— Ще донеса дрехи, достатъчни за седмица. В това време може и да й потрябват.

Седмица?! Вениша се надяваше прислужницата да греши.

Мис Плат взе в ръце пелерината на мис Хигънботъм.

— Много е хубава, нали?

Вениша кимна.

— Изглежда, че ескуайърът добре се е справил с живота, но за съжаление е прекалено наясно с това.

— Той мисли само за себе си, нали?

— Определено. Смея да твърдя, че това е причината, да реши да омъжи дъщеря си, дори и против волята й. Почти съжалявам мъжът, в когото е влюбена.

— А аз мисля, че нейният обожател е прекрасен джентълмен, каквото и да мисли ескуайърът — каза мис Плат, като издаде брадичката си напред. — Аз обикновено не изпитвам антипатия към хората, но той е толкова надут. Това ме кара да съчувствам на бедната мис Хигънботъм.

Вениша си мислеше същото. Горкото дете, отведено далеч от мъжа, когото обича, само за да бъде подложено на ужасни премеждия и оставено да посинее и измръзне от студ. Още по-зле, когато тя и баща й най-накрая намериха подслон, Грегор ги посрещна с топлината на снежната виелица, причинила тези беди.

Тя се намръщи. Не можеше да повярва, че Грегор е толкова безчувствен.

— Мис Уест?

Вениша се обърна и видя, че мис Плат се е приближила към нея.

— Да?

Слабата жена я хвана за ръцете, гледайки я възхитено.

— Трябва да ви благодаря!

— За какво?

— За вярата ви, че може би има и други пътища, отворени за мен. След случката с бедния Бертранд бях загубила надежда. Но днес, на закуска, мистър Уест… — мис Плат млъкна и бузите й почервеняха. — Нямаше да забележа ако не бяхме разговаряли с вас преди закуска. Искам да ви благодаря, задето ми помогнахте да осъзная, че в живота има и други неща, освен да прислужвам на мисис Блум.

Вениша я прегърна.

— Радвам се да ви видя усмихната.

— Благодаря ви. Искам да остана с вас, но трябва да помогна на мисис Блум, а и ме чакат няколко ръкоделия, които трябва да довърша тази сутрин.

Вениша се зачуди колко ли неща ще трябва да избродира мис Плат, докато мисис Блум реши, че е изпълнила дълга си.

Младата жена потупа Вениша по рамото и след това си тръгна с високо вдигната глава и искрящи очи.

Мис Хигънботъм се размърда при затварянето на вратата и се завъртя на една страна. И тогава, отвори уста и захърка силно. Вениша зачака със затаен дъх, но хъркането не спря.

Тя се намръщи. Момичето изглеждаше като ангел с русите си къдрици и дълги мигли, а хъркаше като стар бик… Очевидно нямаше да се наспи добре тази нощ.

Представяйки си изражението на Грегор, ако чуеше хъркането на деликатната мис Хигънботъм, Вениша се ухили. С Грегор имаха сходно чувство за хумор и това бе едно от малкото неща, които споделяха…

Помисли си, че е добре да го запомни. Напоследък двамата, често се караха.

Тя въздъхна при тази мисъл. Дълбоко безпокойство я обхвана и тя осъзна, че не е излизала навън цял ден. Нищо чудно, че не бе в настроение.

Поглеждайки към хъркащото момиче в леглото си, Вениша събу пантофите, и нахлузи ботите си. Взе си палтото и излезе, затваряйки внимателно вратата след себе си.

Слизайки надолу по стълбите тя чу ескуайърът и Рейвънскрофт да разговарят в общата стая. Стана й жал за Рейвънскрофт, който трябваше да слуша дребнавите излияния на ескуайъра, но не достатъчно, че да жертва и себе си. Тя закопча палтото си до горе, вдигна си яката, закривайки ушите и излезе навън.

Снегът искреше свеж и чист, а въздухът все още бе мразовит, но не толкова студен както в деня, в който пристигнаха. Тя повдигна поли, за да изтърси снега и пое към конюшните по добре отъпканата пътека, усмихвайки се в свежата и хладна утрин. Конюшните бяха разположени в един огромен обор, съдържащ десет отделения за коне и добре обзаведена стая отзад, като всичко се отопляваше с голяма печка на дърва, предвидливо скътана далеч от запасите със сено. Когато влезе завари Чеймбърс и конярят на мистър Тредуел. Вениша спря при всяко животно, като Чеймбърс я осведоми за нараняванията им и предприетото лечение. Той бе почистил повечето рани и бе сложил компреси на тези, които имаха нужда.

