Карън Хоукинс
Безсъници в Шотландия (8)

Глава 7

„О, скъпи мои! Повечето мъже са способни да предизвикат проблеми с всяка своя дума или жест. Затова ние трябва постоянно да бъдем нащрек.“

Старицата Нора от езерото Лох Ломонд към трите си невръстни внучки в една мразовита нощ.

Кат скочи на крака със стиснати в юмруци ръце и пламнало лице.

Идва да види мен, не чичо. Тази констатация й се стори успокоителна. Задиша по-леко и сърцето й забави тревожния си ритъм.

Леля й изглеждаше озадачена.

— Бедфорд очаква лорд Хю. Чудя се защо е дошъл тук…

Едрата фигура на МакЛийн изпълни рамката на вратата. Изглеждаше безупречно в официалното си утринно облекло. Синьото палто подчертаваше широките му рамене, а шалчето му бе завързано по невероятно сложен начин. Той влезе във всекидневната и се поклони.

Кат го погледна изпод миглите си и дъхът й изведнъж секна. Полумракът в каретата и странноприемницата бе скрил много неща от нея.

Ярката светлина от прозореца танцуваше по тъмната му коса и галеше силната му челюст. А зелените му очи изглеждаха още по-дълбоки и кадифени, приковаваха я на мястото и й отнемаха способността да изрече и думичка.

Белият кичур, спускащ се към едното му слепоочие, блестеше като сребро. Устните, които бе притискал към нейните предишната вечер, сега бяха изопнати от недоволство, но изражението на очите му беше това, което я накара да се вцепени. Изглеждаше суров и гневен, и явно едва сдържаше емоциите си.

Споменът за вятъра снощи я накара да потръпне.

Леля й Лавиния се надигна от стола.

— Моля ви — каза той с глас топъл и мек като разтопено масло, — не ставайте. Дойдох само да поговоря с мис Хърт.

Тя вирна брадичка.

— Не вярвам, че имаме какво да си кажем.

Мрачният му поглед проблеснал към нея, внезапно й напомни за начина, по който се бе разтопила в прегръдката му, след това той се обърна равнодушно към леля й.

— Мадам, бих искал да ви помоля за няколко минути насаме с племенницата ви.

Леля Лавиния се размърда неспокойно.

— Не съм сигурна, че…

Кейтлин хвана ръката на по-възрастната жена и я дръпна да се изправи.

— Разбира се, че ще оставим лорд Хю да поговори с Кат — каза тя и поведе леля си към вратата.

— Не мога да ги оставя сами, това е неприлично.

— Глупости. Кат вече е компрометирана. Това, че ще прекара няколко минути насаме с мъж, няма как да направи нещата по-лоши — заяви Кейтлин и продължи да дърпа леля си към коридора.

— Да, но чичо ти Бедфорд…

— Ще дойде при тях съвсем скоро — тя се обърна и добави напрегнато: — Мога да ви обещая само няколко минути. След като чичо Бедфорд разбере, че сте тук…

Погледът на Хю не се откъсваше от Кат.

— Благодаря ви.

Кейтлин кимна.

— Ще направя каквото мога, за да ги задържа — затвори вратата след себе си, а гласът й се усили, докато уверяваше леля си, че е съвсем правилно да даде малко време насаме на лорд Хю с годеницата му.

Съзнанието на Кат бе заето с едно изумително откритие. През годините, откакто Кейтлин се бе превърнала в истинска красавица, повечето хора — особено мъжете, едва поглеждаха Кат, когато близначката й бе наоколо. Все пак по някаква причина красотата на сестра й не въздействаше на Хю МакЛийн. Той изглежда предпочиташе да гледа нея, дори когато и Кейтлин беше в стаята.

Това много й хареса и успокои нервите й, както нищо друго не бе успяло тази сутрин. Може да имаше къща пълна с незаконни деца и да беше прокълнат да предизвиква бури, но я гледаше и това бе важно.

Хю скръсти ръце върху гърдите си.

— Бих искал да поговорим насаме преди събитията да са се развили.

— Бих предпочела никога да не говорим за това, но изглежда се налага.

Устните му се извиха.

— Аз се чувствам по същия начин, но чичо ви няма да се откаже, преди да е сигурен, че разговаряме, за предпочитане на масата за закуска, като съпруг и съпруга.

