Карън Хоукинс
Безсъници в Шотландия (20)

Глава 19

„Когато светлината угасне и е твърде тъмно, за да намерите правилния път, последвайте сърцето си. Любовта е лъч, който никога не гасне.“

Старицата Нора от езерото Лох Ломонд към трите си невръстни внучки в една мразовита нощ.

— Е, аз вече трябва да вървя.

Кат последва баба си във фоайето. Останалите й гости си бяха тръгнали, а Хю се бе качил при момичетата, за да поговори с тях.

Мамчето я прегърна.

— Не се тревожи за МакЛийн. Той ще бъде внимателен с тях.

— Надавам се да е така. Беше много мрачен по време на закуската.

— Да, много лош номер са ти скроили.

— С Уилям сме вършили и по-лоши неща.

— Да, но не сте имали такива намерения — присви проницателните си очи тя. — Те се опитаха да те изложат и имат нужда от един сериозен разговор. Бих се усъмнила в МакЛийн, ако не го бе осъзнал.

— Просто не искам това да обтегне още повече отношенията ми с децата. Проблемът не е голям и можех да се справя с него сама.

— Да, ти вече си част от това семейство и заедно трябва да решавате проблемите. Но след като собственото му поведение е провокирало децата да се държат така, е редно МакЛийн да говори с тях.

Внезапно гласът на Хю отекна из къщата.

— Ангъс! Лиъм!

Катриона се обърна и го видя да слиза бързо по стълбите, Кристина и Аги го следваха с разплакани лица.

— Какво се е случило?

— Девън е изчезнала — отвърна съпругът й и се обърна към Лиъм, който точно влизаше във фоайето. — Оседлай ми коня и побързай.

— Да, милорд! — каза лакеят и се втурна навън.

— Имате ли някаква идея къде може да е — попита Нора.

Хю поклати глава.

— Избягала е от къщи. Някои от дрехите й ги няма и изглежда е облякла костюма си за езда — той стисна зъби. — Ако някой от конярите ми е бил толкова глупав, да й оседлае кон в такова време… — замълча и остави последните думи неизречени.

Кристина кършеше ръце, а лицето й бе побледняло. Аги се задави от поредното ридание. Катриона прегърна малкото момиченце и погледна над главата й към Хю.

— Защо е избягала?

Той се поколеба.

— Оставила е бележка.

Кристина вдигна ръката си, в която държеше измачкан лист хартия.

— Ние… разместихме мебелите. Девън мислеше, че татко ще ни се скара… вината е наша, но тя…

Кат протегна ръка и привлече девойката по-близо до себе си, прегърна я силно и сълзите й потекоха.

— Няма за какво да се извиняваш! Това беше само една шега. С братята и сестрите ми сме правили далеч по-лоши неща, повярвай ми.

Кристина се отдръпна назад.

— Това не беше шега. Ние… ние искахме да си отидете. Не желаем татко да ни отпрати.

— Какво? — попита Хю объркано.

— Мислехме си, че няма да ни искаш повече, ако започнеш да харесваш Катриона. Страхувахме се можете да си имате свое дете. И тогава ние само ще ви пречим…

Той сложи ръцете си на раменете й и се наведе, докато очите му срещнаха нейните.

— Чуй ме, Кристина. Без значение какво ще се случи или кой ще влезе в живота ми, аз никога няма да ви изоставя.

— А аз не бих допуснала да го направи — решително добави Кат. — Що за човек би се отказал от децата си?

— Но… — лицето на Кристина се сбърчи. — Ние не сме негови деца!

Катриона премигна, после погледна шокирано към Хю.

— И аз се чудих за… — промърмори Мамчето.

Сърцето на Хю натежа. Дали Девън не си бе тръгнала поради тази причина?

— Кристина, водили сме този разговор и преди. Вие трите сте мои деца, защото аз ви смятам за такива и никой, още по-малко Катриона, би пожелала нещо друго — той я погледна над главата на Кристина. — Прав ли съм?

Хю не искаше да прозвучи толкова предизвикателно, но то отекна от всяка изречена дума.

Кат не се изплаши. Погледът й се смекчи, а пухкавите й устните потрепнаха.

— Те са твои дъщери, а сега и мои. Мястото им е в Гилмъртън заедно с нас — тя прегърна Аги още по-силно. — Кристина, аз произхождам от голямо семейство. Тук има достатъчно обич за всички. Дори с Хю да имаме една дузина деца, ти и сестрите ти няма да бъдете обичани по-малко.

Очите й срещнаха тези на Хю и в тази секунда съпругът й разбра, че тя е създала нещо, което той не бе успял — семейство. Но не отговарящо на неговата изкривена представа, а истинско семейство. Освен това, откакто бяха заедно бе предала по-пълен и по-благороден смисъл на тази дума. Бе му показала, че да се грижиш за хората не е достатъчно, а трябва и да ги допуснеш до себе си. И го бе направила с търпение и любов.

