Карън Хоукинс
Шотландска стихия (12)

Глава 11

„Маклийн са мъже на силните страсти, но това може да бъде както благословия, така и проклятие.“

Старицата Нора от езерото Лох Ломонд към трите си невръстни внучки в една мразовита нощ.

Грегор крачеше към обора. По дяволите, какво очакваше тя от него? Да пренебрегне страстта избухнала помежду им? Щеше да е глупаво да постъпят така. Трябваше да я последват, да открият какво я предизвика. Само така биха могли да се научат да я контролират. Другият вариант бе да спрат да се виждат, но той го отхвърли веднага.

Грегор спря пред обора и вдигна лице към слънчевите лъчи. Все още беше твърде студено, за да се разтопи снега. Той потрепери, щеше да е добре ако си бе взел палтото.

Шум откъм конюшнята привлече вниманието му и той видя светлина да се процежда през процепите под вратата. Вътре сигурно бе по-топло отколкото на двора. Той се насочи натам, а снега под ботушите му проскърцваше така, сякаш му се присмиваше. Какво ужасна бъркотия.

Леденият въздух превръщаше дъхът на Грегор в облачета пара, докато вървеше към вратата. Той спря и погледна назад към големия прозорец на салона, но там не се виждаше никой. Обърна се недоволен от разочарованието, което изпита. Какво бе очаквал? Вениша да се взира навън с разкаяно лице? Изсумтя силно, отвори вратата със замах и я затвори бързо зад гърба си. Помещението изглеждаше празно, но се чуваха приглушени гласове и от вътрешността проблясваше светлина от фенер.

Видя Рейвънскрофт, разбира се. Беше напуснал странноприемницата още след закуска, явно за да избяга от женското внимание — най-вече от това на мис Плат, която буквално попиваше всяка негова дума.

Грегор последва светлината във вътрешността на конюшнята, спирайки, за да погали носовете на конете. Те подаваха глави от отделенията си, търсейки внимание.

Голям червено-кафяв кон изпръхтя докато Грегор преминаваше покрай него, той го потупа по носа, а животното отговори с игриво побутване на ръката му.

— Търсиш си овеса, а?

Главата на Рейвънскрофт се показа зад ъгъла на едно от отделенията.

— Добре досъъл, МакЛийн. Присъединете се към нас. Двамата с вассия коняр се наслаждаваме на прекрасен пунш с ром — каза той със завален от питието глас.

— Не е ли малко рано за почерпка? — попита Грегор.

Врата на последното отделение беше отворена. Няколко бъчви бяха наредени в кръг около накладена печка, в която Чеймбърс тъкмо слагаше още дърва. Върху нея къкреше чайник, от който се разнасяше приятен аромат на пунш с ром.

Чеймбърс затвори вратичката на печката, сложи ръжена в метална кофа и каза:

— Няма нищо по-сгряващо костите от горещ пунш в това студено време. — Конярят хитро погледна към Грегор. — Рейвънскрофт току-що каза, че в странноприемницата имало прекалено много фусти за вкуса му.

Грегор измърмори нещо в знак на съгласие.

Чеймбърс кимна.

— Мислех си, че рано или късно и вие ще дойдете.

— Да-а — потвърди Рейвънскрофт. — Той ни каза, че ще дойдете и ни накара да ви оставим най-хубавата бъчва. — След това седна на своята и посочи на Грегор свободната. — Не е ли по-хубаво тук, отколкото в гостната на странноприемницата? — попита със сияещо лице. — Липшвам ли вече на мис Оливие?

— Не. — Грегор се опита да се настани удобно. — И с какво тази бъчва и по-хубава от твоята?

Рейвънскрофт стана, обърна се и се надупи към Грегор.

— Счупена е.

Чеймбърс една сдържаше смеха си.

— Лорд Рейвънскрофт, лорд Маклийн едва ли иска да гледа… хм, задните ви части.

Рейвънскрофт се тръшна обратно на бъчвата и потръпна.

— Дяволски шилно убива.

— Тогава защо седиш на нея.

— Защото е най-близо до пунша. — Рейвънскрофт намери падналата си на пода чаша, вдигна я и погледна в нея. След това прокара пръст по вътрешността й и го облиза с въздишка. — Съвсем празна е.

— Както и главата ти — каза Грегор.

Конярят му хвърли проницателен поглед.

— Изглежда времето почва да се оправя.

— Ссняг — изсумтя Рейвънскрофт. — През април. Кой е чувал за подобно нессто?

