Карън Хоукинс
Шотландска стихия (5)

Глава 4

„Казват, че родът МакЛийн някога опитал да използва проклятието си за добро призовавайки дъжд по време на гибелна суша, но валяло двадесет и девет дни и дъждът унищожил и малкото останала реколта. Такава е същността на проклятията: те не само, че нищо не ти дават, но понякога и ти отнемат всичко.“

Старицата Нора от езерото Лох Ломонд към трите си невръстни внучки в една мразовита нощ.

— Заповядайте мис Уест! Това е втората най-добра стая в хана.

Веднага щом се изкачиха по стълбището мисис Тредуел отключи първата врата по коридора, отвори я със замах и се отдръпна встрани.

Вениша влезе понесла кутията си за шапки. Спалнята й се стори малка с разкривено легло поставено до голям прозорец с гледка към вътрешния двор. Сините завеси приятно се съчетаваха с балдахина и големите възглавници пръснати по леглото. Умивалникът се състоеше от стара кана и една купа, и двете изрисувани с жълти и сини цветя, а до него беше поставен самотен стол. Или накратко, бе много по-хубаво отколкото се бе надявала. Леглото изглеждаше на буци и откъм прозореца се усещаше леко течение, когато вратата бе притворена, но тя бе сигурна, че ще е достатъчно топло. Само това имаше значение. Вениша пусна багажа си.

— Чудесна е — каза тя.

Мисис Тредуел грейна.

— Сама я обзаведох. Исках да изглежда като от картината, която видях в списание „Женска грация“ — тя се огледа критично. — Разбира се, не успях да улуча нюанса на синьото за балдахина, а и леглото не е толкова голямо. Но е достатъчно близо до оригинала.

— Всички стаи ли са толкова приятно декорирани?

— О, голямата спалня е най-хубава! Мисис Блум и нейната компаньонка са настанени там. Те пристигнаха късно снощи и се нуждаеха от по-дълга почивка, иначе щяхте да ги видите, когато дойдохте. Сигурна съм, че ще се запознаете с тях още на вечеря, тъй като мисис Блум не е от тези, които пропускат да се нахранят, ако ме разбирате — тя изпуфтя многозначително.

Вениша се усмихна.

— Каква е другата стая, за която споменахте?

— А, онази е по-малка, особено за двама джентълмени, но реших, че е най-добре вас да ви настаним тук. Тази е по-топла, защото е точно над огнището в гостната. Ако докоснете ей онзи камък там, ще ви изгори пръстите. Толкова е топъл. — Мисис Тредуел предпазливо погледна към Вениша. — Ако ми позволите да попитам, но ми е любопитно как лорд МакЛийн се е сдобил с белега си? — след това бързо добави. — Не че го загрозява, той все още е красив, като един от рицарите в книгите, които съм разглеждала.

— Претърпя инцидент, когато бе на четиринайсет. Той и братята му много обичаха да се дуелират. Един ден използвали нов комплект рапири, предпазителят на едната паднал, но братята на Грегор не забелязали и… — Вениша сви рамене.

Мисис Тредуел изцъка.

— Всички ли са толкова буйни?

— Всички, без един — отвърна Вениша. — Калъм, най-младият брат на лорд МакЛийн, беше убит преди година и половина. — Грегор винаги притихваше, когато името на брат му се споменеше.

Мисис Тредуел изцъка отново.

— Трудно е да загубиш брат. Сигурна съм, че няма защо да го казвам след днешната случка, когато собствения ви брат можеше да се нарани сериозно. Това трябва много да ви е разстроило.

— О, разбира се. Не мога дори да си представя, че нещо може да му се случи.

— Чувствам същото към моя брат Сирил. Той язди полуобяздени коне, състезава се с каруци, непрекъснато рискува живота си, но винаги остава невредим. — Тя поклати глава.

— Да, мистър Уест е същият. Никога не разсъждава и не вярва, че ще си плати за глупостите, които върши, което е много дразнещо.

Къркоренето на стомаха й и припомни, че не беше обядвала.

— Благодаря ви за гостоприемството мисис Тредуел. Мога ли да попитам кога ще бъде готова вечерята?

— Много скоро. Мистър Тредуел нае момиче да помага в кухнята. Казва се Елзи и е превъзходна готвачка. Тук никой не е оставал гладен мис! „Синият петел“ е известен със своята гостоприемност и няма да ви разочарова.

— Сигурна съм, че тук всички ще се съгласят с вас.

Мисис Тредуел грейна.

— Благодаря ви мис. Сега ако ме извините, ще отида да видя дали Елзи има нужда от помощ. Не мога да готвя, но мога да бъркам яденето ако се наложи. — Тя се усмихна за миг и тръгна затваряйки вратата след себе си.

