Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Проклятието на Маклийн (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
To Scotland, With Love, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,9 (× 202гласа)

Информация

Форматиране
in82qh(2012)

История

  1. —Добавяне

Глава 12

„Понякога любовта ни навестява в съня ни. Пропълзява незабележимо и се сгушва в най-тайните кътчета на сърцата ни. Може дори да не усетим присъствието й докато някой не я разбуди…“

Старицата Нора от езерото Лох Ломонд към трите си невръстни внучки в една мразовита нощ.

В гостната нямаше никого и Вениша изпита истинско блаженство. Мисис Блум беше отвела мис Плат да шие нещо, а Елизабет бе решила да се качи горе да почете.

Вениша остана долу с книгата си — поучителна история, описваща подробно падането на Римската империя. С усещането, че прави нещо важно, тя седна на стола и я отвори. Грегор не се бе мяркал никакъв откакто бе излязъл много ядосан, а Рейвънскрофт явно беше изчезнал още след закуска. Чуваше гласа на ескуайъра, но някъде от далеч. Сигурно от винарската изба на мистър Тредуел, тъй като няколко пъти чу коментара му относно качеството на брендито сервирано в странноприемницата.

Вениша отгърна страницата и откри рисунка на две жени до мраморен басейн. Надменната матрона облегната на пейката й напомняше мисис Блум. Това накара Вениша да се замисли. Когато тази сутрин чу мис Хигънботъм да се оплаква, че отново й е студено, възрастната жена отиде до стаята си и донесе на Елизабет прекрасна пелерина, гарнирана с кожи. Момичето изписка от възхищение и импулсивно прегърна мисис Блум, но тя почувства неудобство от тези благодарности. Вениша бе шокирана от щедростта на по-възрастната жена; забелязвайки учудването й мис Плат бе отбелязала, че мисис Блум просто си е такава.

Вениша приближи краката си към огъня, за да може приятната топлина да проникне под полата и в пантофките й. Откри, че се чуди къде може да е Грегор; след това решително се опита да не мисли за него.

Беше жалко, че не се интересува от Рейвънскрофт. Дори и да не бе идеалния мъж поне винаги бе наясно с чувствата му. Емоциите бяха изписани на лицето му и всеки можеше да ги види, за разлика от един друг мъж, когото познаваше.

Грегор беше потаен и макар и способен на силни чувства, той не ги показваше. О, той се ядосваше, но никога толкова силно колкото през последната седмица.

Вениша се намръщи. Дали някога щяха да могат да се усмихнат един на друг, без да се запитат дали тази усмивка не означаваше и още нещо?

Ръцете й стиснаха книгата. Как може той да й предлага да изследват страстта си, все едно става въпрос за някакъв незначителен експеримент? Тази мисъл накара кръвта й да закипи. Добре че не можеше да влияе на времето, когато губеше самообладание, защото сега би предизвикала яростна буря.

Погледна през прозореца. Небето бе ясно, големите пухкави облаци се отдръпваха, за да открият окъпаното от снеговете синьо небе, лек ветрец поклащаше дърветата. Тази картина я накара да си спомни разходката с Грегор в гората; целувката им още караше устните й да тръпнат. В един момент те си крещяха, а в следващия се прегръщаха страстно. Беше божествено. И смущаващо.

Пое си дъх, за да се успокои и премигна над забравената книга. Трябваше да запази здравия си разум, въпреки чувствата, които пламваха в нея всеки път, когато той бе наблизо. Споменът за буйния й отклик в гората, я накара да притисне ръце към лицето си. Тялото й се изпълваше със странно безпокойство. Проклятие, всичко толкова се бе променило. Не можеше ли просто…

— Вениша… — Глас дълбок като морето със забележим шотландски акцент я обгърна като ласката на две топли ръце.

Тя се изправи и се обърна; полите й прошумоляха, а сърцето и щеше да изскочи от гърдите.

Грегор стоеше на прага, едната му ръка беше в джоба, а в другата държеше малка книга. Черната му коса беше влажна от топящия се сняг и се къдреше около врата му, а устните му бяха извити в чувствена усмивка.

