Карън Хоукинс
Шотландска стихия (17)

Глава 16

„Няма по-силна връзка от тази между една майка и детето й. Никой друг не може да накара сърцето й да пее от щастие, или коленете й да треперят неудържимо от тревога.“

Старицата Нора от езерото Лох Ломонд към трите си невръстни внучки в една мразовита нощ.

Ескуайърът остави кърпичката си на масата.

— Мис Уест, това е най-вкусната яхния, която съм опитвал. И като си помисля, че се страхувахме, да не умрем от глад.

Вениша отправи слаба усмивка към него.

— Благодаря ви. Приятно ми е да готвя. — Тя наведе очи към собствената си чиния, като старателно избягваше погледа на Грегор.

Той дойде по-късно, седна и оттогава ръмжеше на всеки, който се опитваше да го заговори.

Рейвънскрофт погледна нагоре докато лакомо поглъщаше яхнията.

— Вениша можеш ли да готвиш и други ястия?

Мис Плат захихика.

— О, мистър Уест, вие със сигурност знаете какви ястия може да приготви сестра ви.

Рейвънскрофт премигна.

— А, да. С изключение на… — той преглътна шумно и заговори бързо. — Тя живее с родителите ни, а аз имам квартира извън Сейнт Джеймс. Когато и аз живеех у дома, тя още не се беше научила да готви — той отправи отчаян поглед към Вениша. — Не е ли така?

Тя му се усмихна одобрително.

— Да, открих съвсем наскоро тези свои умения. След като Рейвънскрофт се премести в свой собствен апартамент, майка ни нае темпераментен френски готвач, който всеки път решаваше да напусне, само часове преди да започне някой прием у дома.

Мисис Блум поклати глава.

— Това, че помагате на майка си, е много хубаво скъпа. Кои са любимите ви ястия.

— Кокошка по корнуолски с плънка от раци, патица в сос от джоджен и пастет от черен дроб с чубрица.

— Това — каза Рейвънскрофт с пълна уста, — е още една причина, заради която трябваше да избягаш в Италия с мен.

— Да избяга с вас в Италия? — Елизабет изненадано погледна Рейвънскрофт. — Защо сте планирал да избягате в Италия със сестра си?

— Сестра ми? О, да… — Бузите на Рейвънскрофт се обагриха в яркочервено.

— Брат ми е толкова забавен. Често подхвърля, че иска да избягаме от къщи и да отидем в Италия.

— Точно така — потвърди Рейвънскрофт. — Вениша може да се омъжи там, а аз да напиша роман, примерно.

Мисис Блум зацъка с език.

— Мистър Уест, не сте ли малко възрастни да бягате от къщи. Какво ще кажат родителите ви?

Рейвънскрофт отвори уста, затвори я и после пак я отвори.

— Майка ни е светица, но…

— Сигурна съм, че мисис Блум не би искала да чуе тази история — Вениша изгледа Рейвънскрофт предупредително. Той щеше да измисли някоя толкова оплетена история, че после нямаше да могат да си спомнят подробностите.

Още по-изчервен, той се зае с яхнията си.

Доволна, че Рейвънскрофт няма да причини повече неприятности за момента, Вениша се обърна към мисис Блум.

— Брат ми винаги си е въобразявал, че ще започне нов живот в Италия, а аз ще му пера дрехите и ще се грижа за него, но аз му обясних, че няма да участвам в подобно безумие.

— Не мога да обвиня мистър Уест, че иска да му готвите — мис Плат се засмя принудено и продължи с критичен тон: — Всъщност досега не бях срещала дама, която може да готви.

Елизабет погледна твърдо мис Плат.

— Аз се радвам, че мис Уест може да готви, защото иначе сега щяхме да вечеряме сух хляб и сирене.

— Всъщност — мисис Блум изгледа недоволно мис Плат, — надявам се, че никой от нас не е толкова неблагодарен, за да приеме таланта на мис Уест като нещо друго, освен като късмет за всички нас.

— Да — каза Грегор за изненада на всички, тъй като не беше казал и дума по време на цялата вечеря. Стана и се поклони по посока на Вениша, а устните му все още бяха изопнати в тънка линия. — Мис Уест вие успяхте да превърнете една обикновена яхния в нещо специално.