След като бе направено всичко необходимо конярите продължиха работата си, а тя излезе отново навън. Усмихна се леко, повдигна лице към слънчевата светлина и затвори очи, като остави тишината да я изпълни със спокойствие.

— Не стой там.

Спокойствието й отлетя за миг. Тя отвори очи и видя Грегор пред себе си. Той бе облечен с дебелото си палто, с червен шал около врата, а шапката му хвърляше сянка върху очите.

— Защо да не стоя тук?

Той я хвана за ръка и я дръпна към себе си. Устните му се разтегнаха в усмивка.

— Погледни в краката си.

Под стрехите, около конюшнята беше осеяно с нападали ледени висулки, до една забити дълбоко в снега.

— О!

— Падали са цяла сутрин — уведоми я той. — Не са останали много, но аз не бих стоял точно под тях.

— Обещавам да внимавам повече — безгрижно отговори тя, отбелязвайки как слънцето прави очите му по-светли. Той наистина имаше красиви очи, с дълги мигли, които едновременно прикриваха и подчертаваха изражението му.

Точно преди да я целуне миналата нощ, очите му бяха потъмнели. Тръпка премина през нея и изведнъж всеки момент от целувката нахлу в съзнанието й, както и начина, по който бе реагирало тялото й и…

Господи! Какво й ставаше? Тя стисна облечените си в ръкавици ръце, в отчаян опит да прогони мислите надалеч.

Грегор я погледна учудено:

— Какво има?

Тя поклати глава:

— Просто си мислех за опасните ледени висулки и се радвам, че беше тук, за да ме предупредиш.

Грегор се усмихна криво.

— Стигнах до извода, че единствената опасност, за която трябва да бъдеш предупредена си самата ти. — Той погледна към конюшнята. — Как са конете?

— По-добре са, отколкото се надявах. Твоят коняр Чеймбърс е чудесен.

— Така и трябва за парите, които му плащам.

— О! Колко му плащаш?

Грегор сбърчи вежди.

— Мислиш да ми го откраднеш ли?

— Вероятно — отговори му закачливо. Това бе стара закачка между тях, вечно да се заплашват, че ще откраднат слугите си един от друг. Вениша никога не бе успяла да примами някой от опитните коняри на Грегор, но не се отказваше да опитва, повече за да го дразни, отколкото заради нещо друго.

Погледът му се спря върху устните й.

— Радвам се, че отново се държиш нормално.

— Аз винаги се държа така — отвърна тя рязко.

Нещо просветна в погледа му и той се обърна към обора.

— Не мислех, че ще си способна да стоиш далеч от конете за дълго.

— Копнея да пояздя — каза тя тъжно. Заснежените гори около странноприемницата сякаш ги примамваха.

— А защо не?

Тя въздъхна.

— Не съм си взела костюм за езда. Мислех, че майка е болна и не вярвах, че ще имам време да яздя.

Грегор посегна към ръката й и я приюти в сгъвката на лакътя си.

— Ела, Вениша. Разходи се с мен малко. Знам, че не обичаш да седиш затворена вътре с дни.

Тя трябваше да се съгласи, че навън е прекрасно. Освен това подплатената й с кожа пелерина и ботите я пазеха от студа.

— Много добре, но само за малко. Мис Хигънботъм ще се събуди след около час. — Вениша планираше да проведе разговор с младата жена, за да открие как може да им помогне на двамата с Хенри.

Грегор я поведе покрай конюшните по една лъкатушеща пътека, която откри между дърветата.

— Пътеката води към реката, а след това се излиза отново на главния път. Много е живописна.

— Ти вече си бил тук?

— Взех един от конете, за да огледам пътя — Грегор спря и изражението му стана сериозно. — Вениша, осъзнаваш ли какво означава за нас пристигането на ескуайъра и дъщеря му?

— Че ще спя още по-малко. Хъркането на мис Хигънботъм е по-ужасно дори от това на Рейвънскрофт.

Той се разсмя.

— Това малко същество хърка?

— Като слон. Който и да се ожени за нея, ще бъде доста неприятно изненадан.