— Кой наистина? — измърмори Чеймбърс, взе празна чаша и я напълни с малък метален черпак, след което я подаде на Грегор. — Ето, милорд. Малко е горещо.

Той пое чашата, а допира на топлия метал възвърна чувствителността на вкочанените му пръсти.

— Къде е палтото ви? — попита Рейвънскрофт и се надигна изведнъж.

— Оставих го вътре — отговори кратко Грегор.

Чеймбърс вдигна едната си вежда.

— Избягал сте, а?

— Какво? — попита Рейвънскрофт с разгневен глас. — Да не би тези… тези весстици да изгониха и вас?

— Никой не ме е изгонил. Излязох, защото така реших. — Грегор отпи глътка пунш и по тялото му се разля приятна топлина.

— Просто се опитвате да запазите достойнство си. Разбирам ви.

— Не е така. Дойдох тук, защото така исках…

— Ха! — Рейвънскрофт вдигна юмруци срещу стената. — По дяволите, всиски… всиски жени.

Чеймбърс си наля малко пунш и се загледа в младия лорд леко озадачен.

— Странноприемницата не е в тази посока.

Рейвънскрофт погледна стената.

— Не е ли?

— Не, в тази посока е пътят.

— Ох. — Рейвънскрофт подпирайки се на бъчвата се обърна на другата страна. Изправи се бавно на крака и залитайки вдигна юмрук отново. — Ето. Това… това… каквото там казах преди малко.

— Много добре — каза Чеймбърс, — а сега е по-добре да седнете отново.

— Да — потвърди Грегор, забелязвайки как се клати младия мъж. — Можеш да паднеш върху печката, а на мен не ми се слуша как хленчиш.

Рейвънскрофт седна стиснал празната си чаша.

След като пийна Грегор започна да се отпуска и да се чувства почти нормално. Отчасти благодарение на пунша, но по-скоро заради това, че бе далече от Вениша. Преди малко, докато разговаряше с нея, бе проявил финеса на продавач на риба.

Тя не разбираше страстта, а и как би могла? В много отношения беше по-невинна дори от досадната и наивна дъщеря на ескуайъра. Именно за това Грегор се смая от силата на страстта й. Докато се подкрепяше с пунш той си пожела Вениша да е малко по-склонна към убеждаване. Но беше сигурен, че тя ще му откаже, преди да е казал и думичка. Не си спомняше някоя жена да е била толкова непреклонна пред него. За един дълъг миг той се замисли над това. Трябваше да реши какво да прави със страстта си към Вениша. Какви хубави отношения имаха преди, а сега каквото и да направеше, тя щеше да се отнася с недоверие към него. Ако опиташе да я избягва, тя ще си помисли, че още е ядосан, а ако продължи да й обръща внимание — че се опитва да я прелъсти.

Мили Боже, каква бъркотия. Може би… може би ако започне да се държи както винаги, нещата щяха да се върнат към нормалното си положение. Надяваше се тълпите лондонски красавици да притъпят привличането, което възникна между него и Вениша, и то да изчезне.

Отпи бавно от пунша. Може би причината бе точно в това — в липсата на други жени. Ако беше попаднал в тази дяволска буря, с която и да е друга жена и нея щеше да види в съвсем различна светлина.

Рейвънскрофт отново намери чашата си и я подаде на Чеймбърс, но той го осведоми, че чайника вече е празен. Това го накара да започне потиснато да мърмори нещо за лоша орис, надменни слуги и своенравни жени.

Грегор въздъхна и протегна крака към печката. В обора беше уютно и топло, огъня пламтеше весело, дървата пращяха, а от пунша се разнасяше приятен аромат на бренди и карамфил.

Рейвънскрофт изведнъж вдигна глава.

— Знаете ли какво си мисля?

Нито Чеймбърс, нито Грегор му отговориха.

— Мисля, че тук е достатъшно топло, за да се разтопи една от онези големи ледени висулки покрай вратата на обора.

Чеймбърс, който забъркваше още пунш, го погледна възмутено.

— Разбира се, че тук е достатъчно топло, нали огъня гори.

— Знам — каза Рейвънскрофт недоволно. — Но си мисля, че ще се разтопи наиштина бързо.

Чеймбърс повдигна вежди.

— О! Колко бързо?

— Много бързо.

— Хмм. Ако предположим, че отида да донеса тук една от ледените висулки, можем да направим облог. — Чеймбърс погледна предпазливо към Грегор. — Един съвсем малък облог, разбира се.

Грегор сви рамене.

— Може и да е по-голям ако искаш. Рейвънскрофт може и да говори като дете, но не е.