— Напълно съм уверена, че след известно време никой няма да си спомня за този глупав инцидент и…

Хю бръкна в джоба си, извади сгънат лист и й го подаде.

— Това е днешният „Морнинг поуст“…

Сърцето й се сви, докато го разгъваше.

„Годеж по шотландски или глупава игра? Снощи мис Х., племенница на лорд и лейди Г. и сестра на мис К. Х., е напуснала Лондон в компанията на лорд Х. М. Слуховете за отвличането са се разпространили, след като лорд и лейди Г. са тръгнали да спасяват своенравната си племенница…“

— Мили Боже — едва промълви Кат и се отпусна на канапето. — Вече целият град знае.

Хю кимна твърдо.

— А в книгата в Уайтс вече записват залозите.

Кат притисна трепереща ръка към челото си. Усетила мрачния зелен поглед на МакЛийн да се взира в лицето й, тя се усмихна слабо.

— Надявам се, поне залозите да са положителни.

— Десет към едно, че ще ви предложа брак — устните му се извиха в горчива усмивка. — Предполагам, трябва да се радвам, че ме смятат за толкова отговорен.

Сърцето й заби болезнено и тя принуди вцепенените си устни да се раздвижат.

— Не става въпрос за спасяване на репутацията ми. Аз… аз сгреших. Не искам вие да плащате за това.

— Мис Хърст, и двамата сгрешихме. Бяхте в каретата с чисти, макар и наивни, намерения. Аз го направих, не само за да защитя брат си, но и за да отмъстя на сестра ви, задето предизвика клюки по негов адрес. От нас двамата, аз имам много повече вина.

Кат притисна ръце към бузите си.

— Милорд, би трябвало да има друг изход. Един брак е толкова… крайно решение.

Дълбокият му смях я обля и я накара да го погледне изненадано.

Зелените му очи бяха истински развеселени, а лицето му бе съвсем спокойно за първи път, откакто го бе срещнала. Какъв невероятно красив мъж! Мисълта я изненада и тя с мъка откъсна очи от него. Трябва да внимавам! Не бива да позволя да обърква мислите ми. Красив или не, не знам почти нищо за него.

За миг се зачуди, какво ли би било да е омъжена за толкова великолепен мъж — да го вижда всяка сутрин на масата за закуска, през деня да се разхождат хванати под ръка, може би дори да посетят изложба в Британския музей, а след това да вечерят заедно у дома и…

— Мис Хърст, трябва да ви задам един въпрос.

Лицето му все още бе спокойно, а очите му весели и топли. Само с един поглед предизвикваше тръпки на най-невероятни места по тялото й.

— Какъв е той? — попита тя развълнувано.

МакЛийн тръгна към нея и спря, едва когато коленете му почти се допряха в полата й. Загледа се в нея и попита:

— Влюбена ли сте в някого?

Препускащото й сърце сякаш се качи в гърлото й, когато повдигна глава, за да го погледне.

— Не. А вие?

Устните му се извиха в чувствена полуусмивка, която бе така пленителна.

— Не. Не съм.

Кат не бе осъзнавала колко важни ще се окажат тези думи за нея, но я изпълниха с истинско облекчение. Поне нямаше да им се налага да се справят и с подобен проблем.

— Това беше единственото ми колебание — той седна на стола близо до нея. Движенията му бяха грациозни като на лъв, а на фона на широките му рамене облегалката на стола изглеждаше съвсем малка. — Мис Хърст, позволете ми да бъда честен. Аз не вярвам в любовта. Никога не съм вярвал.

Бузите й пламнаха, когато откри, че се взира в мускулестите му бедра, очертани от тесните бричове, но просто не можеше да отмести поглед. Никога през живата си досега, не бе срещала толкова атлетичен мъж.

Боже, трябва да престана веднага! Какво каза той? О, да.

— Вие може да не вярвате в любовта, но не и аз. Моите родители се обичат много. Вашите сигурно… — принуди блуждаещия си поглед да се спре върху него.

— Не се изразих правилно. Убеден съм, че някои хора са способни да обичат, но аз не съм от тях.

— Защо?

— Кръвта ми не е достатъчно гореща за такива емоции.

