Карън Хоукинс
Безсъници в Шотландия (13)

Глава 12

„О, наистина е много мило от страна на баща ви, че ви изпраща тук за всеки Архангеловден. Старото ми сърце засиява при вида на толкова хубави момиченца.“

Старицата Нора от езерото Лох Ломонд към трите си невръстни внучки в една мразовита нощ.

— Доколкото си спомням, татко каза, че тя ще бъде тук само няколко дни — започна възмутено Девън. Облечена само в ризата си, тя се хвърли на леглото и се загледа в тавана.

Кристина събу ботушите си за езда.

— Той каза няколко месеца, а е минала само една седмица.

Девън се обърна по корем и присви вежди.

— Беше много мълчалив, докато яздехме този следобед.

— Едва се усмихваше — съгласи се Аги. — След като тя дойде в плевнята.

Бяха започнали да наричат Катриона — тя, когато си говореха. Думата милейди засядаше в гърлото на Кристина и не можеше да я изрече.

— Той има много грижи — каза мрачно Девън и след дълъг миг на размисъл, добави войнствено: — Не я харесвам.

Кристина я изгледа раздразнено.

— Татко е единственият, който трябва да я харесва, не ние.

Аги, облечена в синя рокличка, която отиваше на очите й, седна на една табуретка. Сапфирено синият й костюм за езда чакаше върху един стол да бъде отнесен от прислужницата за почистване. Момиченцето държеше шепа фиби и четка и чакаше Кристина да оправи косата й.

— Тя е мила с нас.

Тя наистина беше мила с тях, но се държеше дистанцирано. Кристина, разбира се, го бе очаквала. Тя се интересуваше само от баща им и не я бе грижа ни най-малко за тях.

Точно като майка им.

Стомахът й се сви.

Аги, в своето блажено неведение, добави:

— Татко я харесва повече, отколкото казва. Тя е доста хубава.

Девън се обърна на една страна, за да я погледне.

— Не може да го мислиш!

— Тя има хубава усмивка — настоя Аги.

— Тя носи очила — каза Девън с отвращение.

— Да, но косата й е много дълга и гладка — Аги докосна собствените си къдрици и продължи тъжно. — Бих искала и моята коса да е такава.

— А аз мисля, че е ужасно безлична — каза Кристина. — И въобще нямам добро предчувствие за нея.

— Нито пък аз — заяви Девън, сложи лакътя си на леглото и подпря брадичка в дланта си. — Мисля, че е измамила татко да се ожени за нея.

— И на мен ми се струва много подозрително — каза Кристина, докато решеше косата на Аги. — Смятам, че тя се е възползвала от него.

— И аз — добави Аги, макар да бе съвсем очевидно, че просто се опитва да се включи в разговора.

Кристина погледна над главата й, за да срещне очите на Девън.

— Иска ми се да можем да направим нещо, за да помогнем на татко. Тя изглежда се чувства като у дома си.

Изражението на Девън стана мрачно.

— Вече е спечелила мисис Уолис, Лиъм и Ангъс, както и Ани, и Мойра.

— И двете ли? — попита Кристина.

Девън кимна.

— Тази сутрин готвачката заяви, че „новата господарка“ е точно такава, каквато трябва да бъде.

Беше много по-лошо, отколкото Кристина си мислеше.

— Тя направи къщата по-приятна — каза Аги. — Храната е по-хубава, по-чисто е и…

— Беше си добре и когато ние с Девън помагахме на мисис Уолис — разпалено възрази Кристина. Въпреки че тя не им бе позволявала нещо повече, освен да подбират менюто. Все пак я заболя малко, че икономката и прислужниците са доволни, че Катриона е тук. Кристина бе най-голямата, нима не можеше да управлява домакинството не по-зле от нея?

Но по-лошо от предателството на слугите бе, че баща им бе започнал да гледа новата си жена по различен начин. Първите няколко дни бе мил и любезен, но напоследък очите му заблестяваха, когато се прибираше в къщата. Това много плашеше Кристина. Беше го виждала у майка си. Тя намираше някой мъж, придобиваше същото изражение и изчезваше. Понякога минаваха няколко дни, а друг път цели седмици, докато се върне. Кристина започна да диша съвсем бавно през носа си, за да не видят сестрите й колко е изплашена.

