Карън Хоукинс
Шотландска стихия (7)

Глава 6

„На всички ни се случва да направим нещо, за което после да съжаляваме, но нямаше да сме хора ако понякога не допускахме грешки.“

Старицата Нора от езерото Лох Ломонд към трите си невръстни внучки в една мразовита нощ.

Вениша бавно се пробуждаше, сгушена в топлите завивки. В следващия миг, болезнено ясен, спомена за целувката на Грегор прониза съзнанието й и прогони всяка следа от сънливост.

Устните й потрепнаха сякаш в копнеж за още целувки.

Тя ги потърка с опакото на ръката си. Вярно беше — Грегор действително я беше целунал. И сега… какво?

Нищо, каза си тя. После го повтори на глас:

— Не означава нищо. Просто резултат от напрегнатия ден, а и за Грегор не е нещо необичайно да целуне жена. Той целуваше жени постоянно. Какво толкова?

Със сигурност днес и двамата щяха да се държат все едно нищо не се е случило. Може би в началото щяха да се чувстват малко неловко, но тя вярваше, че бързо ще го преодолеят.

Измъкна се от леглото и потръпна, когато краката й докоснаха студения под. Къде за бога, беше халата й? Огледа се и накрая го мярна да се подава изпод леглото. Загърна се бързо с мисълта, че щеше да е по-добре да има по-малко дантела и повече плат, след което се отправи към прозореца и дръпна завесите.

Дворът бе облян в слънчева светлина, а снегът искреше ослепително. За първи път от два дни в небето почти нямаше облаци и големите ледени висулки на плевнята започваха бавно да се топят.

Вениша се усмихна радостно и пусна завесата. Добре беше, че няма да се наложи да остават тук още дълго, особено като вземеше предвид колко бързо се променяха отношенията й с Грегор.

Решена да не мисли за събитията от предната нощ преди закуска, тя отиде до умивалника и се зае да укротява буйната си коса със сребърния гребен. Докато стигне до последното възелче вече съжаляваше, че не е взела ръчното си огледало — това насреща й бе на петна и толкова зацапано, че почти не можеше да различи лицето си, камо ли да прецени как изглежда косата й. Тя въздъхна и започна да прибира дългите кичури. Тъкмо слагаше последната фиба, когато чу как в коридора се отвори врата. След което прозвуча гласа на мис Плат.

— Да, мадам, веднага ще отида да видя защо никой не е донесъл гореща вода.

Отговори й пискливия глас на мисис Блум, сипещ нескончаеми оплаквания. Когато възрастната дама най-сетне млъкна мис Плат каза задъхано:

— О, да, скъпа мисис Блум, наистина е безобразие. Веднага отивам да намеря вода.

Вениша отиде до вратата и я открехна.

Мис Плат тъкмо затваряше вратата към стаята на мисис Блум с разтревожено лице.

— Мис Плат! — прошепна Вениша. Жената спря и погледна през рамо. Отново беше облечена в сиво и не носеше никакви украшения, които да освежат поне малко безличната й външност.

— Мис Уе…

— Шшш! — Вениша отвори вратата по-широко и прошепна: — Може ли да поговорим? Ще отнеме само минутка.

Мис Плат погледна нервно към вратата на мисис Блум.

— Не знам дали…

— Моля ви.

Слабата жена успя да се усмихне нервно и влезе в стаята. Вениша хвана ръката й и я заведе до единствения стол.

— Моля ви, седнете. Съжалявам, че няма повече удобства, но ще трябва да се задоволим с това, с което разполагаме.

— О, не мога да заема единственият стол! — поклати глава мис Плат.

На Вениша й се искаше мис Плат да не се противи толкова. Жената беше много по-висока от нея и беше изтощително постоянно да вдига глава към ъгловатото й лице. Светлината от прозореца не щадеше мис Плат. Кожата й изглеждаше бледа, устните — много тънки, а миглите изобщо не се виждаха. Единственото привлекателно у нея бе необичайно светлия, син цвят на очите й.

Разбира се, Вениша знаеше от безбройните лекции на баща си, че по външния вид не може да се прецени един човек. Често обикновената външност криеше чиста душа. Не й бе трудно да предположи, че зад невзрачните черти на мис Плат се крие ангелска доброта.

— Мис Плат, надявам се да не ме помислите за нахална, но мисис Блум изглежда… Как да се изразя, невинаги е… Как започнахте работа при нея?

