Карън Хоукинс
Шотландска стихия (11)

Глава 10

„Има само едно нещо, което е по-лошо от това да загубиш ухажора си и то е да нямаш такъв.“

Старицата Нора от езерото Лох Ломонд към трите си невръстни внучки в една мразовита нощ.

— Не сте ли съгласна мис Уест? — попита високо мис Плат.

Вениша примигна осъзнавайки, че отново не е внимавала.

— Ъм… да, разбира се. Съгласна съм.

Мис Плат наклони глава и я изгледа любопитно със светлосините си очи.

— Всичко наред ли е?

Вениша се изчерви.

— О, да. Аз просто… мислех за нещо. — За Грегор. Откакто я бе целунал отново вчера сутринта, или по-скоро тя го бе целунала, беше неспособна да мисли за нещо друго.

Беше достатъчно лошо през деня, тъй като странноприемницата изглеждаше твърде малка за двама им, но на всичкото отгоре предишната нощ въобще не бе мигнала. Проблемът не бе толкова в хъркането на мис Хигънботъм, колкото в порочните мисли, които изпълваха съзнанието й, спомените от целувката и някои доста по-интимни фантазии.

Когато най-накрая успя да заспи, неспокойният й ум се освободи от задръжките. В сънищата си тя безумно го желаеше и всяко негово докосване възпламеняваше жажда за нещо повече.

След целувката Вениша избягваше да остава насаме с Грегор, което не бе чак толкова трудно благодарение на мис Плат и мис Хигънботъм. Те се бяха присламчили така плътно към нея, че тя едва успяваше да намери минута уединение.

Рейвънскрофт бе продължил да оказва внимание на мис Плат, поради което Грегор се ядоса и му нареди да го придружи до конюшнята след вечеря. Младият мъж не усети тона му и с желание тръгна след него. Докато го извеждаше навън Грегор хвърли на Вениша усмивка изпълнена с триумф.

Вениша подсмръкна. Той беше непоносим напоследък, държеше се с всички така сякаш бяха слуги. Тя въобще не съжаляваше за вчера, беше си заслужил удара със снежна топка по главата, та дори и с риск да предизвика още два дни снеговалеж.

— Времето е ужасно — каза мис Плат. — И тази снежна буря вчера…

Която беше по вина на Грегор, да го вземат дяволите. Може и да обвиняваше нея, но той самият беше арогантен и надменен.

Мис Плат възобнови бродерията си, която беше взела със себе си в гостната.

— Времето е толкова необичайно за април. Струва ми се, че съдбата ни е събрала тук.

— Вярвате ли в това?

— Започвам да вярвам — призна откровено мис Плат, сръчно вдявайки иглата. — Чудя се дали не съм попаднала на това място заедно с мистър Уест, защото… — тя се изчерви. — О, боже, не биваше да ви казвам нищо, тъй като мистър Уест ви е брат, но си мислех… о, няма значение!

Вениша премигна.

Със сигурност мис Плат не беше започнала да изпитва чувства към Рейвънскрофт за толкова кратко време. Бяха минали само два дни, а той не излъчваше толкова голям чар, че да я заинтригува така бързо. Разбира се мис Плат не бе обикновена жена, но все пак.

— Знам какво си мислите — каза мис Плат забивайки иглата в плата. — Не се познаваме от много отдавна.

— Е, да…

— Но веднага щом срещнах мистър Уест, разбрах, че това е истинската любов.

Вениша повдигна вежди.

— Но… отначало бяхте привлечена от лорд МакЛийн.

— Наистина ли? — мис Плат направи малка линия от ситни изчистени бодове. — Не си спомням.

— Не искам да бъда черногледа, но Рей… имам предвид мистър Уест е все още твърде млад и е известен с непостоянния си характер. Той просто не е достатъчно зрял за емоционална връзка. — Което си беше тъжната истина. — След няколко години е възможно да обикне някого, но не и сега.

Мис Плат се засмя.