Девън седна, сложи лакът на коляното си и подпря брадичка в ръката си.

— Тази стара вещица го е измамила.

Очите на Аги се разшириха.

— Тя е вещица?

— От най-лошите — отвърна Девън. — От тези, които примамват мъжете далеч от семействата им…

— От нас? — попита развълнувано детето.

— Да, от нас — твърдо каза Девън. — Вещици като нея мамят нещастните мъже да се женят за тях.

Устните на Аги се разтрепериха.

— Но ние тъкмо открихме татко. Не можем да го изгубим сега!

Кристина прегърна малката си сестра.

— Да — потвърди Девън. — Само ми се иска да измислим някакъв начин да… — спря и премигна. След това премигна отново.

— Какво става? — попита Кристина. — Идея ли имаш?

— О, да. Много добра идея. Ще покажем на татко, че тя не е такава, за каквато я мисли.

— Кажи ни! — Кристина приключи с плетенето на дългата коса на Аги и я нави на стегнат кок.

— Татко ни обеща, че нищо няма де се промени и мисля, че ще се ядоса много, ако тя направи повече промени, отколкото той би искал.

Кристина сложи последната фиба в косата на Аги и отстъпи крачка назад, за да погледнете резултата.

— Готова си, скъпа. Сега намери хубавата сапфирената фиба, която леля София ти даде, и ще ти я сложим.

Когато Аги стана да я потърси, Кристина отиде и седна на леглото до Девън.

— Не разбирам как това може да ни помогне.

— Не мислиш ли, че ако татко се ядоса достатъчно може да я накара да си тръгне по-рано?

И щеше да има по-малко време да се влюби, както Кристина се страхуваше, че може да се случи.

— Това ми харесва. Така всичко ще си е както преди, само ние и татко.

Аги, която ровеше в малка кутия за бижута, ги погледна.

— Не разбирам, Девън. Какъв е планът ти?

— Съвсем прост. Ще изчакаме да видим какво мисли да промени в къщата и просто ще правим нещата да изглеждат по-зле. На татко ще му омръзне от постоянните неразбории и ще й каже да си върви.

Аги се ухили.

— Можем да го направим!

— Не знам — каза Кристина с тревога в гласа. — Това не ми изглежда много… честно.

— А честно ли е, че е впримчила татко в брак, който той не е искал? — попита Девън.

— Не е.

— Тогава тя само ще получи това, което заслужава. А колкото по-дълго остане тук, толкова по-вероятно е той да се влюби в нея. Знаеш какво означава това.

Кристина знаеше съвсем точно какво означава. Всеки път, когато майка им изчезваше, тя беше „влюбена“.

— Предполагам, че си права.

— Разбира се, че съм — каза Девън. — Само трябва да чакаме подходящите възможности.

— Ето я — Аги протегна ръка с красивата сапфирена фиба в нея.

Кристина стана от леглото и я прикрепи в косата над челото й.

— Готово! — намигна й и с тона на светски палячо изрече: — Скъпа, мис Агата, изглеждате божествено! Като принцеса!

Аги се закиска и обви ръчички около врата на сестра си. Кристина я притисна към себе си отчаяно. Много добре си спомняше влажните стаи и плесенясалия хляб от близкото минало, спомняше си какво е да се криеш зад заключената врата в някой мизерен пансион, докато наоколо хората крещяха, биеха се и ругаеха или вършеха още по-лоши неща. И как се бе молила с часове майка им да се прибере, като се надяваше този път да не е пияна и да остане.

Сърцето й се изпълни с вина. Сигурно не беше много добра дъщеря, щом изпитваше такива чувства към собствената си майка, и го осъзнаваше. Особено след като баща им бе обяснил, че тя е болна и затова е тръгнала по толкова лош път. Една добра дъщеря би обичала майка си при всякакви обстоятелства. Кристина прехапа устни и прегърна сестричката си още по-силно.

Девън беше права, налагаше се да се отърват от новата жена на баща си. Щеше да е истинско предателство, ако позволяха на някой да го нарани, особено след като им бе предоставил толкова сигурен дом. Никога не биха могли да му се отплатят за това.