Младият мъж погледна зад себе си.

— Кой не е дете?

— Ти — отвърна Грегор. — Ако искаш да пилееш парите си, можеш да обвиняваш само себе си за това.

— Отлично. — Чеймбърс потри ръце и излезе навън. Върна се след малко с голяма ледена висулка, дръпна една празна бъчва напред и я сложи върху нея.

— Е, лорд Рейвънскрофт, колко време мислите, че ще отнеме?

Той се наведе и неуверено огледа висулката. Накрая заяви триумфално:

— Давам и двадесет и две минути!

— Двадесет и две минути? Според мен ще отнеме по-малко — каза Чеймбърс и преди да седне на мястото си допълни своята чаша и тази на Грегор.

Грегор отпи.

— Чеймбърс, надминал си себе си. Това е най-хубавия пунш, който…

— Шшт — прекъсна го Рейвънскрофт загледан внимателно във висулката, от която бяха започнали да се стичат капчици. След това прошепна мелодраматично. — Като говорис ще затоплиш въздуха и тя ще се разтопи по-бързо.

— Не мисля да мълча заради един глупав облог.

— Не е глупав — отвърна Рейвънскрофт влагайки цялото си достойнство, но развали ефекта като падна от бъчвата.

Чеймбърс остави чашата си и му помогна да седне отново.

— Престанете да мърдате, защото следващия път може да паднете върху печката и да се изгорите.

Рейвънскрофт се хвана здраво за бъчвата и продължи да се взира в ледената висулка.

Грегор погледна към Чеймбърс.

— Още не си обявил залога си. Какво ще спечелиш ако си прав?

— Палтото на момчето.

Рейвънскрофт се напрегна и откъсна очи от висулката.

— Това палто ли?

— А имате ли друго?

— Не и с мен.

— Тогава точно това.

— Ами… ако аз спечеля?

Конярят се почеса по брадата.

— Ще ви дам рецептата за моя пунш с ром.

Рейвънскрофт се намръщи.

— Няма да е голяма печалба.

— Можете да се похвалите с него пред приятелите си, когато ви идват на гости — каза Чеймбърс хилейки се. — Ще идват от далеч само за да го опитат.

По лицето на Рейвънскрофт се изписа блажена усмивка.

— И ще бъда много търсен.

— Всеки ще бъде поласкан от поканата ви — убеждаваше го конярят и с усмивка оглеждаше дебелото кожено палто висящо на тесните му рамене.

— Няма да ти стане — каза Грегор.

— Не мисля да го нося. Ще го продам обратно на момчето на съвсем изгодна цена — ухили се конярят. — Ледената висулка няма да издържи дълго, вече е наполовина разтопена.

Раменете на Рейвънскрофт увиснаха и той се намръщи на Грегор.

— Така е защото започнахте да говорите.

Грегор остави чашата си и протегна ръце към печката.

— Рейвънскрофт ще постъпиш добре, ако никога не се обзалагаш с Чеймбърс.

Младият мъж погледна недоверчиво към коняря.

— Мами ли?

— Не, за бога — каза Грегор с усмивка. — Но никога не се обзалага, ако не е сигурен, че ще спечели.

— Няма нисто сигурно на този свят — заяви убедено Рейвънскрофт.

Чеймбърс завъртя очи при това изявление.

— Напротив има. И хубавия горещ пунш е едно от тях.

Рейвънскрофт се загледа замислено в чашата си.

— Божествен е. Но освен горещия пунш няма нищо друго сигурно.

— О, мисля, че има и други сигурни неща — каза Чеймбърс. — Нима слънцето не изгрява всяка сутрин.

— Не и точно сега.

— То е изгряло, но е скрито от облаците.

— О. — Рейвънскрофт се подпря на коленете си и се плесна по брадичката. — Може и така да е.

— Също и жените — добави замислено Чеймбърс. — Те никога не се променят.

Рейвънскрофт се засмя горчиво.

— Жените са непредсказуеми. Само вижте мис Вениша. Преди по-малко от две седмици тя флиртуваше лудо с мен…

— Флиртуваше? — Каза Грегор с очи вперени във върховете на ботушите си. — Вениша никога не флиртува.

— Тя ми каза, че пиша прекрасни поеми, по-хубави дори от онзи Байрон.

— Това не е флирт. Дори и аз мога да напиша по-хубава поезия от онзи Байрон. По-скоро Вениша те е съжалила и е гледала на теб като поредната си благотворителна кауза.

Очите на Рейвънскрофт се разшириха.