Мис Плат се изчерви силно, което изобщо не й отиваше.

— Много е сложно за обяснение.

Вениша не се изненада.

— Вчера не знаех как да повдигна темата на вечеря, защото имаше много хора, но бих искала да науча.

Мис Плат стисна ръце, поглеждайки нервно към вратата.

— Мисис Блум не обича да се говори за това.

— Защото може да я покаже в лоша светлина?

— О, не! Не е това, но мисис Блум смята, че някои хора могат да възприемат ролята й погрешно.

Сърцето на Вениша се сви от възмущение. Инстинктите й отново не я бяха подвели — мис Плат отчаяно се нуждаеше от защитник.

— Моля ви, споделете ми какво се е случило, ако желаете разбира се.

— Не е кой знае какво. Става дума за… брат ми, Бертранд. — Когато произнесе името, устните на мис Плат се извиха в лека усмивка, а чертите й се смекчиха. — Той е чудесен мъж, доста красив и жизнерадостен, но малко… — Тя се поколеба, явно неспособна да каже нещо лошо за него.

— Наивен? — додаде услужливо Вениша.

— Да — мис Плат изглеждаше успокоена. — Бертранд е с няколко години по-млад от мен. По странно стечение на обстоятелствата се озова в Лондон. — Тя се наведе напред и прошепна. — С повече от хиляда паунда.

— Това са доста пари.

— Наследи ги от чичо ми. Виждате ли, ние отраснахме в Дувър и беше съвсем естествено да замине за Лондон, след като получи наследството. Страхувам се, обаче, че направи грешка. Той е доста импулсивен. — Мис Плат стремително заговори, стискайки ръце в скута си, а бледото и лице поаленя още повече. — Боя се, че това е семейна черта. Баща ни беше същия.

Вениша потупа мис Плат по рамото в знак на съчувствие.

— Мисля, че знам какво се е случило. Някой се е възползвал от брат ви и е поощрил слабостта му.

— Да! — мис Плат стисна ръката на Вениша със съкрушен поглед. — Мис Уест, нямате представа какво е да си толкова далеч от единствения си близък човек!

— Брат ви единственият ви роднина ли е?

— Да. Освен мисис Блум.

— Вие сте роднини?

— Тя се омъжи за брата на майка ми, което я прави моя вуйна. Вуйчо ми, мистър Блум, беше много богат мъж. Той и мисис Блум се грижеха за мен и Бертранд. Но преди няколко години той почина и ни остави известна сума.

— От него ли Бертранд наследи парите?

— Да — изражението на мис Плат помръкна. — Винаги съм мислела, че мисис Блум е била против.

Вениша потупа ръката на мис Плат.

— Къде е сега Бертранд?

— В Лондон. — Устните на мис Плат потрепериха. — В затвора за длъжници.

— О, не!

— Да! Двете с мисис Блум отиваме да го спасим.

Вениша отвори уста в почуда.

— Мисис Блум ще плати дълговете му?

— Да, но… — мис Плат се почувства неловко и стисна устни за момент, преди да продължи: — Не мога да говоря за това. Мисис Блум не желае да споменавам на никого.

Изведнъж, Вениша разбра всичко. Мис Плат работеше като компаньонка на мисис Блум, за да се отплати на старата скъперница за освобождаването на горкия Бертранд от затвора. Колко долно и безсърдечно. Мисис Блум изцяло се възползваше от нещастието на мис Плат.

Бащата на Вениша винаги беше казвал, че милосърдието не се измерва със злато, но Вениша беше сигурна, че мисис Блум смята точно обратното. Вероятно си мислеше, че прави на мис Плат и Бертранд голяма услуга, поздравявайки се за голямото си великодушие и напомняйки на горката мис Плат по хиляда пъти на ден колко много й е задължена.

Вениша стисна ръката на мис Плат.

— Не искам да се намесвам, но мисля, че има и други начини да намерите пари, освен да се продадете в робство.

— Какви начини? — премигна мис Плат.

— Ами има… искам да кажа, сигурно можете… — Вениша прехапа устната си. — Все още не знам, но съм сигурна, че ще измисля нещо. — При вида на помръкналото лице на мис Плат, Вениша продължи настойчиво. — Трябва да имате вяра. Със сигурност не се виждате като компаньонка на мисис Блум до края на дните си.

