Карън Хоукинс
Шотландска стихия (22)

Глава 21

„Деца! Вие не можете да плените любовта! Но любовта ще ви плени — може би, а може би не!“

Старицата Нора от езерото Лох Ломонд към трите си невръстни внучки в една мразовита нощ.

Грегор се огледа наоколо.

— Така изглежда. И ще останем тук, докато не приключим тази дискусия.

— Това не е дискусия. Това си е спор. Ти си напълно…

— Неустоим? Убийствено красив? Прав? — Той се усмихна мрачно. — Въпреки че не си съгласна с всичко, което казах, трябва да признаеш, че в думите ми има смисъл.

— Грегор, не можем да останем тук. Ескуайърът и мисис Блум бяха доста ядосани. Тази ситуация…

— Която ти сама ни докара.

— Не, не съм!

— А не бе ли ти тази, която окуражи мис Плат да напусне работата си при мисис Блум?

— Мисис Блум има труден характер.

— Също и мис Плат. Струва ми се, че са създадени една за друга.

На Вениша й се искаше килера да бе по-голям, защото й се налагаше да извие глава колкото е възможно по-назад, за да срещне погледа на Грегор.

— Може и да си прав. Но не аз окуражих мис Хигънботъм да избяга от баща си!

— Не? Не показа ли съчувствие, не я ли насърчи да се самосъжалява, вместо първо да събереш малко повече информация?

— Сър Хенри й подхожда идеално.

— Може и да си права, но това не е наша работа. Ескуайърът не е глупав мъж. Той иска най-доброто за дъщеря си…

— Той искаше да я отведе в Лондон, далеч от този мъж…

— Когото тя се опитваше да убеди да избяга с нея. Замисляла ли си се, че той просто иска да предпази дъщеря си от това тя да се компрометира. Той може би е възнамерявал да позволи на сър Хенри да посещава и дори да ухажва дъщеря му, когато отидат в Лондон, но в по-официална и безопасна обстановка?

Вениша въобще не бе помислила за това.

— Какво те кара да мислиш така?

— Защото ескуайъра обяви на всеослушание къде ще заведе дъщеря си. Той дори е написал бележка на сър Хенри, и по тази причина, когато намерихме човека, той вече бързаше за Лондон.

— Не би могъл да си сигурен.

— Сигурен съм, че ескуайърът, въпреки грубите си методи, има добро сърце. Той със сигурност го доказа в усилието си да помогне на всички ни да напуснем хана.

Това беше истина. Вениша прехапа устни.

— Ами Рейвънскрофт?

— По дяволите, Вениша! Спри да се опитваш да оправиш целия свят!

— Грегор, не разбираш ли? Това мога — да оправям нещата. Такава съм. — Тя срещна погледа му. Очите й плувнаха в сълзи, когато прошепна. — Ако ме обичаше, щеше да го разбереш.

Той разбираше. Тя беше научена да се грижи за другите, както него го бяха научили да се контролира и никога да не очаква нищо. Тя беше права, най-сетне го призна пред себе си. Нямаше право да очаква от нея да се откаже от нещо, което очевидно означаваше толкова много за нея.

Отвъд вратата на килера, сякаш се бяха изсипали всички демони от ада. Ескуайъра крещеше, дъщеря му хлипаше, Мисис Блум врещеше, Мис Плат дърдореше, бабата на Вениша искаше главата на Рейвънскрофт на поднос, докато младият глупак настояваше някой да преброи сумата, за да докаже, че казва истината.

Вениша присви очи и изтри сълзите си.

— Нямам какво повече да кажа, не мога да остана тук Грегор, трябва да отида там и да помогна да намерим решение на всичко това.

Тя сложи ръка на дръжката на вратата.

Ръката на Грегор се сключи около нейната. В този момент, в топлината на преплетените им пръсти, той разбра какво трябва да направи. Осъзна го толкова кристално ясно, че се усмихна в отговор.

