Карън Хоукинс
Безсъници в Шотландия (12)

Глава 11

„О, момичетата ми, вие не знаете каква сила може да има собственият ви гняв, докато не закипи във вените ви.“

Старицата Нора от езерото Лох Ломонд към трите си невръстни внучки в една мразовита нощ.

Дугъл последва брат си в библиотеката.

— Трябваше вече да си й казал!

Хю се намръщи, когато Дугъл стигна до най-удобния стол и го зае.

— Точно бях започнал, когато момичетата дойдоха. Мислех, че ще ги доведеш след закуска.

— Това и направих! Имаш късмет, че успях да ги накарам да чакат толкова дълго, колкото можах, защото след като им казах, че си у дома те започнаха да ме молят и да настояват — направи физиономия. — Радвам се, че ти ги върнах.

Хю въздъхна, потърка врата си и седна на стола срещу брат си.

— По дяволите! Каква бъркотия.

— Бях изненадан, че още не си станал. Минаваше девет и сметнах, че съм ти дал достатъчно време… — Дугъл присви очи, като забеляза изчервеното лице на Хю. — А, да. Младоженци. Да приема ли, че сте били в приличен вид, когато децата нахлуха?

— Почти.

Дугъл направи гримаса.

— Съжалявам. Не помислих.

— Ако имах само още десет минути, за да обясня на Катриона, всичко щеше да е наред — или поне така си мислеше. Ако трябваше да бъде честен, разговорът им не протичаше по начина, по който му се искаше, още преди момичетата да пристигнат.

Започваше да се притеснява, че бракът — дори този — ще се окаже доста по-труден, отколкото си бе представял.

— Какво каза съпругата ти, когато видя децата?

— Не много. Мълчеше по време на цялата закуска — въпреки че го бе обстрелвала с невероятно голям брой остри погледи.

— А момичетата?

— Те бяха също толкова тихи, но се цупеха — Хю потърка лицето си с ръце. — По дяволите, сега всички са нещастни! Трябваше да кажа на Катриона по-рано, но бях така адски зает да се опитвам да й обясня какво очаквам от нашия брак, че не ми остана време да й спомена за момичета. А дори не се сетих, че трябва да кажа и на тях за Катриона или как ще реагират, когато я открият, без да имат представа, че съм се оженил — отпусна глава на облегалката на стола и затвори очи. — По дяволите, каква каша забърках.

— Да, така е.

Хю го изгледа гневно.

— Мислех, че си тук, за да ми помогнеш.

— Аз? Само се надявам Софи да не ме обвини за тази бъркотия. Тя има навика да си мисли, че съм виновен за всичко, дори когато е съвсем ясно, че не съм.

— Можем да обсъдим вашите семейни проблеми друг път. Точно сега си имам достатъчно собствени, за които да се притеснявам — Хю направи физиономия. — Не смятах, че ще се огорчат толкова. Жените са такава досада. Дугъл, ако ти беше принуден да се ожениш и доведеше у дома съпругата си, аз нямаше да се разстроя. Щях да я посрещна с добре дошла и да се държа както трябва. Каквото и да станеше след това, щеше да си е между вас двамата и мен нямаше да ме е грижа ни най-малко. Мъжете постъпват по този начин. Но жените… — спря и поклати глава.

— О, те са съвсем различни. Мен не ме интересува дали ще се сетиш кога е рожденият ми ден, аз самият едва си го спомням. Но София никога не го забравя. А ако аз пропусна нейния? — Дугъл потрепери. — Предпочитам да ме овъргалят в катран и пера.

Хю кимна разсеяно. По дяволите всичко! Тази сутрин нещата бяха започнали толкова обещаващо! Пожела си сега да е в леглото и да прегръща Катриона. Остана приятно изненадан колко отзивчива и освободена се бе оказала тя. Представи си колко смела щеше да бъде в брачното ложе, когато свикне след няколко седмици и това накара ударите на сърцето му да отекнат в ушите му и…

— Ти не ме слушаш!

Хю отново насочи вниманието си към брат си.

— Съжалявам. Каза ли нещо?

Той се намръщи.

— Да, че може би трябва да започнеш с извинение.

— За какво? Щях да й кажа, просто нямах време.

Дугъл повдигна вежди.

Хю въздъхна.

— Прав си, ще й се извиня.

— А какво ще кажеш на момичетата?