— Е, вече се изразихте съвсем ясно. За нещастие, винаги съм искала да се омъжа по любов. Още една причина да не позволим тази ситуация да стигне твърде далеч.

Той се намръщи.

— Не мисля, че разбирате колко е сериозно положението ви. Все пак не е изненадващо, като се вземе предвид, че ви напътстват леля ви, чичо ви и сестра ви.

Тя настръхна.

— Какво се опитвате да кажете?

— Колкото й да са добри намеренията на леля ви, не бих казал, че разсъждава разумно.

Кат не можеше да не се съгласи. Дори майка й твърдеше, че сестра й е глупава.

— Леля има добро сърце, въпреки всичките си недостатъци. А сестра ми и чичо ми не са глупави.

— Чичо ви е надут глупак и се съмнявам, да е отделил време да ви обясни каквото и да е.

Дори не го бе виждала тази сутрин, защото се бе затворил в библиотеката да чака МакЛийн. Бе го направил, без да й каже и думичка, но колкото и досадно да бе това, тя нямаше намерение да го признае пред Хю.

— Каза ми достатъчно — отвърна спокойно.

МакЛийн повдигна скептично вежди.

— А сестра ви не може да бъде наречена пример за благоприличие, което стои в основата на този проблем.

— Кейтлин обикновено не се държи неразумно и за това трябва да благодарим на брат ви. Той се е обзаложил с нея, че няма да може да го принуди да й предложи брак.

Веждите на МакЛийн се събраха в една линия.

— Наистина ли го е направил?

Това не беше въпрос, а по-скоро учудване.

— И аз бях изненадана. Не мога да си представя, защо е позволил подобно нещо, след като е наясно с възможните последици. А сестра ми е отвърнала на предизвикателството и е загърбила всякаква предпазливост като го е обявила публично.

Хю забеляза точния момент, в който тя осъзна, че думите й потвърждават мнението му за липсата на благоприличие у сестра й. Очите й, зад очилата, потъмняха и плътните й устни се присвиха от недоволство.

Той се усмихна мрачно. Изпита съвсем малко удовлетворение от победата си.

— Нека за момента да не се занимаваме с тях. Ако имаше друг начин да решим този проблем, щях да го открия, но няма.

Снощи, вместо да си почине, от което се нуждаеше отчаяно, бе прекарал по-голямата част от нощта в опити да измисли по-добро решение. Но с утрото бяха дошли „Морнинг поуст“ и горчивото приемане на истината.

Беше спал едва два часа и се събуди със силно главоболие и стомах, който отказваше храна. Това беше нормално, след схватката със семейното проклятие. Контролът над стихиите му струваше много. Само веднъж, преди години, се бе опитал да спре проклятието, след като се бе разразило с пълната си сила, и това едва не го уби.

Бе се заклел, никога да не го прави отново.

Както и да не се жени никога. В миналото бе платил скъпо, затова че допусна жена в живота си и се закле да не повтаря тази грешка. А ето докъде бе стигнал сега, бе на път не просто да приеме тази жена в живота си, а и да я направи своя съпруга. Животът бе една жестока ирония.

Хю я огледа изпод миглите си. Бе стиснала юмруци и лицето й бе бледо. Беше решителна, всяка линия на тялото й го показваше.

— Мис Хърст, имате сестра, а мисля и още една?

Тя се намръщи.

— Да, две са. Освен Кейтлин, имам и по-малка сестра — Мери.

— Ако ви е грижа за бъдещето им, не можете да се приберете у дома, без да се омъжите. Ако не го направите, обществото ще ви осъди за това, което счита, че се е случило. И сестрите ви също ще бъдат одумвани и отхвърлени.

— Но те не са направили нищо! Нито аз!

Господи, беше прекрасна, особено когато се ядосаше. Кадифената й кожа бе порозовяла, очите й блестяха зад строгите очила. На Хю му се наложи насила да откъсне очи от нея, за да си спомни какво възнамеряваше да каже.

— Обществото е жесток повелител. Осъжда толкова бързо за подозрения, колкото и за действителни грешки — отново погледна към нея. — Вие може и да не се интересувате от клюките, обидите и отхвърлянето, но как ще ги приемат сестрите ви, а останалата част от семейството ви?

Тя не отговори, но устните й се изопнаха.