Вениша отиде до леглото, отпусна се на него и сключи ръце под брадичката си. Все още не можеше да повярва, че глупавите планове на Рейвънскрофт я поставиха в такава нелепа ситуация. По-изненадващото в случая бе изражението на Грегор, преди той да напусне гостната. За един миг, по-кратък от секунда тя бе уловила желание в погледа му. Сърцето й заби ликуващо. През всичките години, в които се познаваха, Грегор никога не я бе поглеждал по този начин. Всъщност, сега като се замисли, той въобще не я беше поглеждал. Въобще не бе проявявал интерес към някоя нова нейна рокля или прическа.

Тя от друга страна му бе обръщала внимание, но кой би могъл да я вини? Грегор беше неустоимо, греховно красив. И най-лошото в случая беше, че той го осъзнаваше.

Тя сграбчи една възглавница и я прегърна, усещайки лена мек като коприна. За неин късмет, макар и да имаше перфектен външен вид, Грегор притежаваше и достатъчно недостатъци. Беше арогантен, лесно избухлив и резервиран към познатите си. А най-лошият му недостатък беше, че приемаше всякакъв вид благотворителност за слабост. Ако имаше нещо, в което Вениша вярваше то това беше значимостта на това да си съпричастен с другите. Но именно добрите качества на Грегор запазиха приятелството им толкова дълго време. Той беше интелигентен, остроумен, близък със семейството си и притежаваше някаква старомодна рицарска галантност, макар, че по-скоро би предпочел да умре, отколкото да си го признае. Освен това беше и чудесен приятел, който винаги изслушваше проблемите й и се радваше искрено на победите й. Ако тя паднеше от коня, той пръв щеше да й помогне да се качи обратно и никога нямаше да й се подиграе. Ако пък направеше някакъв труден скок с коня, той пръв щеше да я поздрави искрено — тя беше открила, че това е рядка черта у мъжете.

Завъртя се настрани и погледна към тавана случайно забелязвайки пукнатина оформена като въпросителен знак. Тя и Грегор успешно бяха запазили приятелството си, което не беше лесно имайки предвид вродената му — как да го нарече? — чувственост. Замисли се за погледа, който й беше хвърлил в гостната и кимна на себе си. О, да. Определено беше чувствен. Сега, когато беше усетила този поглед, Вениша разбра защо толкова много от младите жени в Лондон си бяха загубили ума по него. Тя се бе почувствала привлекателна, съблазнителна, замаяна, почти пияна. Само от един поглед.

Грегор имаше способността да заинтригува и очарова без дори да се опитва, той беше магьосник привличащ жените към себе си с невидимите нишки на тайнствена мелодия, толкова завладяваща, че някои можеха да полетят в пропастта, преди дори да разберат, че са в опасност. Вениша го беше наблюдавала да се случва отново и отново, всеки път поклащайки глава, чудейки се на глупостта им. Сега обаче, започваше да ги разбира малко по-добре.

Някъде отвън чу вик и след това вратата на плевнята се отвори със скърцане. Отиде до прозореца отдръпвайки тежката завеса. Студеният въздух се промъкваше през стъклата и тя потрепери. Опря ръката си на перваза, а с другата избърса стъклото. Конярят на Рейвънскрофт тъкмо пристигаше яздейки един от конете и водейки другия.

Чеймбърс, коняря на Грегор и този на хана излязоха да помогнат за конете. Грегор беше застанал до голямата врата на обора, готов да я затвори, веднага щом всички влязат. Снегът падаше в гъстата му черна коса и после се топеше. Тя се замисли какво ли би било да е снежинка и да кацне на меката му коса, точно на това възбуждащо място, където кожата му изчезваше в палтото.

Внезапна тръпка премина през тялото й. Спри това, каза си тя твърдо. Това беше просто Грегор. Но „просто Грегор“, не беше за пренебрегване. Той все още носеше връхното си палто, макар да изглеждаше, че само го е наметнал. Под него виждаше тъмносиньото му сако със сребърни копчета, снежнобялото му шалче, червената му жилетка с тъмни копчета, под която изпъкваха мощните му гърди. Черните му бричове очертаваха мускулестите му бедра и се спускаха в чифт лъскави черни ботуши.

Прозорецът се замъгли от дъха на Вениша и тя трябваше отново да го избърше с ръка. Движението привлече вниманието на Грегор и той се обърна да погледне към прозореца. Вениша замръзна неспособна да помръдне, когато погледите им се срещнаха. Сърцето й прескочи един удар, кръвта й закипя. Въпреки студа проникващ през прозореца, кожата й гореше, а тялото й сякаш се събуди за живот.