— Истината. Те са по-ядосани дори от Катриона и…

Дугъл изведнъж се изправи, а погледът му бе насочен някъде зад Хю. Той бавно се обърна. Изправени до вратата стояха дъщерите му.

Кристина го прикова със сериозния си поглед.

— Татко, искаме да поговорим с теб.

Дугъл стана.

— Може би е по-добре аз да…

— Сядай — нареди Хю.

Дугъл спря с очи насочени в момичетата и каквото и да видя, явно то го накара да заеме мястото си отново.

Брат му се обърна към дъщерите си.

— Радвам се, че сте тук, защото и аз искам да поговоря с вас.

Момичетата се спогледаха. После Кристина кимна и отиде да седне в единия край на канапето. Девън седна в другия край, а Аги по средата и трите съсредоточиха сериозните си погледи в баща си.

— Е? — попита Девън и тъмният й поглед се изостри.

— Не спомена, че смяташ да се ожениш, когато тръгваше! — поиска обяснение Кристина.

— Не възнамерявах да се женя. Беше изненада както за мен и Катриона, така и за всички останали.

Кристина и Девън се спогледаха недоверчиво.

Хю въздъхна.

— Ето какво се случи. Една млада дама се опитваше да подмами чичо ви Александър да се ожени за нея. Затова отидох в Лондон. Без да знае за мен, Катриона е тръгнала за Лондон по същата причина.

Кристина присви очи.

— А тя откъде е разбрала?

— Те са сестри.

— Аха! — заяви Девън, сякаш това обясняваше всичко.

Хю й се намръщи.

— Никакво „аха“. За нещастие, в крайна сметка Катриона и аз попаднахме в капана, който сестра й бе замислила за Александър, и бяхме принудени да се оженим.

— Как може някой да те принуди да направиш нещо? — попита Девън с недоверчив глас. — Ти си по-голям дори от чичо Александър!

Дугъл сподави смеха си.

— Защото, заради моите необмислени действия репутацията на Катриона беше съсипана. Трябваше да се оженя за нея или тя и семейство й щяха да заплатят много висока цена.

Девън поклати глава нетърпеливо.

— Сигурна съм, че ако си искал, си можел да измислиш нещо.

— Аз съм мъж на честта и трябваше да направя това, което се очаква от мен — отвърна рязко той. — Убеден съм, че не би искала да постъпя по друг начин.

Бузите на Девън пламнаха и устните й се присвиха от укора.

— Разбира се, че не. След като казваш, че си нямал избор, ние ти вярваме — каза Кристина.

— Но не я искаме тук! — избухна Девън.

Аги, която се чувстваше напълно пренебрегната, закима бурно.

— Нямаме нужда от майка!

— Напълно сме щастливи, само с теб — каза Кристина.

Баща им махна нетърпеливо.

— Понякога животът взема решенията вместо нас. Сега моментът е такъв и ние трябва да се справим по най-добрия възможен начин.

Кристина настръхна.

— Няма да се отнасям към тази жена като към майка.

— Никой не те е молил — отвърна Хю намръщено. — Но ще бъдеш учтива с нея през краткото време, което ще прекара с нас.

Очите на Девън се впиха в лицето му.

— Краткото време? Тя няма да остане?

— Само няколко месеца и след това ще се върне в дома си. Междувременно, вие трите ще бъдете учтиви. И без номера. Никакви. Ясно ли се изразих?

Девън и Кристина го гледаха упорито.

Веждите на Хю се присвиха.

— Кристина?

Тя въздъхна.

— Да, татко. Ще бъда любезна.

— Благодаря ви — след това погледна останалите две. — Вие също.

Девън промърмори:

— Да, татко.

Аги нацупи долната си устна, но кимна.

— Добре. Независимо дали ви харесва, или не, Катриона е моя съпруга и вие ще я уважавате. Ще бъде така, докато е тук и, освен това, ще ръководи домакинството.

Девън примигна.

— Но… преди аз и Кристина се занимавахме с това!

— Сега ще има кой да ви помага — Хю погледна към Дугъл. — Може би така момичета ще имат повече време за учене.

Дугъл кимна и се усмихна леко.

— Сигурен съм, че ще им хареса. Предполагам, че могат да учат латински, както и да подобрят гръцкия си.

— Латински? — изписка Девън.

Кристина скръсти ръце пред слабичките си гърди.

— Не искам да уча латински!