Любов. Тя го обичаше. Това невероятно откритие го разтърси със силата на стихиите на МакЛийн. Не знаеше кога се е случило, разбираше само, че най-накрая го е осъзнал. И бе факт, само защото собственото му сърце бе изпълнено със същото чувство. И той я обичаше.

Когато отвори уста да й го признае, през вратата влезе Фъргюсън загърнат в мокра пелерина.

— Доведох коня ви, милорд, както и моя. Само се надявам да успеем да я намерим — каза мрачно той. — Един от работниците в конюшнята й е оседлал коня преди около час.

— Проклет глупак!

— Ще опита каиша, преди да е минал денят. За наш късмет още е сутрин. Трябва да я открием, докато е още светло.

— Да, дано — съгласи се мрачно Хю. — Ще се нуждаем от всички мъже…

— Вече го направих, милорд. Казах на Лиъм и Ангъс да съберат работниците и всички останали мъже, които открият.

— Добре — Хю прегърна Кристина и после нежно я побутна в обятията на Катриона. — Отивам да извикам Дугъл и неговите хора, за да претърсят пътищата към селото. Не може да е отишла далеч — после погледна към Нора. — Ще останеш ли, докато я намерим.

— Разбира се.

Очите на Катриона, блестящи от сълзи, срещнаха неговите.

— Моля те, намери я бързо!

Хю й отвърна със силна целувка и с надеждата, че е успяла да прочете любовта в очите му.

— Няма да се приберем, докато тя не е в безопасност.

Обърна се кръгом и тръгна към вратата. Когато се върнеше щеше да говори с Катриона. Време беше да поправи грешките и да започнат отначало. Вдигна яката си, наведе глава и излезе в дъжда.

 

 

От прозорците до входната врата, Кат и момичетата наблюдаваха как Хю и Фъргюсън се отдалечават. Навън вятърът разпръскваше дъжда във всички посоки и сякаш цялата топлина бе последвала Хю през пороя.

Мисис Уолис се суетеше със загрижено лице.

— Чух за момичето.

Кат кимна, а баба й каза:

— МакЛийн отиде да я търси.

— Той ще я намери, не се притеснявайте. Елате. Занесла съм бисквити и чай във всекидневната. Можете да се подкрепите, докато чакате негова светлост да я върне вкъщи.

— Чаят е тъкмо това, от което се нуждаем — съгласи се Мамчето. — Хайде, милички. Няма да помогнем с нищо като стоим тук.

Кристина подсмръкна и се отдръпна от прегръдката на Кат.

— Малко чай ще ни дойде добре.

Кат се усмихна с усилие.

— Хайде да отидем да изядем всичките бисквити, за да можем да дразним Девън, когато баща ви я доведе.

Аги успя да се усмихне в отговор.

— Ще изям две допълнително.

Скоро те седяха във всекидневната, без да докосват чая или бисквитите. А навън дъждът се усилваше.

Минутите отминаваха. Превръщаха се в часове. Кат се опитваше да не поглежда твърде често през прозореца, но й беше трудно. Кристина също надничаше навън и потрепваше при всяка гръмотевица. Кат стискаше зъби, за де не скочи и да нареди да приготвят каретата. Но с какво щеше да помогне това? Не знаеше къде е отишла Девън, а каретата невинаги можеше да следва пътеките, по които минава един кон.

Аги ронеше неизядената си бисквита.

— Иска ми се да можехме и ние да потърсим Девън.

— На мен също — Кристина неспокойно потърка ръце. — Тя едва ли е отишла много далеч в такова време — повтори за стотен път тя.

— Сигурно е намерила подслон — отвърна Кат отново. — Под някоя скална издатина или може би някъде в някоя малка пещера — и се надаваше да е права.

Кристина се изправи и се насочи към прозореца, с очи вперени навън, сякаш можеше да накара Девън да се появи.

— Пътищата могат да бъдат опасни в такъв дъжд. Татко трябваше да вземе със себе си някоя от нас. Ние знаем всичките й скривалища.

Кат се обърна към Кристина.

— Имате и други, освен горичката отвъд градината?

— Откъде знаеш за нея?

— Снощи ви последвах, след като сте разместили мебелите.

Бузите на Кристина почервеняха.

— Имаме няколко тайни места в къщата на чичо Дугъл. Едното е зад конюшнята, а другото е старата беседка до езерото — каза замислено Кристина. — Тя не се вижда от къщата и е доста голяма. Подходяща е да изчакаш да спре да вали, а и има достатъчно място, за да приюти кон.

Кристина имаше право. Девън не беше глупава, щеше да потърси заслон в това време, ако не за себе си, поне заради своя кон.