Вениша затаи дъх, усещайки, че в него има нещо различно, но каквото и да беше, то не го правеше по-малко привлекателен. Тя стисна юмруци, за да не се подаде на желанието да докосне тъмните къдрици. Направи усилие да остане равнодушна, но, за Бога, очите му винаги ли са били така наситено зелени? Опита се да се усмихне любезно.

— Добър ден, Грегор — отчаяно се опитваше да измисли какво да каже, когато очите й се спряха на книгата в ръката му. — Какво носиш?

Грегор погледна с отвращение малката книга и каза:

— Шели.

Вениша премигна.

— Поетът?

— Кой друг да е? — иронично попита той, в отговор на нейното учудване. — Както знаеш, аз обичам да чета.

— Да, но… Шели?

Грегор се опита да се отдръпне от рамката на вратата, където се беше подпрял. В този миг стаята се наклони на една страна и той осъзна колко много ром е изпил. Топлината в странноприемницата подсилваше усещането.

Ако не се бе подпрял на вратата сигурно щеше да се спъне и това щеше да е пагубно за облога. А това не бе просто облог. За него бе въпрос на чест да докаже срещу 100 паунда, че неговата Вениша не бе обикновена жена. Тя бе необикновена.

Той погледна към прозореца зад нея. Завесите не бяха дръпнати докрай и ако някой погледнеше отвън, можеше да види само част от стаята. Налагаше се да ги дръпне, за да могат Рейвънскрофт и Чеймбърс да видят колко грешат по отношение на Вениша.

Трябваше да го направи много внимателно, без да издава състоянието си, защото Вениша не би повярвала, че е тук, за да се наслаждава на пейзажа. Нямаше да е очарована, че е дошъл при нея в този вид.

Всяка друга жена би го приела, но не и Вениша. Тя просто щеше да му се присмее и да се шегува с него за това следващите две хиляди пъти, когато се видят, което беше много по-лошо отколкото да му се скара или да го обиди. Тя наистина знаеше как да уязви един мъж.

Грегор погледна надолу към книгата в ръката си и се опита да си спомни какво трябва да прави с нея. О, да. Глупакът Рейвънскрофт беше сигурен, че Вениша ще бъде запленена от тази глупост.

Време беше играта да започне. Грегор се ухили, докато гледаше към Вениша и точно когато щеше да заговори, тя мина покрай камината и отсъствието на фуста си пролича болезнено. За миг пред Грегор се откри гледката на бедрата й през полата. Светлината ясно очертаваше всяка нежна извивка и вдлъбнатинка. Тя спря от другата страна на камината и през полата й вече не можеше да се види нищо.

Грегор отвори уста, но не можа да каже и думичка. Единствено можеше да я гледа, а тялото му се сгорещи от желание.

— Грегор?

Усети, че стои и я зяпа като недодялано дванадесетгодишно момче.

По дяволите, това не беше начина, по който ще спечели този облог. Изкашля се.

— Донесъл съм ти нещо. Заета ли си?

Тя поклати глава, сложи едната си ръка на кръста, а другата подпря на облегалката на стола. При тази поза за нещастие изпъкнаха гърдите й.

Грегор не можеше да си поеме дъх, докато проследяваше всяка изкусителна извивка на тялото й. Знаеше, че тя е приятно закръглена, но не разбираше как не е забелязал какви прекрасни гърди има. Пред него стоеше прекрасна жена от плът и кръв, а не хладна, величествена картина.

Господи, как не бе забелязал гърдите й? Красиво заоблени и пълни, малко по-големи отколкото ръката му можеше да побере.

С усилие се опита да откъсне очи от изкусителното деколте на Вениша и да погледне лицето й.

— Аз… нуждая се от въздух — дрезгаво каза той.

Тя сви вежди.

— Въздух? Защо? Да не си болен?

— Не, не. Просто… — той махна с ръка, — задушно ми е тук.

Оттласна се от касата на врата и пристъпи колебливо към прозореца. Страстта го накара да се стегне и да стъпва по-твърдо. Дръпна завесите и позволи на светлината да залее стаята.

