Карън Хоукинс
Безсъници в Шотландия (17)

Глава 16

„Печален е денят, в който се налага да се ощипете, за да разберете дали сте будни или сънувате кошмар. Истински тъжно е, ако се наложи да се ощипете два пъти.“

Старицата Нора от езерото Лох Ломонд към трите си невръстни внучки в една мразовита нощ.

Мисис Уолис се наведе и присви очи в мрака.

— Не съм сигурна точно кой е, но… — намръщи се тя. — Може би просто не е бил на тавана, в крайна сметка. Но аз си спомням, че беше тук, така че… — присви очи отново.

Кат седеше зад нея и търпеливо чакаше. Навън все още духаше студен вятър, който напомняше за гнева на Хю и от време на време разтърсваше прозорците и вееше през пролуките под первазите.

Стомахът й се присви при спомена за спора им преди два дни. Не беше успяла да спи добре оттогава. Ако трябваше да е съвсем честна щеше да признае, че част от причината бе в това, че толкова беше свикнала с топлото тяло на МакЛийн до себе си, че без него леглото й се струваше още по-студено и огромно.

Мисис Уолис се изправи и главата й едва не улучи гредата над нея.

— Внимавайте! — предупреди я Кат и вдигна фенера по-високо.

— Да, гредите са прекалено ниско.

— И са доста солидни — Кат се огледа. — Дори тази част от Гилмъртън Манър е изключително добре построена. Таванът в Уитбърн е колкото килер и тече ужасно.

— Да, господарят направи чудеса. Когато зидарите свършиха тук, ги изпрати при лорда да работят по замъка. Свършили са невероятни неща там.

Кат бе виждала замъка стотици пъти. Като дете, винаги когато идваше на гости на баба си, си представяше двете сгради — древния замък на прокълнатите МакЛийн и новото имение, където Мамчето винаги държеше бисквитки за малките си внучки — като стражи бдящи над сънения град, сгушен в речната долина.

— Доближете фенера насам, мисля, че сандъкът, който ни трябва, е в този ъгъл.

Тя я послуша и бе възнаградена с радостен вик.

— Да, ето къде е! Ще изпратя Лиъм да го донесе — каза икономката и се усмихна на Кат. — Толкова е мило да ушиете нови фусти на момичетата за костюмите им за езда. Негова светлост въобще не обръща внимание колко е студено и извежда бедните деца да яздят и в най-лошото време. Чудно ми е, как още не са се простудили!

И Кат мислеше някои неща за негова светлост, но никое от тях не бе като за пред хора.

Мисис Уолис взе фенера и бързо заслиза по стълбите. Кат я последва и изохка.

— Всичко ме боли от ездата. Дали ще ми мине някога?

Икономката се засмя.

— Вижте само колко дълго яздихте тази сутрин, при това без Фъргюсън! Малко се притесних за вас, след като ви нямаше цели два часа.

— Сега съжалявам за всяка минута от тях.

Мисис Уолис й отправи една сияеща усмивка.

— Смятам, че това, което правите, е за добро. Негова светлост ще се зарадва много. Конете са целият му живот, той диша и живее за тях — изцъка и продължи: — Лошото е, че кара тези три необуздани същества да правят същото. Взема ги на езда всеки ден и в слънце и в дъжд.

Защото ги обичаше. След като Хю беше заминал, Кат преживяваше спора им отново и отново. И всеки път, когато стигнеше до момента, в който го обвиняваше, че не е способен на истински чувства, потръпваше.

Това очевидно не беше истина, защото той много обичаше своите момичета. Болката и гневът я бяха накарали да го каже и думите й постигнаха целта си — беше го разстроила и той й се беше ядосал, както тя на него.

Гърлото й се стегна и й се наложи да се прокашля, преди да попита.

— Защо наричате момичетата необуздани същества?

— Много са разглезени. Ако бяха мои деца, щях добре да ги напердаша. Негова светлост не вижда какви бели правят. Докато той е в къщата са сладки като мед, но само десет минути след като излезе… — спря и се намръщи. — Миналата седмица някоя от тях беше сипала сол в захарницата, но аз видях, преди да я сложа на масата!

Кат се усмихна.

— Братята ми са вършили много по-лоши неща. Особено Уилям, на него винаги може да се разчита да измисли нов начин, да създаде неприятности — при тази мисъл веднага я обхвана носталгия. Какво ли правеха братята и сестрите й сега?