— Баща ви е викарий — продължи безмилостно Хю. — Как ще продължи да живее, след като трите му дъщери бъдат заклеймени? Братята ви ще бъдат наблюдавани, всяко тяхно действие ще бъде възприемано негативно. А майка ви? Не мога да си представя, как ще се справи с…

— Стига! — тя поклати глава и се загледа в една точка с невиждащи очи. — Толкова е несправедливо.

— Ужасно несправедливо е.

Кат плъзна треперещите си пръсти зад очилата и скри очите си.

— Не може да е така! Не е възможно да е така!

— Защо смятате, че чичо ви ме чака в библиотеката? Лорд Галоуей иска да се убеди, че ще жертваме свободата си, за да потушим слуховете и да предизвикаме безразличие.

Тя свали ръцете си.

— Безразличие?

— Няма нищо по-скучно от една семейна двойка — поясни сухо той.

Кат се загледа в него, докато мислите й препускаха. Представи си разочарования поглед на баща си и нараненото изражение на майка си. Години наред бяха считали дъщерите си за красавиците на селското общество, а изведнъж поканите щяха да секнат и хората да започнат да ги одумват публично. Родителите им нямаха социални стремежи, всъщност почти щяха да откажат поканата на леля им Лавиния за сезона, ако не бяха пламенните молби на Кейтлин. Все пак не можеше да отрече, че последиците от скандала щяха да ги накърнят сериозно, а те ценяха много добрата репутация на семейството си.

Кат погледна надолу към стиснатите си в скута ръце. Какъв избор имаше всъщност?

— И бракът ни ще прекрати всичко това?

— Ако обявим, че вчера сме тръгнали към брат ми, за да му съобщим за годежа си, тогава да. Ще кажем, че дойката ви не е разбрала целта на визитата ни, а чичо ви, след като е научил за намеренията ни, не само ни е последвал по-късно, но и ни е дал благословията си.

— Някой ще повярва ли?

— Да. След като сме вече женени и пътуваме към провинцията, новината много скоро ще стане безинтересна. Ако не се оженим, няма да има какво да спре слуховете и те ще стават все повече.

Коленете на Кат тръпнеха от копнежа й да избяга. Стана, отиде до прозореца и се загледа невиждащо в градината.

Нямаше друг избор. Абсолютно никакъв.

Хю я наблюдаваше внимателно. Израженията, преминаващи по лицето й, бяха толкова ясни, че почти можеше да прочете мислите й. Слънчевите лъчи очертаваха упоритата й брадичка и носа й и се отразяваха в стъклата на очилата й.

Никога не бе считал, че очила на женско лице могат да изглеждат привлекателно, но те подчертаваха невероятните й очи, правеха златистите петънца в лешниковите й ириси ярки и живи. Очите му се преместиха надолу по плавната линия на шията й, деликатните ямки от двете й страни и раменете й към щедрата заобленост на гърдите й. По дяволите, изглеждаше толкова привлекателна и топла, че не можеше да спре да си я представя под себе си. Може би бракът им нямаше да се окаже толкова лош, в края на краищата. Но мъжкото благородство си имаше някакви граници, все пак, и проклет да е, ако се съгласеше на подобна саможертва, без да получи нещо в замяна. Имаше много качества и недостатъци, но превзетостта и лицемерието не бяха сред тях.

Тя потърка ръце сякаш й бе студено.

— Значи наистина няма какво повече да се каже. Трябва да се оженим.

— Извадих специално разрешително тази сутрин, за да можем да се венчаем след три дни.

— А след това?

Той повдигна рамене.

— Ще отидем в къщата ми в провинцията и ще живеем като в картина на семейно блаженство, докато слуховете бъдат забравени. След няколко месеца вече няма да представляваме интерес за обществото.

Зъбите й прехапаха плътната й долна устна по начин, който накара тялото на Хю да се напрегне неочаквано.

— Какво… — дрезгавият й глас й изневери и тя се прокашля. — Какво ще се случи, след като изминат тези месеци?

— Можете да се върнете в къщата на родителите си и да продължите живота си, както и аз ще продължа моя.

— Но ние ще бъдем женени!

Той повдигна рамене.

— Ще бъдете почтена жена.

— Но… какво ще стане, ако след година срещна някого и се влюбя?