— Ох! — размърда се Аги. — Престани да ме прегръщаш, не мога да дишам!

Кристина я пусна.

— Съжалявам. Бях се замислила за нещо друго — каза и се обърна към Девън. — Чудесно. Как предлагаш да започнем.

 

 

Икономът държеше големия сребърен поднос с две писма, поставени точно в центъра.

— Пристигнаха, докато бяхте навън, мадам.

Нора Хърст се намръщи.

— О, МакНеър! Защо винаги ползваш сребърния поднос, дори за две мънички писма? — тя хвърли ръкоделието си в кошницата до лакътя си. — Толкова е превзето!

— Да, мадам — съгласи се МакНеър с безизразно лице, но дълги години бе успял да спазва правила на етикета, въпреки мнението на господарката си по този въпрос.

Нора погледна портрета над камината и изражението й се смекчи.

— Джон не обръщаше никакво внимание на подобни глупости и аз няма да го правя.

Погледът на иконома проследи нейния и за миг лицата на двамата излъчваха съвсем еднакви емоции — нежност и тъга.

— Не, мадам, той не беше такъв — съгласи се МакНеър, остави подноса настрани, взе писмата и ги подаде на господарката си. — Така по-добре ли е мадам?

Слабите й бузи се набраздиха от дълбоки бръчки, когато се усмихна.

— Много по-добре, стар разбойнико. Благодаря ти — и дръпна писмата от ръката му с изкривените си от възрастта пръсти. — От Кат и Кейтлин са! Писма от двете ми любими внучки в един и същи ден — това е добър знак!

МакНеър я наблюдаваше с нежност как отваря първия плик. Преди четиридесет години, мистър Джон Хърст, най-богатият човек в цялата област, свързан с половината шотландски графове и херцози, изненада всички като се ожени за съвсем обикновена жена. На двадесет и пет тя беше с двадесет години по-млада от него, не притежаваше нито богатство, нито красота и бе почти неграмотна. При идването й в къщата, дори се говореше, че мистър Хърст бе прекарал първите шест месеца от брака им учейки новата си съпруга да чете. Още преди да се омъжи за Джон Хърст, Нора Макдоналд бе известна с две неща: способностите си на лечителка и с хипнотичния си чар върху противоположния пол.

Имаше нещо у Нора, което привличаше мъжете към нея, както мухите меда, и затова когато се омъжи за обичния си Джон тя вече бе имала три брака и бе овдовяла три пъти. Това бе предизвикало слухове, че съпрузите й са били отровени, въпреки че двама от тях бяха починали при минни инциденти, а третият бе хвърлен от коня си и си бе счупил врата пред очите на цялото село.

Все пак, когато мистър Джон се ожени за своята Нора и я взе да живее в перлата на хълма наречена Хърст Хол, това бе посрещнато с общо неодобрение. Както висшата така и низшата класа бяха засегнати от това, че се бе оженил за най-обикновена жена, с произход не по-добър от този на слугите в дома си.

Странен е фактът, че слугите, които работеха за най-високопоставените благородници в обществото, бяха по-големи сноби и по-чувствителни на тема социално положение, дори от господарите си. Често в стаята, където се хранеше персоналът, подобни теми се дискутираха по-разпалено, от реда за наследяване на някой трон. На новата весела и жизнерадостна господарка й бе отнело доста време, докато бъде приета от персонала. Но с годините бе спечелила, макар и неохотно, уважението им, а по-късно и обичта, и вечната им вярност.

Мистър Хърст я наричаше скъпоценното ми момиче и му доставяше огромно удоволствие, когато Нора, освен лечителската си дарба, показваше и добър усет за сделките. Именно благодарение на нейното умело управление, мелниците на Негова светлост процъфтяваха, дори и в трудните години след смъртта му.

Може да говореха каквото си искат за низкия й произход и за грубия й начин на изразяване, както и че не е донесла нито богатство, нито престиж в брака си, но никой не можеше да каже, че не е направила безкрайно щастлив съпруга си през всичките дни на съвместния им живот.