Така… Сега можеше да се изправи срещу Вениша, без да се притеснява, че тя несъзнателно излага на показ много повече от себе си. Той приглади палтото си, пое си дълбоко дъх, за да успокои изгарящото го желание и се обърна.

По дяволите.

Сега светлината осветяваше изпъкналата над деколтето част от гръдта й и подчертаваше нежния им кремав цвят.

Грегор свъси вежди.

Очите на Вениша се разшириха и тя нервно скръсти ръце. Това повдигна още повече гърдите й и очерта ясно формата и втвърдените им зърна под финия плат на роклята.

Грегор се взираше като омагьосан в съблазнителното й деколте. Пронизаха го горещи тръпки. Проклет да е пунша с ром.

Но нали не беше пил пунш, когато я целуна вчера. Вината не беше в пунша, а в него. И в нея.

Беше срещал много и различни жени в живота си, но никога не беше чувствал толкова силно привличане към някоя от тях. Близките трябва да бъдат защитавани. Беше я виждал като дете с разрошени коси, с пъпки, когато беше девойка, и със съвсем плоски гърди до петнадесетата й година. Беше виждал мъже да са впечатлени от нея, но никога толкова силно, че това да го разтревожи.

Той знаеше, че кожата й се покрива с червени петна, когато плаче и че пребледнява, когато е изплашена.

Би трябвало да не му въздейства, дявол да го вземе. Но след като беше тръгнал да я спасява и беше видял с какво възхищение я гледа Рейвънскрофт, той започна да я възприема по нов начин, видя я такава каквато е сега, а не каквото беше докато растеше.

Сега той виждаше Вениша като жена и то не каква да е, а една интелигентна, чувствена жена, на която се доверяваше повече отколкото на… никого. Дори на семейството си.

Навън нещо помръдна. Грегор погледна и видя Рейвънскрофт и Чеймбърс загърнати до ушите да стоят насред покрития със сняг двор на странноприемницата и да се опитват да си дадат вид сякаш са се срещнали съвсем случайно там и си говорят.

Грегор погледна книгата в ръката си. Ако искаше тези двамата да го оставят на мира, най-добре щеше да е да започва. Бръкна в джоба си и извади кадифената торбичка с колието.

— Вениша, донесъл съм ти нещо.

Тя погледна торбичката с безразличие и попита.

— Какво е това?

— Това е подарък.

— За… мен?

— Да, за теб е — нетърпеливо каза Грегор и настоятелно й го подаде. — Колие е.

Тя не му отговори, дори не помръдна. Стоеше и се взираше така сякаш му бе израснала втора глава, само бузите й порозовяха.

Грегор едва се сдържа да не се усмихне доволно. Тя беше различна. Всяка друга жена щеше да се хвърли да го прегръща, да се смее радостно и да флиртува, когато получи такъв подарък. Той погледна навън към Рейвънскрофт и Чеймбърс, които гледаха с ококорени очи. Ха, щеше да им даде да разберат. Какъв абсурд да си мислят, че той не я познава.

Но всъщност тя още не бе взела подаръка. Не беше платил за него напразно. Хвана китката й и сложи торбичката в ръката й.

Тя премигна над нея.

— Е, не стой така. Отвори я — подкани я той.

Тя бавно отвори торбичката и изсипа колието в дланта си. Златната верижка блестеше нежно върху деликатните й пръсти. Тръпка на удоволствие премина през Грегор. Чеймбърс имаше превъзходен вкус, заслужаваше награда.

Вениша не можеше да откъсне поглед от бляскавото колие.

— Харесва ли ти?

— Аз… аз… — тя затвори пръсти над златната верижка и я задържа. — Защо ми я подаряваш?

Грегор се намръщи. Господи, не беше очаквал такъв въпрос.

— За… защото… — Проклятие какво трябваше да отговори. Погледна навън към Рейвънскрофт и Чеймбърс, които го гледаха.

Вениша се обърна, за да проследи погледа му, но той я завъртя към себе си далеч от прозореца.

Тя ахна и сърдито погледна ръката му, стиснала китката й. Никога досега не беше забелязал колко деликатни са ръцете й, пръстите му обгръщаха нежната й, топла кожа.

