Карън Хоукинс
Шотландска стихия (3)

Глава 2

„Гордите мъже често мислят, че е грях да признаят грешките си, но същото се отнася и за гордите жени. Да, момичета, гордостта без усилие заличава тънката граница между мъжете и жените.“

Старицата Нора от езерото Лох Ломонд към трите си невръстни внучки в една мразовита нощ.

Осем мили южно от Лондон, лорд Рейвънскрофт се изправяше пред неоспоримия факт, че животът му бе съсипан. Той бе привлекателен, добре сложен и от добро потекло.

Въпреки това нито една от тези очевидни дадености, не му осигуряваше поканите и вниманието, които той си мислеше, че заслужава. Имаше препоръчителни писма от скъпата си майка, която се бе радвала на сравнително добър успех в обществото, преди да се омъжи за баща му. Но той бързо стигна до извода, че макар и считана за красавица навремето, откакто се бе омъжила, всички я бяха забравили, така че писмата й никак не му помогнаха.

Мистър Филкорд, когото той считаше за свой приятел предложи да го представи в дома на Лайд. За съжаление щедрото предложение направено под въздействието на голямото количество пунш на приема в Йорк не бе изпълнено. Всъщност, мистър Филкорд правеше всичко възможно да го избягва и да се държи така, сякаш никога не го бе срещал.

Обезсърчен, но не и победен, Рейвънскрофт отказа да се предаде и поднови стремежите си да бъде приет във висшето общество. Въпреки това, нещата не се подобряваха. Е, да, беше поканен на няколко събития, но не достатъчно представителни, за да го задоволят.

Бизнесът, с който се занимаваше, го бе направил мрачен и избухлив. Хората, които в началото на запознанството им се бяха държали любезно, сега го избягваха. Лорд Рейвънскрофт бе все по-решен да привлече вниманието към себе си, но положението му ставаше все по-неблагоприятно от ден на ден. Изглежда, че колкото по-дълго стоеше в Лондон, понасяше все повече обиди.

Някой явно бе решил, че той е безчувствен, неразумен, незначителен бездомник, което беше абсурдно. Той бе достатъчно умен, майка му го бе уверявала в това, мир на праха й. Бе сигурен, че има дом, тъй като вярваше, че е любимецът на Йорк. А колкото до значимостта му, семейството му произхождаше от Кървавия Джак Рейвънскрофт.

Още първият Рейвънскрофт е имал титла, въпреки че е бил разбойник. Това не бе за пренебрегване! За съжаление, когато ти лепнат петно, то трудно се изтрива; само огромно богатство би могло да промени представата, която обществото си бе изградило за него. Така че, отчаян и нямащ какво да губи, Рейвънскрофт започна да играе на комар. За съжаление размера на състоянието му, не му позволяваше да залага прекалено много и в период от една седмица той успя да загуби повечето от това, което бе наследил от благословената си майка.

Макар и да не бе мъж с огромен интелект, не му отне много да разбере, че е направил грешка, която няма как да поправи. Затова и накрая разбра, че му е останал само един изход: да се омъжи за богата наследница.

Разбира се, при условие че Рейвънскрофт не бе приет в обществото, той не бе срещал никакви наследници. Познаваше бегло само една благородна дама, госпожица Вениша Оливие, дъщерята на единствения приятел на Рейвънскрофт. Бе чул отнякъде, че бащата на Вениша е заявил, че дори и да не е много богат, има намерение да й даде голяма зестра, факт, който Рейвънскрофт си спомни едва наскоро.

Една зестра с подобаващ размер, в добавка към представителна съпруга, биха му помогнали да се почувства на мястото си. Горделиво си представяше купчината покани сутрин на закуска и Вениша, гледаща го с любов от другата страна на масата, планирайки ангажиментите им.

„Това е истинска любов“, помисли си Рейвънскрофт, гледайки към любимата си, която бе облечена от глава до пети в кожи, с малко боне върху къдриците и плътно одеяло покриващо скута й, докато каретата ги отвеждаше по пътя.

Но дори и на Рейвънскрофт, който беше безнадеждно влюбен, въпреки че се нуждаеше от парите й, не убягна, че сивите й очи го гледаха единствено с раздразнение.

— Рейвънскрофт, кога ще спрем? Отдавна трябваше да помолите кочияша да се огледа за странноприемница край пътя.

— Ще спрем скоро. Обещавам ви.

— Така казахте и преди половин час.

Рейвънскрофт си отвори устата да каже нещо, но проблясъкът на брошката й прикова погледа му. Тя искреше заплашително на яката на дългото й палто. Той несъзнателно потърка ръка и каза тъжно:

— Ще помоля кочияша да намали, но се страхувам да не заседнем в снега.

Тя го погледна с недоверие.

Той си беше представял, че пътуването ще мине в смях и спомени от миналото. Нито веднъж не си бе помислил, че тя ще се държи толкова подозрително.

Каретата рязко подскочи и Рейвънскрофт едва се задържа на седалката, за да не се приземи в скута на Вениша.

