Карън Хоукинс
Безсъници в Шотландия (15)

Глава 14

„Когато бях малко момиче, всяка сутрин носех вода от кладенеца, в подножието на хълма, до нашата каменна хижа, на върха му. Тогава разбрах, че колкото и дълъг път да те чака, можеш да го извървиш само стъпка по стъпка.“

Старицата Нора от езерото Лох Ломонд към трите си невръстни внучки в една мразовита нощ.

— Сатен не се прибра — каза разтревожено Фъргюсън.

Хю се загледа в златистите коне, които се събираха около оградата, и се намръщи.

— Смяташ ли, че е родила?

— Все още е рано и ако е така, може да има проблем.

Хю потупа жребец, на име Кашмир, възхитен от златистите отблясъци на слънцето по гърба му. От всички коне, които отглеждаше, ахалтекинските му бяха слабост. Обичаше металическия блясък на кожата им и одухотворените и интелигентни бадемовидни очи, които имаха. Възхищаваше се и на атлетичните им фигури. С изваяните си тела и тънката си кожа му напомняха на хрътки. Мускулести и пъргави, те бяха невероятно издръжливи.

Шеба, една от светлокафявите кобили, побутна много по-едрия Кашмир. Ако някой от другите коне си позволеше такава смелост, той би го захапал. Но с Шеба бяха приятели отдавна, затова само изцвили раздразнено и я побутна игриво.

Тя показа зъбите си, после пак се обърна доволно към Хю. Той се засмя и я погали.

— Кашмир позволява на Шеба да се размине с убийството.

— Не мога да го виня, тя му е вярна спътничка от години. Има седем жребчета от него и може би ще роди още.

Хю забелязала, че Шеба погледна назад, сякаш за да се убеди, че Кашмир е още там. Тя може й да искаше да заеме мястото му до оградата, но не и да го прогони.

МакЛийн разбираше, че това е нож с две остриета — да искаш някой да е наблизо, но същевременно да желаеш да е някъде другаде. Самият той се бореше със същото чувство, което ставаше все по-силно през последните две седмици.

Разсеяно потърка брадичката си, където още го сърбеше от морковите в овчарския пай. Бяха изминали два дни преди обривът най-накрая да избледнее и да изчезне. А сега, след цяла седмица, въпреки че още го сърбеше от време на време, от него бе останал само спомен. Катриона бе наистина ужасена и загрижена за него и той бе убеден, че всичко е само една невинна грешка. Но все пак не можеше да спре да мисли, че има и още нещо. Оттогава, с всяка изминала сутрин, на закуска напрежението между Катриона и момичетата ставаше все по-осезаемо, въпреки че никоя от тях не би го признала.

Щеше да разговаря с децата, когато се прибереше в къщата. Досега, когато попиташе Катриона тя само се усмихваше и сменяше темата.

— Надявам се жребчето на Сатен да е живо и здраво, тя е доказала, че е добра майка — Хю потупа врата на Шеба. Ако беше здраво, можеше да бъде чудесен подарък за Катриона.

Фъргюсън погали по носа малка кобила, наречена Пустинно цвете.

— Може би ще е най-добре да се кача на седлото и да последвам стадото. Те обикновено пасат в края на долината на Дънкан и може да намеря Сатен там. Сигурно иска да бъде на познато място за раждането.

— Това е много добра идея. Ще дойда с теб. Ако я открием, може да се наложи да останем с нея, докато е готова да се придвижи. Един от арендаторите има хижа наблизо, ако трябва ще пренощуваме там.

— Да, въпреки че може и да се наложи да останем по-дълго с нея, ако не е достатъчно силна да се прибере. Ще приготвя запаси за три дни.

— Ще кажа на мисис Уолис да сложи и бинт. Имам чувството, че нещо не е наред.

— Да, милорд. Кога искате да тръгнем?

— След като пояздя с момичетата. Заслужават един час.

— Добре, милорд.

Хю искаше и да се сбогува подобаващо с жена си. Имаше много начини, по които искаше да го направи.