— Нито пък аз! — добави Девън.

Хю не им обърна внимание.

— Животът ни няма да се промени, заради това че се ожених. След няколко месеца, дори няма да си спомняме, че тя е била тук.

— Обещаваш ли? — попита Девън.

— Обещавам — каза Хю тържествено. — Някога да съм нарушил обещание, което съм ви дал?

Най-накрая Девън кимна.

— Добре тогава.

Кристина добави:

— Ние само се притесняваме, че ще стане както когато мама… — лицето й се напрегна, а погледът й се заби в пода.

— Макар да познавам Катриона от съвсем скоро, знам със сигурност, че е почтена жена. Можете да ми вярвате за това.

Аги попита:

— Как да я наричаме?

— Няма да й казваме „мамо“ — заяви Девън.

— Ще я наричате „милейди“, както е редно — каза Хю. — Сега престанете да гледате толкова унило. Навън е прекрасен ден и можем да излезем да пояздим, а не да седим и да се вайкаме за нещо, което не можем да променим — обърна се към Аги. — Готова ли си за езда?

Тя погледна надолу към утринната си рокля и след това вдигна учудени очи към него.

— Не съм нито с костюма, нито с ботушките за езда, нито с нищо!

Той се засмя.

— Съвсем забравих. Надявам се понито ти да не е забравило да тича, докато ме нямаше.

Аги се ухили и показва едно липсващо зъбче.

— Ще препускам бързо.

— Само ако някоя от сестрите ти те води.

— И — добави Дугъл със строг поглед — няма да се опитваш да прескачаш оградата.

Хю се намръщи срещу най-малката си дъщеря.

Аги се усмихна сладко.

— Може и да съм се опитала, докато те нямаше.

— Следващият път, когато пробваш да направиш нещо, без да имаш нужната подготовка, ще мине месец преди да получиш позволение да яздиш отново. Можеш да си счупиш врата, докато вършиш подобни глупости.

Усмивката на Аги избледня.

— Да, татко.

— Добро момиче. Сега отивам до конюшнята. Преоблечете се и ще се срещнем там. Трябва да нагледам стадата и вие трите можете да ми помогнете.

Момичетата се приближиха до Хю, за да го прегърнат. Той ги задържа в обятията си и вдъхна сладкия им аромат.

Част от напрежението в него започна да го напуска. Сърцето го заболя от внезапния прилив на топлота и не можеше да си представи, че би могъл да ги обича повече.

Дугъл отмести поглед, а очите му блестяха, изпълнени със сълзи. Накрая Хю се прокашля и целуна всяка от дъщерите си по челото.

— Побързайте и се преоблечете.

— Да, татко.

Кристина хвана ръката на Аги и с Девън, която се влачеше след тях, напуснаха всекидневната.

Веднага след като вратата се затвори, Дугъл каза:

— Те те обичат много.

И той ги обичаше. Животът му се делеше на две части: преди момичетата да дойдат при него и след това. Едва си спомняше времето „преди това“. Беше се наслаждавал на живота както винаги. Но сега, когато се събудеше сутрин, не се чудеше неуверено в чие легло са намира, а бе изпълнен със спокойствие и топлота и знаеше, че около масата за закуска го очакват три много специални усмивки.

Те изпълваха дните му със смисъл.

Разбира се, в началото им бе доста трудно. Трябваше да мине време, докато свикнат един с друг, да открият любовта, която постепенно растеше. Тогава момичетата още му нямаха доверие и той не бе осъзнал колко специални ще са окажат за него те. През последната година обаче, внимателно бяха изграждали малкото си семейство и той ценеше това повече от всичко. Погледна към Дугъл и каза просто:

— Те са моят живот.

— Това е добре… до определен момент.

Той се намръщи.

— Какво искаш да кажеш?

— Хю, не можеш да ги предпазиш от всяка малка промяна, която ще им поднесе животът.

— Мога да опитам.

— И ще изгубиш — Дугъл се наведе напред и лицето му придоби сериозно изражение. — Трябва да внимаваш какво обещаваш на момичетата. Те ти вярват. Не можеш да ги защитиш от всичко, нито да им обещаваш, че нищо няма да се промени сега, когато Катриона е тук. Вие сте женени, нещата трябва да се променят. Това е съвсем нормално.

Хю поклати глава.

— Няма да позволя на никого да преобърне с главата надолу дома ми. Децата се нуждаят от стабилност. Получили са толкова малко в живота си.