Както се очакваше, мистър Хърст остави цялото си наследство на нея и тя се грижеше за него, така както когато той беше жив. За никого не бе изненада, че продължаваше да управлява домакинството строго и нерядко прислугата бе принудена да брои свещите и да ползва изрезките от месото за супи. Тя често обичаше да казва, че няма нищо лошо в това да бъдеш „малко пестелив“. И щом обзавеждането се поизносваше с времето, мадам незабавно подменяше, това, което не можеше да се поправи. Когато завесите в главния салон бяха твърде изтънели, за да се кърпят, тя избра красиво червено кадифе за нови, което освежи цялата стая и обещаваше да издържи поне едно десетилетие.

МакНеър само искаше господарката му да е малко по-чувствителна към модните тенденции. Тя рядко обличаше нещо по-различно от обикновена сива рокля, намяташе някой от множеството си шалове и обуваше съвсем практични ботуши. На МакНеър, както и на останалите слуги, им липсваха елегантните вечери, които господарят някога бе давал. Мадам обикновено бе до него начело на масата и развличаше превзетите и самовлюбени членове на местното висше общество.

На тези вечери бе сложен край, когато Хърст почина на преклонната възраст от седемдесет и осем години.

Въпреки провинциалния си акцент, господарката никога не бе имала лоши маниери. Тя никога не падаше духом и умът й винаги бе бистър. Нищо не убягваше от тези проницателни сини очи.

— Ох, недей само да стоиш там! Прочети ми го — тя размаха едно от писмата към МакНеър. — Веднага след като приключим, трябва да отида до селото и да помогна на мисис Брус с болното й детенце. Тя мисли, че е треска, но според мен му никне зъбче.

За съжаление, уменията й не се простираха до там, че да й помогнат да излекува собственото си намаляващо зрение. МакНеър разгърна писмото.

— Това е от мис Кейтлин.

Тя остави чашата си.

— Какво ми пише момичето?

МакНеър зачете:

„Скъпо Мамче, Надявам се, че писмото ми те намира в добро здраве. Както може би вече знаеш, бях прогонена от Лондон и…“

— Прогонена? Сигурен ли си, че така пише?

— Да, мадам.

— О, в каква ли неприятност се е забъркала сега? Хубаво момиче е, но има нрав по-горещ и от слънцето. Продължавай да четеш, моля те.

МакНеър вдигна писмо и се прокашля.

„… бях прогонена от Лондон, заради една своя грешна преценка. Лошото е, че се наложи горката Кат да плати.“

— Мили боже! Какво ли е направило бедното момиче този път?

Той се прокашля отново.

„Всичко започна, когато се запознах с Александър МакЛийн…“

Нора притисна ръце към гърдите си.

— Кажи ми, че не е истина. Предупреждавах момичето да не поглежда зелените им очи, защото ще я омагьосат!

МакНеър продължи да чете:

„… но преди да кажеш, че не е трябвало да поглеждам зелените му очи, позволи ми да те уверя, че той не ми обърна никакво внимание.“

Нора отпусна ръцете си, а веждите й се смръщиха над орловия нос.

— Негодник! Да не обърне внимание на внучката ми! Смея да заявя, че тя не го е приела много добре!

— Не, милейди. Да продължавам ли да чета нататък?

Тя кимна категорично.

„Много съм разстроена, защото си позволих да се държа по начин, който донесе неприятности на мен и на семейството…“

— Да, да, момиче! Вече го каза! Какво се случва нататък?

МакНеър се усмихна и продължи:

„… и причини непоправима вреда на Кат. Трябваше да помисля повече, след като майка и татко ме възпитаваха…“

— Шшт! Ще умра и ще ме погребат, ако момичето не побърза с историята си. Прегледай писмото и ми разкажи най-важното.

МакНеър проследи с дългия си пръст редовете.

— Хммм. Когато Александър МакЛийн не обърнал внимание на мис Кейтлин, тя решила да го привлече, като го примами в компрометираща ситуация…

— Не!

— Да, така е. Въпреки това — икономът се намръщи объркано, — тя казва, че всъщност не е имала намерение да приеме предложението му, а само е искала да го получи. Това не може да е вярно.

— А, на мен ми звучи съвсем смислено — тя се засмя. — Никой не би могъл да разбере женската логика.