— Идвам с теб.

Тя погледна към ръката му, която топло обгръщаше нейната.

— Защо?

— Защото те обичам и те разбирам.

Сърцето на Вениша щеше да се пръсне.

— Ти…

— Обичам те!

— Наистина ли? — попита задъхано тя.

Той я целуна. Повдигна я от земята твърдо и властно и завладя устните й. С тази целувка й казваше, че са създадени един за друг и ще си принадлежат завинаги. Вениша отвърна на целувката му, обхваната от същата страст, както всеки път.

Беше му неимоверно трудно да си възвърне контрола и да я пусне на земята.

— Какво казваше? — попита я дрезгаво.

Тя се олюля срещу него, устните и бяха разтворени, а очите и блестяха от страст.

— Не си спомням.

Той се разсмя гръмко точно когато врявата отвън се усили. После хвърли поглед към вратата.

— Предполагам, че искаш да отидеш там.

Това не беше въпрос, така че тя не му отговори.

— Много добре, ще им отделим пет минути.

— Само пет?

— Да, можеш да споделиш с тях мнението си как да решат проблемите си. Но, Вениша, разбери, че те трябва да го направят сами. Не можеш да бъдеш отговорна за всички, точно както и аз не мога да се преструвам, че не съм отговорен за теб.

Това изглеждаше справедливо. Тя кимна.

— Пет минути — обещавам!

— Добре — ухили се той, — защото няма да издържа и миг повече, без да те докосна и не отговарям за последствията ако се забавиш.

— Пет минути тогава — изкикоти се тя в отговор.

Той отвори вратата отстъпвайки встрани и се поклони.

— След теб, любов моя.

Той я последва по коридора.

Ако шумът се бе чувал силно докато бяха в килера, то навън бе още по-зле. Ескуайъра и дъщеря му си крещяха един на друг във вестибюла, а сър Хенри се опитваше безуспешно да се намеси. Мис Плат и Мисис Блум, застанали една срещу друга, се обвиняваха взаимно в безчувственост и егоизъм. Виола се мъчеше да защити Рейвънскрофт от старата вдовица, която се опитваше да строши пищялите му с бастуна си. Тримата братя на Грегор стояха на стълбите и наблюдаваха цялата врява с безкрайно удивление.

Дугъл срещна погледа на Грегор и му намигна, а той се ухили, когато видя Вениша да се насочва към центъра на бъркотията.

Щом я видяха всички млъкнаха за миг, а после се втурнаха да обясняват, всеки собствената си версия на историята.

— Вениша! — Мис Плат избута Рейвънскрофт настрани. — Мисис Блум ме обвинява, че съм една безсрамна флиртаджийка. Флиртаджийка?! Можете ли да си представите?

— Ха! — отвърна разярената мисис Блум. — Ти си много по-лоша от това! И то след като аз ти намерих работа като шивачка, за да платиш излизането на безполезния ти брат от затвора. Така ли ми се отплащаш затова, че се опитах да ти помогна? Ти си една неблагодарница.

Рейвънскрофт се наклони към нея със зачервено лице.

— Вениша, вашата баба твърди, че съм я измамил с два пенса! Кажете й, че никога не бих направил подобно нещо!

— Чух, за онзи Ълстър, който ви чака, за да ви изкорми в секундата, в която се върнете в града. Него също сте го измамили, нали?

— Вениша — възкликна майка й, навеждайки се напред. — Къде беше? Отидох до стаята ти, но там нямаше никой и…

С насълзени сини очи, мис Хигънботъм се втурна напред и се вкопчи в ръката на Вениша.

— Трябва да обясниш на баща ми, че няма да отида в Лондон, без значение какво казва той! Аз няма да оставя моя любим Хенри.

— Кой ти е дал разрешение да се обръщаш към сър Хенри с неговото кръщелно име? — прогърмя гласът на ескуайъра.

— Не смейте да й крещите! — Изръмжа сър Хенри и възмутено изпъна гръб.