Очите му потъмняха, а веждите му се смръщиха. Вениша си наложи да се усмихне естествено въпреки силните удари на сърцето си. Това беше просто Грегор. И само Грегор.

Конярят на хана каза нещо на Грегор и той се обърна да отговори.

Магията се развали.

Вениша се плъзна встрани и се скри зад завесата. Тя все още можеше да вижда отвън, но беше невидима за очите на Грегор. Спря там, представяйки си как той се обръща, за да провери дали тя е все още на прозореца. Дали ще изглежда разочарован? Ами ако се надяваше да я види…

Но какво правя? Не искам той да ме види как надничам през прозореца и се заплесвам по него като глупачка.

— Проклета злополука — измърмори тя. Беше й размътила мозъка.

Пое си дълбоко дъх. Тя не се захласваше по него наистина; а просто гледаше. Това беше съвсем различно. Приведе се напред виждайки как Грегор държи за поводите коня, който Чеймбърс му доведе. Те оглеждаха задния му крак.

Вениша се намръщи. Да не би горкото животно да бе разтегнало сухожилие заради злополуката? Тя щеше да отиде и да го види след вечеря. Погледът и се премести на Грегор. Сега той стоеше до коня, галейки го по гърба, а главата му беше наклонена към Чеймбърс, който говореше бързо и без съмнение разказваше историята в детайли.

Вениша въздъхна. Беше доста дразнещо да вижда толкова много, а да чува толкова малко. Тя се загледа в тила на Грегор, забелязвайки как влажната му коса се беше накъдрила покрай яката. Намръщи се и дръпна шумно завесите с надеждата Грегор да забележи.

По дяволите, беше трудно да имаш за приятел мъж, чиято коса изглеждаше по-добре от твоята.

Енергично почукване я изтръгна от мислите й и тя отиде да отвори. Мисис Тредуел стоеше в коридора и държеше леген с вода, от който се надигаше примамлива пара.

— Помислих си, че ще искате малко топла вода, за да се измиете — Тя мина покрай Вениша и отиде да изсипе топла вода в купата на умивалника. — Днес беше вълнуващ ден, а?

— Да, беше. Не вярвам, че… Всъщност няма значение.

— Не вярвате какво?

— Чудех се, дали мога да си взема една вана по някое време. — В гласа на Вениша се долови копнеж. Тя обичаше горещата вана, почти колкото обичаше горещи кифли покрити с крем.

Мисис Тредуел грейна, а бледото й лице се оживи.

— Ама разбира се, че можете. Имам истинска медна вана. Собствената ми сестра я изпрати от Йорк. Тя има същата и когато отидох да я посетя и казах „О, как ми се иска да имам такава вана“, и да пукна ако тя не ми изпрати една още следващата година.

— Колко мило от нейна страна. Една вана, ще ми се отрази добре.

— Ще изпратя Елзи да стопли водата докато вечеряте. Яденето е почти готово. Уилям, съпругът на Елзи дето работи в конюшнята ще донесе ваната и водата за нея тук. Ще си направите хубава топла баня за нула време.

— Благодаря ви много.

— О, това е нищо. Искам гостите ни да са доволни. Може пък да ни споменете на вашите приятели от Лондон.

— С удоволствие ще го направя — каза Вениша, макар че не и идваше на ум, кой би планирал да отвлече любимата си към Гретна Грийн в скоро време. — Само да се освежа и съвсем скоро ще се присъединя към вас в гостната.

— Чудесно, мис — мисис Тредуел се отправи към вратата. — Ще занеса останалата топла вода на мисис Блум и компаньонката й. Старата дама е доста капризна, вечно се оплаква за какво ли не. Малко ми напомня на майката на мистър Тредуел — лицето на мисис Тредуел помръкна — Вече ми каза, че леглата са влажни, като че ли аз бих допуснала такова нещо в хана си.

— Може би и тя е имала труден ден днес.

— Това не й дава право да казва, че леглата ми са влажни. През всичките тези години, откакто управляваме „Синия петел“, никой не си е позволил да каже такова нещо нито на мен нито на мистър Тредуел.

Вениша погледна предпазливо към коридора. Сигурна бе, че който и да заемаше съседните стаи, щеше да чуе всяка дума. Ако мисис Блум е била недоволна досега, то сега вече сигурно щеше да е извън себе си от гняв.

— Убедена съм, че с леглата всичко е наред мисис Тредуел — каза припряно Вениша — Още веднъж благодаря за топлата вода.

Жената кимна, а сребърните и къдрици се люшнаха, когато се обърна и се отправи навън изпъвайки рамене сякаш се готвеше за битка.