— Не се съмнявам — Грегор отмести един клон от пътеката и отстъпи назад, за да направи път на Вениша. — Стъпвай внимателно — предупреди я той. — Има заледени места.

Вениша се замисли, дали Грегор винаги е бил толкова властен и тя не е забелязала, или това беше нещо ново. Беше напълно възможно просто да е игнорирала този факт. Може би бе дошло време да обърне по-голямо внимание.

Когато голяма пряспа сняг падна от едно дърво на пътеката пред тях, Грегор я хвана за лакътя и й помогна да стъпи на снежния насип.

— Ако времето продължи да се затопля така, може би ще е възможно да си тръгнем скоро.

— Освен ако отново не изгубиш търпение.

Той й се намръщи иронично.

— Ако спреш да ми противоречиш непрекъснато, може и да престана да губя търпение.

— Не ти противореча.

— О! Ами преди около час? — като видя обърканото й изражение, той добави. — В гостната с ескуайъра?

— О, това ли? Ти толкова много ме ядоса.

— Аз съм те ядосал? — Грегор изглеждаше удивен.

Дърветата над главите им се бяха свели от натрупания по клоните сняг.

— Беше толкова груб. Не можех да отпратя горкото момиче, та тя бе премръзнала до смърт!

Той въздъхна.

— Опитвах се да те защитя. Ескуайър Хигънботъм е кръщелник на дука на Ричмънд.

— Веднъж видях дукесата. Стори ми се ужасна клюкарка.

— Най-лошото е, че ескуайърът не е от хората, които знаят думата дискретност. Говорих с него тази сутрин, той планира да отиде направо в Лондон. Има голяма вероятност да се срещнете в бъдеще.

Вениша изстена.

— И веднага ще разбере, че аз не съм мис Уест и че Рейвънскрофт не ми е брат?

Изражението на Грегор беше мрачно.

Сърцето й се сви.

— И няма как да го обясня.

— Не — каза Грегор кратко. — Сега разбираш защо се опитах да ги върна обратно. Помислих си, че ако те бяха видели само за малко, щяхме да предотвратим всяко бъдещо разпознаване.

Той беше прав. Тя се заигра с предницата на пелерината си, знаейки, че трябва да се извини, но не намираше думите.

— Аз не съм коравосърдечен.

Тя наведе глава.

— Не съм казала такова нещо.

— Помисли си го. Видях го в очите ти.

Вениша погледна към него. Бе си го помислила. И намръщеното му лице издаваше, че той го бе забелязал. Бе поразена, как се беше променило тяхното удобно приятелство? Караха от момента, когато той пристигна и тя не можеше да си обясни защо.

Разбира се, той бе главния виновник, бе твърде груб в отношението си към Рейвънскрофт, което предизвикваше покровителствената й природа. Искаше й се да не бе реагирала толкова бурно в защита на Рейвънскрофт, защото очевидно това дразнеше Грегор. Но наистина, какво друго би могла да направи, когато той на практика я мислеше за глупачка, че и по-лошо?

Тя въздъхна.

— Грегор не знам какво става с нас откакто пристигнахме тук, но изглежда бъркаме в нещо.

Изражението му омекна.

— Може би просто се виждаме в различна светлина.

— Какво искаш да кажеш?

— В миналото си правехме компания, за да се преборим със скуката. А сега трябва да направим нещо заедно… а именно да опазим репутацията ти. Доста различно е от една безгрижна езда в парка.

— Това не обяснява защо загубих здравия си разум.

Той й се усмихна многозначително.

— Не мисля, че си загубила всичкия си здрав разум, а само част от него.

Тя не можа да му се усмихне в отговор. Нещо друго също се беше променило. Беше се променило с целувката им и никой от тях не бе готов да изрече тази истина на висок глас. Те бяха приятели от детинство, бе го виждала как пада от коня и как губи зъб, когато бе на девет, а той я бе видял покрита цялата с кал на седем, когато скочи от един прозорец в отчаян опит да избегне ужасните уроци по танци. Тези случки, както и стотици други ги защитаваха от всякакъв вид романтично обвързване.

Вениша се намръщи като си помисли за шумната, емоционална връзка на родителите си. Тя никога не би се държала като глупачка, заради небивалиците за „голямата страст“, дори да съществуваше… особено пък с Грегор.