— Надявам се съпругата ти да е съгласна с това.

— Ако не е, ще се наложи да се съгласи — той се усмихна на брат си. — Точно както постъпвам с моите първокласни коне. Ще й обясня спокойно какво искам и ако се противи, твърдо ще я поставя на мястото й. Съвсем скоро ще разбере кой командва.

Дугъл се размърда неспокойно. Снощи, в мъглата от изненадата и портвайна, този съвет му изглеждаше направо отличен. Но на ярката дневна светлина, вече не бе толкова сигурен. Дори се чудеше дали може да го нарече съвет или по-скоро грешка.

— Хю, не си спомням точно какво казах снощи, но не можеш да се държиш с една жена като с кон.

— Защо не?

— Защото не се прави така! И изглежда някак нередно…

— Кое му е недното?

Дугъл пожела с цялото си сърце, София да е тук, за да отговори на въпросите на брат му.

— Трябва да намеря по-добър начин да се изразя. Ако тя разбере…

— Дугъл, аз не съм глупак, че да започна да й обяснявам какво се опитвам да постигна.

— Няма да й хареса постоянно да й нареждаш какво да прави.

— Катриона и аз едва се познаваме, и съм сигурен, че ще открием много неща, които няма да харесаме един в друг. Но тя ще си тръгне скоро — присви рамене той.

— Така няма да се получи.

— Ще се получи — трябваше да вярва в това. Спомни си колко всеотдайна бе Катриона тази сутрин и как преди няколко дни бе рискувала себе си, за да спаси сестра си. Тя нямаше нищо общо с майката на момичетата. Клариса беше студено и егоистично създание.

Дугъл потърка челото си.

— Ще ми се никога да не бях споменавал конете. Проклет да е този твой портвайн! Главата още ме боли, а изпих само две чаши. Хю…

Той се намръщи сякаш търсеше подходящите думи, което изненада Хю. По-малкият му брат бе известен с красноречието си.

— Хю, ами ако у Катриона има нещо повече, а ти не си забелязал? Какво ще стане, ако е предопределена да бъде част от твоя живот и този на момичетата?

— Глупости. Справяхме се чудесно и без нея. Кристина все по-рядко има кошмари. Аги вече не подмокря леглото. Девън не е толкова слаба. И трите се възстановиха напълно.

— Това не означава, че няма какво още да се желае. Катриона може да се отрази добре на всички ви.

Хю изведнъж стана неспокоен, изправи се и отиде до прозореца. Зимното слънце огряваше полята, където конете пасяха доволно и се отразяваше в дълбокия ручей, който се виеше по хълмовете. Всичко беше наред и той нямаше да позволи да бъде разрушено. Никога. Когато мислите му се върнаха към ужасния кошмар отпреди година… Затвори очи. Дугъл не разбираше, защото не знаеше цялата истина. Може би беше време да му разкаже.

Пое си дълбоко дъх и се обърна към брат си.

— Момичетата някога говорили ли са ти за живота си, преди да дойдат тук?

Дугъл поклати глава.

— Клариса ги е влачила по места, които нито едно дете не бива да вижда, оставяла ги е с дни в наети тесни коптори със съвсем малко или дори без никаква храна. Стояли са без отопление на студа и без вода в летните жеги. Водила ги е по мизерни квартири, в плесенясали стаи и рушащи се селски имения, сред хора, при които не трябва да попада никое дете. В зависимост от това на кого се е продавала Клариса в момента, те са били забравяни, крити или излагани на показ като понита.

Изражението на Дугъл ставаше все по-мрачно.

— Били са в опасност непрекъснато, рядко са имали достатъчно храна и едва са успявали да оцелеят — Хю скръцна със зъби. — Аз се отнасям по-добре с конете си, отколкото Клариса с тези момичета.

Дугъл кимна безмълвно.

— Когато пристигнаха тук, Девън криеше храна под леглото си. И все още го прави, макар и все по-рядко с всеки изминал месец. Кристина не можеше нито да чете, нито да пише, а при най-малкия шум или рязко движение подскачаше сякаш очаква да я ударят. Според мен Аги никога не бе къпана, защото когато мисис Уолис и една от прислужниците я сложиха във ваната тя запищя сякаш я колят. И трите бяха много слаби и покрити с белези и синини от главата до петите — около устата на Хю се бяха появили дълбоки бръчки. — Тогава им обещах, че дните на несигурност са вече в миналото. Придържаме се към съвсем прости правила и обикновен живот и те разцъфтяват.