Кат отиде до прозореца и застана до девойката. Хю трябваше да научи тази информация, но как би могла да му я съобщи? Всички работници и лакеи бяха с него, за да му помогнат в търсенето.

Тя прехапа устни. Знаеше пътя до къщата на Дугъл, защото бе видяла момичетата да тръгват по него. Мисис Уолис можеше да й помогне да оседлае коня и да отиде. Когато Хю разбереше къде да търси, щеше да открие Девън.

Взела решение, Кат обяви:

— Отивам да се преоблека в костюма си за езда.

— Но… вие не можете да тръгнете!

— Налага се. Баща ви трябва да узнае за конюшнята и беседката.

— Но татко каза…

— Той не знае за скривалищата ви, за разлика от мен.

Мамчето кимна.

— Той трябва да научи.

Очите на Кристина се напълниха със сълзи.

— Много се притеснявам.

— И аз — призна Кат. — Но ще я намерим — целуна я по челото и сърцето й се стопли, когато девойката се притисна към нея. — Обещавам — прошепна.

 

 

Половин час по-късно, Кат сведе глава под дъжда, периферията на шапката едва предпазваше очите й. Проливният дъжд се просмукваше в дрехите й, а полата й натежа като камък. Сигурната, стара Синчец си проправяше път с наведена глава.

Напредваха много по-бавно, отколкото Кат бе очаквала, и следобедната светлина бързо избледняваше. Когато пое по пътеката между Гилмъртън и дома на Дугъл, не бе предполагала, че е толкова тясна. Дъждът влошаваше още повече нещата и й пречеше да вижда добре ръба, който на места изчезваше и преминаваше в стръмна клисура.

Мисълта, че Девън може да се е подхлъзнала и паднала по стръмния склон, накара сърцето й да забие тревожно. Продължи мрачно напред. Когато всичко това приключеше и момичето се озовеше в безопасност, Кат щеше да се увери, че те никога повече няма да се доближат до тази пътека. Какво си бе мислил Хю?

Нещо привлече погледа й. По средата на пътя лежаха шапката за езда на Девън и сапфиреносиният й шал — целите кални и мокри. Синчец също ги видя, заподскача по тясната пътека и се заоглежда диво. Кат стисна силно колене, както я беше учил Фъргюсън, и кобилата се успокои.

В момента, в който си върна контрола върху нея, Кат сложи ръце около устата си и извика:

— Девън!

Но никой не й отговори. Не се чуваше нищо друго, освен воя на вятъра и барабаненето на дъжда.

Кат стисна юздите и извика още по-силно.

Отново не получи отговор. Точно когато повика Девън за трети път, над главата й отекна гръмотевица. Синчец се втурна напред, но Кат беше готова да я успокои отново. Загледа се в шапката и забеляза, че ръбът на пътеката сякаш бе пропаднал. Дали Девън не бе паднала? Може би конят й се бе подплашил от някоя светкавица? Или само бе изгубила шала и шапката си и бе продължила без тях? Имаше само един начин да разбере.

С лудо препускащо сърце, Кат слезе от кобилата и избърса водата от лицето си. Това бе напълно безполезно, защото дъждът отново я намокри. Отиде до главата на Синчец и я потупа по носа.

— Трябва да намерим Девън — каза тя, прехвърли юздите през някакъв храст и ги завърза здраво. След това се насочи към ръба, за да го разгледа.

През пелената от дъжд успя да види неравния склон, покрит с назъбени камъни и гъсти храсти. На едно място имаше плоска скала, но краят й бе назъбен и остър. Дъждът се стичаше надолу и образуваше потоци, които изчезваха в мъгла към дъното. Вятърът бушуваше над хълма, хвърляше дъждовни капки в лицето на Кат и вдигна шапката й. Тя едва успя да я хване, преди да отлети.

Дали Девън беше там долу? Кат я викаше отново и отново, но не получи отговор.

Господи, не позволявай тя да се е наранила.

Оглушителен гръм разкъса въздуха. Синчец заподскача буйно и изтръгна юздите си от храста. Кат направи отчаян опит да ги хване, но животното бе обезумяло от ужас и копитата му преминаха съвсем близко покрай главата й.

Тя се опита да ги избегне и отстъпи назад към ръба на пътеката. Той поддаде под ботушите й и с ужасен вик, тя започна да се търкаля по склона, докато накрая се приземи върху плоската скала.

Настъпи тишина, нарушавана единствено от копитата на Синчец, която препускаше обратно към конюшнята.

Дъждът падаше върху безчувственото тяло на Кат и отмиваше със себе си ручейче кръв.

 

 

— Най-после сме у дома. — Хю скочи от коня и протегна ръце, за да поеме Девън. Тя се плъзна в прегръдката му, трепереща от студ и изтощение. — Имаш късмет, че чичо ти Дугъл се сети да претърсим всички пристройки.

— З-з-знам — отвърна тя, зъзнейки.