— О-о! — МакНеър обърна писмото и продължи да чете. — Тя изпитвала дълбоко разкаяние, че е замислила толкова опасан план и след това… О-о! Изглежда сякаш… — МакНеър примигна. — Изглежда, мис Катриона е отишла да спаси сестра си и братът на лорд МакЛийн — Хю, е хванал нея вместо… — икономът остана с отворена уста. — Мили Боже!

Нора стисна подлакътниците на стола си.

— Изплюй камъчето, по дяволите! Какво е станало?

МакНеър обърна смаян поглед към господарката си.

— Мадам… те са се оженили!

— Кейтлин и Александър МакЛийн?

— Не, мадам! Мис Кат и Хю МакЛийн.

Нора примигна. След това премигна отново.

— И това ако не е изненада! Пише ли къде са сега?

— Да, в Гилмъртън Манър.

— Това е на не повече от час път от тук!

— Да, мадам. Да ви прочета ли писмото на мис Кат?

Тя му го подаде, като взе и сгъна писмото на Кейтлин.

— Ех, момиче, предупреждавах те за проклетия нрав на Хърст, но ти не ме слушаше.

МакНеър разгъна бележката от Кат.

„Скъпо Мамче, Надявам се, че писмото ми те намира в добро здраве. Бих искала да те посетя, защото съм в трудна ситуация и се нуждая от съветите ти. Намирам се на не повече от час път и ще чакам да ми изпратиш отговор в Гилмъртън Манър. Ще дойда възможно най-скоро.

С обич, Кат.“

— Това ли е всичко?

— Да, мадам.

— Приготви каретата!

— Но, мадам, вече почти се стъмва. Не е сигурно, че ще стигнете безопасно до мис Кат по това време. По-добре отидете утре сутринта.

Тя вдигна писмата и ги размаха.

— Проклятие! Семейството ни е попаднало в критична ситуация, а нито една от внучките ми не може да напише свястно писмо, от което човек да разбере какво става!

 

 

Хю сложи ръкавиците си и остави Лиъм да му помогне с палтото. В другия край на фоайето, облечена в една от новите си рокли, Катриона обсъждаше вечерята с мисис Уолис. Светлината от прозорците, от двете страни на входната врата, преминаваше над излъскания дървен под, проблясваше по гънките на синята й рокля и докосваше златистите й коси.

Хю закопча палтото си, точно когато Катриона погледна към него. Очите им се срещнаха и тя се изчерви. Той се ухили, защото знаеше точно за какво мисли тя. Всяка сутрин, откакто бе пристигнала, се събуждаха прегърнати и се отдаваха на проучване на удоволствията, предлагани от брачното ложе. Тази сутрин не беше изключение и Хю изпитваше дълбоко удовлетворение от това, че я бе накарал да се задъха от удоволствие три пъти.

Катриона беше ненаситна и сутрин той се събуждаше с усмивка и изгаряше от желание по нея, както и тя по него. Страстта беше толкова прекрасна, възхитителна и естествена емоция, че Хю я приемаше радушно.

— Много добре, милейди — отвърна мисис Уолис. — Ще кажа на готвачката, че искате печено агнешко за вечеря.

Икономката тръгна и Катриона прекоси коридора към утринния салон.

Хю забеляза със задоволство колко възхитително се поклащат бедрата й под полата. Трябваше да изпрати благодарствено писмо и допълнително възнаграждение на шивачката й. Досега не бе забелязал с колко пищни форми всъщност е надарена.

Катриона влезе в утринния салон, където Ангъс лъскаше свещниците. Погледна работата му и го насърчи с любезни думи, след което се върна във фоайето. Поколеба се, когато видя Хю, но се приближи с усмивка.

— Към конюшните ли тръгваш?

— Да. Две от кобилите са родили през нощта и нямам търпение да видя как са тази сутрин. Когато момичетата тръгнат за следобедната езда, би ли им казала да донесат още малко бинт. Мисис Уолис държи някъде пълна кошница, а аз вече използвах всичкия, който бях оставил в плевнята.

— Разбира се.

— Благодаря ти — той се поколеба, изненадан от внезапното си желание да я целуне още веднъж. Беше почти рефлекс и едва успя да го потисне. Обърна се към вратата. — Ще се опитам да се върна навреме за вечеря — усмихна се бързо и тръгна като остави своето изкушение във фоайето.