Чувствата й явно бяха очевидни, защото изражението на мисис Уолис се смекчи.

— Да, децата са си деца.

— Като изключим, че Уилям е вече на двадесет и би трябвало да е поумнял.

Реши днес да им напише писмо. И да очаква отговор от тях. Кейтлин пишеше ужасни писма, както и Уилям и Робърт. Но на Майкъл и Мери можеше да се разчита да й изпратят дълго и подробно описание на всичко, което се случваше в Уитбърн.

Представи си ги седнали около малката камина. Мери шиеше или бродираше, защото не можеше да седи без ръцете й да са заети с нещо. А Робърт четеше някоя дебела книга, като си мислеше, че това ще хареса на баща им, и се подиграваше на Кейтлин, която не отваряше нищо друго, освен модни или дамски четива. Уилям се излежаваше пред камината и бърбореше за коне или лов, или за новото хоби, което си бе намерил. А Майкъл, ако още не се чувстваше добре, седеше на старото червено канапе, целият завит, за да не му е студено.

Дори не се сещаше за постоянните оплаквания на Робърт! Но Гилмъртън бе толкова празен, че в стаите сякаш отекваше ехо. Всъщност това, че с Хю се бяха разделили в такива обтегнати отношения, правеше нещата още по-лоши.

— Възнамерявате ли да посетите вашата баба, милейди? Лиъм ще иде до града за някои неща, които поръча готвачката, и няма да може да ви закара, а и Фъргюсън отсъства.

— Не, тя винаги ходи в града в сряда, така че ще отида при нея утре.

— Чудесно, милейди. Хубаво е, че посещавате баба си.

— Тя много ми помага. Може би дори ще знае какво да направя с болките в мускулите си.

Кат последва мисис Уолис надолу по голямото стълбище към фоайето. Лиъм и Ангъс полираха среброто в трапезарията и бяха достатъчно близо до входната врата, за да чуят, ако някой почука.

— Истинска благословия е, че баба ви познава билките — отбеляза икономката.

— Тя е лечителка почти цял живот. И управлява мелниците, които дядо й остави, след като почина.

— О! — очите на икономката станаха кръгли. — Не, за мелниците на Хърст ли говорите?

— Да.

— Не казвайте, че баба ви е Старицата Нора от Хърст Хаус.

— Да, тя е.

Мисис Уолис засия.

— Само ако знаех, че Старицата Нора е вашата баба! Винаги съм искала да се срещна с нея, но никога не съм имала тази чест. Тя помогна при раждането на две от внучките ми. Моята Мери ужасно се измъчи с последната, но каза, че когато Старицата Нора пристигне, тя и бебето ще оцелеят, каквото й да се случи.

— Сигурна съм, че ще се зарадва много, когато разбере, че дъщеря ви я помни.

Икономката поклати глава с усмивка.

— Като си помисля, че негова светлост замина за Лондон и се върна женен за внучката на Старицата Нора. Съдбата е тази, която ви е събрала вас двамата.

Кат искаше да може да повярва в това, щеше да е хубаво съдбата да е на нейна страна. Беше отблъснала Хю и се нуждаеше от всяка помощ, която можеше да получи, от небето или от другаде. Потисна една въздишка.

— Искам да напиша писмо на семейството си и ще ми трябва още мастило. Мастилницата на бюрото във всекидневната е празна.

— Да, милейди. Ще я видя още сега — отправи един поглед към Кат и продължи: — Голяма буря имаше онзи ден.

— Нали — отвърна любезно Кат.

— Да, уплаши до смърт бедната готвачка. Цял куп ножове полетели към нея и й се наложило да се скрие под тезгяха.

— Радвам се, че никой не пострада.

Ако се беше случило, Кат щеше да се чувства виновна, защото бе вбесила Хю.

Това беше добър урок. Ако искаше да предизвика някаква реакция у него, гневът не бе вариант. Освен това, много повече предпочиташе необузданата му страст.

Когато стигнаха до вратата на всекидневната, икономката каза:

— Ще донеса малко мастило още сега.

— Благодаря ви, мисис Уолис. Оценявам помощта ви.

— О, няма нищо! Вие яздихте и изкачихте толкова стълби тази сутрин. Мисля, че селският въздух ви се отразява добре. Мойра спомена, че сте станала цял час преди мен!