— Тогава можете да имате връзка. Не би ме притеснило, стига да сте дискретна.

Тя изглеждаше шокирана.

— Няма да ви притесни? Дори малко?

— Мис Хърст — каза той нетърпеливо, — правите твърде голям въпрос от това. Аз никога не съм искал да се женя.

— Наистина ли?

— Да. Сигурен съм, че вие желаете, всички жени го искат, но сега сме длъжни да направим тази саможертва. След като това свърши, двамата бихме могли спокойно да поемем всеки по своя път и да бъдем дискретни. Не виждам защо да не живеем пълноценно.

Тя изглеждаше поразена.

— Въобще имате ли сърце?

— Явно не.

Кат се засмя почти истерично.

— Не знам дали ви съжалявам, или искам да мога да бъда като вас.

— Моля ви, не намесвайте чувствата в този проблем — отвърна той спокойно. — Смятам, че е справедливо да знаете как стоят нещата предварително.

Тя сплете пръстите на ръцете си в скута си.

— МакЛийн, знам, че разводът е невъзможен без публичен процес, и разрешително от парламента…

— И ще бъдем изправени пред още по-голям скандал от сега.

— Да, а как стоят нещата с анулирането? Сигурно можем да го получим, след като слуховете отшумят.

— Има само три основателни причини за анулиране на брака и всяка от тях ще предизвика скандал не по-малък от този.

Тя свали очилата и потърка носа си.

— Иска ми се да можем просто да се престорим, че нищо не се е случило и всеки от нас да продължи живота си.

— И на мен, но е невъзможно. Трябва да се постараем нещата да изглеждат правдоподобно, иначе клюките няма да престанат. След като поемем този път ще бъдем обвързани. Ще живеете с мен в Гилмъртън Манър в Шотландия, докато слуховете отшумят, а след това ще се върнете в дома си и всичко ще бъде както преди.

— Но ще сме женени — въздишката повдигна гърдите й и изпъна плата на роклята.

Той я гледаше запленен. По дяволите, какво имаше у нея, че му въздействаше така? Всяко нейно движение, приковаваше вниманието му, изпълваше го с очакване и почуда… Може би бе точно това. Скоро щеше да бъде негова и щеше да може да се докосне до плътните й устни, до нежната й бяла шия, до чувствената извивка на гърдите й…

— МакЛийн? — рязко каза тя.

Без съмнение, бе забелязала къде се бе спрял погледът му.

— Значи се разбрахме — каза бързо, с пламнало лице. — Ще дойда в петък. Пригответе си куфара и ще тръгнем сами за църквата.

— Сами? А семейството ми? Ще ни трябват свидетели.

— Сигурен съм, че в църквата ще ни осигурят всичко необходимо — той се поколеба, след това добави: — Бих искал да не казвате на леля си и чичо си. Имам чувството, че няма да се съгласят с нашия прост план.

Кат се поколеба, след това кимна.

— Леля цяла сутрин не можеше да говори за нищо друго, освен за сватбата и колко хубава ще бъде.

Той направи физиономия.

— Моето мнение е същото — съгласи се тя.

Хю оцени разумния й подход. Повечето жени биха настоявали за дантели и панделки, а тя изглежда не се интересуваше от тях и това трябваше да е добър знак.

— Добре, тогава. Ще им оставим писмо, когато тръгнем в петък — след кратко колебание попита: — Ами родителите ви?

— Те са на гости на чичо в Езерната област. Леля Лавиния им изпрати съобщение тази сутрин, но ще минат поне три дни докато стигне до тях и още три или четири дни, за да пристигнат в Лондон.

— Тогава ще се оженим без тях.

— Щом нямаме друг избор. Родителите ми ще се разстроят от случилото се и ще е хубаво да им оставим писмо, в което да им обясним, че проблемът е разрешен — каза тя и го погледна неуверено.

— Да? — насърчи я той.

— Бих искала да ги поканя да ни посетят, ако нямате нищо против.

— Разбира се. Гилмъртън Манър ще бъде и ваш дом.

По лицето й минаваха различни емоции, като предпазливостта бе най-явна.

— Аз съм почтен човек, Кат. Трябва да го знаете.

Очите й се присвиха, а изражението й охладня.