Изражението на Дугъл се смекчи.

— На тях тук им харесва и те обичат. Но аз все пак имам чувството, че Катриона може да добави още нещо.

— Осигурил съм им всичко необходимо.

— С изключение на майка. Те имат нужда от жена в живота си — каза Дугъл внимателно. — Като всички момичета. И като всеки мъж, по дяволите.

Хю стисна зъби.

— Те имаха майка и тя не им донесе нищо друго, освен болка. Децата ми са на първо място и винаги ще е така.

Навън каретата спря до входната врата.

— Ето я и Катриона. След закуската отиде до града с мисис Уолис, за да си купи някои неща.

Дугъл въздъхна тежко. Знаеше, че момичетата бяха имали тежък живот, макар никога да не бе чувал подробностите. Но Хю си беше такъв — винаги пазеше всичко в тайна. В обществото се държеше приятно и весело, но не допускаше никого истински близо до себе си. Докато момичетата не бяха пристигнали, оттогава нещата бяха започнали да се променят.

Дявол да го вземе, нещо в аргументите на Хю не беше наред, но Дугъл не се можеше да се сети точно какво. Накрая присви рамене.

— Постъпи както мислиш, че е най-правилно.

— Да, така ще направя — Хю потисна раздразнението си. Брат му се опитваше да помогне, но бе насочил усилията си в погрешна посока. Понякога беше истинско бреме толкова много роднини да живеят наблизо.

На вратата се почука леко и Катриона влезе в стаята. Бузите й бяха порозовели от пътуването до града, а тъмнозлатистите й коси се посипаха около лицето й, когато свали шапката си.

Дугъл се изправи и очите на Кат се разшириха зад очилата.

— Моля да ме извините. Не исках да ви прекъсна.

— Не си ни прекъснала — каза Хю и ги представи един на друг.

Дугъл се поклони с обичайното си изящество.

— За мен е удоволствие да се запознаем. Добре дошла в семейството.

Тя отвърна с реверанс.

— Благодаря ви — погледът й премина по златистата коса на Дугъл и след това се насочи въпросително към Хю, който се ухили.

— Знам, че той въобще не прилича на мен.

— Всъщност, с изключение на косата, изглежда точно като теб.

Дугъл се засмя.

— Може и да си приличаме, но аз определено се обличам по-добре. Ако можете да накарате недодялания ми брат да поднови гардероба си, цялото семейство ще ви бъде задължено за вечни времена.

Очите Катриона светнаха.

— Ще видя какво мога да направя.

— Не е ли време да тръгваш? — попита Хю многозначително.

— Предполагам, че е така — отвърна Дугъл и приглади ръкава си, докато оглеждаше новата си снаха изпод мигли. Нямаше нищо общо с предпочитания от Хю тип жени. Беше доста висока и леко закръглена. Тъмнозлатиста й коса блестеше, кожата й бе млечнобяла, устните пухкави и червени, а очите й зад очилата имаха невероятен лешников цвят. Най-важното бе, че изражението й говореше за спокойствие, здрав разум и силен дух. Това не беше жена, с която можеш да си играеш.

Дугъл се усмихна. Имаше чувството, че следващите няколко месеца ще бъдат доста интересни. Хвана ръката на снаха си и целуна пръстите й.

— Трябва да ви оставя сега, но ще се върна скоро и ще ви разкажа всички семейни тайни.

Тя се засмя и направи реверанс, този приятен член на семейство МакЛийн доста й допадна.

— Ще си приготвя писалка и мастило, за да си водя бележки. Съжалявам, че трябва да си тръгвате. Наблизо ли живеете?

— На по-малко от миля надолу по пътя. Съпругата ми София, тази седмица е в Единбург с баща си, но ще бъде много щастлива да ви приеме, след като се върне.

— Значи сте съвсем сам у дома? Трябва да дойдете на вечеря! Хю, кажи му, че трябва да дойде.

Хю изсумтя.

— Няма да направя такова нещо. Той и без това идва тук твърде често.

Дугъл се ухили.

— Ще се върна за вечеря. Благодаря ви, милейди — поклони се отново и си тръгна.

Вратата се затвори зад него.