Виждала бе как се отнася с влюбените в него, поддали се на покоряващата му усмивка и блестящите му зелени очи жени в Лондон — нито веднъж не бе трепнал дори, в нейно присъствие. Дълго си бе повтаряла като молитва списъка с всичките му недостатъци, за да предпази сърцето си и се самонаказваше всеки път, когато разумът й си позволяваше да се отклони встрани от взетото решение. Но сега, след една целувка защитната й стена се бе пропукала.

Вениша изправи рамене, пренебрегвайки несигурността си. Това не означаваше нищо. Когато се върнеха в Лондон, нещата щяха да си бъдат постарому и те щяха да се върнат към тяхното прекрасно, необвързващо приятелство. Единственото, което трябваше да направи бе да не обръща внимание на това напрежение между тях, докато не попаднеха при по-добри обстоятелства. Погледна към него през спуснати мигли.

За съжаление все още остро усещаше присъствието му и не можеше да не забележи как семплия възел на шалчето му приляга точно на извивката на силния му врат. Въпреки най-добрите си намерения, тя осъзна, че си представя как би проследила линията на шията му с върха на пръстите си или още по-добре с устни.

При тази мисъл тя цялата потръпна.

— Вениша? — гласът му бе нежен и загрижен.

Той се наведе по-близо, а погледна му потъмня, когато хвана ръката й.

— Студено ли ти е? Може би трябва да се прибираме…

— Не, не! Добре съм. Просто си мислех за цялата тази каша. — Вениша погледна към огромната му добре оформена облечена в ръкавица ръка. Стотици пъти бе подавала чай на тези ръце или ги бе поемала, за да се качи или да слезе от каретата без изобщо да им обръща внимание.

Но изведнъж те изглеждаха толкова… мъжествени. Толкова съблазнителни. Топлината на кожата му, преминаваше през ръкавиците и достигаше до нея и кръвта й кипна от усещането, че ръката му е притисната към нейната. Дали ако я целунеше сега, когато тя не бе толкова изтощена, щеше да почувства същото? Със сигурност страстния и отклик снощи бе само заради…

— Вениша?

Гласът му бе по-богат и дълбок, от всякога; мекият тембър накара кожата й да настръхне напрегнато. Тя го погледна в очите. Трябваше да измисли какво да каже, за да наруши тишината и да възпре странното желание да се наклони към него в търсене на целувка като предишната. Чудеше се дали вкусът й ще е толкова хубав, дали тялото й щеше да откликне по същия начин.

Ръцете й се разтрепериха, коленете й омекнаха и всичко това, само при мисълта за една прегръдка. Господи, тя не можеше да си мисли за такива неща! Но беше невъзможно да спре. Искаше той да я целуне отново, желаеше да го вкуси, той да я докосне, да се слее с него, да…

Погледът му потъмня.

— По дяволите, не ме гледай така.

Тя се опита да преглътне.

— Какво имаш предвид?

Но тя знаеше точно какво имаше предвид той; и не можеше да скрие нито вълнението, нито любопитството си.

Той смръщи вежди и почти свирепо изражение премина през лицето му.

— Недей, Вениша. Дори на по-малки изкушения от теб, не съм успявал да устоя.

Сърцето й заби учестено. Вениша отмести поглед от неговия и се взря надолу към върховете на ботушите си. Беше лудост да бъде изкушена от него, изкушена от това чувство, каквото и да бе то. Тя стоеше там, опитвайки се да успокои сърцето си и да потуши изгарящият я огън.

Някакво вътрешно гласче й прошепна. Ами ако отново го погледнеше? Ако обвиеше ръце около него и го целунеше по начина, по който се целунаха миналата вечер? Какво ако се окажеше още по-хубаво от преди?

Вениша стисна ръце, борейки се с желанието да погледне нагоре и да пристъпи към него. Това би било безотговорно и неразумно. Връзката й с Грегор бе по-важна от една обикновена целувка. Тя беше господарка на себе си и на чувствата си и щеше да бъде безкрайно глупаво ако рискува приятелството им така.

Незнайно как, докато си мислеше, че не трябва да поглежда към Грегор, тя направи точно това.

И в секундата, в която погледите им се срещнаха, Грегор издаде звук смесица между смях и стон и я притегли в обятията си, притискайки я към гърдите си. Топлината му я обгърна незабавно.

— Предупредих те — измърмори той до ухото й, а дъхът му бе горещ и накъсан. — И сега, любов моя, ще си платиш.