— Движим се прекалено бързо — заяви тя, взирайки си в него — Ако не направите нещо по въпроса, аз ще се намеся.

— Трябва да напреднем колкото се може повече, преди снегът да натрупа. Не би ви харесало да прекарате нощта в странноприемница. Ами ако майка ви се влоши през нощта. Тогава ще ви се иска да сме избързали.

— За трети път намеквате, че майка ми може би умира.

По дяволите, трябваше да й каже, че майка й умира, вместо че е само болна. Вениша би била много по-отстъпчива, но пък от друга страна, едно предложение за брак би било много неуместно в такъв момент.

— Майка ви е доста деликатна, затова и се тревожа.

— Майка ми? Деликатна?

Рейвънскрофт не беше сигурен, но думите й прозвучаха така, сякаш любимата му изсумтя.

— Майка ми е достатъчно жилава, но както и да е, това сега е без значение. Почукайте и кажете на кочияша да намали.

Той я погледна навъсено, докато ръката й се стрелна към брошката.

— О, много добре, но мисля, че прекалявате.

Той почука по покрива, за да предупреди кочияша, после си подаде главата през прозореца, за да се разберат, но вятъра заглуши гласовете им.

Вениша потрепери, когато студения въздух нахлу в каретата. През целия си живот, можеше да се сети само за един случай, в който бе валяло сняг през април и това се бе случило заради Грегор. Тя се намръщи чудейки се дали отново не бе виновен той. Беше възможно, но само ако той се ядосаше прекалено много, което се случваше рядко. Като изключим брат му Александър, Грегор беше най-добре контролиращият се МакЛийн.

Със сигурност бурята бе неочаквана. Тя отново насочи вниманието си към Рейвънскрофт, който изглежда водеше някакъв спор с кочияша. Накрая той се прибра в каретата, спускайки кожената завеса на мястото й, с почервеняло от вятъра лице.

— Направих каквото пожелахте.

Чу се силно „Хии“, и каретата запрепуска по-бързо от преди.

— Не казахте на кочияша да намали, а да се движи по-бързо — обвини го Вениша.

Рейвънскрофт бе твърде зает да се задържи на мястото си, за да й отговори.

Вениша с раздразнение се изправи и рязко потропа по покрива на каретата.

В отговор се чу почукване и кочияшът намали, копелетата се завъртяха напред-назад, преди да си възвърнат контрола.

— Вениша, какво правите? — изхленчи Рейвънскрофт.

— Уверявам се, че ще стигнем благополучно до къщата на баба.

— Но, ние трябва да побързаме! Не можем да се влачим с това темпо. — Той заби юмрука си в покрива на каретата и чу почукване в отговор.

Каретата продължи да се движи с умерен ход.

— Виждате ли? И кочияшът мисли, че това е лоша идея. Трябва да запазим тази скорост и…

Рейвънскрофт заблъска яростно по покрива. Каретата се стрелна напред, залепяйки и двамата по местата им. Тя сякаш полетя във въздуха, преди да се приземи с трясък на пътя продължавайки бесния си ход.

— Вие сте полудял! Какво, за бога става с вас?

Рейвънскрофт потъна на мястото си с брадичка забита в гърдите, здраво стиснал коженият ремък. Изглеждаше блед и облян в пот въпреки студа.

Вениша изобщо не го съжали. Сигурно можеше да опита да скочи от каретата. Отдръпна кожената завеса и погледна към падащия сняг. Едва различи прелитащите край тях дървета, каменна ограда и един малък хан. Най-вероятно щеше да си счупи врата, ако опиташе да скочи. Нямаше избор, трябваше да остане с Рейвънскрофт и неговото все по-странно поведение.

— Рейвънскрофт, моля ви. Нека просто спрем за момент, да изпием по едни горещ чай някъде и да поговорим като възрастни хора.

Каретата се залюля на една страна, килна се лудо и изведнъж целия свят се завъртя. Вениша сграбчи Рейвънскрофт, който се блъсна във вратата на каретата. Висяха там известно време притиснати към затворената врата, докато в един момент нещо се счупи с трясък и вече нямаше нищо друго, освен белота и леден вятър.

 

 

Грегор подхвърли монета в мръсната ръка на съдържателя на странноприемницата.

— Кога ги видя?

Съдържателят завъртя златната монета между дебелите си пръсти, а сърцето му заби малко по-бързо. Изведнъж не му се струваше чак толкова глупаво да стои в снега и да дава обяснения.

— Преди около час, не повече.

Грегор се усмихна мрачно. Наваксваше.

Съдържателят поклати глава.

— Каретата прелетя от тук, сякаш всички демони на ада бяха по петите им. Всички очаквахме да се преобърне, летейки с тази скорост по пътя.

— Не спря ли?

— Не тук, но ако трябва да се обзаложа, мисля, че по-скоро биха спрели в „Белия лебед“ в Тотингам. Там има достатъчно място за конете.

Грегор се метна отново на коня си.

— Благодаря ти за информацията, добри човече.

