Карън Хоукинс
Шотландска стихия (4)

Глава 3

„О, мили мои, бих искала да ви уверя, че пътищата на любовта са постлани с цветя, нежен бриз и красиви думи. Понякога е така, но понякога те преминават през пустеещи земи, остри скали и ледени бури. Ако успеете да ги прекосите ще откриете и цветята, и нежния бриз, и сърцата ви ще нашепват красиви думи, и дори повече, момичета. Много повече!“

Старицата Нора от езерото Лох Ломонд към трите си невръстни внучки в една мразовита нощ.

— Виж ти, това е МакЛийн — каза Рейвънскрофт с ясен глас.

Грегор? Тук? Как бе възможно? Сърцето й прескочи един удар, а дъхът й заседна в гърлото. Вениша приглади нервно полите си, едва поемайки дъх, а кожата й пламна.

Трябваше да се радва, че някой е дошъл на помощ. Та това бе Грегор, напомни си тя. Не някой друг, просто…

Тя чу входната врата да се отваря, тежки стъпки отекнаха по дървения под, след това и разтревожения глас на мисис Тредуел. Дълбок тембър недоволно отговори на съдържателката и после Грегор застана на прага. Ако не беше гневния пламък в очите му човек би го помислил за статуя. Но тези дълбоки зелени очи, обрамчени с гъсти, тъмни мигли горяха от яростта бушуваща в него и я накараха да отстъпи крачка назад. Той се обърна към мисис Тредуел и в гласа му прозвуча ирония.

— Благодаря ви, че ме доведохте до моите блудни подопечни. Трябваше да се уверя, че господин и госпожица Уест са попаднали в добри ръце.

— Наистина, милорд, всичко е наред — каза госпожа Тредуел и направи реверанс. — Всъщност, току-що им приготвих чай.

— Те не заслужават чай.

С превзета усмивка мисис Тредуел направи още един реверанс, обърна се и тръгна надолу по коридора. Грегор влезе във всекидневната и затвори вратата след себе си.

Вениша скръсти ръце пред гърдите си. Лицето на Грегор беше зачервено от студа, но устните му бяха побелели — не можеше да прецени от студ или от гняв.

Пълният с ярост поглед, който той хвърли на Рейвънскрофт, би трябвало да накара младият лорд да изпита страх. Но това недосетливо пале не забеляза нито неодобрението в пламналите му очи, нито пък тънкия намек в думите му. Всичко, което видя, беше един добър познат дошъл да ги спаси.

— Рейвънскрофт, ти проклет глупако — презрително каза Грегор.

Вениша се беше зарадвала като го видя. Смяташе, че присъствието и здравият му разум ще им помогнат да се справят с тази неприятна ситуация, но радостта й бързо се изпари. Грегор се държеше с тях все едно не струваха повече от калта по ботушите му.

Това вече й дойде в повече. Изведнъж се почувства изтощена, усети всяко натъртване по тялото си от злополуката с каретата. Отпусна се на канапето до прозореца, разтривайки ръце, за да прогони обхваналия я хлад, а очите й се напълниха със сълзи.

Стиснала устни, се опита да се пребори със страните чувства, които я обзеха. Мили боже, та тя не беше някоя превзета госпожичка, която ще се разплаче, само защото Грегор не е щастлив, че я вижда. Тази мисъл я накара да се стегне. Защо глупакът не си направи труда поне да я попита как е. Къде му бяха обноските?

Вирна брадичка, изтри сълзите и се обърна с хладен поглед към Грегор.

— И ние се радваме да те видим МакЛийн. Вярвам, че си пътувал приятно от Лондон до тук.

Той едва я погледна, но вниманието му си остана приковано към истинската му цел.

— Е, Рейвънскрофт? Имаш ли какво да кажеш в своя защита?

Рейвънскрофт отпусна протегнатата си ръка, лицето му посърна.

— Лорд МакЛийн, не разбирам какво имате предвид… как можете…

— Сядай, пале!

По-младият лорд се стегна и казва с ужасен глас.

— Извинете?

— Чу ме. Сядай и ме остави да помисля. Дойдох да видя какво може да се направи, за да ви отърва от тази бъркотия. За съжаление ти си обърнал каретата.

Лицето на Рейвънскрофт пламна.

— Това беше инцидент.

— Било е глупаво от твоя страна да продължиш в такова време. И да пришпорваш конете — Грегор изведнъж се обърна към Вениша. — Ще ми се да мисля, че поне на теб това ти е било ясно.