Потупа Шеба по носа. Беше направо срамота, че Катриона не може да язди. Предложи й да я научи, но тя бе отвърнала уклончиво, че би искала някой ден. Въпреки че не бе отказала направо, той го бе усетил в гласа й. Макар че не бе човек, който би се разстроил от дреболии, нейната липса на интерес го разочарова много повече, отколкото бе очаквал.

Започваше да се ядосва на самия себе си. Имаше пълната свобода да язди, да работи с конете и да извежда дъщерите си на езда, винаги когато поиска.

С изключение на сутрешните занимания между завивките, Катриона рядко искаше нещо и изглежда бе напълно доволна и без него по цял ден.

Намръщи се. Струваше му се, че всичко е точно така както бе искал. Проклятие, нали именно това й бе казал. И все пак се улавяше, че постоянно мисли за нея. Чудеше се какво прави, какво мисли, дали е доволна и защо, по дяволите, не му позволява да я научи да язди.

Никога не бе срещал жена, която да му се изплъзва така. Дори когато се съгласяваше, с това, което бе поискал, той имаше усещането, че е измамен по някакъв начин. Но въпреки че Катриона се въздържаше от намеса в много области от живота му, в леглото не му отказваше никога. Страстта и ентусиазмът й в това отношение бяха очарователни.

Всяка сутрин се събуждаше и я намираше сгушена до себе си, копринените й къдрици се стелеха по рамото му, а лекото й дишане почти го хипнотизираше. И всеки път й доказваше присъствието си, обикновено по много чувствен начин. Тя му отвръщаше с такава пламенна и естествена страст, посрещаше го така задъхана от нетърпение, че често го удивяваше. Още по-интересно бе това, че се усъвършенстваше все повече. Тази сутрин дори, тя бе тази, която започна страстното начало на деня им.

Споменът го възбуди незабавно и той се зарадва, че дългото палто за езда скрива реакцията му. Просто не можеше да се спре. Само мисълта за изражението й, докато лежи тръпнеща под него с крака, плътно обвити около кръста му…

— Милорд?

Хю се сепна. Фъргюсън се мръщеше насреща му, а по широкото му лице бе изписана загриженост. МакЛийн успя да му отвърне като се надяваше да звучи спокойно:

— Да, Фъргюсън? Просто се замислих за нещата, които ще ни трябват за Сатен.

— Да, милорд — каза той, но в гласа му се долавяше недоверие.

Хю бързо продължи:

— Ще ни трябва овес, бинт и от онзи тоник, който използва за глезена на Хейръм.

— Ох, бях го забравил! Остана ми още малко.

— Да се връщаме в конюшните и да съберем нещата, които ще са ни нужни, докато дойдат момичетата.

— Да, милорд.

Фъргюсън изсипа последния овес от кофата си и последва господаря си към конюшните. Те бяха построени така солидно, както и Гилмъртън Манър. Хю беше наблюдавал лично строежа им и се гордееше с тях толкова, колкото и с къщата. Вътре бяха разположени четиридесет отделения, три склада, две големи заграждения за раждане и лечение на болни животни, като над всичко това имаше помещение, в което се съхраняваше сеното за цялото стадо през годината.

Хю отвори вратата на големия склад, влезе и бе обгърнат от аромата на кожа и сладък овес, примесен с миризмата на желязо. По дължината на едната стена бяха разположени рафтове. Намери тоника и се обърна, за да се върне в конюшнята.

— Фъргюсън! — гласът на Катриона прозвуча ясно в помещението. — Ето къде си бил. Надявах се да можем да…

— Шшшт — изшътка той и това накара Хю да спре.

— Какво има? — попита Кат.

Какво ставаше наистина? Хю, прикрит от вратата, се наведе на една страна и надникна през процепа между пантите.

С коса, прибрана на кок, и очила, кацнали на носа, Кат стоеше пред Фъргюсън. Конярят бурно жестикулираше, за да я накара да бъде тиха и сочеше към склада.

Тя погледна натам и очите й се разшириха.

— О — оформиха устните й. После кимна и показа малкия часовник, закрепен за джоба й, вдигна пръст и посочи към вратата на първото отделение.