По дяволите, изглеждаше толкова съблазнителна. Светлината от пламъците в камината сякаш целуваше прасковената й кожа.

Дали и на вкус беше като праскова? Или като сметана и захар, с които обичаше да пие чая си? Може би щеше да открие нотка на желание примесено със страст?

Тези мисли бяха така изкушаващи, че той реши да я вкуси. Погледна намръщено към Рейвънскрофт и Чеймбърс, които се криеха зад редките храсти. Ако не бяха те още сега можеше да опита тези интригуващи вкусове.

Грегор целуна китката й, а дъхът му погали кожата й.

Устните на Вениша се разтвориха, а очите и се разшириха.

— Грегор… — задъхано каза тя. — Какво… Ти не можеш… — Тя порозовя още повече и издърпа ръката си от неговата. — Грегор, не искам да бъда обект на експеримент.

Експеримент? Той примигна объркано преди де си спомни.

— О! Това, което казах в коридора… Не бях подбрал правилните думи. Не знам какво исках да кажа, но не желаех да прозвучи така. Ще ми простиш ли?

Тя отвори устни, след това ги затвори, очевидно объркана.

Той се усмихна леко. Тя използваше гнева си като щит и без него щеше да е съвсем оголена пред него.

Тази мисъл много му хареса. Какво трябваше да направи сега? Даде й подаръка. Ред беше на поезията. Колкото по-бързо Вениша избухнеше в смях, толкова по-бързо той щеше да се извини и да отиде да си получи печалбата.

Напълно доволен от развитието на нещата той отвори книгата на страницата, която Рейвънскрофт беше отбелязал и зачете:

Щом заран разбуден аз зърна зората,

за тебе копнея!

Вениша изглеждаше поразена. Бедното момиче сигурно едва се сдържаше да не избухне в смях. Най-добре да приключва и да й спести мъките. Прокашля се и продължи като при това сложи ръка на гърдите си, за да подсили ефекта:

Когато лъчите росата стопят

и пладне щом легне върху дървесата,

Как може обеда да легне върху нещо, особено върху дърветата? Веднъж беше чел за огромен кораб, който потъва в страховита буря. Това се казва поезия!

— Грегор? — промълви Вениша с треперещ глас.

— Нека да довърша — каза Грегор, намигна й и продължи:

Когато безсилен заспива денят

като гостенин, който при чужди се грее —

за тебе копнея!

Той затвори рязко книгата, неспособен да прочете дори още една думичка.

— Ето. Стихотворение. За теб. Какво мислиш?

Вениша дъх не можеше да си поеме. Погледна колието, което проблясваше върху дланта й, после и книгата с поезия, която Грегор държеше.

Не беше възможно това да се случва.

Не може Грегор да е тук с подарък и да й чете поезия като… като че ли…

Смееше ли да се надява?

Вениша стисна колието, металът се бе затоплил в ръката й. Може би… може би той се интересуваше от нея.

Сърцето й щеше да се пръсне, но тя не можеше да се успокои. Думите, които той каза я изпълваха и изпращаха тръпки по кожата й.

„Копнях за теб“ — повтаряше си го учудена и нещо в нея се пречупи.

Тя пристъпи напред и се хвърли на широките му гърди, повдигна лице и доближи устните си към неговите.

За един шеметен миг той остана като вкаменен. Вениша се остави на вълната от страст. Езикът й пробяга по устните му, гърдите й се притискаха в неговите, а ръцете й стискаха реверите му, задържайки го близо до себе си.

Грегор изпусна книгата и дланите му се плъзнаха надолу по гърба й, той я притискаше към себе си все по-близо и по-близо. Разтвори устни, но не я целуна, просто я обгърна и я притисна силно.

Той спря, отвори очи и погледна през прозореца.

Вениша проследи погледа му. Навън Рейвънскрофт и Чеймбърс стояха насред заснежения двор, с лица, които изразяваха както шок така и удивление.

Грегор измърмори някакво проклятие, отиде до прозореца отвори го, извади нещо от джоба си и го хвърли в снега. След това дръпна плътно завесите.