Вениша не знаеше накъде да погледне. Искаше й се да беше подходила по друг начин, когато разговаряха в кухнята. Беше толкова арогантно от страна на Грегор да приеме, че тя ще се омъжи за него от безизходица, но сега, когото емоциите й се бяха поохладили, трябваше да признае, че предложението му е много кавалерско.

Само да беше го направил с малко финес. Почувства се много възмутена от предположението му, че тя слепешком ще му позволи да разреши проблемите й. Затова оцени достойнствата на предложението му едва когато остана сама в кухнята.

Искаше й се да може да му се извини за избухването си, но по изражението му съдеше, че е по-добре да не го прави.

Грегор се обърна към ескуайъра.

— Мисис Блум предложи да използваме нейната карета след вечеря, за да проверим, дали няма да можем да намерим в града кон, с който да замените наранения. Пътят вече е достатъчно проходим.

Ескуайърът кимна.

— Прекрасно. Благодаря ви, мисис Блум.

— За нищо — мисис Блум махна с пълната си ръка. — Първото нещо, което смятам да направим с мис Плат утре сутрин, е да си тръгнем, така че е добре каретата да бъде изкарана на свеж въздух от влажната плевня.

Ескуайърът повдигна вежди.

— Все пак е много мило от ваша страна — след това се обърна към дъщеря си: — Елизабет нареди на камериерката си да опакова багажа тази вечер. Ще потеглим още щом се развидели.

— Аз също трябва да опаковам багажа си — каза мисис Блум, взе шала си и се изправи. — Мис Плат елате с мен.

Тя откъсна очи от Рейвънскрофт и премигна изненадано.

— Но… Аз, о… — тя грабна лъжицата си. — Аз още не съм приключила с тази вкусна яхния.

Мисис Блум погледна разбиращо отчаяно изглеждащият Рейвънскрофт, но каза само:

— Добре, мис Плат, когато приключите, побързайте да дойдете в нашата стая, за да съберем багажа. Колкото и очарователна да е тази странноприемница, е време да потеглим за Лондон.

Тя тръгна и скоро стъпките й отекнаха по стълбите.

Грегор погледна Вениша.

— Надявам се, че вие и брат ви желаете да тръгнете по същото време?

Вениша кимна.

— Добре. Ще ви придружа до къщата на баба ви. — Той се обърна към ескуайъра. — Готов ли сте?

— Чакайте! — Рейвънскрофт скочи на крака и хвърли кърпичката си на масата. — Ще ви помогна! — Той побърза да се присъедини към мъжете.

— Добре — каза Грегор. — Някой трябва да носи счупеното колело на карета на Хигънботъм.

Рейвънскрофт зяпна.

— Но аз ще се изцапам.

— Да ще се изцапаш — каза Грегор със задоволство и излезе след ескуайъра от стаята.

Рейвънскрофт въздъхна. Но отстрани стоеше мис Плат с надежда изписана на лицето й и отворени обятия. Той преглътна и почти избяга от стаята.

— Видяхте ли? — попита мис Плат и се свлечи обратно в стола с пламнало лице. — О, мис Елизабет той ме погледна.

— Погледна ли ви? — Елизабет сви вежди. — Не видях.

— Той гледаше точно към мен — тя си повя с ръка. — Аз мисля… Той сигурно… Възможно ли е той да се интересува от мен? Мис Уест, моля ви кажете какво мислите. Все пак ви е брат.

— Не мисля, че мистър Уест е способен истински да се заинтересува от някого. Преди всичко той е прекалено млад.

Лицето на мис Плат помръкна.

Елизабет погледна по-възрастната жена със съчувствие.

— Това означава само, че той не е достатъчно зрял за сериозна връзка.

Мис Плат се опита да се усмихне.

Вениша се почувства така, сякаш току-що е сритала кученце.

— Съжалявам, мис Плат. Може би не аз съм човека, когото трябва да питате за чувствата на мистър Уест.

Мис Плат се опита да успокои сърцето си и изпъна рамене.

— Така е, но аз знам какво видях. Мис Елизабет, мисля, че е време да се качим и да съберем багажа си.

Елизабет кимна разсеяно.

— Разбира се. Отивайте. Аз ще се кача след малко.

Мис Плат погледна към Елизабет, след това към Вениша и обратно, недоволна от неясното обяснение на мис Хигънботъм.