Фъргюсън погледна неспокойно към склада и поклати глава. Изражението на Кат помръкна, но въпреки това прошепна.

— Благодаря ти.

Конярят кимна и й направи знак да тръгва бързо. Тя се обърна и потрепна, докато се отдалечаваше.

Хю се намръщи, изведнъж си спомни, че беше потрепнала и тази сутрин, когато се плъзна между бедрата й и вдигна краката й около кръста си. Бе я попитал дали е добре, но тя бе отвърнала, че малко я болят краката от изкачването на толкова много стълби.

Хъммм. Той излезе от големия склад и отиде при Фъргюсън.

— О, ето ви и вас, милорд! Виждам, че сте намерил тоника. Ще опаковам някои неща и…

— В първото отделение държим Синчец, нали?

Лицето на Фъргюсън замръзна.

Хю отиде до отделението и погледна през вратата. Малката кобила стоеше и тихо дремеше.

— Аги отначало се учеше да язди на нея.

Фъргюсън стоеше, сякаш бе пуснал корени.

— И на преградата виси седло сякаш току-що е свалено от нея.

— Да, но то е там цял ден, милорд. Освен това, аз не мога да запомня всеки, който язди.

— Това можеш да го запомниш. Сигурен съм — Хю отиде и повдигна едно от стремената. — Струва ми се, че е приготвено за ездач… — протегна ръка и посочи малко под рамото си — … с тази височина. — След това пусна стремето. — А кого с такъв ръст познаваме?

Конярят затвори очи.

Хю се облегна на вратата на отделението.

— Фъргюсън, ти учиш жена ми да язди.

Той се засмя нервно.

— Що за мисъл, милорд!

Господарят му повдигна вежди. Раменете на коняря увиснаха.

— Ох, аз не исках, но тя така отчаяно желаеше да се научи! Опитах, но не можах да й откажа.

— Трябваше аз да я науча, а не ти.

— И аз така й казах, милорд! Но тя отвърна, че не смее да се учи пред вас и момичетата, защото ще й е много неудобно.

Хю се намръщи. Неудобно?

Фъргюсън го погледна извинително.

— Тя падна няколко пъти.

— Нарани ли се?

— Не! Това се случваше първите няколко дни, но сега язди много по-добре. Струва ми се, че от нея ще излезе доста добър ездач.

— От колко време се упражнява?

— От шест-седем дни — Фъргюсън поклати глава нетърпеливо. — Не можете да си представите каква красива гледка е на седлото. И е много упорита. Вчера язди цели два часа! Преместих я от Синчец на Стария Уинстън, а той е един инат.

— Как се справи с него?

— Не се препъна нито веднъж. Горе главата, й казах и тя го направи. Точно както трябва.

Не беше учудващо, че бе трепнала, когато вдигна краката й. Бедрата сигурно я боляха.

— Надявам се, да нямате нищо против, милорд, но аз си мисля, че тя го прави, за да ви впечатли.

— За да ме впечатли?

— Да. Каза, че след като стане достатъчно добра, ще ви изненада.

Хю се намръщи.

— Не трябва да се притеснява колко е добра. Никога не бих й се подиграл.

— Да, но… — Фъргюсън прехапа устни.

— Но какво?

— Не искам да показвам неуважение, милорд, но не можете да бъдете толкова сигурен за момичетата. Те яздят по-добре от повечето мъже. И не изглеждат особено очаровани от „новата си майка“.

— Какво те кара да мислиш така?

Лицето на коняря се оцвети в тъмно червено.

— Нищо! Сигурен съм, че само си въобразявам разни неща. Те само… Чух ги да казват… О, не ме карайте да кажа нещо повече.

— Какво си чул?

Фъргюсън въздъхна.

— Чух мис Девън да казва, че ако мазните стъпала ще помогнат да се отърват от новата господарка по-бързо, би ги мазала всеки ден самата тя.

Хю се почувства така, сякаш върху раменете му бе паднал воденичен камък. Дали това не се случваше, защото бе поискал Катриона да стои настрани от тях? Ами ако те я презираха и не я уважаваха заради неговото решение?