— О, мис Вениша! Звучите като истинска сестра. Предполагам, че ви е трудно да видите брат си в по-различна светлина. Аз се държа по същия начин с бедния Бертранд, но повярвайте ми, мистър Уест е способен да изпитва дълбоки чувства — тя пусна ръкоделието в скута си, притисна ръце към гърдите си и въздъхна. — Видях го отразено в очите му.

Вениша потърка челото си, където се заформяше дълбока бръчка. Така нямаше да стане, ще трябва да разговаря с Рейвънскрофт възможно най-скоро. Как ли щеше да реагира, когато разбереше, че мис Плат се влюбва в него. Най-добре бе да не мисли твърде много за това сега. И все пак, някъде дълбоко в себе си, можеше да чуе плътния глас на Грегор, който я предупреждава, колко опасно е да се бъркаш в живота на другите. Тя решително го игнорира. Предпочиташе да я пъхнат в торба и да я хвърлят в Темза в средата на зимата, отколкото да стане студена и безчувствена като него.

— Мис Уест — тихият глас на мис Плат върна Вениша в действителността. — Една жена, прекрасна като вас, сигурно има много обожатели.

— Не бих казала много — тя можеше да ги преброи на пръстите на едната си ръка, тъй като повечето мъже, които бе срещнала, бързо отпадаха — не отговаряха на някакъв невидим неин стандарт.

— Сигурна съм, че имате стотици почитатели, може би дори хиляди.

Вениша се разсмя.

— Имала съм няколко наистина, но съм много далече от представата за красавица според висшето общество — тя сведе поглед към пищните си форми. — Макар и да опитвам, не мога да се откажа от сладкишите и нямам достатъчно воля да следвам съвременната мода.

— Не мога да се съглася с това — възрази предано мис Плат.

— Това е много мило от ваша страна, но аз не се оплаквам. Ако имах нездрав вид или не можех да се движа, може би щях да опитам да се променя, но за момента се приемам такава каквато съм и се чувствам щастлива.

Мис Плат погледна невярващо към Вениша и сведе поглед към собственото си фигура.

— Иска ми се да имах вашите извивки. Никой никога не ме забелязва, защото съм твърде плоска.

— Факт, който лесно може да се прикрие с една подходяща рокля — каза Вениша. — Всъщност…

Вратата се отвори и мис Хигънботъм застана в рамката й. Прекрасната и сутрешна рокля бе украсена с френска коприна, а златните и плитки бяха прихванати със сапфирени игли.

Тя спря и драматично закри очите си, сякаш светлината бе твърде силна.

Вениша изпита отчаяна нужда да извърти очи с ясното съзнание, че собствената й майка би аплодирала подобно появяване.

Но мис Плат извика.

— Мис Хигънботъм! Какво се е случило? Да не би да имате нещо в окото?

По-младото момиче отпусна ръка и се огледа.

— О! Само двете сте. Помислих, че баща ми и лорд МакЛийн ще са тук.

— Лорд МакЛийн! — очите на мис Плат светнаха с любопитство. — Чудя се, защо бихте искали да го видите?

Мис Хигънботъм се завъртя в опит да прикрие усмивката си.

— Аз съм напълно отдадена на моя Хенри, но… — усмивката и се разшири.

Мис Плат се изкикоти.

— О, скъпа мис Хигънботъм, знам точно какво имате предвид. Ако не беше скъпият мистър Уест, сигурна съм, че и аз щях да съм увлечена по него.

Мис Хигънботъм повдигна сантиментално очи и въздъхна дълбоко.

— Той е твърде красив, дори и с белега. — Тя потръпна сякаш говореше за сладкиш. — Смятам да го разпитам за него преди вечеря. Може би е участвал в дуел? Колко смело от негова страна ако се окаже вярно.

Странно чувство прониза сърцето на Вениша. Какво общо имаше това момиче с Грегор. Той никога не би проявил и най-малък интерес към някоя като нея и колкото по-скоро малката кокетка го проумееше, толкова по-добре!

Вениша се насили да потисне мрачните си мисли. Наистина полудяваше. Първо бе позволила на Грегор да я целуне и й бе харесало, а сега нещо подобно на ревност се надигаше в нея. В следващия момент щеше да драска „Лейди МакЛийн“ по всяка попаднала й хартийка и да съчинява сватбени покани на гърба на мостри от плат.