Вениша се стегна. Гневните искри в зелените очи Грегор я накараха да настръхне още повече.

— Не бях съгласна да пътуваме с такава опасна скорост. Също така исках да спрем, когато времето започна да се влошава.

— Това е истина — потвърди Рейвънскрофт. — Тя беше против.

Грегор повдигна веждата си.

— Значи не само си отвлякъл мис Оливие, но и не си се вслушал в мнението й, и си застрашил живота й.

Рейвънскрофт стисна ръце в юмруци. Вениша забеляза, че и тя е стиснала своите. Защо ли си беше мислила, че присъствието на Грегор ще помогне? Рейвънскрофт изломоти:

— Това не е нужно. Мис Оливие и аз нямаме никакви неприятности. Всъщност — почеса брадичката си, — справяме се чудесно.

Той хвърли умолителен поглед към Вениша. Тя беше потресена от отчаянието на Рейвънскрофт, въпреки че напълно го разбираше. Години наред бе ставала свидетел как само с един поглед на зелените си очи Грегор сразяваше непокорни слуги, майки опитващи да му натрапят дъщерите си и нахални търговци. Но нито веднъж, откакто бяха приятели не го бе усещала върху себе си. Сега, когато това се случи, не й хареса въобще. Неговото пренебрежение предизвика гордостта й, както и нещо горещо и непокорно, което се надигна в нея. Нещо, което не й позволи да отстъпи пред него и я накара да заяви.

— Наистина, Грегор, не разбирам откъде ти хрумна, да хукнеш да ни спасяваш. Ние сме добре. Точно говорихме колко е хубаво, че намерихме тази уютна странноприемница в това ужасно време — тя присви очи срещу Грегор. — Необичайно е да се види такава снежна буря през април, не мислиш ли?

Рейвънскрофт не усети обвинението в тона й и кимна бързо.

— Разбира се! Твърде необичайно е, иначе щях да планирам нещата по друг начин. — Спря и след това сковано добави. — Не че сега имаме нужда от помощ, нали, мис Оливие?

Грегор огледа раздърпаната Вениша, а по лицето му се изписа неверие и каза само:

— Така ли?

А подтекстът на краткия му въпрос беше — това е лъжа и ти много добре го знаеш. Вениша го разбра, но не се впечатли изобщо.

— Да — каза твърдо тя. Непоносим й беше начина, по който Грегор гледаше нея и Рейвънскрофт, сякаш бяха най-глупавите същества на земята.

Грегор се отнасяше с презрение към тези, които смяташе за „слабохарактерни или малодушни“, а Вениша не беше съгласна с това негово отношение. Но всеки от тях държеше на собственото си мнение по въпроса. Обаче нещата бяха различни в тази ситуация. Тя не можеше да понесе презрението, което видя в очите му, и си наложи да не показва слабост пред него, независимо какво ще й струва това. Въпреки, че глупавият план на Рейвънскрофт беше завършил катастрофално, карайки я да се моли някой да я спаси, проклета да е, ако допуснеше Грегор да го разбере.

— Изгубил си си времето като дойде тук — изсумтя тя. — Не мога да разбера за какво се безпокоиш.

Грегор разкопча дългото си палто, свали го и го хвърли върху един стол в ъгъла на стаята.

— Баща ти ме изпрати и ме помоли да се върна с теб възможно най-бързо.

— Но вината за всичко това е негова. Той насърчаваше Рейвънскрофт.

— Няма значение какво е направил баща ти, ти си тази, която е постъпила безразсъдно.

— О! — ядоса се Вениша. — Не съм направила нищо лошо!

— Не, тя не… — обади се Рейвънскрофт отново.

— Така ли? — каза Грегор, без да сваля очи от Вениша. — Не се ли качи ти доброволно в каретата с непознат мъж?

— Рейвънскрофт не е непознат!

Рейвънскрофт отвори уста, но Грегор го изпревари.

— Но ти едва го познаваш.

— Познавам го достатъчно добре — изсумтя Вениша.

Рейвънскрофт отпусна глава в ръцете си.

— Тогава ми кажи какво знаеш за него — каза Грегор. — Обясни ми тази ситуация и причините, поради които попаднахте на Северния път и обърнахте каретата.

Вениша изгледа Рейвънскрофт, който дори не погледна нагоре и пое дълбоко дъх.