Студеният въздух охлади разгорещеното му тяло. Не би трябвало да се възбужда толкова лесно след такава страстна сутрин, но само един поглед към устните й, го караше да реагира като някой зажаднял за секс младеж.

Засмя се тихо над собствената си глупост. За негова изненада, присъствието на Катриона досега, не бе причинило някакви огромни сътресения в спокойния им живот с момичетата. Къщата бе по-чиста, подовете излъскани до блясък, камините се поддържаха разпалени, вечерите бяха по-разнообразни и приятни, но освен това нямаше никакъв друг знак за присъствието й. Е имаше един — физическите му желания никога досега не са били толкова добре удовлетворявани.

Ухили се и забави крачка, докато поглеждаше назад. Може би трябваше да се върне и да я изненада с целувка. Това щеше да бъде…

Една завеса на горния етаж помръдна. Усмивката му избледня, когато се загледа в празния вече прозорец и осъзна, че е забравил да спре до детската стая и да каже довиждане на момичетата, както обикновено правеше. Страстта по Катриона го бе разсеяла, после промените в къщата, а след това и мисълта, че не му се тръгваше за конюшните тази сутрин. Това, което всъщност желаеше бе да се върне в къщата, да преметне Катриона на рамо и да я отнесе обратно в спалнята.

Нейната страст му действаше като опиат. Не че не можеше да се отдръпне, ако поиска… но просто не искаше. Кой мъж би пожелал? Тя беше изобретателна, сладка и палава и му се отдаваше с тялото и душата си. Никой мъж не би поискал повече.

Нещата вървяха много добре. Тя се бе съгласила да стои далеч от момичетата и спазваше обещанието си. Разбира се, и те я бяха улеснили, защото се стараеха по всички възможни начини да не я забелязват. Това беше още една промяна след пристигането на Катриона — момичетата ставаха все по-мълчаливи. Сякаш се бяха съюзили, за да се противопоставят на неизбежната буря.

Той въздъхна. Момичетата трябваше да му имат доверие. Погледна със съжаление към входната врата, а след това се обърна и загърна по-плътно яката на палтото си, за да спре опитите на ледения вятър да се промъкне под нея. Нямаше време да се връща, трябваше да нагледа двете новородени жребчета и уморените им майки.

 

 

Вътре в къщата, Кат въздъхна, когато Хю се обърна. Бе спрял за секунда и тя си бе помислила, че ще се върне. Не знаеше защо, но бе толкова сигурна, че сърцето й подскочи, а това означаваше, че съвсем скоро, след като той отидеше в конюшните, настроението й рязко ще спадне.

Това получаваш, когато искаш повече, предупреди се тя. Трябва да се научиш да бъдеш благодарна и за това, което имаш. Такава е тайната на щастието. Живееш в тази прекрасна къща, с тези мили слуги. Момичетата се държат вежливо, а Хю е…

Потрепери и разтърка ръцете си, докато се обръщаше към фоайето. Не можеше да се оплаче от нищо. Всъщност…

Кат спря — горе, на площадката над стълбището, стояха момичетата.

Девън, с разпиляна около лицето тъмна коса, попита намръщено:

— Къде е татко?

— Току-що тръгна към конюшните, за да…

— Без да ни каже довиждане? — попита Кристина задъхано, а бледото й лице се напрегна.

— Може би си е помислил, че ще ви види следобед, когато отидете на езда.

— Той никога не излиза, без да се сбогува с нас — каза Девън с обвинителен тон.

— Може би е бързал, заради новородените жребчета — предположи Кат.

Очите на Девън проблеснаха гневно за миг, а след това се разсмя.

— Съжалявам. Това… едва ли има някакво значение.

— Новородени жребчета? — попита нетърпеливо Аги и набързо взе оставащите до долу стълби. — Колко са?

Катриона се усмихна на нетърпението й.

— Две.

Момиченцето плесна с ръце.

— Каза ли дали Сатен вече си има?

— Не, не спомена нито един кон по име — отвърна Кат и се засмя. — Всичките ли имат имена?

— Разбира се — Кристина също слезе и я погледна предпазливо. — Как ще ги различава, ако нямат имена?