— В поведението ви към мен в каретата нямаше никаква почтеност.

Искаше му се да може да каже, че е забравил тази целувка, но всъщност я помнеше твърде ясно. Тя беше мека и сладка, а устните й сочни и зрели и за миг се бяха поддали. Тялото на Хю изведнъж пламна от желание този миг да се повтори. Успокой се, глупак такъв! Ще имаш достатъчно време за това.

Кат кръстоса ръце и несъзнателно повдигна гърдите си към ръба на скромното деколте на роклята си.

— Почтените хора не постъпват така. Искахте да накажете сестра ми и да я изплашите.

Намеренията му бяха точно такива, докато устните му не докоснаха нейните и не го обхвана невероятна възбуда. От тогава не бе преставал да иска повече. Много повече.

Трябваше да контролира тази възбуда. Силната страст винаги пламваше и изгаряше бързо и бе сигурен, че след като я утоли в брачното ложе, няма да му се налага повече да се бори с копнежа си по нея. Това бе едно от предимствата на брака — физическата близост щеше да заличи всяка следа от привличане.

Тя навлажни устните си и жестът й го възбуди още повече.

— МакЛийн, нашият брак…

— Да?

Тя повдигна брадичката.

— Той ще бъде само формален.

По дяволите! Погледът на Хю обходи тъмнозлатистите й къдрици, дългите й мигли, плътните, като розова пъпка, устни, пищните й гърди повдигнати нагоре от кръстосаните й ръце, и се спусна по щедрите извивки на бедрата й. Краката й бяха скрити от полите, но можеше да си ги представи…

— Не — отвърна твърдо той. — Бракът ни ще бъде истински, във всяко отношение, или въобще няма да се оженим. Би било истинска глупост да се откажа от единственото нещо, което може да го направи поносим.

— И какво е то? — попита тя с нисък задъхан глас, който го развълнува.

— Физическото удоволствие, сладка моя — скъси разстоянието помежду им и сложи ръка върху бузата й. Кожата под дланта му бе топла и нежна. Прекара палец по влажните й устни и я накара да потръпне. Копнежът, който пламтеше между тях бе толкова осезаем, че почти можеше да се вкуси.

Тя затвори очи и когато ги отвори те бяха станали хладни и решителни.

— Не знам дали физическото удоволствие наистина е толкова важно, ако след време ще се разделим.

Той си спомни нейната невинност и огъня в тялото му отново лумна.

— Да, но е така. То е твърде важна подробност — и за да докаже думите си плъзна пръст под брадичката й и повдигна устните си към своите.

Искаше само да й покаже колко приятна и чувствена може да бъде една целувка. Но в мига, в който устните му се докоснаха до нейните и тя, след кратко колебание, се наклони към него и му предложи сладостта си отново, нещо се случи. Същото, както и в каретата.

Хю забрави къде е, какво се опитва да постигне и защо. Всичко, което осъзнаваше бе нежността на устните й, мекотата на заоблените й гърди и топлината на тялото й, докато я притискаше към себе си.

Този път обаче пламъците на желанието се разгоряха още по-силно и опасно. Съвсем скоро щеше да има тази жена. Тя щеше да му принадлежи по всеки възможен начин.

Първичната реакция го изпълни със страст, толкова ослепителна и мощна, че дори не му мина през ума да й се съпротивлява.

Обви ръце около нея и започна да проучва и да се наслаждава на пищните й извивки докато превземаше устата й и вкусваше от страстта й. Тя се притискаше към него, кожата й сякаш гореше през тънкия плат на роклята, а движенията й бяха настоятелни, но и непохватни. Тя дори не знаеше за какво копнее, но го искаше отчаяно.

Кат бе едновременно невинна и дръзка, и това го възпламеняваше както никога досега, и само шумът от стъпки в коридора го накара да осъзнае колко неловка е ситуацията. Вложи цялата си решителност, да откъсне устни от нейните и да се отдръпне, за да не се изкуши да я докосне отново.

Очилата й стояха накриво, устните й бяха подути и разтворени, а погледът й — замъглен.

— Това беше… — гласът й пресекна, наложи й се да си поеме дълбоко дъх и да започне отново. — Разбрах какво имате предвид МакЛийн.