— Е, не… предполагам, че не. Всъщност не съм се замисляла. Освен, разбира се, в мечтите си. Но това е друго.

— В мечтите си? — Вениша се усмихна леко. — За какво мечтаете?

Мис Плат се изчерви още повече и размаха обезпокоено ръка.

— Нищо особено. Аз… аз понякога си фантазирам. Мисис Блум казва, че тогава съм напълно безполезна, но не мога да спра да се чудя… няма значение.

— Не, не! Какво щяхте да кажете?

— Не трябва да съм толкова глупава. Мисис Блум казва, че трябва да сме реалисти, но понякога е толкова прекрасно да мечтаеш.

— Не ме интересува какво казва мисис Блум. Кажете ми, моля ви, за какво мечтаете?

— Какво пък — прошепна Мис Плат, — искам да се омъжа някой ден.

— И? — кимна Вениша окуражително.

Мис Плат примигна.

— И… това е. Просто искам да се омъжа.

— О…

Мис Плат продължи да се изчервява.

— Смешна мечта, нали? И не е много вероятно да се сбъдне.

— Не бих казала — каза Вениша ободрително.

— Не. За мен е мечта и нищо повече. Не съм като вас, мис Уест. Нямам обожател като лорд МакЛийн.

— МакЛийн? Той не ми е обожател. — Беше й трън в очите, напаст…

— Но изглежда се познавате добре.

— Така е. Познавам Грегор МакЛийн от петгодишна.

— О! Значи сте по-скоро като брат и сестра!

— Само приятели сме. Нищо повече.

— Стори ми се, че той каза на мисис Блум, че ви е настойник.

— Той ми е настойник и приятел. Но това е всичко. — Вениша видя как жената присви вежди, очевидно обмисляйки нещо. — Мис Плат, какво има?

— Просто се замислих. Мис Уест, смятате ли, че… — Тя трепна, после поклати глава. — Съжалявам. Държа се глупаво.

— Глупаво? Защо мислите така?

— Баща ми все казваше, че човек трябва да си знае мястото в живота и да не се стреми към невъзможното, за да не бъде разбито сърцето му.

— Но това е ужасно!

Мис Плат мигна.

— Така ли?

— Разбира се. Никой не знае къде би ни отвел живота, стига да не се страхуваме да поемаме известни рискове от време на време. Не оставяйте хората или обстоятелства да ви диктуват как да живеете. Всичко зависи от вас.

— Рискове? — Мис Плат изглеждаше изумена. — Смятате, че е добре да се поемат рискове?

— Разбира се! Постоянно го правя и винаги си е заслужавало. — Вениша се замисли за миг — Е, почти винаги.

Мис Плат отвори широко очи, премигвайки бавно. След миг учудено каза:

— Обичам да поемам рискове. И го правех, но мисис Блум винаги казваше…

— Забравете за мисис Блум! Важно е вие какво искате. Какви рискове бихте поели вие?

— О, мис Уест, толкова са много. Искам да се науча да флиртувам и как да привлека някой джентълмен. Истински джентълмен като лорд МакЛийн.

Усмивката на Вениша посърна и я обзе странно чувство на тревога.

— Искате да се научите да флиртувате? С Грегор?

— Или с някой друг. Искам да се науча да флиртувам и след това да се омъжа. Това е единствения начин да си намеря съпруг. — Мис Плат сложи ръце на бузите си, с блажено изражение на слабото си лице. — Искам да се омъжа за джентълмен с титла и пари. Той, разбира се, ще е много красив. Ще има прекрасна къща, коне, слуги и поне една крета, или може би две. — Мис Плат се изкикоти със светнало лице. — Всъщност, права сте. Трябва да се омъжа за някого като лорд МакЛийн.

— Но… — продума Вениша безизразно.

Мис Плат сключи ръце под брадичката си и затвори очи.

— Той е най-красивият мъж, когото съм срещала.

И най-арогантният.

Мис Плат сложи ръце в скута си и впери светлосин поглед във Вениша.

— Мис Уест, мислите ли, че мъж като лорд МакЛийн може да се заинтересува от някоя като мен?