— Това е добър въпрос. Просто предположих, че са прекалено много, за да се притеснява.

Аги се изкиска.

— Бяха му свършили имената, преди да дойдем. Беше нарекъл един кон Старата лъжица.

— Тогава беше започнал да ги кръщава на предмети от гардероба си — издаде Кристина. — Нарекъл един Обувка, а друг Ботуш.

В този момент Катриона за пръв път видя слабичката сериозна девойка да се усмихва и преобразяването й спря дъха. За частица от секундата, от съвсем безлично момиче тя се бе превърнала в приказна красавица, с която твърде земната хубост на Девън не би могла да се сравнява. Кат през по-голямата част от живота си бе живяла със сестра, която я засенчва и изпитваше силна симпатия към Кристина.

— Предполагам, че Кон Едно и Кон Две вече са били заети, за да прибегне към обувки за имена.

Девън също слезе до най-долното стъпало.

— Татко е такъв. Понякога е много практичен, а друг път… — тя присви рамене. — Например, обича мармалад.

— Наистина ли? — това беше интересно. Може би щеше да намери малко мармалад, когато отидеше следващия път до града.

— О, да — каза Аги. — И прави такава бъркотия, докато го яде.

Кристина присви нослето си.

— Понякога дори бърка в буркана с пръста си, за да си вземе повече, отколкото може с ножа.

Кат се усмихна на момичета, зарадвана, че се бяха поотпуснали малко. Знаеше, че не трябва да се занимава много с тях, но няколко разговора, от време на време, не можеха да навредят. Освен това, се чувстваше самотна. Хю прекарваше толкова часове наред покрай конете и рядко се задържаше в къщата. А в същото време му беше обещала да не се сближава с момичетата и ги виждаше много рядко.

На моменти, огромната къща й се струваше болезнено празна.

— Къде яздите, когато излизате с баща си следобед?

Кристина присви рамене.

— Където пожелае. Понякога иска да нагледа някое определено стадото или да му помогнем да ги премести от едно пасище на друго.

— Вие му помагате?

— Да — каза Девън отбранително. — Ние яздим след конете, а той пред тях. Смея да заявя, че сме обиколили всеки сантиметър от това място.

— Това е впечатляващо.

Аги подскочи.

— Вчера видяхме лисица!

— Не!

— О, да! И беше много червена. Според татко, това означава, че зимата ще е сурова.

— Като се има предвид колко е хладно вече навън, няма да се изненадам.

Кристина добави:

— Дори езерото край воденицата е съвсем замръзнало вече.

— Господи, май наистина ще бъде доста студена зима. Ще проверя сандъците с въглища, за да видя колко сме изгорили и да поръчам още дърва. Не искам да свършат — Кат огледа малката групичка. — Не желая, да се намесвам, но… не трябва ли да сте с гувернантката си?

По лицето на Девън се изписа досада.

— Тя има главоболие и ни каза да спрегнем глаголите си по гръцки за тази седмица.

— Което вече направихме — добави Аги.

— И баща ви ще се зарадва.

Докато стоеше пред тях, Кат забеляза отчаянието, което обхващаше Кристина и как Аги се наведе напред сякаш очакваше прегръдка, а очите на Девън, която имаше поглед на възрастен човек, бяха изпълнени с недоверие. Всичко това я накара да съжали за обещанието, което бе дала на Хю. Със сигурност можеше да направи нещо, за да помогне на тези бедни момичета, докато е тук.

Девън скръсти ръце и впери обвинителен поглед в нея.

— Вие какво правихте тази сутрин?

— Съставих седмичното меню и разпределих задачите по почистването.

— Преди Кристина и Девън го правеха! — изписука Аги.

— Наистина ли? — МакЛийн бе пропуснал да го спомене! Мили Боже, не беше учудващо, че децата се държаха толкова хладно към нея! Беше се появила от нищото и бе заела мястото им в къщата. — Не знаех, че някой е отговарял за тези задължения.

— Татко знаеше — заяви Девън кратко и ясно.

— Е, забравил е да ми каже! Или по-скоро не е помислил за това. Той е прекрасен човек, но не обръща внимание на такива подробности. Когато се оженихме, си мислех… Всъщност няма значение. Трябва да поговоря с баща ви за това.