Без да подозира какъв смут е породила в душата на Вениша, мис Хигънботъм затвори вратата и се облегна на нея сякаш препречвайки пътя на невидимо зло.

— Толкова се радвам да ви видя! Да знаете къде е баща ми?

— Той е в конюшнята — каза Вениша — Конярят ви мисли, че единият от конете ви не си е счупил крака както се опасявахте, а само го е изкълчил.

— Как може да го е грижа за коня, след като собствената му дъщеря чезне от мъка? — тя се настани срещу Вениша и мис Плат.

Мис Плат протегна ръка и я докосна.

— Не изглеждате зле. Всъщност мисис Тредуел каза, че сте си изяли всичко от подносите с храна, които ви е донесла и дори сте питали за допълнително.

— Какво разбира тя от болка и страдание? Или някой друг тук, освен мен, питам се?

Приятна розовина се разля по лицето на мис Плат.

— Със сигурност не разбирам, тъй като любовният ми живот напоследък ми носи само щастие.

— Мис Плат! — извика мис Хигънботъм въодушевено и я стисна за ръката. — Изглежда съм ви преценила неправилно. И вие ли усещате опиянението на истинската любов?

Вместо да се разкикоти от лекомисления разговор, мис Плат грейна.

— О, да. Знам всичко за истинската любов. Тъкмо на тази тема си говорехме с мис Уест, когато дойдохте.

Мили Боже, мис Плат трябваше да се научи да прикрива мислите и чувствата си. Вярно е, че Рейвънскрофт беше много по-мил с нея, отколкото тя бе свикнала, но само публично и то под зорките погледи на мисис Блум и Вениша. Никога не бе прекрачвал границата на допустимото.

Мис Хигънботъм приглади изисканите си копринени поли и погледна към двете дами.

— Да не би да прекъснах личен разговор?

— О, не! — отвърна веднага мис Плат. — Мис Вениша и аз тъкмо обсъждахме мъжете.

— Мисля, че всички мъже са трудни за разбиране — обяви мис Хигънботъм. — Нямаше да се намирам в тази бъркотия, ако скъпият Хенри ме бе послушал. Казах му какво ще стане, веднага щом татко разбере, но той отказа да избягаме. И сега съм тук насред нищото.

Мис Плат изглеждаше впечатлена, но не и Вениша.

— Мис Хигънботъм…

— Моля наричайте ме Елизабет. Всички го правят.

— Много добре. Можете да ме наричате Вениша.

Мис Плат се наведе напред.

— А аз съм Далила.

Елизабет и Вениша погледнаха към мис Плат, която се изчерви.

— Майка ми имала чувството, че с Далила се отнесли несправедливо. Всички си мислят колко е ужасно, че отрязала косата на Самсон и взела силата му, но може да е била принудена да го направи.

Елизабет кимна в съгласие.

— Не бях се замисляла за това, но смятам, че сте права. Мъжете обвиняват жените за какво ли не, дори и за родилните мъки.

Главоболието на Вениша се засили.

— Знам всичко за мъжете — добави Елизабет самоуверено. — Сгодявала съм се три пъти.

— Три пъти? — премигна мис Плат. — Не е възможно!

— И трите бяха тайни, разбира се, тъй като татко е много строг. Но си бяха истински годежи. Хенри дори ми даде пръстен.

— Елизабет — каза Вениша — не казахте ли, че сте само на шестнадесет?

— Някои казват, че изглеждам доста по-възрастна.

— На колко години бяхте, когато се сгодихте тайно за първи път?

— На четиринадесет. Може би не се брои, тъй като беше за лакея. Не продължи повече от две седмици. И все пак това показва, че разбирам мъжете.

— Само един мъж може да разбере друг — каза кратко Вениша.

— Задайте ми някакъв въпрос за мъжете — каза Елизабет. — И ще ви докажа.

Мис Плат плесна с ръце.

— О, колко прекрасно! Знам точният въпрос. Представете си мъж, млад мъж с безупречни обноски…

Едва ли мис Плат наистина мислеше, че Рейвънскрофт има безупречни обноски. Та той едва успяваше да свърже цяло изречение.