— Не мисля, че е нужно да ти давам обяснения. Рейвънскрофт е приятен млад мъж, който ъ-ъ… е доста любезен — каза тя, опитвайки се да не си спомня, че преди по-малко от десет минути й се щеше този приятен млад мъж да е затрупан под една много дълбока пряспа. — Той се държеше като истински джентълмен откакто напуснахме Лондон.

Повече или по-малко.

Грегор повдигна вежди.

— Като изключим факта, че те отвлече…

— Аз щях да се оженя за нея! — каза Рейвънскрофт, въпреки че никой не го питаше.

— … и те излъга… — продължи Грегор.

— Казах й истината, след като пристигнахме тук.

— … и те е държал в плен, след като…

— Не е така — отрече Рейвънскрофт, а лицето му беше станало червено като жилетката, с която беше облечен. — Ако не беше този сняг, вече щяхме да сме женени и да пътуваме към континента!

Вениша отвори устата, а след това я затвори.

— Континентът? — изписка тя.

Грегор се усмихна.

— Мислех си, че познаваш… хм… джентълмена?

Вениша не му обърна внимание.

— Рейвънскрофт, какво означава това?

Той изгледа възмутено Грегор, преди да й отговори:

— Щях да ви кажа, но не бях сигурен точно кога трябва да… и помислих, че може би ще е по-добре просто да изчакам докато…

— О, всемогъщи Зевсе, просто изплюй камъчето — нетърпеливо каза Грегор. — Кажи, защо искаше да отпътуваш към континента навръх неочакваната си женитба.

Рейвънскрофт настръхна.

— Имам много причини.

— Кажи поне една.

— Може би харесвам Италия.

Грегор скръсти ръце на мощните си гърди и широките му рамене изпъкнаха. До него Рейвънскрофт изглеждаше дори още по-млад и по-хилав отколкото беше.

— Рейвънскрофт, защо на континента? — попита Вениша. — Вие не се опитвате да избягате заради дългове, нали?

— Не! Разбира се, че не!

— От нещо по-лошо от дългове дори — каза Грегор.

Рейвънскрофт се намръщи.

— Вижте, МакЛийн — извика той. — Милорд, знам, че не искахте да ме обидите, но…

— Хайде, хайде, пале, разбира се, че исках да те обидя.

Рейвънскрофт отвори устата, после я затвори.

— Искали сте да ме обидите? Защо?

— Ами считам те за непоносимо досаден, а това, което си направил с мис Оливие за егоистично. Изобщо не ме интересува дали ще се обидиш.

По-младият лорд клюмна, сякаш костите му щяха да се разпаднат всеки момент.

— О, разбирам.

Вениша тропна с крак.

— Рейвънскрофт! Не позволявайте на Грегор да ви унижава по този начин.

Бузите му пламнаха.

— Аз нищо не му позволявам. Просто се опитвам да разбера, това е.

— Той ви обижда. Ако бях на ваше място, щях да съм бясна.

— Смятам, че тя иска да ме извикаш на дуел. — В тихия глас на Грегор се долавяха весели нотки.

Вениша се завъртя към него.

— Нямах предвид такава лудост и ти го знаеш. Исках само да го накарам, да се защити.

— Това е без значение. Ако Рейвънскрофт ме извика на дуел, страхувам се, че ще трябва да се наредя на опашката и да си чакам реда.

Вениша се намръщи.

— Какво?

Рейвънскрофт изведнъж се оживи, преглътна и каза.

— Лорд МакЛийн! Може би трябва да обсъдим това някъде другаде…

— Не — заяви Вениша и погледна с присвити очи Рейвънскрофт. — Има ли нещо, което не сте ми казал?

— Да… не… всъщност нещо съвсем незначително, ако трябва да бъда точен.

— Какво е то?

Рейвънскрофт изтръпна.

— Вениша, недейте…

Грегор се ухили, придърпа един стол в средата на стаята, седна и преметна крак върху коляното си.

— Продължавайте — подкани го той.

Вениша сложи ръце на кръста.

— Нищо няма да ти стане ако помогнеш мъничко!

— Рискувах да си строша врата, яздейки до тук в това време, точно за да помогна, но ти ме информира, че не съм нужен — той сви рамене. — Така че поне мога да се позабавлявам.

— Това не е причина да усложняваш още повече нещата.

— Извинявай, но кажи ми, моля те — каза Грегор с онази неустоима полуусмивка, която караше стомаха й да се присвива, — как бих могъл да усложня нещата още повече?