Проклятие! Той подаде шишето с тоника на коняря.

— Приготви багажа за пътуването. Ще тръгнем след половин час, веднага щом се върна.

— Но няма ли да изведете момичетата на ежедневната…

Хю излезе от конюшнята и тръгна към къщата.

Дявол да го вземе, тя трябваше да помоли него да я научи да язди! Никога не би й се подиграл и не би позволил и на момичетата да го направят.

Влезе в къщата и видя Лиъм.

— Къде е господарката?

— Поиска гореща вана, милорд. С Ангъс току-що занесохме вода в стаята ви и тя каза, че ще се кисне в нея до обяд.

Хю присви очи.

— Искала ли е още гореща вода за вана тази седмица?

— Всеки ден, милорд. Казва, че така болките й изчезват.

Хю кимна и тръгна към стълбището, но чу гласовете на момичетата във всекидневната. Отиде до вратата и спря с ръка на дръжката.

Чу Девън да се киска.

— Отново е във ваната!

— Нищо чудно — каза Кристина с развеселен глас. — Сигурно е цялата в синини. Видяхте ли как улучи калната локва тази сутрин?

— Цопна! — Аги се кискаше толкова силно, че Хю едва я разбра.

— Да — каза Девън, изпълнена със задоволство. — Ще ми се да можех да я нарисувам, с калта в косата и…

Хю стисна зъби и рязко отвори вратата.

Три стреснати лица се обърнаха към него. Момичетата представляваха картина на перфектни амазонки, облечени с еднакви костюми в различни цветове, с високи шапки на главите и сплетени коси с панделки. Бяха обути с най-добрия модел, удобни ботушки за езда. Не можеше да не се почувства горд с тях, но трябваше да си напомни с каква цел бе дошъл тук. През изминалата година бе научил един урок — колкото и сладки да изглеждаха, момичетата си имаха независими характери и си позволяваха да нарушават правилата, от време на време.

— Татко! — Девън скочи на крака със сияещо лице. — Ако искаш да тръгнем по-рано, ние вече сме готови.

Кристина кимна и остави настрани книгата си с модни скици.

— Само теб чакахме. Трябваше ли да дойдем?

Хю влезе в стаята и ги огледа една по една. Усмивките им избледняха.

— Татко — попита Кристина, — к-какво не е наред?

Той кръстоса ръце.

— Чух ви да говорите през вратата.

Настъпи миг, изпълнен с изненада и тишина. Бузите на Кристина се изчервиха, главата на Аги клюмна, но Девън не трепна. Тя повдигна брадичка.

— Е, и? Не сме казали нищо лошо. Говорехме как Катриона се опитва да язди, но не може — усмихна се. — Дори мечка би се справила по-добре.

Хю насочи поглед към средната си дъщеря.

— Какво каза?

Девън се ухили.

— Казах, че тя се опитва да язди. Видяхме я тази сутрин от прозореца.

Аги се усмихна и разкри липсващото си зъбче.

— Тя пак падна. Четири пъти.

Хю си пое дълбоко дъх.

— Тя е паднала от коня, а вие смятате, че това е много забавно?

Кристина кимна и се усмихна неуверено.

— Беше доста смешно да я видим… — гласът й замря, когато Хю я погледна.

— Изглежда това много ви радва.

Девън вирна брадичка.

— Да, защото се държеше лошо с нас през изминалата седмица! — стисна ръцете си в юмруци. — Тази… тази жена намаза с мед възглавниците ни!

— Какво?

Аги кимна.

— Трябваше да се къпем отново, за да го махнем.

— И беше обърнала завивките ни на една страна! — продължи твърдо Девън.

Той се намръщи.

— Поради каква причина?

— Когато си легнахме, краката ни стърчаха от завивките и трябваше да ставаме да оправим леглата си.

— И ни беше студено — добави Аги.

Кристина остана подозрително мълчалива.

— Трудно ми е да повярвам, че Катриона е извършила подобни неща.

— Но ги направи — заяви възмутено Девън. — А тази сутрин, когато си обличахме бельото открихме, че е зашила крачолите един за друг! Почти щях да скъсам моите, докато разбера какво става.