— Като мис Плат!

— Точно така. Не знам защо Вениша започна тази игричка, но съм сигурен, че има някакъв план.

— Аз ще ви кажа какъв е — каза Рейвънскрофт отчаяно. — Тя ме помоли да обръщам внимание на мис Плат, за да може тя да засили увереността си и да добие кураж да се противопостави на мисис Блум.

— Това било, значи. Мис Плат изглежда много щастлива от вниманието ти.

— Така е — каза младият лорд мрачно. — Вениша тази сутрин ме предупреди, че мис Хигънботъм казала на мис Плат, че ако мъж я погледне по определен начин това означава, че иска да се ожени за нея.

— Да я погледне?

— Да. Представяте ли си колко е ужасно. Ами ако на вечеря срещнеш погледа на жена и тя започне да разправя на всички в града, че сте сгодени, а ти просто си се оглеждал за солта.

— Много жалко — грубо каза Грегор. — Но така става като слушаш Вениша.

— Но… тя ме помоли. Как бих могъл да й откажа?

— Ето така — „Не, аз няма да участвам във вашите безумия.“ Може ако искаш да се поупражняваш, преди да я видиш отново.

— Не мога нищо да й откажа.

— Как за Бога, намери смелост да я отвлечеш тогава. Не мога да те разбера.

— Не го приемах като отвличане. Бях убеден, че тя ме обича.

— Ако наистина си бил убеден, че се интересува от теб, не трябваше да я лъжеш, за да се качи в каретата.

Рейвънскрофт обмисли думите му.

— А дали ако й бях предложил да се омъжи за мен по по-романтичен начин, тя щеше да се съгласи? Може би ако бях й подарил цветя и после бях коленичил? Жените харесват такива неща както знаете. Особено жени като Вениша.

— Глупости.

Чеймбърс спря да бърка пунша и го погледна учудено.

Грегор едва преглътна яда си.

— Имам нужда да пийна още.

Конярят напълни чашата му веднага.

Течността опари гърлото му, но рязко проясни мислите му.

— Ти си пълен глупак, ако смяташ, че Вениша би се повлияла от такива романтични глупости. Тя не е като другите жени. Никога не е била.

— Тя е различна. Съгласен съм с вас. Но това не означава, че не харесва романтиката. Жените се впечатляват силно от неща като цветя, поеми и…

— Не всяка жена счита подобни глупости за важни.

— Напротив — настояваше Рейвънскрофт. — Попитайте Чеймбърс.

Грегор се обърна към коняря и го видя да клати глава.

— Съжалявам, милорд, но момчето има право. Жените смятат тези неща за много важни, дори повече отколкото можете да си представите.

Грегор се намръщи.

— Някой жени. Не и Вениша.

Рейвънскрофт килна глава на една страна, държейки бъчвата сякаш се страхуваше, че тя ще се наклони с него.

— Защо тя да не харесва подобни неща, след като другите жени ги харесват? Какво я прави толкова различна?

— Много неща — каза Грегор. — Ти не я познаваш толкова добре колкото мен.

Но някъде дълбоко в него един тъничък глас му нашепваше, че не я познава толкова добре колкото си е мислил досега. Реакцията й тази сутрин го доказваше.

При тази мисъл почувства необяснима тежест в гърдите и изпи остатъка от пунша, за да отмие горчивия привкус в устата си. Но очите на Рейвънскрофт просветваха с някаква ужасна увереност. Ами ако… ако той беше прав. Ако Вениша харесваше подобни превземки като цветя, поеми… Възможно ли бе да я е преценил толкова неправилно?

Чеймбърс се почеса по носа.

— Предполагам, че мис Вениша наистина е малко по-различна от другите жени. Тя е отличен ездач и никога не съм я виждал да избухва в сълзи или да се разстройва като останалите. Само като се сетя за майка й… — Той потръпна.

— Точно така — каза Грегор. — Тя вижда какви са последиците от подобни превземки и не се влияе от тях.

Той взе ръжена, отвори с него вратичката на печката, после хвърли едно дебело дърво в огъня. Обърна се и срещна възмутените очи на Рейвънскрофт да се взират в него.

— Какво си мислите, че правите? — попита той с раздразнение.

— Сложих дърво в огъня, почти угасваше.

— Засилихте го. — Рейвънскрофт се обърна към Чеймбърс. — Не е честно. Искам нов облог. Заради него тук ще стане по-топло.

Чеймбърс добави няколко зърна карамфил, когото пунша закъкри.

— Да, засили го. Но според мен така е по-добре, защото ми е студено.