— Грегор, аз…

Той отиде до вратата и я захлопна рязко.

Сърцето на Вениша препускаше, сякаш щеше изхвръкне от гърдите й, а ръцете й горяха.

— Грегор?

Той се върна обратно при нея и каза.

— Вениша, искам да те целуна и не искам да ме отблъскваш!

Тя отвори уста, след това я затвори, без да може да каже и думичка.

Грегор обви ръка около талията й и я привлече към себе си.

— Това е снежна лудост — каза тя задъхано. Усещаше топлината на тялото му през дрехите.

— Да — измърмори той. Устните му галеха лицето й.

— И защото сме толкова близо един до друг тук.

Устните му се плъзнаха по чувствителната кожа на шията й.

— Ммм.

Вениша наклони брадичка, за да му направи място. Притисната силно в него тя дишаше на пресекулки.

— Това… не… означава… нищо…

— Както искаш — промърмори той близо до ухото й, а ласките на езика му я караха да стене.

Вениша обви ръце около врата му и доближи устни до неговите. След миг той я целуваше с цялата страст, която бе потискал до сега. Целувката в гората беше като прелюдия в сравнение с тази. Вениша беше така погълната от чувствата, тялото й откликваше толкова бързо и пламенно, че всички мисли изхвръкнаха от главата й.

Грегор също беше полудял от желание. Тя имаше вкус на пресен сняг и сметана, на свенливи усмивки и чиста страст. Толкова бе погълнат от вкуса й, че не можеше да мисли, не можеше да направи нищо друго, освен да се наслаждава на възхитителната й невинност.

Тя плъзна ръце под жилетката и хвана ризата му. Притискаше се към него, а устните й трескаво търсеха неговите.

Тръпнещото й от желание тяло, го предизвикваше да я докосва, да я вкусва, да я изкуши. Устните му преминаха нежно от устата до ухото й.

— Това е лудост — прошепна той, а сърцето му биеше учестено.

— Снежна лудост — отвърна тихо тя, докосвайки с устни брадичката му.

Силна тръпка прониза тялото му. Господи той не беше срещал никога досега толкова съблазнителна жена. Ръцете й галеха гърдите и ръцете му, сякаш за да запомнят всяка линия и мускул.

— Вениша, желая те.

Тя го погледна с потъмнели и заинтригувани очи и прошепна.

— Знам.

— Ти… ти съгласна ли си?

Очите й не изпускаха неговите.

— О, да. Напълно.

Да, стенеше тялото му, а ума му се опитваше да извика — не.

За негово учудване Вениша плъзна ръце надолу и разкопча най-горното копче на панталона му. Очите й потъмняха, а лицето й порозовя, когато тя бързо разкопча второто копче. Следващото я затрудни, и докато се бореше с него, пръстите й го докосваха по един мъчителен за Грегор начин.

— Мили Боже — промърмори той.

Тя спря, погледна го изненадано и отдръпна ръце.

— Нараних ли те?

— Не — избухна той, сграбчи ръцете й върна ги към копчетата си и ги притисна към набъбналата си мъжественост.

Очите му се разшириха и той простена. Трябваше да спре. Знаеше го, но не бе по силите му да го направи. Чувстваше се като младеж на първа среща. Вениша беше толкова съблазнителна, толкова привлекателна — може би защото беше забранения плод — жената, която никога не трябваше да докосва нито да целува. Но тялото му вече не се интересуваше от това.

— Ние не трябва… — каза тя, но пръстите й отново се заеха с третото копче.

— Може да съжаляваме за това — успя да промълви той, а ръцете му нежно се спускаха по гърба й.

— Аз съм сигурна, че ще съжаляваме — отвърна тя и ръцете й за миг смъкнаха жилетката от раменете му. Тя я хвърли зад него и се зае с ризата му като я издърпа от колана му.

Не си спомняше да е срещал толкова решителна жена. В момента тя го прелъстяваше, а той се наслаждаваше на всеки миг.

Чиста страст течеше във вените му; той прекара пръсти през косата си и я целуна толкова дълбоко, че и последните остатъци от контрола му отлетяха.

Нямаше връщане назад.