Вениша мразеше, когато Грегор бе прав. Тя се принуди да се обърне към Рейвънскрофт.

— Най-добре е да приключите с това. Лорд МакЛийн няма да си тръгне докато не разкажете всичко.

Рейвънскрофт изгледа възмутено Грегор, който вдигна ръце и каза през смях:

— Не ме гледай така, не съм аз този, който предизвиква всеки срещнат на дуел.

Вениша се стараеше да не обръща внимание на Грегор, но не беше никак лесно, тъй като той се беше облегнал небрежно на стола, и бе протегнал крака, което пречеше на предвижването из стаята. С мокрите си дрехи, черната коса леко начупена от влагата и зелените очи, в които проблясваха весели пламъчета, той беше просто неустоим. Дори и белега на лявата му буза изглеждаше привлекателен, някак загадъчен и заплашителен.

— Е, Рейвънскрофт? — смръщи вежди Грегор. — Ще кажеш ли на госпожица Вениша в какво положение си? Или да го направя аз?

— О, аз ще й кажа — каза Рейвънскрофт с такъв тон, че Вениша изгуби търпение. — Преди всичко, госпожице Оливие, трябва да разберете, че въпреки всичко, аз съм тук, защото ви обичам лудо.

— И — подсказа Грегор.

— Налага се да напусна страната, защото трябваше да се явя на дуел.

Вениша премигна.

— Моля?

Той въздъхна, рамене му увиснаха под подплънките.

— Това, което се случи… то не беше по моя вина. Миналата седмица, лорд Ълстър и аз играехме карти в клуба. Той ме обвини, че мамя, и аз…

— А ти мамеше ли? — попита Грегор.

— Не — каза рязко Рейвънскрофт. — Изпуснах карта на пода, наведох се да я взема, без да се замисля, и тогава Ълстър… той ме обвини, че не играя честно!

Грегор вдигна вежди.

— По време на играта, си взел карта от пода?

— Е, да. Бях я изпуснал, без да забележа. Знам, че не трябваше да я вземем, но беше дама, а и толкова ми трябваше… Това не означава, че съм мамил, може би…

— По дяволите — Грегор развеселен погледна Вениша. — Наистина ли искаш да се омъжиш за този глупак?

Рейвънскрофт сви юмруци, а лицето му стана тъмно червено.

Вениша не го погледна.

— Никога не съм казвала, че искам да се омъжвам. Казах само, че Рейвънскрофт е джентълмен. Или поне така си мислех.

— Толкова е забавно да го наблюдаваш — замислено каза Грегор, гледайки Рейвънскрофт. — Все едно да имаш домашен любимец маймунка.

— Милорд! — Рейвънскрофт пристъпи напред, с пламнали от гняв очи.

— Сядай — отегчено каза Грегор.

— Милорд, не мога да ви позволя да…

— Сядай! — Този път гласът на Грегор прогърмя, а очите му бяха като бушуващо тъмно зелено море.

Навън, отекна силен гръм.

Рейвънскрофт се тръшна на стола, с шокирано изражение.

Сърцето на Вениша щеше да изхвръкне от гърдите й. Грегор рядко се ядосваше. За всичките години на приятелството им, тя можеше да изброи на пръстите на едната си ръка случаите, в които го бе виждала да губи самообладание.

А сега той беше ядосан на нея. Не бе и помисляла, че може да й се случи и затова бе изумена от силата, с която я разтърси гнева му.

Това е просто Грегор, каза си тя, опитвайки се успокои сърцето си. И го познавам отдавна. Само че този път това не бе достатъчно да я успокои.

Тя стисна ръце.

— Рейвънскрофт, моля продължете с историята си. Ълстър ви е обвинил в измама и…

— Нямах избор. Трябваше да го извикам на дуел.

— Кой спечели? — попита Вениша.

Младият лорд прехапа устни и съвсем тихо каза:

— Никой.

Вениша се наведе напред.

— Моля?

Той прочисти гърлото си.

— Казах никой. Ние… ние все още не сме се срещнали.

Вениша се замисли.

— Кога се случи това?

— Преди три дни.

Преди три дни. Точно преди да я отвлече…

Тя впери очи в него.

— Ето защо искате да отидете на континента.

Потреперването на Рейвънскрофт бе последвано от тихия смях на Грегор.