Съдържателят кимна проследявайки с поглед как Грегор препусна по пътя доста неразумно, предвид времето. Мрачният вид на този мъж не вещаеше нищо добро за пътниците в каретата и за момент той ги съжали. Но допира на златната монета в джоба му скоро отведе мислите му в друга посока. С широка усмивка той повика жена си, за да й покаже съкровището си.

 

 

Вениша лежеше по гръб взираща се в падащия сняг докато мокрите снежинки се топяха по лицето й. Тя определено замръзваше благодарение на снега, който буквално я затрупваше. Тя вдървено помръдна крайниците си и облекчено въздъхна, когато усети единствено тъпа болка в главата си и леко схващане в долната част на гърба си.

— Мис Оливие?

Вениша извърна глава и видя Рейвънскрофт да изтръсква снега от ушите си. Зад него съзря каретата преобърната в канавката, а едното и колело бе строшено на хиляди парчета. Вратата, от която бяха излетели с Рейвънскрофт, я нямаше, през празната й рамка нахлуваше мръсен сняг.

— Мис Оливие, Вениша, ранена ли сте? Да не би… — Рейвънскрофт звучеше напрегнато, докато се опитваше да надвика вихрушката.

Тя му позволи да й помогне, докато с усилие се изправяше на краката си.

— Аз съм добре. Но конете как са? Как са те?

Рейвънскрофт й хвърли мрачен поглед.

— Както можеше и да се очаква.

— Да-а — каза конярят приближавайки се. — Бяха в чудесна форма, докато той не ме накара да ги пришпоря.

Търпението на Вениша преля чашата.

— Съгласна съм, трябва да бъде застрелян, задето бързаше толкова. Рейвънскрофт, вижте какво причини нетърпението ви…

Тя за миг погледна спътника си и се намръщи. Тънка струйка кръв се спускаше по челото му и изчезваше в яката на палтото му.

— Вие кървите.

Рейвънскрофт докосна с пръсти челото си и се взря в червените петна. Пребледня, очите му се подбелиха и той припадна с лице към снега.

Вениша го погледна с отвращение.

— Чудесно. И каретата и Рейвънскрофт са извън строя.

Тя погледна кочияша.

— Нека поне го обърнем, за да може да диша.

— Щом казвате, мис — съгласи се неохотно кочияша.

Снежната вихрушка се усили, докато те стояха край пътя.

— Освободете един от конете, моля. Ще яздя до странноприемницата, която подминахме преди миля.

Кочияшът зяпна глупаво.

— Но вие сте жена, а и тук няма подходящо седло.

Вениша се уви в дългото си палто.

— Мога да се справя с всякакъв кон, с или без седло. Хайде, трябва да побързаме.

— Много добре, мис. Щом казвате.

Той се обърна към конете, но спря и отново погледна към Рейвънскрофт.

— Мислите ли, че негова светлост е мъртъв?

— За бога, не! Той просто е… — Глупак, тъпак, идиот, нямаше думи. — Той е добре. Остани с него, докато се върна.

Усещайки желязната нотка в гласа на Вениша, кочияшът изпълни това, което му бе наредено. И Вениша потегли да потърси помощ.

 

 

— Да, видяхме ги — мъжът се залюля на пети взирайки се през снега към Грегор. — Прелетяха от тук преди около двайсетина минути.

— Не спряха ли да сменят конете? — Грегор измъкна монета от джоба си.

— Не, макар, че трябваше. Впрягът изглеждаше изтощен. — Кочияшът подаде юздите на един едър жребец на Грегор.

Той се метна на току-що оседлания кон.

— Грижете се за коня ми, ще се върна за него до ден или два.

— Ще го направя, милорд, как няма да го направя.

— Благодаря ти. Конят ми изглежда добър.

— Със златно сърце и здрав като бик. Не е бърз, но ще ви преведе през бурята без проблем.

— Чудесно — Грегор подхвърли монетата към коняря, чийто очи светнаха от изненада, когато осъзна, че тя е златна.

— Бог да ви поживи, милорд.

Но се оказа, че говори на снега. Грегор вече, препускаше устремен през вятъра и снега със стисната челюст. Конярят потупа изтощеният кон на Грегор.

— Не знам кого преследва, но се радвам, че не преследва мен.

Вятърът развяваше полите и палтото на Вениша и проникваше през ръкавиците й. Снегът падаше на огромни парцали и тя едва виждаше пътя. Джейкъбс тръсна огромната си глава, запращайки сняг към Вениша, който се разтопи по лицето й. Ако това време наистина беше причинено от Грегор, с него се случваше нещо лошо. Той й беше скъп приятел. Ако му се случеше нещастие, тя трябваше да е до него. Това беше още една причина да търси бърз изход от бъркотията, без да брои и притеснението за майка си.

Баща й наистина бе изкарал положението на майка й безнадеждно. Но според него целият живот бе ужасен.

Вениша понякога си мечтаеше родителите й да не драматизират непрекъснато. Слава богу, Грегор не им обръщаше внимание и това й помагаше да гледа по-трезво на нещата.

Тя се усмихна леко и потупа шията на Джейкъбс.

— Грегор има остър ум. За съжаление той по-често реже, отколкото гъделичка.