Всъщност, Кат бе станала много по-рано. Беше се събудила, още призори, премръзнала и самотна. Топлото, голо тяло на Хю й липсваше. Всяка сутрин, когато се размърдаше сънлива, той я привличаше към себе си със страст, отговаряща на нейната собствена.

Но на нея й липсваше не само страстното му любене. За последните няколко седмици Хю се бе превърнал в част от живота й. Наслаждаваше се на разговорите, които водеха сутрин, преди момичетата да са станали. Говореха за детството си, за очакванията си и за много други неща. В допълнение към физическото привличане това бе добро начало.

Само ако можеше да го накара да покаже малко страст и извън леглото… но след спора им, той със сигурност щеше още по-решително да я държи на разстояние от себе си.

Но по-лошото бе, че започваше да осъзнава какво е въздействието на решенията му върху момичетата. Те й се противопоставяха не заради мястото, което заемаше в дома, а защото усещаха съпротивата и страха на баща си към влиянието й върху него.

Само ако знаеха истината! Тя не само нямаше никакво влияние над него, но и не можеше да привлече вниманието му по никакъв друг начин, освен в леглото. Е, очевидно притежаваше известна дарба, за да накара гнева му да премине точката на кипене.

Изведнъж стана неспокойна и потърка ръце. Откакто Хю бе заминал, мислеше за това отново и отново. След като остана сама в тази огромна къща, я изпълни съжаление за последните думи, които бе отправила към съпруга си. Нуждаеше се от нещо, с което да се занимава, за да се измори, докато слънцето преминеше зад хоризонта и къщата започнеше да й се струва още по-голяма и празна.

— Ще желаете ли още нещо, милейди? — попита икономката.

— Мисис Уолис, от колко години работите за лорд Хю.

— От петнадесет — отвърна гордо тя.

— Значи познавате МакЛийн много добре.

Сивите очи на икономката срещнаха нейните непоколебимо.

— Да, познавам ги достатъчно добре, за да забележа, когато някой от тях загуби самообладание.

— Това трудно може да бъде пропуснато — отбеляза сухо Кат.

— Защо искате да знаете?

— Защото мисля да направя някои промени. Нищо драстично, но бих искала да добавя нещо — нещо от себе си — в Гилмъртън — преди да си отида.

— Идеята ви изглежда добра. Какво имате предвид?

— Искам да изненадам Негова светлост като направя нещо хубаво за къщата. Но всичко е организирано толкова добре, че няма какво да се направи.

Мисис Уолис засия.

— Благодаря ви, милейди. Не знам дали точно това имате предвид, но от няколко години мисля да разместя мебелите. Когато стоят дълго време на едни и същи места подовете се захабяват там, където хората непрекъснато стъпват.

— Чудесна идея. Вероятно ще можем да се заемем следобед…

На вратата се почука силно и Лиъм отиде да отвори.

Мамчето, облечена в една от най-хубавите си неделни рокли в лилаво, с практична сива пелерина и неизменните кафяви ботуши, надничащи под подгъва й, влезе в къщата. Стоманеносивите й къдрици бяха прибрани под най-голямата шапка с цветя, която Кат някога бе виждала.

Подпряна на бастуна си, тя огледа внучката си отгоре до долу.

— Е? Не смяташ ли да ми предложиш чаша чай? Пътувах цял час до тук и гърлото ми е пресъхнало от жажда.

Мисис Уолис направи реверанс.

— Ще донеса чай веднага. Между другото, мисис Хърст, искам да се извиня, задето не знаех, че вие сте Нора Лечителката, иначе щях да ви благодаря за помощта, която сте оказала на децата ми.

Нора повдигна вежди заинтригувано.

— О! А кои са те?

— Мери Уолис и Лара Къркланд.

— О, спомням си ги и двете! Как са чудесните ви дъщери?

Мисис Уолис се изчерви от удоволствие. През следващите няколко минути тя разказа за дъщерите си и след това отиде да донесе чай и кифлички.

— Да не забравите мармалада! — извика Мамчето след нея. — Обичам да ми поднасят хубав мармалад, когато съм на гости — призна тя и погледна виновно към Кат. — Не обичам да си купувам, защото е твърде скъп.

Кат се засмя и я прегърна.

— Ти си точно човекът, когото се надявах да видя.

— И аз си помислих, че може би имаш нужда от някой, който да те изслуша — каза и повдигна сребристата си вежда, докато внучката й я отвеждаше към салона. — Нали не мислиш, че това ми хрумна случайно?