— Виждаш ли, любов моя? — попита спокойно Грегор, въпреки напрежението, което го изпълваше. — Отървах те не само от нежелан брак, но и от суров живот на континента, като съпруга на изгнаник.

Гняв обхвана Вениша.

— Нека изясним нещата Рейвънскрофт. Не само ме подмамихте да ви придружавам като твърдяхте, че майка ми е болна, но и сте планирал да ме вземете със себе си на континента, за да живеем като бегълци?

— Е… да. Мислех, че ще ви хареса.

Тя избухна.

— Мислехте си, че ще се съглася с подобно нещо? Да живея от държава в държава без никога да се върна в Англия.

— Ние щяхме да се върнем!

— Кога?

— След като Ълстър бъде убеден да се откаже обвиненията си.

— И как смятахте, да постигнете това?

— Аз… аз мислех, че баща ви може би…

— Мислехте, че баща ми ще се застъпи за вас и ще измоли завръщането ви в Англия?

— Баща ви ме харесва!

— И майка ми също. Но те нямаше да живеят с вас на континента, нали?

— Не — каза обидено Рейвънскрофт. — Но мисля, че не биха отказали да помогнат на зет си.

— Едва ли щяха да предположат, че единият от нас е беглец. Всъщност, убедена съм, че биха приели, че да се криеш от стражарите и да се регистрираш в странноприемниците с измислени имена е истинско приключение. Колкото и да обичам родителите си, никой не може да ме убеди, че притежават и зрънце здрав разум. Аз обаче бих искала бързо да приключа с това недоразумение.

Рейвънскрофт скочи от стола.

— Вен… госпожице Оливие, наистина, аз не предполагах, че няма да одобрите. Чувал съм, че в Италия е красиво. Имало вили, магазини и всякакви развлечения.

— И как, кажете ми, моля, как щяхме да си позволим тези вили, магазини и развлечения?

Рейвънскрофт се огледа отчаяно из стаята, но срещна само развеселените очи на Грегор и възмутения поглед на Вениша.

— Какви бяха тези вашите прекрасни планове? Случайно сетихте ли се да купите къща — продължи Вениша.

— О, не, всъщност не разполагам с необходимите средства — и виждайки изражението на Вениша побърза да добави: — Но съм сигурен, че все някак щяхме да се справим.

— Не знам защо, но мисля, че сте впуснал в това съвсем неподготвен — спокойно каза Вениша.

Рейвънскрофт я погледна с облекчение, но Грегор добре я познаваше.

Приличаше на разгневена богиня — роклята й беше мръсна и измачкана; косата й — като сплъстен облак около лицето й. Но в сивите й очи проблясваха сребърни искри, а гладка й кожа беше порозовяла от гняв. Грегор се чувстваше така сякаш е преминал през ада тази сутрин. Изчезването на Вениша го беше накарало да стигне до едно твърде тревожно заключение — той се нуждаеше от нея. Възможността никога повече да не я види или дори само да изгуби прекрасните взаимоотношения, които имаха, възпламени яростта му както нищо друго досега.

Часовете, които последваха бяха още по-ужасяващи. Представяше си я сама, разстроена и изплашена. Тогава попадна на затрупаните от снега останки от колелото на каретата. За момент застина, твърде шокиран, за да може да осъзнае гледката на разпръснатите отломки и това, което биха могли да означават. Такъв вледеняващ ужас не бе изпитвал никога в живота си.

Макар да беше инстинктивно, чувството го връхлетя неочаквано и всеобхватно. Като насън измина пътя до странноприемницата и откри Вениша жива и здрава, сгушена в уютната, топла стая, с блестящи очи сякаш се наслаждаваше на „разходката“ с Рейвънскрофт. Непознато чувство се разгоря в гърдите на Грегор. Той се опита да го потисне, но то беше на път да го извади от равновесие отново.

По някаква причина, гнева на Вениша към Рейвънскрофт успя да го успокои. Тя беше прекрасна. Усмихвайки се на себе си, Грегор се облегна назад и зачака.

Рейвънскрофт, винаги готов да приеме, че нещата се развиват в негова полза, кимна и хвана ръцете на Вениша.

— Аз не съм от лекомислените хора, които предприемат нещо, без да помислят. Разбира се, че имам план, в който съм взел под внимание всяка възможна неприятност.

Вениша отмести поглед от Рейвънскрофт към прозореца, навън, където снегът продължаваше да се сипе, и попита:

— Наистина ли?

Грегор стисна устни, за да не се разсмее.