— Но, мис Хигънботъм… Елизабет, аз мислих, че докато опаковаме, можем да поговорим за любовта.

— Да, но първо трябва да обсъдя нещо с мис Уест. Можете да се качвате, аз няма да се бавя дълго.

Мис Плат изрази неодобрението си като се нацупи и изхвръкна от стаята, затваряйки шумно вратата.

Елизабет стана и отиде до вратата, отвори я едва и надникна навън. Затвори я доволна, дойде да седне до Вениша, хвана ръката й и я стисна с особен блясък в очите.

— Трябва да поговоря с вас.

— Кажете.

Елизабет се наведе напред.

— Мис Уест, вие сте единствения човек, на когото мога да се доверя. Мисис Блум е прекалено строга, мис Плат… е, за тези няколко дни, откакто я познавам, си мисля, че не е особено добър човек.

Вениша беше си помислила същото. Колкото и да беше странно, в началото тя беше решила, че мисис Блум е ужасна жена, която потиска гордостта на мис Плат. След това обаче Вениша беше станала свидетел на много мили жестове от страна на възрастната дама към останалите гости, докато мис Плат проявяваше все по-голям егоизъм.

Елизабет въздъхна дълбоко.

— Няма към кого друг да се обърна. Мис Уест, Вениша, обещайте ми, че няма да ме предадете.

— Ще направя каквото мога — каза предпазливо Вениша.

— Елизабет! — извика ескуайър Хигънботъм отвън.

Момичето погледна нещастно към вратата.

— Мис Уест, мислих много върху думите, които казахте на мис Плат — че човек трябва да бъде свободен и да използва възможностите, които му предоставя съдбата…

— Елизабет! — Гласът на ескуайъра се чу съвсем близо до вратата.

Тя стана, но все още стискаше ръката на Вениша и я гледаше със сериозно изражение.

— Мис Уест — каза тя бързо, — мога ли да ви се доверя?

— Разбира се, че можете, но аз не знам…

Вратата се отвори и ескуайърът влезе загърнат с палтото си, с шапка на главата и голям куфар, от който се подаваха част от неговите ризи и жилетки.

— А, ето къде си била. — Той остави куфара на масата и една жилетка веднага падна от него. — МакЛийн ще се погрижи каретата ни да бъде поправена и реших да събера багажа си, но това се оказа по-трудно, отколкото си мислех. Имам нужда от твоята глупава камериерка, за да видя дали ще успее да събере всичките ми дрехи обратно в това проклето нещо.

Елизабет се принуди да се усмихне.

— Разбира се, след като опакова моите дрехи, ще я пратя да се заеме и с твоите.

— Чудесно. Ще отнеса това обратно в стаята си.

Елизабет се загледа многозначително във Вениша и последва неохотно баща си.

Вениша въздъхна. Какво, за Бога, означаваше според Елизабет, да може да й се довери? И кога мисис Блум беше станала толкова благородна, а мис Плат неприятна? Възможно ли е да ги е преценила толкова погрешно?

Но всичко това й се струваше незначително в сравнение с онова, което й се беше случило с Грегор в кухнята. Тя подпря лакти на масата и отпусна глава в ръцете си. Подаде се на изкушението да изживее отново и отново целувките му. Не можеше да спре да мисли, колко проницателни бяха очите му, колко елегантен изглеждаше по време на вечерята, дори и когато се взираше намръщено в нея.

Стигна до момента, в който започна да се чуди какво ще се случи с всеки един от тях, когато се завърнеха в обществото.

 

 

Следващата сутрин дойде окъпана от светлина и топлина. Снегът по пътя се беше разтопил и само преспите от сенчестата страна на плевнята, напомняха за снежната пелена, която бе покрила всичко само преди ден.

Вениша сгъна чифт чорапи и ги сложи внимателно в куфара си; слабия аромат на лавандула я накара да си спомни за приятната си спалня у дома. Тя въздъхна и щракна ключалката.

След толкова вълнуващи преживявания, снощната вечер бе печално скучна. Грегор, Рейвънскрофт и ескуайъра потеглиха към Едингтън, оставяйки Вениша в компанията на останалите гости.

След загадъчните си думи Елизабет цялата вечер хвърляше към Вениша изпълнени с тайни послания погледи. Когато Вениша се опита да й зададе въпрос, момичето само се усмихна тайнствено и каза лукаво.