Кат въздъхна.

— Вятърът?

— Да. Това можеше да е само Негова светлост и никой друг — Нора седна на канапето до камината и потупа възглавницата до себе си. — Ела, дете, и ми разкажи какво се случи.

Съвсем скоро Кат изливаше сърцето си пред баба си. Докато я изслушваше тя й зададе няколко проницателни въпроса. Замълчаха само когато мисис Уолис донесе таблата с чая, кифличките и мармалада.

Накрая, доста време след като икономката си беше тръгнала, Кат приключи.

Баба й мълча замислено известно време и зацъка:

— И двамата сте изпуснали нервите си.

— Бях толкова разочарована.

— Виждам — Мамчето шумно си сръбна от чая. — Момиче, какво искаш от МакЛийн?

— Да ме приеме напълно като своя съпруга.

— О, искаш да спечелиш сърцето му — потупа ръката й. — Да се влюби в теб.

— Не, не, не. Само желая… — какво всъщност искаше? Да я приеме? Да, разбира се, но желаеше и нещо повече.

Беше ли баба й права? Искаше ли да спечели сърцето му? Можеше ли да иска такова нещо?

— Полека сега. Спри да разсъждаваш, защото главата ти ще се пръсне от многото мисли. Въпросът ми не беше толкова сложен. От това, което чух ми се струва, че и двамата сте скръцнали със зъби един срещу друг. Всеки от вас трябва да се извини.

— Страхувах се, че така ще кажеш.

Баба й отново я потупа по ръката.

— Е, момиченце, толкова ли е лошо? — попита тя и светлите й очи уловиха погледа на Кат. — Кажи ми и знай, че е важно. Ти обичаш ли го?

Господи, какво бе накарало баба й да й зададе подобен въпрос?

— Не! Разбира се, че не. Искам да кажа, че ме е грижа за него, но… — тя примигна и накрая бавно каза: — Предполагам, че е възможно да е така. Но със сигурност няма никаква надежда.

— Защо?

— Защото не искам да бъде само от моя страна — каза тихо.

— Ооо, това наистина може да е голям проблем.

— Мисля много за него и не мога да не призная колко е нежен и как обича момичетата — сърцето й отново се изпълни с копнеж. — Искам само да сподели частица от това с мен.

— Ще го направи, дете. Просто не е човек, който приема бързо промените — Мамчето се намръщи. — Един от проблемите на това проклятие е, че засегнатите се научават да пазят внимателно чувствата си. Само помисли, дете — ако гневът ти може да предизвика буря в океана и да преобърне кораби и ти ще бъдеш много внимателна в чувствата си към каквото и да било.

Кат кимна замислено.

— Не се бях замисляла.

— Това е ужасна отговорност. И може да промени човек, невинаги към добро. — Нора потупа коляното на внучката си. — Преди да се опиташ да накараш МакЛийн да реагира по някакъв начин, се постави на негово място.

— Права си. Искам да го попитам за това и за много други неща, но само ходя на пръсти наоколо и се опитвам да намеря своето място.

— Никога не трябва да го правиш! Как постъпи, когато той загуби самообладание и се опита да те издуха?

— Казах му, че съм ядосана.

— Добре. А после?

— После… той си тръгна.

— Какво? И не можа да го накараш да остане и да те изслуша?

— Отначало да, но после бях толкова ядосана, че исках само да се махне.

— Било е добра идея, след като и двамата сте били разярени като оси. Какво мислиш да правиш, когато той се върне и вече не си толкова ядосана?

Кат се замисли.

— Ще го попитам — не, ще поискам отговор на въпроса, дали смята някой ден да ме допусне до всички области на живота си, включително децата.

— А ако той забрави, че ти си зеницата на окото му и продължи упорито да казва „не“.

Тя се усмихна.

— О, вече му показах, че не е единственият, който може да разтърси тази къща, когато е ядосан.

— Много добре, момичето ми! Това се казва дух! — на обветреното лице на баба й се появи усмивка. — Споровете невинаги са нещо лошо.

— Никога не съм виждала родителите си да спорят.

— Няма и да ги видиш. Майка ти никога не би отстоявала своето така, което е жалко — щяха да са по-щастливи, ако от време на време изпускаха парата. В разгорещения спор всеки казва това, което трябва да се каже. Важното е да бъдете честни, да не бъркате в стари рани или да се обвинявате взаимно. Това никога не води до нищо добро.