Рейвънскрофт стисна ръцете й още по-силно.

— Всъщност, скъпа, след като се оженим, ние щяхме да отидем в Италия през Франция.

— Как? Това сигурно струва скъпо.

— Не е нужно да тормозите красивата си главица с това. Имам известна сума, с която щях да платя пътуването.

— И щяхме да пътуваме в първа класа предполагам?

Той изглеждаше малко притеснен, но продължи да се усмихва.

— Е не точно в първа класа, но…

Грегор се закашля.

Рейвънскрофт и Вениша се обърнаха към него.

— Знам нещичко за пътуването до Франция. С колко пари разполагаш?

Рейвънскрофт почервеня още повече.

— С достатъчно.

— Повече от двайсет паунда? — попита Грегор внимателно.

Рейвънскрофт замръзна за миг, след което кимна.

— Разбира се.

Палето едва ли има и десет, ако въобще има някакви пари, помисли Грегор, но реши да покаже малко снизхождение.

— Ако предположим, че имаш двадесет паунда, ще можеш да прекосиш Канала доста комфортно. Ще получиш лична каюта и храна, а багажа, конете и каретата ти ще бъдат натоварени и разтоварени.

След многозначителна пауза, Рейвънскрофт попита:

— Ами ако имам по-малко?

— Ако имаш десет, можеш да наемеш каюта, но трябва сам да се погрижиш за храната и вещите си. Разбира се, тъй като не си информирал госпожица Оливие за бягството, предполагам, че тя няма много багаж.

— Почти никакъв — възмутено каза тя. — Рейвънскрофт, по изражението ви мога да предположа, че пътуването се оказва доста по-скъпо отколкото сте си мислел. Проверихте ли въобще, преди да предприемете това безумно бягство към Италия?

Рейвънскрофт се засегна.

— Да, проверих всичко. Хората казаха, че животът там е изключително евтин…

— Това е добре, но вие нямате пари дори за пътуването до там. Как щяхме да живеем, след като пристигнем? Мислехте да помолите родителите ми за помощ, ли? Вие не знаете дори какви са техните възможности, а те винаги се живели едва свързвайки двата края.

— Не, никога не бих молил за такова нещо! Мислех, след като пристигнем, да си намерим хубава малка къщичка с лозе. И след това… — Рейвънскрофт се изправи, а лицето му засия — след това щях да напиша книга!

Часовникът над камината тиктакаше шумно. Снегът навън тихо се сипеше.

Грегор заби нокти в дланите си, опитвайки се да не се разсмее.

Вениша го изгледа строго, за да му покаже, че не е заблудил никого, а след това се обърна към Рейвънскрофт.

— Искам да ви попитам нещо.

Той се наведе нетърпеливо.

— Питайте!

— Какво се предполагаше, че ще правя аз, докато вие работите по този ъ-ъ… роман.

— Мислех си да поддържате къщичката ни спретната и чиста, и може би да перете дрехите ни в едно ведро и да ги простирате да съхнат на слънце. — Той замечтано се усмихна. — Косата ви има прекрасен червен оттенък. Вижда се всеки път, когато я освети слънцето.

Грегор почти се задави. Червен оттенък? Откъде го измисли Рейвънскрофт? Въпреки че… светлината от огъня наистина танцуваше с червеникави отблясъци в кестенявата коса на Вениша. Странно, той никога досега не ги бе забелязал.

Вениша се наведе напред и погледна в лицето Рейвънскрофт.

— Мислехте, че ще ми е приятно да ви пера дрехите на ръка и да ги простирам да съхнат?

Усмивката му посърна.

— Мислех, че няма да имате нищо против да помагате, докато напиша книгата си.

— Като ви пера дрехите?

— И вашите. И на децата ни.

Тя затвори очи.

— Разбирам как се чувствате — каза той нетърпеливо. — Вие сте поразена. И аз се почувствах така, когато осъзнах какво трябва да направим. Да отидем в Италия, да напуснем обществото и да живеем обикновен живот. И може би — продължи той наивно, — след време, вие бихте могла да вземете няколко от местните деца, за ученици. Да им преподавате музика, английски език и други неща.

— Ученици — повтори Вениша. — Мислихте, че освен всичко останало ще стана и гувернантка?

— Само няколко ученика — каза той несигурно. — Не бих искал да се претоварвате.

Грегор почти започна да го съжалява.