С неразгадаемо изражение Хю каза:

— Катриона, трябваше да ти кажа за момичетата по-рано. Но ми беше неудобно и аз… — той направи гримаса. — Аз искрено съжалявам.

Кат не бе очаквала това. След малко, каза спокойно:

— Мога да си представя, колко трудно ти е било да започнеш разговор на тази тема, особено след като сме общували толкова малко.

— Точно щях да направя великото изявление, когато те се прибраха у дома по-рано, отколкото очаквах — и след като се поколеба продължи: — Трябваше да ти кажа още в самото начало, но исках да изчакам, докато пристигнем тук и имаме възможност да поговорим насаме и ти не си толкова изтощена. Това не е лесно за възприемане.

Тя го погледна хладно.

— Ако ми беше казал, че имаш дъщери, аз само щях да поискам да се запозная с тях.

Мрачният му поглед се задържа върху нея задълго. След това, с неловък поклон, той продължи:

— Както вече казах, съжалявам. Между нас няма да има повече тайни.

— Благодаря ти. Разбирам, че трябва да мине време, за да се опознаем. Още си нямаме доверие, а това е много жалко.

— Ако ще ни помогне да избегнем трудните моменти, аз съм съгласен да положа всички усилия. Всъщност… — той се приближи към нея и хвана ръката й, топлите му пръстите обгърнаха нейните и я отведе до мекото канапе. Взе един стол, сложи го пред нея и седна като, коленете му почти докосваха нейните. — Трябва да приключим разговора, който бе толкова рязко прекъснат тази сутрин.

— Бих предпочела да поговорим за момичетата. Не знам нищо за тях.

— Те са мои дъщери. Какво повече искаш да знаеш?

Кат сложи ръце на коленете си и се наведе напред.

— МакЛийн, ако това е твоята представа за разговор, тогава ни предстоят много, много трудни моменти.

Той изглеждаше така, сякаш иска да й възрази, но след миг въздъхна.

— Какво искаш да знаеш?

— Каквото можеш да ми кажеш. Те са прекрасни момичета. Мисля, че се държаха много възпитано на закуска, въпреки че мълчаха.

— Бяха изненадани.

— Както и аз. Сигурна съм, че след като посвикнат с мен, ще започнат да се държат дружелюбно. Като тяхна мащеха, ще се опитам да…

— Не.

Тя се намръщи.

— Какво не?

— Не искам да се считаш за тяхна мащеха. Съвсем сигурен съм, че и те не го искат.

— Но…

— Нашият брак е необичаен.

— Е, и? Какво общо има това с децата?

— С моите деца.

Сърцето й се сви. Чувстваше се така, сякаш стои пред затворена врата, но няма ключ. Как можеше да влезе?

Още по-лошото бе, че друга ужасна мисъл се загнезди в ума й. МакЛийн имаше три деца на различна възраст от една и съща жена. Сигурно бе изпитвал чувства към нея. Имаше само един начин да разбере.

— Обичаше ли я?

Веждите му се смръщиха.

— Дали съм я обичал… А, майка им. Някога мислех, че е така, но вече не.

Отговори й толкова бързо и искрено, че Кат се успокои.

— Разбирам. Тя… тя още жива ли е?

— Да — изплю в отговор Хю. — Когато бях неопитен младеж, бях запленен от нея. Но тя не беше добър човек. Момичетата с години живяха с Клариса. Животът й се разпадаше, а това се отрази и на тях. Докато не дойдоха при мен преди година, не знаеха какво означава думата дом. Никога не бяха имали такъв.

Колко ли трудно им е било! Кат се опита да си представи живота без познатия уют на дома и не успя.

— Може би бих могла да помогна…

— Не!

Тя премигна от категоричността в тона му.

— Катриона, ти няма да останеш тук повече от няколко месеца.

— Да, но…

— Няма никакво „но“. Ще е по-разумно, а и по-лесно за момичетата, ако се държиш на разстояние от тях. Не искам да се разстроят, когато си тръгнеш.

С всяка изречена дума, я изолираше все повече. Тази сутрин Кат си бе помислила, че след като правиха любов, това означава нещо, и ще започнат живота си заедно — като двойка, дори само за няколко месеца. Сега разбираше, че всичко, което се бе случило в спалнята не променяше абсолютно нищо друго.

Все пак не можеше да го вини, че иска да защити децата си. Въпреки, самотата, която я обхвана успя да каже:

— Децата са на първо място, разбира се.