— Почакайте — каза Кристина. — Какво си мислихте, когато се оженихте?

— О, достатъчно е да се каже, че Хю организира венчавката ни много бързо и без всякакви излишни превземки.

— Това се отнася за всичко, което прави — каза Кристина. — Татко е много… — изведнъж стисна устни. — Не искам да го критикувам.

Кат се засмя.

— Това не е критика, скъпа. Само обсъждаме начина му на действие.

— О-о — Кристина се отпусна малко и погледна сериозно Кат. — В такъв случай той е доста суров и неотстъпчив. Това подлудява чичо Дугъл.

— Чичо Дугъл е конте — изсумтя Девън. — Дори леля София го казва.

Аги се изкиска.

— Леля София го казва много често.

Кат се ухили и отново усети колко й липсват собствените й братя и сестри. Въпреки че бе написала писма на всички, те не можеха да заменят разговорите около камината. Сърцето я заболя при тази мисъл.

— Вие… добре ли сте?

Кат откри, че Кристина се взира в нея, и извади кърпичката си, за да избърше очите си.

— Добре съм, благодаря. Просто се замислих за братята и сестрите си и колко ми липсват.

— Колко имате? — попита Аги.

— Трима братя и две сестри.

Кристина ахна.

— Толкова сте много!

— О, да. И правихме най-различни неща заедно, готвехме, чистихме…

— Нямате ли слуги?

— Само няколко. Нямаме нужда от повече, защото и без това сме много и можем да вършим всичко необходимо сами. Аз приготвям чудесен овчарски пай.

Аги подскочи лекичко.

— Ммм, вкусно!

— О, да! И у дома винаги е много шумно. Тук е толкова тихо, а аз не съм свикнала така.

Кристина и Аги се спогледаха. А Девън каза:

— Мисля, че ще са ви приятни малко тишина и спокойствие. Има моменти, когато искам Аги и Кристина да спрат да говорят.

Бузите на Кристина се обляха с червенина.

— Девън!

— Не се преструвай, че и ти не изпитваш същото. Това е съвсем естествено — Девън се наведе и вдигна лист хартия от пода. Погледна го и след това го подаде на Кат. — Струва ми се, че това е ваше. Седмичното меню.

— Какво ще вечеряме днес? — попита нетърпеливо Аги.

— Печено агнешко.

— Добре! — тя потупа корема си в очакване. — Надявам се, че няма да има сос от джоджен. Татко го мрази.

Кат мълчаливо си отбеляза тази частица информация. Когато започна да съставя менюто, стана по-явно от всякога, че се е омъжила за непознат. Мисис Уолис познаваше някои от вкусовете на Хю, от обичайно поднасяните в къщата ястия, но не можеше да прецени дали ще хареса новите блюда, които Кат искаше да добави. Това беше само един пример за нещата, които не знаеше за съпруга си. Беше много хубаво, че децата познаваха вкуса му, така нямаше да й се налага да го пита, когато се прибере.

— Да — добави Девън. — Той мрази сос от джоджен толкова, колкото обича моркови. Особено запечени в пая.

Кристина примигна.

— Но…

Девън хвана сестра си и я дръпна обратно нагоре по стълбите.

— Ние по-добре да отиваме да преговорим гръцкия си, преди мисис Апълтън да се е събудила.

Аги последва сестрите си.

— Не искам да се занимавам повече с гръцкия!

— Ако искаш да яздиш с татко този следобед, трябва да го направиш. Познаваш го — отвърна Девън.

С отпуснати рамене, Аги продължи бавно след тях нагоре по стълбите.

Значи МакЛийн обича овчарски пай с моркови?

Може би трябваше да замени агнешкото с пай за вечеря? Ако имаше ястие, което Кат можеше да приготвя, то това бе овчарският пай.

Зачуди се дали имат всичко необходимо или трябва…

Пред къщата се чу шум от спираща карета и Лиъм отиде да отвори вратата.

Кат приглаждаше полата си, когато до нея долетя висок глас.

— Пусни ми ръката, идиот такъв! Да не би да ти изглеждам така, сякаш не мога да вървя сама?