— Всичко с времето си мис Уест. Всичко с времето си.

Изморена от всичко това, Вениша се оттегли спалнята си. Точно беше облякла нощницата и разресала косата си, когато чу Грегор и останалите да се връщат. Гласовете им се чуваха някак приглушено през дървения под и тя се притисна към него, за да долови какво си говорят.

В крайна сметка усилията й се оказаха безполезни, омръзна й и й стана студено. Стана, разтърка коленете си и се промъкна в леглото с желанието поне малко да й се приспи.

Най-сетне Елизабет дойде следвана от камериерката си. Те двете вдигаха толкова шум, че можеха да събудят и мъртвец. Вениша се престори на заспала, защото не беше в състояние да изтърпи още една драма.

По-младата жена въздъхна, повъртя се и заспа бързо и непробудно.

Вениша лежа будна през по-голямата част от нощта и размишлява върху думите на Грегор. Той, естествено, беше прав — щеше да избухне скандал. Хората щяха да говорят, а някои от тях дори нямаше да разговарят с нея. Нямаше вече да й отправят покани. Само някои наистина много богати аристократи можеха да си позволят да не се съобразяват с правилата, без да накърнят репутацията си в обществото, но тя не беше една от тях.

Цялата ситуация беше ужасна от самото начало, факт, който Грегор бе осъзнал.

Не беше чудно, че горкия човек толкова я съжаляваше, че дори беше готов да се ожени за нея.

Но Вениша не искаше младоженец, който е бил принуден да се ожени за нея. Тя желаеше той да бъде възхитен, развълнуван и възторжен от женитбата им, а не да спомене случайно „трябва да го направим“, докато кълца непохватно моркови.

С натежало сърце Вениша оправи възглавницата си и се обърна на другата страна, за да се отдалечи от силното хъркане на Елизабет. Накрая изтощението я победи и тя заспа.

Когато сутринта най-сетне дойде, камериерката на Елизабет донесе закуската и им съобщи с досадно бодър глас, че господата вече закусват във всекидневната.

Мърморейки нещо за хора, които се събуждат винаги с добро настроение и колко са досадни те, Вениша се надигна от леглото изтощена, апатична и много нещастна. Облече се набързо, пъхна ръкавиците си в джоба на палтото и беше готова да слезе долу.

Междувременно, Елизабет и камериерката й си шепнеха нещо, а гласовете им бяха пронизващи, дори когато говореха тихо.

Някой почука на вратата. Елизабет спря веднага с безкрайните наставления към камериерката си и забърза към вратата.

— Аз ще отворя.

Как успяваше да се промени толкова бързо? Вместо енергичната, модерна, млада дама срещу вратата застана момиче с отпуснати рамене, апатично изражение и ръка на челото.

— Добро утро — чу я Вениша да казва тихо с пресипнал глас. — Мистър МакЛийн е тук — продължи Елизабет, а слаба кашлица придружи последните й думи.

— Добро утро, мис Хигънботъм — плътният глас на Грегор изпълни стаята. — Дойдох да ви пожелая добро утро, но както виждам не се чувствате добре.

Тя притисна пръсти към шията си.

— Страхувам се, че съм се заразила с нещо, както и камериерката ми.

Зад нея Джени също се закашля.

— Съжалявам да чуя това.

Елизабет се усмихна смело.

— Мога само да се надявам, че няма да стигне до белите дробове. — Тя се извърна и се препъна леко докато се отдалечаваше от вратата.

Грегор хвана ръката й, за да я задържи да не падне. Елизабет се опря на него, погледна го с очи изпълнени с благодарност и му се усмихна плахо, сякаш участваше в лоша постановка на сцената на Друри Лейн.

Вениша улови погледа на Грегор и за миг между тях припламна искрица веселие. След това лицето му отново се изопна и той се обърна рязко.

Вениша се зае отново с багажа си, като се бореше с напиращите сълзи. Никога повече с Грегор нямаше да бъдат приятели. Отношенията им бяха пострадали безвъзвратно.

Докато Елизабет остави камериерката си да я настани на стола, Вениша се опита да съсредоточи раздразнението си върху своята съквартирантка. Каква ли беля и се въртеше в ума? Защо се опитваше да задържи вниманието на Грегор.