— Но това няма ли да ядоса МакЛийн?

— Зависи от спора. Той контролира своите сили много по-добре от братята си.

— Наистина е така — съгласи се Кат и погледна изненадано баба си. — Знаеш ли доколко ги контролира?

— Да, разбира се, дете.

— Откъде?

— Имаше още един МакЛийн, за когото останалите не говорят. Най-малкият брат на лорд Хю, който бе убит хладнокръвно. Когато това се случи, небето се отвори и бурите не спряха с дни — очите на Мамчето потъмняха при спомена. — Долината се наводни, светкавиците раздираха въздуха, докато натежа от миризмата на сяра, а леденият вятър не спираше да бушува. По-голямата част от селото беше наводнено или опожарено до основи. Селяните се скриха по домовете си, изплашени до смърт. Един ден видях мъж на покрива на замъка. Той стоя там два часа и когато го напусна, бурята беше отминала.

— Братята му ме помолиха за помощ. Той беше твърде слаб, за да върви и те почти го губеха, затова бяха изпратили да ме повикат. Аз знаех какво се бе случило, но той нямаше желание да разкаже нито на мен, нито на роднините си — Нора се намръщи. — Такова е проклятието — наказва всеки, който се опитва да го заобиколи. Така че когато се опита да го контролира, то му отвръща. Мисля, че дори може да го убие, ако се напрегне твърде много.

Кат откри, че не може да преглътне.

— О, не се плаши толкова! — баба й я потупа по ръката. — Той е добър човек и ти трябва да го знаеш. Но не очаквай от мъж да ти каже, че си права. Само истинската любов може да ни покаже, когато грешим.

Истинската любов. Кат никога не се бе считала за романтична, но… може би бе идеализирала отношенията на родителите си. Между майка й и баба й винаги се бе усещало някакво напрежение, а баща й сигурно се чувстваше като в капан помежду им. Но тя не беше чувала никога да го казва. Това я накара да се чуди какво ли още не знае.

Може би истината бе, че не съществуват перфектни бракове, а само някои от тях са наистина сполучливи. Изведнъж осъзна, че някъде по пътя, целите й се бяха променили. Вече не искаше да остави своя знак върху Гилмъртън, когато си отидеше. Не искаше да си отива въобще. Истински желаеше само да има пълноценни и нормални отношения с Хю и дъщерите му. Не знаеше дали ще може и дали ще успее да убеди съпруга си да приеме подобна възможност, но бе готова да опита.

— Благодаря ти, Мамче — Кат прегърна баба си. — Даде ми много теми за размисъл.

— Добре. Хората не мислят толкова, колкото трябва. Правят това или онова и ако не се замислят, как могат да разберат дали постъпват правилно?

Кат се съгласи. Беше твърде рано да се каже дали тя и Хю ще открият любовта. Но след като живееха ден след ден заедно и бяха искрени един с друг, може би дори като спореха шумно, щяха да намерят правилния път.

Баба й се ухили широко.

— Сега, момиченце, да преминем към един по-важен въпрос.

Кат се наведе напред.

— Какъв е той?

— Би ли сложила тази кифличка в чинията ми, ако не смяташ да я ядеш? Чака ме дълго завръщане до дома и не искам да умра от глад по пътя.

Кат се засмя, сложи кифличката в чинията на баба си и все още усмихната гледаше как възрастната жена я маже обилно с мармалад.

 

 

— Ето я — прошепна Девън, след като надзърна през прозореца на салона. — С една стара дама е.

Кристина се приближи до сестра си. Катриона седеше до жена, която трябваше да е на повече от сто години. Лицето й бе цялото покрито с бръчки, носът й бе голям и крив, а косата тънка и сива.

— Тя прилича на вещица!

Девън застана на ръце и колене.

— Трябва да отидем от другата страна. Седят по-близо до онези прозорци.

Кристина кимна и прошепна:

— През розовата градина, тогава. И внимавай, да не си изцапаш роклята. Чичо Дугъл ще стане подозрителен, ако се приберем вкъщи мръсни и раздърпани.

Девън пое напред, като се преви почти на две и се промъкна през храстите до прозореца, който бе най-близо до канапето. Зае позиция от едната страна, а Кристина — от другата. Но вече бяха закъснели, за да чуят разговора на Катриона и гостенката й, тъй като старата жена си тръгваше.