Вениша огледа мис Плат — от плоските й гърди и прекалено големите крака през прегърбените рамене до изтощената, скучна кафява коса и кривия нос над прекомерно тънките устни. След това си представи Грегор, с натрапчивата му мъжка красота, подчертана от тънкия като рапира белег на лицето. Той започваше над веждата, прескачаше окото и продължаваше като бледа линия надолу по бузата му. Този недостатък не беше обезкуражил ентусиазма на жените в Лондон. Напротив, явно ги привличаше още повече — добавяше екзотична нотка на неуловима опасност към и без това главозамайващо красивия мъж.

Вениша вече беше виждала много жени да се хвърлят в краката му и сърцето й се сви, когато чу надеждата в гласа на мис Плат.

Тъкмо отвори уста да отговори и се чу пискливия вик на мисис Блум.

— Мис Плат!

Мис Плат се сепна.

— О, боже, трябва да тръгвам. — Тя направи несръчен реверанс и забърза към вратата. — Не знам защо не са донесли топла вода тази сутрин, но мисис Блум няма да се успокои докато не я получи. — Тя спря на вратата и се усмихна срамежливо. — Благодаря ви, че поговорихте с мен, мис Уест. Не знам дали някога ще мога да направя това, което предложихте, но…

— Разбира се, че ще можете — каза Вениша, загърбвайки неприятните си мисли. — И трябва да знаете, че има мъже, много по-добри от Грегор МакЛийн.

— Не мога да си представя — поклати глава мис Плат.

Вениша се усмихна ободрително.

— Само почакайте докато пристигнете в Лондон. След като прекарате известно време сред висшето общество много други мъже ще ви се сторят далеч по-привлекателни.

Мис Плат се изкикоти.

— Гледай ти! Но какво говорите мис Уест? Наистина сте много мила и аз оценявам…

Една врата в коридора се отвори и мисис Блум изписка:

— Мис Плат! Моля, елате веднага!

Вратата се затвори с трясък.

Мис Плат трепна.

— По-добре да тръгвам. Благодаря ви за съветите. — Тя помаха с ръка за сбогом и забърза по коридора.

Вениша я последва до площадката на стълбището и проследи забързаните й крачки надолу по стълбите докато не изчезна зад ъгъла. Кой би си помислил, че мечтата на мис Плат е да се научи да флиртува. Очевидно имаше още много да се работи по вдигането на самочувствието й. Ако тя не откриеше някаква цел в живота си, другите хора щяха да се възползват от нея. Хора като мисис Блум.

Вениша погледна към затворената врата на мисис Блум и се намръщи. Тази надменна вещица се смяташе за по-добра от другите, но й предстоеше да научи важен урок. Преди това, обаче трябваше да помогне на мис Плат да осъзнае собствената си значимост. Но как?

Жалко, че Вениша не можеше да разчита на помощта на Грегор. Ако той й обърнеше поне малко внимание, това щеше да бъде като балсам за липсващото й самочувствие и дори можеше да й даде увереността да се опълчи на мисис Блум.

Споменът за целувката я възпламени и тя преглътна обзета от емоции. Като че ли Грегор щеше да се окаже голям залък за мис Плат.

Но не и Рейвънскрофт… Вениша кимна замислено. Да, можеше да свърши работа. Ако успееше да убеди Рейвънскрофт да обърне малко внимание на мис Плат, той щеше да й помогне да повиши самочувствието си.

Но Грегор можеше да се окаже проблем; не се държеше резервирано както му бе присъщо. Напротив, даже беше станал особено властен откакто пристигна, сякаш това че я спаси, му даваше право да диктува действията й.

Разбира се, това бе вчера, когато емоциите бяха взели връх. Днес нещата трябваше да се нормализират. И все пак се съмняваше, че Грегор ще стои спокойно докато тя се опитва да помогне на мис Плат. Той не познаваше удовлетворението да помогнеш на приятел. Вениша още не можеше да повярва, че си е направил труда да язди в този сняг, за да я спаси… Най-вероятно единствената причина да го стори, бе гордостта му. И, откакто бе пристигнал, поведението му не можеше да се определи като особено сърдечно. Не бе спрял да се подиграва и за миг на усилията й. Ето защо трябваше да продължи да го държи в неведение относно плановете си.

Почти го съжаляваше заради погрешните му разбирания. Ако не беше толкова дразнещо надменен, би изпитала симпатия към него вместо раздразнение.

Трябваше да намери начин. За щастие, от опит знаеше, че с търпение всичко се постига. Досега винаги се бе получавало.

И горко му на Грегор тогава!