Прозрението възпламени Вениша. Тя набута сребърния гребен в чантичката си толкова рязко, че за малко да разкъса фината материя, от която беше направена. Проклятие, проклятие, проклятие. Искаше да престане да реагира така на близостта на Грегор — още едно нещо, което се беше променило през последните пет дни.

— Мис Хигънботъм, ескуайърът помоли да ви кажа, че ще е готов да отпътувате съвсем скоро — каза Грегор. — Изпратил е човек да вземе куфарите ви.

Кожата на Вениша настръхна от дрезгавия му глас, но се принуди да продължи да събира нещата в чантичката си — любимия си часовник, носната кърпичка и останалите си лични принадлежности. Продължавай работата си спокойно и ще се успокоиш, повтаряше си твърдо тя.

— Надявам се скоро да съм готова — неуверено каза Елизабет с тих глас. — Съжалявам, че изглеждам неорганизирана, но не можах да спя добре снощи.

Вениша обърна удивени очи към момичето. Тя беше хъркала толкова силно през нощта, че Вениша, започна да си фантазира как натиска възглавницата върху деликатно оформените й устни.

— Сигурен съм, че като тръгнете веднага ще се почувствате по-добре — каза Грегор.

— Надявам се да е така — отвърна меко тя, взе от камериерката си блестяща синя пелерина и я наметна на раменете си. — Ето. Мисля, че вече съм готова.

Вениша се зачуди на странния й избор. Тази пелерина бе твърде фина за пътуване и едва ли би й осигурила някаква защита от студа.

— Вениша?

Тя откри, че Грегор я гледа, а изражението му беше мрачно и неразгадаемо.

— Готова ли си?

— Да, благодаря. — Вениша дръпна силно връзките на чантичката си и я сложи на ръката си.

Грегор погледна към куфара й и тръгна към него; на фона на широките му рамене и внушителния му ръст, спалнята изглеждаше още по-малка и задушна.

Вениша протегна ръка към кожената дръжка на куфара си, но Грегор бе по-бърз и ръцете им се докоснаха. Гореща тръпка премина през тялото й и тя не можа да си поеме дъх, докато не се отдалечи, за да вземе палтото и шапката си.

— Трябва да платя на Тредуел за стаята и…

— Вече съм се погрижил за това.

Тя присви вежди.

— Не беше нужно да го правиш.

— Да, но го направих. Рей… — той се намръщи и хвърли поглед към Елизабет, която беше твърде заета да си шушука с камериерката си, за да чуе. — Брат ти е дори по-беден отколкото предполагах.

— Тогава кой плати ремонта на каретата?

Грегор повдигна рамене.

Ето още нещо, за което да му е задължена, по дяволите. Веднага щом се върнат в Лондон, щеше да му върне парите.

Вениша загърна палтото си и го закопча до врата.

— Изненадана съм, че каруцаря поправи колелото толкова бързо.

— Само го замени с колело от друга карета. За щастие екипировката на Рейвънскрофт е направо бедняшка, така че не беше трудно да се подмени. Ескуайърът нямаше този късмет.

Елизабет се обърна внезапно към тях с обезпокоено лице.

— Какво се е случило?

— Оста не можеше да се отремонтира. За щастие мисис Блум предложи, вие и камериерката ви да пътувате с нея и мис Плат до Лондон. Баща ви ще ви придружи на кон.

— Разбирам — веждите на Елизабет се свиха намръщено.

Камериерката гледаше господарката си с ококорени очи, а обичайната усмивка бе изчезнала от лицето й. Елизабет накрая кимна и по бузите й избиха червени петна.

— Предполагам, че с Джени ще се наложи да пътуваме с мисис Блум. Надявам се само да не се зарази от нас.

Вениша огледа камериерката, която въобще не изглеждаше болна.

Грегор се обърна към Вениша с намерението да заговори, но погледна Елизабет, която нагласяше качулката на блестящата си синя пелерина, така че да обрамчва лицето й, намръщи се и каза само:

— Ще се видим долу. — След това взе куфара и тръгна.

Вениша изчака звука от стъпките на Грегор да заглъхне напълно, преди да се отправи надолу по стълбите. Може би щеше да е по-добре двамата с Грегор да вдигнат един шумен скандал и да излеят недоволството си. Бедата бе, в това че този път свадата можеше да прерасне в нещо много по-голямо от един обикновен спор.