— Вениша, винаги си казвала, че ти е приятно да помагаш на хората.

— МакЛийн, не казвай нито дума повече — каза тя, без да го поглежда, но ледения й тон беше достатъчно красноречив.

Грегор се намести по-удобно на стола, сложи ръце зад главата си и се облегна назад.

— Рейвънскрофт, виждам, че съм те подценил. Изненадан съм, че толкова добре си обмислил плана си. Извини ме, че те мислех, за прекалено безразсъден.

По-младият мъж засия.

— Разбирам, че на пръв поглед идеята ми изглежда лекомислена. И на мен така ми се струваше. Но след кратък размисъл…

— Без съмнение след няколко чаши портвайн — предположи Грегор.

— Да, защо? След четири, ако трябва да бъдем точни…

Вениша притисна пръсти към челото си.

— … разбрах, че точно Италия е мястото за нас. Сигурен съм, че ако съм там, музата ще ме озари и идеята ми да напиша роман ще се осъществи.

— Започнал ли си да пишеш този роман? — полюбопитства Грегор.

На Вениша й се прииска да замери Грегор с ботуша си. Той си го просеше, а горкият Рейвънскрофт беше толкова глупав, че нищо не забелязваше и охотно му отговаряше.

— Не, нищо не съм написал все още, но имам някои бележки. — Рейвънскрофт бръкна в джоба на сакото си и извади смачкан лист хартия, загледа се в него, и каза: — Измислил съм имената на двама от героите и съм решил да използвам пътуванията си из Италия за основа.

— Значи ще бъде образователна книга за историята на държавата. Отлично.

— Какво? О, не! Ще бъде криминална. Извършено е някакво убийство — все още не съм решил кой е убит или как — но един млад мъж е обвинен за престъплението. Разбира се, той е невинен, но трябва да го докаже или ще прекара живата си в затвора.

Грегор повдигна вежда.

— Ще опитам да отгатна… този млад човек… той е на твоята възраст, нали?

— Да, защо?

— С твоя ръст е и със същия цвят коса?

— Да! Как разбра?

— Късмет — каза Грегор, усмихвайки се широко.

— Всъщност, мисля, че ще успея да напиша романа за три години. Сигурен съм, че мога да го направя, ако имам достатъчно време.

— Което прекрасната мис Вениша ще ви даде, като ви стане домашна прислужница.

Рейвънскрофт изглеждаше ужасен.

— Никога не съм гледал на Вениша като на домашна прислужница.

— Радвам се да го чуя — каза Вениша сухо. — Аз и моите ръце ви благодарим.

Рейвънскрофт хвана ръката й и я повдигна към бузата си, а очите му бяха вперени в лицето й.

— Вениша, вие сте най-красивата жена на света, не само външно, но и душевно. Надявам се, да знаете, че никога не бих проявил неуважение към вас.

Досега Грегор се бе забавлявал с всяка дума излязла от устата на палето, но нескритото възхищение в очите му, когато притисна ръката на Вениша към бузата си, предизвика непозната и непоносимо остра болка в него.

Странното чувство за миг стопи веселото му настроение. Вместо да се обиди от неуважението и намеците на този глупак, Вениша въздъхна, а устните й се изкривиха в престорена усмивка. Тя протегна ръка и потупа нахалника по бузата.

— О, Рейвънскрофт, вие сте толкова млад.

Това едва ли можеше да се приеме за комплимент, но само насърчи глупака. Рейвънскрофт събра смелост да доближи ръката й до устните си и да целуне дланта й.

Грегор кипна.

— Вениша.

Вениша премигна срещу мрачното изражение на Грегор. Навъсен като буреносен облак, той гледаше надолу към нея, а погледа му се местеше ту към нея ту към ръката й, която Рейвънскрофт бе целунал почти благоговейно. Това беше неприлично, но цялата ситуация беше толкова далеч от благоприличието, че и се стори съвсем незначително. Рейвънскрофт се усмихна на Грегор, очевидно неосъзнал каква опасност е надвиснала над него.

— Тя е истински ангел, нали?

Бузите на Вениша пламнаха. Тя освободи ръката си от пръстите на Рейвънскрофт.

— Да, сега, след като всичко, което трябваше да се изясни, е изяснено, трябва да намерим изход от тази бъркотия.

— Най-накрая си призна, че това е бъркотия — рязко каза Грегор.

Погледът й се заби в него като кинжал.

— Няма да призная нищо друго, освен че обстоятелствата не са такива каквито бих искала да бъдат.