— Благодаря ти — той се облегна назад в стола си и част от твърдостта на лицето му се смекчи. — Не трябва да е много трудно. Ще виждаш момичетата по време на хранене, по-голяма част от сутрините ще прекарват с гувернантката и учителите си, а следобедите ще бъдат с мен.

Тя сведе поглед към стиснатите в скута си ръце.

— Къде е майка им сега?

Погледът му се отчужди и от двете страни на устата му се появиха дълбоки бръчки.

— Решена си да научиш всичко, нали? Не знам как ще помогне това, но името й е Клариса Бьофорт. Тя е дъщеря на незначителен ирландски барон. И е изумително красива. Един ден Девън ще изглежда точно като нея, предполагам. Клариса е единствено дете на баща си и той й бе внушил, че е по-добра от всички останали, макар това да бе много далеч от истината. Тя използваше красотата си за… — устните му се извиха и очевидно му бе доста трудно да продължи. — Без значение колко ужасно се държеше и колко непростимо постъпваше, мъжете я следваха на тълпи, а тя ги приветстваше.

— Разбирам — промълви тихо Кат.

— Преди години, Клариса превзе лондонското общество под звуците на фанфари. Ухажваха я херцози, графове, дори принцове — в един или друг момент всеки свободен мъж в Лондон падаше в краката й. Тогава се запознах с нея. Мислех, че сме… — Хю поклати глава. — Излишно е да казвам, че грешах.

— Ти си имал чувства към нея, а тя не.

— Имах чувства каквито само един неопитен младеж на осемнадесет може да има. Междувременно баща й беше във възторг от успеха й и си представяше, че бракът й ще бъде истински късмет за семейството. Но не осъзнаваше, че Клариса няма намерение да се омъжи за никого, беше пристрастена към вниманието. Веднага след като спечелеше чувствата на един мъж, преминаваше на следващия. Аз бях само част от свитата й — глупаво момче, което тя без съмнение презираше, но тогава бях твърде млад, за да го осъзная. За щастие, преди да успея да се направя на пълен глупак, разбрах накъде духа вятъра и напуснах града. Само след седмица я хванаха в каретата й с един лакей без никакви дрехи.

— О!

— Най-лошото бе, че я хвана херцогът на Ричмънд, който бе тръгнал да й направи предложение. Той се разприказва и тя беше отхвърлена от всички. Баща й бе съсипан и я изхвърли на улицата. Не вярвам някога да й е проговорил отново.

— Какво се случи с нея след това?

— О, не я съжалявай, тя винаги успяваше да падне на краката си. Хващаше се с някой богат възрастен мъж. След като го изцедеше, намираше друг. И после друг.

— Поне е последователна — отбеляза сухо Кат.

МакЛийн успя да се усмихне леко.

— Да, но избра ужасен, унизителен начин на живот и влачеше момичетата навсякъде със себе си. Те са преживели… — гласът му изневери и той се обърна на другата страна с подозрително блестящи очи. — Преживели са достатъчно.

Кат потисна собствената си болка. Тази ситуация очевидно бе много по-дълбока и далеч по-сложна, отколкото бе предполагала.

— Ти обичаш дъщерите си, както и те теб. Това е всичко, което ми е нужно да знам.

— Тогава направи това, което поисках и стой колкото се може по-далеч от тях.

Кат се замисли за топлите отношения между родителите си, за закачките и привързаността между братята и сестрите си и гърлото й се стегна.

— Ще направя каквото мога.

Всичко това засилваше усещането за самота, с което се опитваше да се пребори цяла сутрин. Изведнъж Гилмъртън Манър й се стори още по-голям и потискащо празен.

Част от чувствата й явно проличаха, защото Хю се наведе напред и пое ръката й в своята.

— Ще има достатъчно неща, с които да се занимаваш. Мисис Уолис ще ти обясни реда в къщата и аз не се съмнявам, че ти ще помогнеш нещата да се подобрят.

Като всяка нормална съпруга. Но една нормална съпруга би била допусната до всеки аспект от живота в новия си дом, не само до килера за бельо. Все пак и това бе някакво начало, първата стъпка от превземането на много висока планина.