Вениша откри Рейвънскрофт да стои на входа на странноприемницата, заобиколен от чанти. С раздразнение забеляза, че е взел всичко, което притежава за пътуването до дома на баба й, а й беше казал, че ще се нуждае само от „някои неща“.

Той засия, като я видя, и забърза към нея с протегнати ръце.

— Ето те и теб. Попитах Маклийн кога ще слезеш, но той не ми каза нищо конкретно.

Вениша погледна зад Рейвънскрофт към каретите, които ги очакваха. Явно мисис Блум обичаше да пътува комфортно — каретата й беше огромна и щеше да има място за още няколко допълнителни пътници, да се настанят удобно в нея.

От горния етаж се чу затръшване на врата, последвано от шумни стъпки. Вениша и Рейвънскрофт погледнаха нагоре и видяха мис Плат да втурва като вихър надолу по стълбите. По слабото й лице бе изписано възмущение, а брадичката й беше вирната упорито. Тя спря на най-долната стълба и заговори с драматичен тон.

— Мис Уест, напуснах мисис Блум. Оставям се на вашата милост.

— Какво? — Вениша премигна веднъж, след това отново.

Мисис Блум последва мис Плат по стълбите, беше облечена с дълго черно палто; голяма шапка от пурпурно кадифе обточена с кожа и дълъг лилав шал. Устните и бяха свити неодобрително, а очите й блестяха гневно. Тя видя мис Плат в подножието на стълбите и я посочи с пръст облечен в ръкавица.

— Ето къде си била неблагодарна нещастнице!

Мис Плат вирна още по-високо брадичка и скръсти тънките си ръце пред гърдите си.

— Аз не съм неблагодарна. Аз само отстоявам правото си на… на… на… — Тя погледна към Вениша, за да й подскаже подходящата дума.

Но Вениша само мигаше срещу мисис Блум.

Старата дама стигна до последната стълба, а двойната й брадичка се тресеше.

— Мис Плат, отказвам да се занимавам с вас. Сега моля ви, дръпнете се, препречвате ми пътя.

Мис Плат вирна нос.

— С удоволствие ще гледам как си тръгвате. Вие изобщо не се отнасяте добре с мен. Нали мис Уест?

Мисис Блум погледна с укор Вениша.

Тя отвори уста ужасена, че ще бъде замесена в тази разправия.

— Нямам какво да кажа. Мисля, че вие трябва да си решите и не…

Мис Плат сложи ръце на кръста си и каза:

— Мисис Блум, аз няма повече да ви съм ви прислужница.

— Никога не съм твърдяла, че сте — отвърна рязко възрастната дама. — Дори ви давах заплата, въпреки че не бях длъжна, след всичко, което съм направила за вас и вашия непрокопсан брат.

— Бертран не е непрокопсан.

— Той е мошеник — твърдо заяви мисис Блум. — Ако не ми вярвате попитайте хората, на които открадна парите чрез фалшивата си инвестиционна компания.

Бузите на мис Плат пламнаха.

— Той само направи лош избор и…

— Не — продължи със същия тон мисис Блум. — Самият той е лош избор.

Рейвънскрофт се закашля.

— Мисля да кача чантите си в каретата. — Хвана двете най-близки и се втурна търсейки безопасност в двора на странноприемницата, като изостави Вениша, без да се обърне назад.

Мисис Блум изсумтя.

— Като си помисля, че помагах на негодния ви за нищо брат, защото изпитвах съжаление към вас и вашето положение. Отървах ви от неприятности за последен път мис Плат. От сега нататък се оправяйте сама.

— Аз искам да се оправям сама. Имам много възможности и не е нужно повече да ви прислужвам. Сигурна съм в това, защото мис Уест ми го каза.

Сърцето на Вениша замря. Наистина го бе казала.

Възмутеният поглед на мис Блум се задържа върху Вениша за момент преди бузите й да се оцветят в тъмно червено.

— Добре тогава. След като мис Уест мисли, че имате възможности, нека тя бъде първата от тях. Аз вече вдигам ръце от вас и брат ви.