Вениша пое дълбоко дъх.

— Моля всички ви за внимание! Имам само пет минути, затова трябва да побързам.

— Пет минути? — Баба й смръщи сбръчканите си вежди — Защо пет?

— Защото са напълно достатъчно — отвърна Грегор. — Вениша, имаш ли нужда от помощ?

Тя го дари с благодарна усмивка.

— Не, не мисля. Смятам да започна с мис Хигънботъм.

Което беше добър избор, предвид, че мис Хигънботъм беше стиснала здраво ръката на Вениша.

— Татко е толкова лош! — каза емоционалната млада дама с разтреперан глас. — Той каза, че трябва да отида в Лондон и че не мога да се виждам Хенри!

Вениша погледна към ескуайъра.

— Сър, знам, че нямам право да се бъркам, но на мен ми се струва, че ако напълно прекъснете контактите между дъщеря си и сър Хенри, ще увеличите желанието й да го вижда още повече.

Ескуайърът се намръщи.

— Никога не съм казвал, че той не може да я посещава. Не се опитвам да я откъсна от света! Но искам тя да изкара поне един сезон, преди да започне да взема подобни решения.

— Само един сезон? — попита Вениша.

Сър Хенри го погледна с очакване.

— Но това ще продължи с месеци — начумери се Елизабет.

— Да — съгласи се Вениша — Все пак ще си струва, ако баща ви позволи на сър Хенри да ви посещава, докато сте в Лондон. — Тя погледна към ескуайъра — Ако Елизабет се съгласи да изкара цял сезон и се включи в него както подобава и не прави повече сцени и обещае да не се вижда със сър Хенри, освен с вашето одобрение…

— Вениша — възкликна Елизабет — Аз не мога да направя всичко това.

— Да можеш — отговори сър Хенри, отправяйки прочувствен поглед към своята любима. — Бих те чакал и сто години. Какво значение има един сезон, особено ако ще мога да те виждам.

— Е? — Вениша се обърна въпросително към ескуайъра.

— Предполагам, че може — отговори мистър Хигънботъм. — Но сър Хенри няма да отседне в нашата къща докато е в Лондон!

— Това не е необходимо — сковано отвърна достойният джентълмен. — Аз притежавам собствена къща в Мейфеър.

— Наистина ли? — ескуайърът изглеждаше впечатлен.

— Хенри има къщи в Лондон, Брайтън, Бат и Йорк нали Хенри? — попита Елизабет.

— Всъщност притежавам две в Бат, и двете в отлично състояние за отдаване под наем.

Ескуайъра погледна сър Хенри така сякаш го виждаше за първи път.

— Аз мислех, че сте фермер.

Сър Хенри му отправи скромна усмивка.

— Аз наистина съм, сър. Фермер — джентълмен.

Грегор се ухили, а гордостта му от Вениша нарасна.

— Така — обърна се Вениша към Рейвънскрофт. — Според мен дължите на баба ми два пенса.

— Не е вярно! — развика се той. — Аз си ги спечелих честно и…

Бастуна на баба й го удари през пищяла.

— Ох! — Той заподскача, а лицето му се изкриви от болка.

— Бабо, престани веднага.

— Мразя мошениците!

Вениша погледна към Рейвънскрофт.

— Имате ли два пенса в себе си?

— Да — отвърна той вбесено. — Но тук става въпрос за принципи!

— Тук става въпрос да ви спасим пищялите. Аз няма да съм наоколо, за да я спирам всеки път, когато размаха бастуна си. И ако си мислите, че тя няма да ви последва и в Лондон, жестоко се лъжете. Ще се молите лорд Ълстър да ви застреля.

— Права е, — каза баба й, размахвайки бастуна си срещу Рейвънскрофт.

Той отскочи назад и бръкна в джоба си.

— Имам само тази гвинея.

Старата дама я сграбчи от пръстите му.