— Аз ще се оженя за вас — каза Рейвънскрофт. — Това е единствения изход.

— Не — каза тя твърдо. — Това е абсурдно.

— Но, госпожице Оливие, аз ви обичам с цялото си сърце!

— Рейвънскрофт — от тона на Грегор в стаята сякаш повя хлад.

Младият лорд го погледа разтревожено.

Това, което последва, нямаше обяснение. В един момент, Рейвънскрофт стоеше там. В следващия, отстъпваше към вратата, препъвайки се от бързане.

— Аз… току-що си спомних… ъъъ, че… имам важна среща! — той нервно подръпна коприненото си шалче.

— Тук? В тази странноприемница? — Вениша не си спомняше да е чувала нещо по-нелепо. Може би, с изключение на това, че тя би могла да му помогне да стане известен писател. — Как за бога е възможно да имате среща тук?

Но него вече го нямаше, чуха се само забързаните му стъпки и затръшването на входната врата. След миг, през прозореца можеше да се види как той закопчава палтото и се отправя към конюшнята, борейки се с вятъра.

Вениша го наблюдаваше.

— Това е много странно!

Грегор сви рамене и застана до нея.

— Той е глупак.

Вениша се обърна към Грегор.

— Какво ще правим?

— Той премина всякакви граници. Ще го вразумя.

Тя го изгледа подозрително. Бледото сияние на снега омекотяваше чертите й. Той я разглеждаше критично, опитвайки се да открие какво беше видял Рейвънскрофт в нея.

Вениша не беше класическа красавица. Фигурата й бе приятна и малко по-закръглена отколкото беше модерно. Ръцете й бяха прекрасни и заоблени, гърдите — пищни и налети, както и бедрата й. За щастие тя не беше дребна. В едно слабо тяло не би могла да се крие толкова страстна душа. Грегор трябваше да признае, че има нещо привлекателно в нея. Лицето й представляваше невероятна смесица от интелигентност, чувство за хумор и жизненост.

— Какво има? — попита тя, смръщвайки вежди. — Защо ме гледаш така?

— Просто се чудех какво вижда Рейвънскрофт у теб.

Бузите й пламнаха.

— Не напрягай много очите си.

— О, не бъди скромна. Виждам много възхитителни неща в теб.

Тя го изгледа подозрително, а той се засмя.

Най-красивото в нея, бяха очите й — светли, сребристосиви, обрамчени с дълги черни мигли. Кожата й бе свежа и нежна, но потъмняваше лесно и дори сега той можеше да открие няколко лунички по носа й. Устните й бяха плътни, а зъбите — бели и равни. Тъмнокестенявата й коса не беше нищо особено, с изключение на това, че дори при най-малката влажност във въздуха започваше да се къдри.

Той се усмихна, спомняйки си колко често я бе чувал да се оплаква от това, а на него му се струваше толкова чаровно. Сега като се замисли трябваше да признае, че тя наистина е много привлекателна. Предположи, че с годините просто е свикнал с нея и това не му правеше впечатление. Той ценеше приятелството й и не искаше да го загуби, още по-малко заради мимолетен флирт. Но нещо го привличаше непреодолимо към нея. Към плътните й устни, нежните й рамене, пищните й гърди. Обхвана го възбуда и той усети, че тръгва към нея.

Очите на Вениша се разшириха, а кожата й порозовя още повече.

— Грегор, какво…

Какво наистина му ставаше? Грегор спря, учуден от себе си. Какво, по дяволите, правеше? Първо тръгна да помага, което рядко му се случваше, а сега гледаше с желание жена, която знаеше, че не бива да докосва.

Грегор се обърна кръгом и взе палтото си.

— Съжалявам. Трябва да обмисля това положение — той облече палтото си като се опитваше да не среща погледа на Вениша. — Ще се присъединя към Рейвънскрофт в конюшнята да проверя как са конете.

Тя кимна с колебание. Погледът му се спря на лицето й, забеляза потъмнелите й очи и порозовялата кожа, както и начина, по който гърдите й изпълваха роклята.

— Ще се върна скоро — сопна се той, ядосан колкото на себе си, толкова и на нея, заради странната посока, в която бяха поели мислите му. — Поръчай вечеря. Рейвънскрофт и аз ще бъдем много изгладнели докато успеят да я сервират.

Грегор излезе навън в студа с чувство на дълбоко облекчение.