— Добре — каза мис Плат, закрачи към Вениша и хвана ръката й. — От сега нататък ще бъда компаньонка на мис Уест. Следващия път, когато трябва да отърва Бертран от затвора ще се обърна към нея за помощ не към вас.

— Прав ви път — каза мис Плат и се усмихна лъчезарно. — Мис Уест, предполагам това означава, че ще пътувам с вас. — Тя насочи възхитеното си лице към двора, където Рейвънскрофт даваше наставления на слугата на Тредуел.

— Мис Плат… не знам как да ви го кажа, но аз не се нуждая от компаньонка.

Лицето на мис Плат помръкна.

— Но вие ми казахте, че имам възможности и не трябва да се съобразявам с ужасния характер на мисис Блум.

— И съм сигурна, че имате възможности. Само че аз не съм една от тях.

— О, боже! — Тънките устни на мис Плат се разтрепериха. — Какво ще правя сега? Не мога да се върна при мисис Блум. Не и след всичките ужасни неща, които каза.

След това отправи умоляващ поглед към Вениша.

Вениша усети, че решителността й се разклаща. Някъде дълбоко в съзнанието си чу гласа на Грегор, да й напомня, че не трябва да се намесва в работите на другите. Въздъхна и каза:

— Предполагам, че можете да пътувате с нас. Ще опитам да ви намеря работа, когато пристигнем в Стърлинг.

Мис Плат стисна ръката на Вениша между дланите си.

— Благодаря ви! Всичко ще се нареди чудесно, изчакайте и ще видите. — Със сияйна усмивка, мис Плат хукна нагоре по стълбите, за да вземе нещата си.

Вениша се загледа след нея; надеждата й нещата да се оправят, бавно се топеше. Мили Боже, какво беше направила? Беше се ангажирала с мис Плат, която щеше да дразни всички с умилкването си около Рейвънскрофт и побърканото си хихикане.

— Ето къде си била.

Вениша се обърна и видя Грегор да стои зад нея. Той гледаше чантите, който все още препречваха входната врата.

— Боже мили, Рейвънскрофт. Не е възможно всичко това да е твое.

Рейвънскрофт, който току-що се връщаше от двора, грабна още две чанти и отвърна:

— Мислех, че ще напусна страната, така че беше съвсем нормално да взема няколко неща в повече от обикновено — кимна към следващите две чанти и продължи: — Ако вземете тези, ще ги натоваря всичките само за миг.

Грегор скръсти ръце на гърдите си.

Рейвънскрофт въздъхна.

— Е, няма значение. — Той се отправи към чакащата карета, подминавайки ескуайъра, който се втурна вътре и каза жизнерадостно:

— Още сте тук, мис Уест. Притеснявах се, че няма да успея да се сбогувам с вас.

— Нямаше да го допусна — каза безгрижно Вениша, макар и да не се чувстваше така. — Тъкмо щях да кажа на мистър МакЛийн, че мис Плат ще пътува с нас.

Грегор присви очи.

— Така ли?

Вениша повдигна брадичката си.

— Да. Тя и мисис Блум решиха да се разделят.

— Не съм изненадан — каза ескуайърът, — но мисля, че мис Плат допуска грешка. Малко са жените, които биха си взели компаньонка, която изглежда по такъв начин.

Грегор повдигна едната си вежда.

— Вината за това не е изцяло на мис Плат. Някой бе твърде добър да я наведе на мисълта, че е прекалено добра за подобна работа.

Ескуайърът премести очи от Вениша към стълбището.

— Ах! Елизабет, дете мое. Той се втурна към стълбите да посрещне дъщеря си, която слизаше с развята след нея синя пелерина. — Чух, че не се чувстваш добре.

— Не съм толкова зле, колкото бедната Джени. Не мисля, че тя ще може да пътува днес с нас, татко. Кашля ли, кашля. Казах й да остане в леглото. Можем да изпратим кочияша да я прибере, след като пристигнем в Лондон.

— Да, но…

— Мисис Тредуел може да я наглежда, докато се почувства по-добре.

— Но ако камериерката ти остане тук, кой ще те обслужва по пътя.

— О, ще се справя и сама. Мис Уест е без камериерка цяла седмица и изглежда чудесно.

Ескуайърът огледа косата на Вениша, преди да отговори с изпълнен със съмнение глас.

— Предполагам, че си права.