— Но така висулката ще се стопи по-бързо.

— Може и така да е.

— Тогава искам нов облог.

— Не.

— Защо не?

— Защото когато лорд Маклийн влезе, отвори вратата и тук се разхлади. Така че няма значение, че сега ще позатопли малко.

— О. — Рейвънскрофт премигна сякаш се опитваше да проумее. — Разбирам какво имате предвид. — След това погледна Грегор в очите. — И тогава не би трябвало да съм ви ядосан, ако изключим това, което казахте за Вениша.

— Казах само, че тя е различна.

— И аз вярвах, че е така, но… — Рейвънскрофт се намръщи. — Напоследък започна да ми става ясно, че тя само изглежда различна, защото не знае, че не е.

Грегор го изгледа.

— Какво, по дяволите, би трябвало да означава това?

Младият мъж се изчерви.

— Това означава, че и тя като всяка друга жена би искала да бъде ухажвана. Просто не го е осъзнала все още.

— И как стигна до това глупаво заключение.

— Не е глупаво. Никоя жена не би останала равнодушна към човек, който й подарява цветя, прошепва й комплименти в ухото и й повтаря, че е прекрасна.

Чеймбърс потърка брадичката си.

— Знаете ли милорд, момчето май е право.

Грегор не разбираше кое го дразни повече. Това, че собствения му коняр му противоречи, или че Рейвънскрофт си въобразява, че познава Вениша по-добре от него. Как да го накара да осъзнае, че греши?

Погледът на Грегор се спря върху бъчвата, където ледената висулка почти се беше стопила и той се изсмя гръмко.

— Рейвънскрофт, ще се обзаложа с теб на сто лири, че Вениша няма да се поддаде на дреболии като цветя и подаръци.

Рейвънскрофт се надигна.

— Сто лири ли казахте?

— Да.

— Внимавайте — промърмори Чеймбърс. — Момчето няма да се откаже от такъв облог.

Грегор не му обърна внимание.

— Е приемаш ли облога?

Рейвънскрофт кимна:

— Да. Само че… откъде ще намерите цветя, стихове и всичко останало?

Това беше проблем.

— Цветя едва ли ще намеря, но бих могъл да й подаря нещо друго.

— И какво ще е то?

Мили Боже, за всичко ли трябваше да мисли?

— Мога да й подаря джобния си часовник.

— Това въобще не е романтично — присмя му се Рейвънскрофт.

Чеймбърс се закашля.

— Случайно имам една златна верижка, която бях взел за моята любима. Мога да ви я дам. Срещу известна сума, разбира се.

— Съгласен съм — каза Грегор.

Конярят стана и бързо извади малка кадифена кутийка от торбата си и я даде на Грегор срещу няколко монети.

Той я прибра в джоба си и попита:

— Нещо друго?

— Поезия — каза Рейвънскрофт. — Имам една книга. — Бръкна в джоба си и извади един малък, подвързан с кожа том. — Ето.

Грегор потръпна.

— Това да не е онзи Шели, които пише ужасни безсмислици.

— Но жените ги харесват, гарантирам ви.

— Нямаш ли нещо друго.

— Не. Шели е най-подходящ. Подчертал съм някой пасажи между другото. Може да прочетете някои от тях и тя ще бъде запленена от вас.

Грегор пусна томчето в джоба си.

— Много хубаво. Сега вече съм въоръжен с поезия и подарък и отивам да се заема тази глупост. После ще се върна да ви дам отчет.

— Чааакай малко — каза Рейвънскрофт, с очи вперени в Грегор. — Ти може само да ни кажеш, че си й прочел стиховете и си й дал подаръка. Ние също трябва да видим.

— Няма да чета любовни стихове пред двама глупаци.

— Няма, разбира се — съгласи се Рейвънскрофт благородно. — Ние ще гледаме отвън през прозореца.

Грегор се намръщи. Може би щеше да е по-лесно да предизвика Рейвънскрофт на дуел и да приключи с него.

— Отивам да се правя на глупак.

— И ще изглеждате като такъв — заяви конярят, но като видя мрачното лице на Грегор бързо добави: — Но пък ще забогатеете със сто лири. Това ще ви помогне да го преживеете.

Щеше да го преживее, само да се окаже прав.

— Е? — попита Рейвънскрофт. — Споразумяхме ли се?

— Да, по дяволите. — Грегор оправи шалчето си и прекара пръсти през косата си. Ще ви докажа, че Вениша Оливие не е като другите жени. И когато го направя, приготви се да си платиш, пале.