Хю премести поглед от възмутеното лице на Девън, към нацупената физиономия на Аги и след това към Кристина, която стоеше със, сведени към ръцете си в скута очи.

— Кристина?

Тя го погледна за миг и бузите й порозовяха.

— Да, татко?

— Защо Катриона прави подобни неща? Никое от тях не може да ви навреди, но определено ми приличат на отмъщение.

Кристина преглътна тежко.

— Това е… това е, заради нещо, което направихме — Девън изшътка, но Кристина упорито продължи. — Ние казахме на Катриона, че обичаш моркови.

Мълчанието изпълни стаята, докато Хю обмисляше чутото. Измамили са Катриона и вместо да дойде при него тя е решила да се справи сама. Въпреки че бе силно разочарован от дъщерите си, усети внезапно желание да се усмихне.

— И вие си мислехте, че ще й се ядосам, заради морковите.

Кристина кимна.

— Или поне няма да имаш доверие на това, което е сготвила. Татко, много съжалявам за това, което направихме.

— А аз не — изсумтя Девън. — Тя не е добре дошла тук и колкото по-скоро си отиде, толкова по-добре за всички ни.

Сърцето на Хю натежа в гърдите му. Сега разбираше защо Катриона е решила да се научи да язди без негово знание. И причината бе в собствените му решения.

— Елате тук всички.

Веждите на Девън се присвиха.

— На дивана. Веднага.

Седнаха, като Девън отиде последна.

— Ще го кажа само веднъж: Катриона не е ваша майка, но е моя жена и ще се държите с нея любезно. Ясно ли е?

— Да, но… — започна Девън.

— Без никакво „но“. Ще показвате същото уважение и учтивост към нея, както към леля си София, дори повече.

Кристина и Аги бавно кимнаха, но Девън скръсти ръце на гърдите си.

— Девън, не се ли изразих достатъчно ясно?

Устните й се свиха непокорно, но най-накрая кимна.

— Да не чувам никога повече подобни подигравки. Кристина, когато дойде тук, ти никога не беше яздила и падна толкова пъти, че не мога да ги преброя. А ти, Аги, четири месеца се учеше само как да държиш юздите. Помня добре някои от най-впечатляващите ти падания.

Двете момичета увесиха глави. Хю погледна Девън в очите.

— Що се отнася до теб, спомням си веднъж, когато отивахме при чичо ти Дугъл ти падна…

— Не беше по моя вина!

— … и се приземи точно в средата на потока.

Бузите й запламтяха силно.

— Конят ми се препъна.

— Добрият ездач би удържал коня си по-добре. Можеше да дръпнеш юздите в решаващия момент.

Тя стисна зъби и не отговори нищо.

— Никога не съм се присмивал на грешките, които сте допускали, защото човек така се учи. Ездач, който ви каже, че никога не е падал, само се е разхождал с коня.

Кристина и Девън не вдигнаха очи към него, а долната устна на Аги затрепери.

— Катриона се опитва да се научи — каза тихо Хю. — Това има най-голямо значение — и беше точно така. Сърцето му се стопли, когато осъзна, какво правеше тя. И в обучението си, и в отношенията си към дъщерите му проявяваше воля, но и нежност.

Той почти се усмихна, като помисли, как бе обърнала номера им срещу самите тях.

— Да, но тя не е една от нас — заяви Девън с изпълнен с гняв глас. — И освен това почти не може да язди!

— Но поне се опитва да подобри уменията си, за разлика от някои други мои познати млади дами, които препускат лудо, без да се интересуват от здравето или безопасността на конете си!

Лицата на Девън и Аги станаха яркочервени, а Кристина ги погледна скришом.

— А една друга млада дама, не може да държи петите си както трябва, без да й се напомня непрекъснато.

Лицето Кристина стана точно като на сестрите й.

Хю се намръщи.

— Това е нашият дом и докато е тук, Катриона е част от нашето семейство. Трябваше да ви го кажа още преди седмици, но не го осъзнах… — той преглътна останалата част от изречението. — Ще говорим за това по-късно. Сега трябва да замина за два-три дни, за да намеря липсваща кобила.