— Ще смятам това за лихва — тя прибра монетата в джоба си ухилена.

Раменете на Рейвънскрофт се отпуснаха, но той знаеше, че е победен.

— Ами аз? — Мис Плат бе вирнала нос с кръстосани пред гърдите й кокалести ръце. — Мисис Блум не беше особено мила с мен!

Мисис Блум настръхна.

— Не съм била мила? А когато ти помогнах да намериш парите, за да платиш дълговете на безполезния си брат?

— Карахте ме да шия.

— Нищо не съм те карала да правиш. Помогнах ти да си намериш добре платена работа. Същото правех и аз, преди да се омъжа за чичо ти. Няма нищо срамно в това да изкараш малко пари независимо какво ти е наговорил покойният ми съпруг.

Мисис Блум въздъхна и се обърна към Вениша.

— Рандолф беше чудесен човек в много отношения, но крайно невнимателен със своите инвестиции. Опасявам се, че той окуражи мистър и мис Плат да се държат доста екстравагантно. Така и не положи усилия да ги научи да пестят. Страхувах се, че това ще съсипе и двама им.

— Нямаше да има нужда да работим, за да се издържаме ако вие не бяхте взели всичките пари на мистър Блум, когато той почина — отвърна мис Плат с кадифено мек глас.

— Мистър Блум нямаше никакви пари, когато почина. Аз ви казвах това и преди, въпреки че вие продължавате да мислите обратното. — Мисис Блум се протегна напред и взе ръката на мис Плат. — Знам, че никога не си вярвала, че ме е грижа за теб, колкото чичо ти, но в последните години ти стана много важна за мен. — Устните на Мисис Блум трепнаха. — Когато си помислих, че си подведена от някакви измамници, толкова се разтревожих, че няма да стигна до тук достатъчно бързо!

Мис Плат се втренчи в Мисис Блум със сълзи в очите.

— О-о, мисис Блум! В-вие сте дошли, за да ме спасите?

Мисис Блум кимна.

Грегор гледаше изумено как мис Плат се хвърли на врата на мисис Блум и зарида.

Вениша въздъхна щастливо и отправи поглед към Грегор.

— С колко време още разполагам?

Той извади часовника от джоба си.

— Тридесет секунди. Бих казал, че е…

— Един момент.

Все още прегърнала мис Плат, мисис Блум впери неодобрителен поглед във Вениша.

— Мис Уест, или Оливие, или както там ви е името, мисля, че дължите на всички ни обяснение. Вие ни излъгахте. Вие и вашият така наречен „брат“ и „настойник“. Настоявам за обяснение.

— Да, — каза ескуайъра, премигвайки сякаш току-що се бе събудил.

— Коя сте вие и защо ни излъгахте?

Всички погледи се обърнаха към пребледнялото лице на Вениша.

Майка й пристъпи напред.

— Всъщност аз мога да обясня всичко.

— Не е необходимо да го правиш — отвърна Грегор, като щракна капачето на часовника си и го върна обратно в джоба си. Възнамерявам да отведа годеницата си на някое тихо, усамотено място и да й предложа брак по подходящ начин.

— Какво? — възкликна Дугъл, с вид на ударен от гръм.

— Проклета да съм, ако не ми напомняш все повече и повече на своя дядо — изкиска се старата дама.

— Предложение, хмм? — мисис Блум отправи леден поглед към Грегор. — Това означава ли, че не сте й настойник?

— Не, не е! — изкрещя Рейвънскрофт, сочейки Грегор с пръст — Той никога не й е бил настойник!

— И вие не сте неин брат? — продължи мисис Блум.

— Не — почервеня Рейвънскрофт и се скова. — Аз съм…

— Времето изтече — Грегор грабна Вениша в прегръдките си.