Чуха само как се сбогуват и след това мисис Уолис влезе в стаята.

— Беше много приятно да се срещна с баба ви!

— Да, така е.

— Ще разместим ли мебелите сега?

Девън се намръщи.

— О, да — отвърна Кат. — Имате ли нещо предвид?

— Като за начало реших Ангъс и Лиъм да ги местят вместо нас!

Девън надникна над перваза на прозореца и видя двете жени да говорят и да се смеят.

Първо преместиха малкото писалище, така че да го огрява слънцето, а след това обърнаха канапето срещу камината. Виждаше се, че не оставиха нищо неразместено — столовете, масите, килимите, свещниците.

— Какво прави тя? — изсъска Девън през побелелите си от яд устни. Завъртя се и яростно се втурна през храстите.

Кристина се надяваше жените вътре да са твърде заети, за да чуят шума, защото сестра й далеч не беше тиха. Поклати глава и я последва.

Прекосиха градината, излязоха през портата и се насочиха към скритото от дървета сечище. Там бяха завързали конете за един нисък клон, а Аги доволно гризеше ябълка.

Веднага след като стигнаха до дърветата, Девън се обърна към Кристина.

— Видя ли? Тя прави точно това, което казах, че ще направи — променя всичко!

Кристина се намръщи.

— Тя само мести мебелите.

— С това започва — каза Девън и стисна юмруци, — но няма да спре дотук!

Кристина не отговори. Съгласи се на този малък излет, защото й бе любопитно с какво се занимаваше Катриона, докато баща им го нямаше. Не беше съвсем сигурна какво очакваше, но се надяваше да види нещо наистина лошо. Щеше да е хубаво, защото би й помогнало да преодолее потискащото чувство, че са били несправедливи към новата жена на баща си.

Не че той я искаше — действията му го показваха пределно ясно. Поне докато не им се бе ядосал, че са се присмивали на неспособността на Катриона да язди. Дори сега, Кристина виждаше лицето му. И малка част от нея се питаше дали може би — само може би — той не изпитва нещо към Катриона, но не иска никой, дори тя самата да го узнае.

На Кристина това никак не й харесваше. Още по-лошото бе, че Девън се чувстваше унижена от упреците на баща им и изгаряше от желание да отмъсти на Катриона.

Кристина въздъхна нещастно и седна на земята до Аги.

Девън крачеше гневно, а полите й се развяваха при всяка стъпка.

— Не мога да повярвам, че тя си позволява такова нещо!

— Какво е направила тя? — попита Аги над ябълката си.

— Само размества мебелите — отвърна Кристина.

Аги спря.

— Е, и?

— Това казах и аз — продължи Кристина. — Но Девън смята, че е направо дело на дявола.

— На дяволицата — отвърна Девън и спря пред сестрите си. — Може и да не я видяхме да прави нещо ужасно, но я наблюдавахме само няколко минути.

Кристина въздъхна.

— Не знам. Имам чувството, че само влошаваме нещата. Може би трябва да оставим татко да се справи сам. Има моменти, в които дори ми се струва, че му е приятно да бъде с нея. А и ни помоли да се държим учтиво.

— Да, и никога преди не ни е молил за такова нещо, нали? — Девън се наведе към Кристина. — Не виждаш ли какво става? Тя бавно го привлича на своя страна с всичко, което мисли и прави. Тя няма деца. Ние сме пречка на пътя й.

Сърцето на Кристина се сви. Наистина ли Катриона гледаше на тях по този начин? Бяха ли само пречка в живота, който искаха да водят баща им и съпругата му?

— Тя ще ни измести — продължи с дрезгав глас Девън. — Ще накара татко да повярва, че вършим лоши неща и когато си имат свое бебе, за нас повече няма да има място тук.

Гърдите на Кристина я заболяха така, сякаш някой седеше върху тях.

Аги примигна.

— Ти… наистина ли мислиш, че тя иска да стане така?

— Напълно съм сигурна.

Изведнъж Кристина не можеше повече да стои на едно място, скочи на крака, обърна се и се загледа в Гилмъртън Манър. Усамотена и величествена, къщата се извисяваше върху билото на хълма, като скъпоценен камък върху пръстен. Слънцето блестеше в прозорците, а каменните стени, покрити с бръшлян отстрани, изглеждаха топли и приветливи. Това бе единственото място, което някога бе наричала дом. Бучката в гърлото й нарасна.