— Мъж — продължи мис Плат — който е показал определено отношение. Колко време ви трябва, за да разберете, че интересът му е истински, а не просто флирт?

Елизабет сви розовите си устни и след миг заяви авторитетно.

— Една седмица.

Мис Плат посърна.

— Цяла седмица!

— Глупости! — каза Вениша. — Не може да се влюбиш за една седмица.

Елизабет сви рамене.

— Аз се влюбих. Както и Хенри.

— Сигурна ли сте, че това е любов? — попита мис Плат.

— Не може да сте сигурни за чувствата на един мъж, докато не ви отправи онзи поглед.

— Кай поглед — попита мис Плат нетърпеливо.

— Ето този — Елизабет се втренчи съсредоточено в нея.

Вениша не бе виждала нищо по-глупаво през целия си живот.

— Надявам се да ми простите Елизабет, но не съм сигурна, че различавам този поглед от обикновения — мис Плат се облегна назад.

— Вгледайте се внимателно — Елизабет сложи ръце на раменете на мис Плат и се наведе напред, а носовете им почти се докоснаха. — Виждате ли, как очите ми се взират право във вашите?

— О, да. Това е удивително — каза мис Плат с разширени от изненада очи.

Елизабет се облегна на мястото си.

— Ето, видяхте колко могъщ е този поглед.

— Сега разбирам. О, ако мистър Уе… — тя погледна към Вениша и се изчерви. — Имам предвид, че се надявам един ден и мен някой мъж да ме погледне по този начин.

Вениша въздъхна, пожелавайки си поне малко спокойствие.

— Ако смятате, че всеки мъж, който ви погледне, е влюбен във вас, никой няма да посмее да отдели очите си от пода.

— Не всички мъже са толкова упорити. На някой им харесва да привличат вниманието на жените — каза Елизабет, отмятайки косата си. — Това ги кара да се чувстват мъжествени.

Мис Плат кимна в съгласие.

— Тъй като сега сте сгодена и сте били сгодена още два пъти преди, според мен знаете всичко за мъжете.

— Да — каза наивно Елизабет. — Имам опит, което е много жалко, тъй като е доста трудно да си романтичен, когато си се сблъскал с реалността.

— Горката — промърмори мис Плат, потупвайки я по коляното.

Вениша не можеше да издържа повече нито миг. Тя бързо си намери извинение, напускайки двете жени разположени удобно край огъня. По-добре да предупреди Рейвънскрофт да спре да й обръща внимание, защото щеше да се окаже в голяма опасност дори само ако я погледнеше.

Тя се прибра в стаята си и направи гримаса, виждайки безпорядъка оставен от Елизабет. Сякаш гардеробът беше експлодирал и бе запратил дрехите във всяко възможно кътче на стаята. Силно ухание на лавандула се носеше из въздуха. Вениша разчисти стола, хвърляйки дрехите на Елизабет на леглото. Явно не беше най-спретнатата съквартирантка, дори и след като прислужницата беше минала след нея.

Ботуши и чехли се търкаляха по целия под, три четки за коса бяха паднали до умивалника, някакви панделки висяха преметнати на облегалката на стола заедно с две дълги палта и едно наметало. Вениша не бе сигурна дали ще може да продължи да общува нормално, ако и се наложеше да търпи още няколко дни тази неразбория и хъркането по цели нощи. Стаите в странноприемницата определено не достигаха и започваше да се трупа напрежение.

Тя отиде до прозореца и дръпна пердето, за да влезе светлина. За щастие небето се проясняваше. Открехна прозореца и през него нахлу лек вятър. Прохладният снежен въздух се промъкна в стаята разсейвайки тежкия лавандулов аромат. Облегната на рамката Вениша вдиша свежия въздух и разсеяно зарея поглед из двора. Снегът определено се топеше. Беше толкова изтънял край конюшнята, че тревата почти се показваше, а на някои места се бе смесил с мръсотията превръщайки се в киша.

Дано да си тръгнем по-скоро, отправи тя мислено молитва.