Тя отвори уста да протестира, но срещна погледа му. Бавно, топла усмивка разцъфтя на устните й и тя въздъхна щастливо. Усещането да бъде в прегръдките на Грегор, бе прекалено изкусително. Той се прокашля и каза:

— А сега моля да ни извините, но отказвам да чакам повече. Трябва най-сетне да направя предложение на тази дама.

— Отново — доуточни Вениша.

— Но този път ще го направя както трябва.

Очите на Вениша заблестяха от страст.

— Чудесно! — Изръкопляска Виола. — Ох, знаех си аз, че това ще се случи един ден! — Тя погледна ескуайъра и каза с поверителен глас. — Те винаги са били приятели, както знаете и толкова добре си подхождат.

Ескуайърът се усмихна колебливо.

— Щом ще се женят предполагам, че се нуждаят от малко усамотение, за да може той да й предложи както трябва. Такива неща не се правят пред публика.

Рейвънскрофт се размърда.

— Само през тру…

Старата дама чевръсто подложи бастуна си пред крака му и той се приземи на пода. Опита да се изправи, но Виола беше по-бърза. Тя застана точно до него.

— Ръката ми — изпъшка той.

Тя се наведе, така че полата й да закрие чехъла, с който беше стъпила върху ръката му и погледна Грегор.

— Всекидневната е свободна. Тя е ето там — посочи тя.

— Чудесно — притискайки Вениша плътно до себе си, той погледна към брат си. — Дугъл, би ли имал нещо против да отвориш вратата.

— С удоволствие.

Зад него Александър изръмжа.

— Грегор, не одобрявам! — Той огледа намръщено събралата се компания. — Всичко е прекалено объркано.

— В такъв случай радвай се, че това е моят живот, а не твоя — той сведе поглед към Вениша и се усмихна. — Аз лично наскоро открих, че малко хаос в живота понякога е много полезен.

Хю се подсмихна и каза на Александър:

— Страхувам се, че те разкараха братле. Хайде да намерим малко портвайн и да оставим на спокойствие щастливата двойка.

Дугъл забърза да им отвори вратата.

— Аз ще остана да пазя — той ги изчака да минат покрай него и решително затвори вратата зад тях.

Щом вратата се затвори Грегор чу Дугъл да казва:

— Мисис Оливие, не искам да съм нахален, но дали ще се намери малко портвайн в къщата?

— Разбира се — отвърна Виола. Предполагам, че най-добре ще е всички да се преместим в трапезарията. Майко, не мислиш ли, че трябва да сервираме нещо освежаващо на гостите?

Отговорът на вдовицата се изгуби в шума от гласовете на гостите, които се запътиха към трапезарията.

Вениша се разсмя, опряла рамо в гърдите на Грегор.

— Започва да ми харесва да съм обвързана с братята ти.

— И аз явно спечелих благоволението и на майка ти и на баба ти, от които съм направо възхитен. — Той я остави да стъпи на земята, но я задържа в прегръдката си и нежно я притисна към себе си докато я целуваше.

Целувката ги остави без дъх. Той вдигна глава и нежно погали с палец долната й плътна устна. Очите му блестяха, когато подгъна коляно и пое ръката й в своята.

— Вениша, обичам те. Ще се омъжиш ли за мен? Ще ме приемеш ли?

— Да — отвърна тя дрезгаво, а очите и се наляха със сълзи. — И аз те обичам.

До този момент, той не бе осъзнавал колко старателно беше пазил сърцето си. След като чу думите й, той усети как го обзема безмерно щастие. Изправи се, отново я притегли в прегръдките си и я завъртя във въздуха.

Животът с Вениша едва ли щеше да е обикновен. Щеше да има много бъркотии за оправяне. Но щеше да си заслужава, щом тя щеше да е до него. Той я целуна за пореден път и я остави да стъпи на пода.

Ръцете й все още обгръщаха врата му.

— Мисля, че трябва да го отпразнуваме подобаващо на горния етаж.

Той се засмя и я вдигна на ръце.

— Всичко, което поискаш, сърце мое. Всичко, което поискаш.