Той почти се разсмя от изявлението й. Каква загадка бе тази жена! Още бе замаяна от страст, но успяваше съвсем разумно и ясно да изкаже мнението си. Това много му хареса.

— Моля те, наричай ме Хю. Ние ще се женим, в края на краищата.

Тя кимна рязко.

— Да, Хю, а аз съм Кат.

— Предпочитам Катриона — той намести очилата й. — Но бих се съгласил и с Кейт — отмести кичур медноцветна коса от бузата й и се учуди от мекотата й.

Очите й срещнаха неговите и ръката му замръзна. Пръстите му едва докоснаха скулата й. Очите й бяха невероятни, лешниково зелени, изпъстрени със златисти и кафяви точици.

Тя се изчерви и се отдръпна.

— Свикнала съм да ме наричат Кат.

Той отпусна ръката си и повдигна рамене.

— Както желаеш. Сега трябва да тръгвам.

Кат погледна затворената врата. Не знаеше как Кейтлин е задържала леля им и чичо им, но й беше много благодарна.

— Да, трябва.

— Имам да уредя доста неща, преди да напуснем града. Ще успееш ли да приготвиш багажа си навреме, за да можем да тръгнем в девет, в петък сутринта?

Кат кимна, докато умът й препускаше.

— Малко ми е неудобно, но не съм взела много дрехи, тъй като не очаквах да остана дълго в града.

— Можем да поръчаме всичко, което ти е необходимо, когато пристигнем в Гилмъртън. В града има няколко много добри шивачки.

Кат въздъхна.

— Ще ми се да имах таланта на Кейтлин с иглата.

— Тя умее да шие дрехи?

— Дори по-добре от повечето модистки. И аз мога да шия, но нямам нейния усет.

Той й отправи една сияйна усмивка, която я накара да изтръпне чак до пръстите на краката си.

— Не се съмнявам, че имаш други, далеч по-интересни таланти.

Преди да успее да го попита какво точно има предвид, той продължи:

— Трябва да тръгвам. Предлагам да запазиш плана ни в тайна, освен ако не желаеш да го отстояваш твърдо следващите три дни.

— Няма да спомена и думичка на никого, освен на Кейтлин. Тя умее да пази тайна.

— Добре — той се огледа в огледалото над камината, оправи измачканото си шалче и след това се обърна към нея. — Ще бъда доста зает, но ако се нуждаеш от мен, просто изпрати бележка в къщата ми и аз ще дойда, веднага щом мога.

— Съмнявам се, че ще се наложи, но ти благодаря — и след като се поколеба, добави: — Хю, аз… — какво можеше да каже? Че се надява бракът им да не се окаже, толкова ужасен колкото се опасяваше? Че иска да е напълно сигурна, че са взели правилното решение? И че се моли, след края на тези няколко месеца, които ще прекарат заедно, да могат да продължат живота си без съжаления, болка и белези? Че дори да изгаряше от желание да опита страстта, която той й предлагаше, се страхуваше от нея?

Всички тези въпроси бяха на върха на езика й, но когато успя да проговори каза само:

— До петък тогава.

Той погали с пръсти бузата й и докосването му я изненада.

— До петък — погледна я изпитателно за последен път и я целуна нежно.

Тя затвори очи и се облегна леко на гърдите му. Последните няколко дни бяха толкова ужасни, че искаше да се наслади на топлото му докосване и да не мисли за нищо. Но макар да почувства емоционално спокойствие, тялото й се пробуди и се изпълни с копнеж. Жадуваше да пристъпи към него, да обгърне врата му с ръце, да се притисне към тялото му и да го задържи до…

Той повдигна глава и се отдалечи.

— Довиждане засега, Кат.

Тя преглътна разочарованието си и се опита да демонстрира равнодушие.

— Довиждане, Хю.

Той спря с ръка на дръжката на вратата.

— Не позволявай на близките си да те подлудят.

— Ще направя всичко възможно, за да съхраня разума си — успя да произнесе спокойно тя. — Убедена съм, че битката ще е тежка, но ще вложа цялото си упорство.

Той се засмя.

— Не се съмнявам. Ако има едно нещо, което вече знам за теб то е, че си толкова твърдоглава, колкото мен. Довиждане, скъпа — и след тези думи си тръгна, като затвори вратата след себе си.