Вратата на конюшнята се отвори и Вениша чу Грегор да разговаря с ескуайъра за конете. Тя се наведе напред, за да проследи как двамата мъже вървят към странноприемницата обсъждайки достойнствата на различни породи.

Ескуайъра започна да се оплаква на Грегор как не може да се разчита на наетите коне и Грегор се разсмя. Лекият бриз се заигра с тъмната му коса, разпилявайки я покрай лицето му.

Когато двамата мъже стигнаха до вратата, Грегор я отвори и докато правеше път на ескуайъра вдигна очи, срещайки погледа на Вениша. За един дълъг момент никой от двамата не помръдна. След това изражението му се смекчи в усмивка. Той вдигна ръка и й помаха. Толкова й заприлича на стария Грегор, че Вениша отвърна на усмивката с разтуптяно сърце. Може би нищо не се бе променило. Едва сега осъзна, колко се бе тревожила, че ще загуби едно толкова скъпо за нея приятелство.

Тя се вслуша в стъпките на Грегор докато той се присъединяваше към останалите в гостната. Без съмнение мис Плат още се чудеше дали топлият му поглед означава нещо. Вениша поклати глава. Мис Елизабет Хигънботъм имаше твърде погрешни представи. Макар че Вениша би заложила най-хубавите си обувки за това, че лекомислената Елизабет не би избягала от Грегор след подобна целувка. Не, тя би й се насладила, би я обсъдила с всичките си приятелки и дори би си поискала още.

Вълна от решителност заля Вениша. Тя затвори прозореца, напусна стаята и изтича по стълбите потропвайки с ботушите си на всяко стъпало.

— Ето те.

Грегор се облегна на стената в долния край на стълбите, а ръцете му бяха скръстени на гърдите. Не беше справедливо, че изглеждаше толкова добре. Дрехите за езда му стояха чудесно — палто, излято по него и добре изгладено шалче.

Той се оттласна от стената и застана в основата на стълбището.

— Вениша, трябва да поговорим.

Видя как тя се поколеба и някаква сянка премина през лицето й. После изправи рамене и слезе от последното стъпало.

— Да, наистина има за какво да поговорим — тя го погледна с ясен и открит поглед.

Той се усмихна неохотно. Никоя жена не го бе гледала по този начин, без намек за флирт или преструвка. След снежната атака той си бе представял, че тя ще се разкае и ще го моли за прошка, разтревожена за мнението и чувствата му към нея. Вместо това тя срещна погледа му без ни най-малка следа от извинение. Нейното ледено отношение през последния ден го бе наранило много повече отколкото искаше да си признае. Донякъде бе свикнал да разчита на Вениша и не му се искаше да изгуби нейната благосклонност. Тя го познаваше по-добре от всеки друг, дори от собственото му семейство. Знаеше какво обича, какво мрази, успехите и провалите на семейството му. Знаеше и за семейното проклятие. И като истински приятел го приемаше такъв, какъвто беше. Както я приемаше и той, оценявайки нейната неповторимост.

За това и миналата нощ, докато се мъчеше да заспи, той реши, че не може просто да отмине искрите, които прехвърчаха между тях. Не можеше.

Вениша нервно навлажни устните си и каза забързано:

— Грегор, трябва да забравим какво се случи вчера и нещата отново да станат каквито си бяха — тя го погледна изпод дългите си миглите. — Надявам се, че си съгласен с това?

— Мисля, че това е най-доброто решение… ако въобще има такова.

Раменете й се свиха.

— Не вярваш, че е възможно?

— Вениша не мисля, че разбираш от тези неща.

— Кои неща?

— Желание. Страст. Похот.

— О, — каза тя тихо — тези неща.

— Не мога да се държа безразлично, защото така ти се иска, или защото би било по-лесно за нас. Можем да пренебрегнем случилото се, макар и да не съм сигурен, че ще се получи.

Погледът му се спря на косата й и той се усмихна. Ден след ден забелязваше все по-малко шноли в нея, а обичайната й прическа се бе поразмъкнала. Копринени кичури се къдреха покрай ушите й и се виеха по деликатната й шия.