За щастие на всички, Кат бе много, много добра в справянето с трудни задачи, дори ако ставаше дума за непревземаеми планини. Щеше с удоволствие да прекара известно време да организира персонала и да сложи в ред къщата, но имаше и друга цел. Искаше дните прекарани в Гилмъртън Манър да имат някакъв смисъл и когато настъпеше мигът да си тръгне, да е станала толкова важна за Хю, че поне да му липсва.

Погледна го изпод миглите си. Щеше ли да задържи вниманието му достатъчно? Приемаше това като едно справедливо предизвикателство и Бог знаеше, че й бе необходимо нещо, което да я отвлича от нарастващата носталгия по дома. Единствената истинска връзка, която бе имала с този интригуващ мъж, бе между чаршафите тази сутрин и в кратките мигове след това. Само тогава бе успяла да се доближи до него.

Не можеше да му позволи да я контролира за всички важни въпроси в домакинството, но все още имаше чувството, че няма право да изисква нищо. Беше очевидно, че той обича много дъщерите си и тя трудно можеше да го вини заради такова благородно чувство. Трябваше да спечели доверието му, да се докаже пред него с усилията си. Баща й винаги казваше, че един жест струва повече от хиляда думи.

Кат приглади полата над коленете си.

— Ще направя това, което поиска и ще стоя далеч от момичетата, но искам да ми обещаеш нещо в замяна.

Той се намръщи.

— Какво е то?

— Искам да продължим… — бузите й запламтяха и тя продължи бързо — да правим това, което правихме тази сутрин.

Очите му се изпълниха с блясък, а устните му бавно се извиха в усмивка.

— А, тази сутрин. Да.

— Да?

Той се засмя.

— Трябваше да кажа: Разбира се! — той се изправи и сложи пръст под брадичката й, за да повдигне лицето й, а след това се наведе, докато дъхът му погали нежно устните й. Кат затвори очи в очакване на целувката му. Вместо това, той прошепна до ухото й.

— Никога няма да усетиш липсата на „тази сутрин“ — потърка бузата си в нейната. — Обещавам.

По тялото й плъзна топлина и тя инстинктивно се наведе към него, но той вече бе станал и й намигна.

— Ще се върна за вечеря и тогава ще продължим разговора си. Кой знае… — усмихна й се дяволито. — Може дори „тази сутрин“, да се повтори още тази вечер.

— Ще можеш ли да го направиш?

Смехът му се разля около нея и я накара за миг да забрави, че се намира в непозната къща, пълна с хора, от които трябва да страни и слуги, които почти не познава.

Вместо това, в един чудесен миг, изпълнен с топлота, бяха само те двамата и се усмихваха. Това й върна спомените от сутринта — интимното усещане да лежи в прегръдките му, докато голите им крака са преплетени и сърцата им бавно възвръщат нормалния си ритъм.

Как копнееше да изживее този момент отново!

Тялото й се напрегна от трепетната възбуда, която я обхвана. Отвърна на усмивката му.

— Ще чакам с нетърпение.

Очите му проблеснаха и за момент Кат си помисли, че ще я привлече към себе си и ще я целуне страстно, но той се обърна към вратата.

— Трябва да се погрижа за конете. Ако имаш нужда от нещо, попитай икономката, дал съм й нареждане да ти предостави всичко, което поискаш.

— Благодаря ти, но… кога ще се върнеш?

Той я погледна с горящи очи.

— Веднага щом мога.

— Много е трудно да планирам вечерята, когато ми посочваш толкова неопределено време.

Той се засмя и отвори вратата.

— Много добре, съпруго. Ще се прибера в шест.

Хю излезе и затвори вратата след себе си. Тя го чу да иска палтото си от лакея и после да отваря и затваря входната врата. Ботушите му за езда отекнаха надолу по мраморните стъпала.

Тя се завтече към прозореца и повдигна завесите внимателно, за да не привлече вниманието му. Наблюдава го как върви по пътеката към конюшнята, докато се изгуби от погледа й. След това рухна на най-близкия стол, цялата тръпнеща от собствената си дързост.

Усмихна се на себе си и си каза на глас.

— Само почакай, Хю МакЛийн!

Той може и да твърдеше, че иска да стои настрани от живота му, но грешеше. Възнамеряваше да спечели своето място като негова съпруга — и в леглото, и извън него. Тя беше Хърст, а те никога не се предаваха.

Кат все още бе убедена, че ще има нужда от помощ и знаеше точно къде да я потърси. Стана и се втурна към коридора, за да поиска писалка и хартия.