— Трябва да се съгласиш или пък да седнеш в каретата до Джени и да държиш купа пред нея.

— Купа?

Елизабет обърна големите си невинни очи към баща си и продължи.

— Не споменах ли, че освен че кашля и стомахът й е разстроен?

След тези думи ескуайърът изглеждаше леко разколебан.

— Не, не си споменала. Ще говоря с Тредуел да оставим момичето тук.

— Благодаря ти, татко. — Тя се наведе да избърше едната от лилавите си боти. — Ако изпратите някого да вземе последния куфар от стаята ми ще бъдем готови да отпътуваме.

Ескуайърът сви вежди.

— Още един? Не знам как ще го сместим в каретата.

— Няма да можете — отвърна Грегор — Конярят каза, че тя вече е претоварена.

— Просто чудесно — промърмори Хигънботъм.

Елизабет се закашля леко.

— Извинете, мис Уест. След като няма място за куфара ми в каретата на мисис Блум, бихте ли го взели във вашата?

Вениша премигна.

— В моята? Но…

— Ще ни съобщите, когато се приберете в Лондон, и татко ще изпрати някой слуга да го прибере.

Лицето на ескуайърът светна.

— Това е чудесна идея! Какво ще кажете, мис Уест, имате ли нещо против?

— Не, не въобще, но може да минат няколко седмици преди да се прибера в Лондон.

— Това не е проблем — каза Елизабет. — Благодаря ви! Знаех, че мога да разчитам на вас.

Имаше нещо странно в начина, по който Елизабет изрече тези думи, но Вениша не можеше да проумее какво всъщност има предвид.

— Време е да тръгваме, Елизабет — заяви Хигънботъм. — Мисис Блум вече е в каретата. Чакаме само теб.

Грегор погледна въпросително в очите Вениша. Тя кимна.

— Аз също съм готова.

Само за няколко минути Вениша, Рейвънскрофт и мис Плат се качиха в каретата. Грегор чакаше на коня си, докато Чеймбърс и слугата на Тредуел донесоха забравения куфар.

Междувременно ескуайърът настани дъщеря си в красивата карета на мисис Блум. Момичето се закашля отново.

— Сигурно ще спя през целия път. Ох! Забравих си ръкавиците. — С учудваща бързина тя се завъртя покрай баща си, синята блестяща пелерина се развяваше след нея. — Ще се върна веднага — извика тя докато бързаше към странноприемницата.

Хигънботъм поклати глава.

— Тя е толкова разсеяна.

— Младите са такива — каза мисис Блум, отправяйки поглед към мис Плат. — Надявам се, да не се наложи да чакаме дълго мис Хигънботъм, тъй като…

— Ето я — каза доволно ескуайърът.

Мис Хигънботъм се втурна от вратата на странноприемницата в осеяния с локви двор, кафявите й ботушки подскачаха уверено между локвите, а една ръка в ръкавица силно стискаше качулката над лицето й. Тя се качи в каретата и се настани в най-отдалечения ъгъл.

Мисис Блум се наведе през прозореца.

— Мис Уест, мистър Уест, мистър Маклийн, надявам се да се видим в Лондон.

Вениша не се надяваше, но все пак кимна. Рейвънскрофт очевидно бе забравил, че в Лондон го чака дуел, тъй като веднага се съгласи. Грегор само се поклони.

Голямата карета потегли със скърцане, а огромните й колела се врязаха дълбоко в калта.

След миг Чеймбърс и слугата на Тредуел излязоха навън олюляващи се от тежестта на забравения куфар.

— Мили боже — възкликна Грегор, докато отиваше да помогне на двамата мъже. — Какво е сложила тази жена вътре?

— Нямам представа — отвърна Чеймбърс, — но мога да се обзаложа, че са тухли.

— Или злато — добави другия мъж.

Накрая куфарът беше привързан за гърба на каретата и те също потеглиха.

Грегор яздеше след тях. Рейвънскрофт се престори на заспал, за да избегне разговора с мис Плат. Вениша се облегна в своя ъгъл нещастна и изтощена. А мис Плат, в блаженото си неведение за събитията случващи се наоколо, бъбреше, доволна от стечението на обстоятелствата.

Вениша само можеше да се надява, че когато пристигнат в дома на баба й, крехките взаимоотношения между тях няма да се объркат още повече.