 

 

Вениша затвори вратата и се зае с багажа си.

Едва бе отворила куфара, когато чу някаква врата от другата страна на коридора да се отваря и една жена с писклив глас взе да крещи, че завесите не се затварят плътно, настоявайки нещо да бъде направено по въпроса.

Мисис Тредуел явно бе описала мисис Блум съвсем точно. Гласовете заглъхнаха и Вениша насочи вниманието си обратно към куфара. Всички рокли, които бе опаковала, бяха непоправимо измачкани и още по-лошо бяха мокри от влаченето на куфара в снега. Тя бе събрала багажа си много набързо и затова половината от необходимите й вещи липсваха. Не бе съобразила да се запаси с повече фиби за косата си, а вече бе изгубила доста при обръщането на каретата. Нито пък си бе представяла, че ще завали сняг, така че освен ботинките на краката си носеше само пантофки, които щяха да са крайно неподходящи в това време. Беше взела сутрешната си бяла рокля със сини панделки, но бе забравила панделките за коса, които й подхождаха. Беше понесла и една чудесна официална сива рокля, но в бързината бе забравила белите си ръкавици и, въпреки че не бе забравила бродерията, над която се трудеше в момента, очевидно кошницата с конците се бе изтърколила някъде по пътя в снега.

Сигурно щеше да се почувства обезсърчена, ако стомахът й не се бе разбунтувал и не бе отвлякъл мислите и в друга посока. Тя извади влажните рокли и ги просна на леглото, за да изсъхнат, доколкото е възможно. Единствената рокля, която бе що-годе в приличен вид бе с наситено зелен цвят и горните поли се разтваряха над раираните тъмно жълти поли, дълги ръкави и високо кръгло деколте. Вениша изми ръцете и лицето си с приятно топлата вода, изрови гребена си от слонова кост (въпреки че не откри огледалото) и прибра косата си с малкото останали й фиби. Докато пъхаше крака в кафявите си копринени пантофки, тя с чувство на облекчение осъзна, че през последните десет минути не бе помислила нито веднъж за Грегор.

Това я накара да се усмихне и тя с леко сърце се отправи по стълбите към гостната, където завари Рейвънскрофт удобно настанен до камината. Той седеше там с изпомачкани дрехи и с лице белязано от изтощение.

Грегор, от своя страна, облечен сякаш се е запътил към някой Лондонски прием, се бе привел над ръката на пременена в червеникаво кафява рокля пълна жена, от чийто сребристи коси стърчаха множество щраусови пера.

Той я забеляза и я огледа от глава до пети, оставяйки я странно възбудена и изтръпнала, а страните й пламнаха в същия миг. Вениша отклони очи и погледа й попадна на скромна слаба жена облечена в бозаво сива рокля и с помътнели перли около шията й.

Жената бързо направи дълбок поклон.

— Добър вечер — каза тя почти без дъх — Аз съм мис Плат.

Вениша се поклони в отговор.

— Приятно ми е. Аз съм Вениша О…

— Мис Уест! — долетя плътния глас на Грегор от другия край на стаята.

Вениша се насили да се усмихне и кимна към Грегор, въпреки че сърцето препускаше в гърдите й като полудяло от уплаха. Почти се беше издала.

— Лорд МакЛийн.

— Съжалявам, че ви прекъсвам мис Уест — поклони се той, но брат ви и аз току-що се запознахме с мисис Блум и нейната компаньонка мис Пл…

— Мис Уест — прогърмя като артилериен залп гласът на мисис Блум. — Вашият попечител току-що ми каза, че живеете в Лондон. Мога ли да попитам, в коя част на града? — самодоволна усмивка пробяга по лицето й и разтегна внушителната и челюст. — Смея да твърдя, че тъй като живея там от двадесет години познавам всички. Нали така мис Плат?

Компаньонката веднага кимна стрелвайки с очи своята господарка, преди да отклони поглед.

— О, да — отговори тихо. — Мисис Блум познава абсолютно всички. Винаги съм казвала, че мисис Блум е роднина с половината град и е в списъците с гости на останалата половина.

Вениша изтръпна. Ако дамата бе наистина изтъкнат член на висшето общество, което не бе невъзможно, то нищо чудно да налетят една на друга в бъдеще и тогава играта щеше да свърши.

Тя хвърли преценяващ поглед на Грегор, за да разбере дали той също бе усетил заплахата, но вежливата му усмивка не можа да разсее страховете й. Непроницаемото му изражение, не издаваше дали осъзнава възможните последици. С натежало сърце тя залепи една усмивка на лицето си и вдигна глава. Мили боже, значи все пак ще бъда съсипана в края на краищата.