Те го погледнаха.

— Вие ще останете при чичо си Дугъл, докато ме няма.

Девън сложи ръце на кръста.

— Ние искаме да останем тук.

— И да намирате всяка сутрин крачолите си зашити един за друг? — повдигна едната си вежда. — Нямам ви доверие за това как ще се отнасяте към Катриона. И тъй като не мога да остана и да ви следя отблизо, ще отидете при него. Когато се върна, ще обсъдим положението.

Трите момичета наведоха глави. Хю повдигна вежди.

— Ще отидете при чичо си Дугъл, така че не се дръжте сякаш ви чета смъртна присъда.

Кристина въздъхна.

— Леля София я няма от седмици.

— А чичо Дугъл е станал много раздразнителен заради това — добави Девън.

Аги изсумтя.

— Той е влюбен.

— Убеден съм, че вие трите ще го накарате да се почувства по-добре.

— Не съм много сигурна — промърмори Девън.

Хю ги погледна строго.

— Ако той покани Катриона на вечеря, докато ме няма — а аз съм сигурен, че ще го направи — вие ще се държите възможно най-добре. Ако след като се върна разбера, че сте показали и най-малка неучтивост, ще има последствия. Налага ли се да обяснявам повече?

И трите кимнаха.

— Добре. Отивам да се приготвя. Вие се върнете в стаята си и се преоблечете. Днес няма да има езда.

Кристина и Аги наведоха глави, а устните на Девън се изопнаха в твърда линия.

Хю присви очи.

— Не се шегувам. Сега вървете да съберете багажа си — обърна се кръгом и тръгна към вратата.

— Татко?

Погледна назад и откри, че Кристина е на няколко крачки от него, сякаш се опитваше да го догони.

— Ние… ние не искахме да те ядосаме.

Гледаше я, а раздразнението още го изпълваше. Големите й очи се изпълниха със сълзи и така внезапно както се бе появил, яда му изчезна и мястото му бе заето от разочарование. Хю въздъхна и я прегърна.

— Момичето ми, знам, че не сте искали да навредите на никого и не се е случило нищо непоправимо. Но очаквах от вас да се държите по-добре.

Кристина се върна при сестрите си.

— Моля те, само не ни се сърди.

— Сърдя се много повече на себе си, отколкото на вас.

Веждите на Девън се присвиха, като че ли се опитваше да разреши загадка и той се усмихна и усети такава умора, сякаш бе прекарал цял ден върху седлото.

— Ще оправим всичко това, когато се върна. Сега отивам да поговоря с Катриона, а вие се преоблечете и ще дойда да ви видя, преди да тръгна.

Прегърна всяка от тях и след това излезе от стаята. Докато се качваше по стълбите, размишляваше над това, което трябваше да каже на Кат.

Нито веднъж, дори в интимните моменти, които бяха споделили, тя не бе споменала за проблемите си с децата. Бе се държала така, както бе поискал от нея и се бе дистанцирала от момичетата до такава степен, че те бяха започнали да я смятат за натрапница.

Нали точно това исках, ама че съм глупак.

А после децата бяха отишли твърде далеч. Подразни го и това, че бе имала нужда от него, но й е било неудобно да го помоли.

Така не можеше да продължава. Стигна до спалнята си и спря пред вратата, защото обмисляше възможностите си. Трябваше ли да започне с извинение? Беше ли то необходимо? Дали да й каже, че е разбрал, че Фъргюсън я учи да язди, или да я остави да го изненада? В известен смисъл, това беше подарък и не искаше да омаловажи значението му.

Но как можеше да я убеди да бъде по-открита с него, без да отстъпи? Бяха изградили един деликатен баланс на силите и не искаше да го наруши.

Лек плясък се разнесе от стаята и го накара да си спомни, че Катриона е искала топла вода. Съпругата му бе вътре гола и прекрасните извивки на тялото й бяха отпуснати в ароматната вана.

Хю се обърна решително, завъртя дръжката и влезе в стаята си.