Тялото на Грегор се напрегна. Нещо се бе променило. Сега той виждаше Вениша такава каквато беше, а не каквато очакваше да бъде. В Лондон тя си бе все същото малко момиче, което той познаваше от години и което се бунтуваше срещу родителите си и се смееше през цялото време. През годините тя се бе променила, но той бе останал сляп за това.

А сега не можеше да й се насити. Миналата нощ докато се въртеше и мяташе в малкото разкривено легло между силното хъркане на ескуайъра и бълнуването на Рейвънскрофт, бе преследван от мисли за Вениша. Повтаряше си отново и отново, че тя не беше за него, че привличането ще изчезне веднага щом се върнат Лондон — но част от него му нашепваше, че ще бъде загуба ако позволи това да се случи. Че те трябва да опознаят тази изкусителна лудост ако не заради друго то заради себе си.

Опита се да пропъди тази мисъл, да си каже, че Вениша не бе жена, която би се задоволила с нещо незначително. Но не можеше да забрави страстната й целувка, начина, по който устните й трепнаха под неговите и как несъзнателно се бе притиснала към него.

До сутринта вече бе решил да разговаря с нея. Единственият начин наистина да прекратят тази лудост, бе да й се отдадат, да стигнат до логичния й завършек, какъвто и да бе той… Отричането на това привличане само го правеше по-силно и Господ да им е на помощ, ако това се случеше. Той взе ръката й в своята и каза меко:

— Вениша, макар и да не можем да се върнем към това, което имахме, можем и да продължим напред.

Той вдигна ръка и погали лицето й. Вениша потръпна, а очите й се притвориха за миг.

— Усещаш ли това? — попита той тихо. — Усещаш ли как тялото ти реагира на докосването ми?

Тя кимна, прехапвайки устната си по начин, от който му причини болка.

— Вениша, ние все още можем да бъдем приятели, но можем също така и…

— Не.

— Поне ме изслушай…

— Грегор, не можем да позволим това привличане да надделее.

Той се наведе и прилепи бедра към нейните, а дъхът му погали лицето й, когато зашепна в ухото й.

— В този момент се боря с желанието да те докосна, да те вкуся. Как да спра това? Сигурна ли си, че искаш да го направя?

Тръпка премина през нея. Грегор положи ръка на рамото й и я плъзна надолу по ръката й.

— Искам да разпусна косите ти и да ги гледам разпилени по голите ти рамене. Но не мога. Не и тук.

Той пусна ръката си и се отдръпна.

— Но в Лондон… когато няма да има никой… — той остави думите му да се носят изпълвайки пространството между тях.

За един миг тя се олюля към него, но после скръсти ръце сякаш да се защити.

Грегор я наблюдаваше с чувство на задоволство. Желанието бе замъглило погледа й и бе плъзнало по кожата й. Тя също не можеше да го потисне, без значение какво му казваше.

— Вениша, глупаво е да пропускаме тази възможност.

Устните й се стегнаха при думите му.

— Грегор, без значение дали беше заради снега, близостта ни или просто от чисто раздразнение, преляло в… каквото и да беше това, не искам да чувам повече за него и определено не искам да го изпитам отново.

Той знаеше, че с едно докосване ще я опровергае.

Когато очите й срещнаха неговите той разбра, че и тя го знаеше. Знаеше го и се бореше с цялата си воля.

Той пристъпи към нея с бушуваща кръв и сковано от желание тяло, но тя се изплъзна бързо, почти тичайки към гостната. Хвърли му един последен поглед през рамо, преди да се вмъкне в стаята и рязко затвори вратата след себе си. Грегор понечи да я последва, но хорът от приветстващи женски гласове го възпря. Тя не беше сама, по дяволите.

Той постоя известно време с поглед прикован в затворената врата и напрегнато тяло. Проклета да е, задето отрича привличането между тях. То нямаше да изчезне, докато не се справят с него.

Никога.

Грегор най-накрая излезе навън и студения въздух охлади кожата му. Вениша може и да бе избягала от него сега, но все някога щяха да останат насаме.

И тогава щеше да е различно.