Не бе повярвала напълно на думите на сестра си, но имаше нещо, което не можеше да пренебрегне. Какво щеше да се случи, когато баща им и новата му съпруга си имат свои собствени деца? Щеше ли да има място за нея и сестрите й тогава?

Прехапа устни и упорито се опита да се пребори с напиращите сълзи. Спомените я върнаха в запуснати миризливи стаи, където чакаше майка си да се прибере и тя понякога се връщаше, но по-често не го правеше. Не се бе прибрала от две седмици, когато Кристина, принудена от отчаяния плач на гладните си сестри, бе рискувала да излезе по студените парижки улици, за да открадне малко храна. Макар да й бе отнело часове, тя бе успяла да намери достатъчно за няколко дни. Беше се прибрала мокра и мръсна, с рокля съдрана от мъж, миришещ на алкохол, който се бе опитал да я завлече в една тясна уличка. Тя знаеше какво иска той и отчаянието й бе дало сили да се освободи и да бяга бързо, докато стигне до студената таванската стая, която тогава бе техен дом.

Сега имаше Гилмъртън. Погледна отново към къщата, възхитена от начина, по който слънцето проблясва в прозорците, от солидните каменни стени и здравите сигурни врати. Това бе истински дом и тя би направила всичко, за да го запази. Не можеше да напусне Гилмъртън и да изгуби баща си.

Разтърси я ридание и тънките ръце на Девън веднага се сключиха около нея в яростна прегръдка. Закръглените ръчички на Аги ги последваха. Трите останаха дълго така, докато спомените избледняха и тялото на Кристина спря да се тресе от плача.

Когато Девън я пусна, Кристина избърса очите си и се опита да се усмихне.

— Трябва да се връщаме. Чичо Дугъл ще забележи, че ни няма.

Девън също избърса очите си с опакото на ръката си.

— Ще минем покрай езерото, за да се приберем по-бързо.

Пътят заобикаляше малкото езеро в края на долината, преди да се разклони в две посоки. Едната водеше към елегантната къща на чичо им Дугъл, а другата към замъка МакЛийн. Баща им бе казал, че някога този път е бил главният до замъка, но с времето части от него се бяха свлекли и заради големия наклон към езерото вече никой не го ползваше. Беше ги предупредил да го избягват, но тъй като бе толкова кратък и удобен, когато бяха сами, започнаха все по-често да минават по него.

Кристина смяташе, че баща им бе преувеличил опасността. Докато държаха конете си и преминаваха бавно през тесните участъци, те се чувстваха съвсем сигурни.

— Хайде, Аги — Девън заведе коня й до един нисък пън и я изчака да се качи. След това помогна по същия начин и на Кристина. Когато трябваше самата тя да яхне коня си, се хвана за едно късо въже, завързано за седлото, и се преметна върху него.

Кристина я погледна със завист. Девън бе твърде темпераментна и независима, за да има нужда от нечия помощ. Пожела си да има малко от духа на сестра си. Ако отново им се наложеше да се грижат сами за себе си, щеше да се нуждае от него.

С натежало сърце тя насочи коня си до този на сестра си.

— Какво ще правим?

Девън присви устни.

— Трябва да попречим на Катриона и татко да се сближат още повече.

— И как ще го постигнем. Всичко, което направихме досега, имаше обратен резултат.

— Остави ме да помисля.

Кристина кимна и насочи коня си напред, докато Девън размишляваше над възможностите им.

Когато стигнаха до стеснения участък от пътя, тя се изравни с Кристина с дяволито изражение.

— Ха! Сетих се какво да направим.

— И какво е? — попита по-голямата сестра.

— Татко би трябвало да се прибере много късно тази вечер. Чичо Дугъл изпрати един от хората си да разбере точно кога.

— Е, и?

— И преди да се е прибрал, ще се измъкнем и ще се върнем в Гилмъртън. Вече ще се е стъмнило, но ние познаваме пътя, така че това няма да е проблем. Тогава ще разместим мебелите.

— И как ще ни помогне това — попита Кристина.

— Ще видиш — отвърна сестра й и продължи напред по тясната пътека.

Каквато и идея да имаше Девън, ако така щяха да забавят неизбежното дори само с час, Кристина щеше да участва.

Почувствала се по-добре, тя бързо последва сестра си.