Дугъл хвърли юздите на Фъргюсън и слезе от коня си.

— Какъв ден само! Прегладнял съм. Надявам се, мисис Уолис да е приготвила нещо топло.

— И аз — каза Хю и прегърна Девън още по-силно. — Фъргюсън, като оставиш конете в конюшнята, ела да се нахраниш.

Със стичащи се от него капки, Хю отнесе Девън в къщата, пусна я във фоайето и свали мократа пелерина от раменете й.

Нора ги посрещна първа.

— Намерил сте я!

Мисис Уолис дотича във фоайето.

— Хвала на Бога!

— Тя има нужда от гореща вана и някаква храна — каза Хю.

— Особено от храна — добави Дугъл.

— Веднага! — икономката се обърна към Ангъс. — Приготвила съм топла супа. Донеси няколко кърпи и гореща вода в детската стая, бързо.

Лакеят се втурна да изпълни нарежданията й, а тя попита Хю.

— Къде беше момичето?

— Чакаше бурята да премине в плевнята на брат ми.

— Радвам се, че се е сетила да се скрие от дъжда.

Лицето на Девън се сбърчи.

— Н-н-не исках да п-п-причиня толкова н-н-неприятности. Т-т-толкова съжалявам за…

— Шшт — Хю я целуна по бузата. — Радвам се, че те намерихме. Ако нещо се беше случило с теб… — гласът му изневери и той я прегърна силно.

— Девън!

Кристина и Аги тичаха по стълбите и Хю я пусна, за да може да прегъне сестрите си. Те се хвърлиха върху нея и заподскачаха от радост.

— Толкова се притеснявахме за теб! — каза Кристина и я прегърна силно. — Къде беше тя? — попита баща си.

— В къщата на чичо ви.

— Точно както си мислех! Много се радвам, че Катриона те е намерила.

— Катриона?

Усмивката на Кристина избледня.

— Тя не е ли…

Нора пристъпи напред.

— Внучката ми тръгна към дома на МакФарлин, за да ти каже къде са скривалищата на момичетата.

Сърцето на Хю спря за втори път през този ден. Входната врата се отвори и Фъргюсън се втурна вътре.

— Милорд! Синчец току-що се върна без ездач!

Подът под краката на Хю се разклати.

Дугъл се намръщи.

— Катриона не може да е отишла в къщата ми, щяхме да я срещнем.

— Не е тръгнала по главния път — призна Кристина.

Всички се обърнаха към нея.

— Видяла ни е с Девън да поемаме по старата пътека през долината.

— Предупредил съм ви, вас двете, никога да не минавате от там! Мястото е коварно — каза Хю.

— Но ние го ползваме само когато закъсняваме или… — погледна към Девън — … сме в беда.

— По дяволите, ако Катриона е тръгнала по този… — Хю не довърши думите си и се обърна към вратата.

— Чакай! — Дугъл хвана ръката му. — Първо се нахрани. И без това беше дълъг ден и не можем…

Брат му освободи ръката си.

— Трябва да я намеря.

След миг Дугъл кимна.

— Ще я намерим. Надявам се само, бурята да утихне малко.

Нора погледна през прозореца.

— Доста силна е, усещам го до мозъка на костите си — след това присви очи. — Не я е предизвикал някой от вас, нали?

— Не — отвърна Хю бързо. — Макар да ми се ще да беше така.

— Защо?

— Когато се боря с бурите, предизвикани от братята ми, знам, че те са спрели да ги подклаждат. Тази — той погледна към небето, където се бяха струпали черни облаци, а гръмотевиците се чуваха съвсем близо, — става все по-силна.

Дугъл се намръщи.

— Какво означават думите ти?

Нора изсумтя.

— Това, което той направи, когато брат ви Калъм умря.

— А ние намерихме Хю припаднал върху парапета.

— Да, беше дал всичките си сили, за да спре стихиите — набръчканото й лице се смръщи. — Почти щяхме да го изгубим онази нощ. Подобна дарба, може да струва скъпо.

Дугъл се обърна към брат си, но Хю вече беше навън, с наведена под дъжда глава.

Той промърмори някакво проклятие, загърна палтото около врата си и го последва.

 

 

Дъждът се бе усилил още повече, светкавиците продължаваха да трещят над главите им, бурният вятър пълнеше с дъждовни капки очите им. Принудиха конете да се движат бавно. Подбираха внимателно всяка стъпка от коварната пътека, като заобикаляха падналите скали и хлъзгавите кални дерета. На две места дъждът бе отмил изцяло пътя и се наложи да пришпорят конете, за да ги прескочат.

Сърцето на Хю се блъскаше болезнено в гърдите му. Къде ли беше Катриона? Трябваше да я намери. Ако не успееше болката му щеше да е неописуема и дори не искаше да си го помисля. Обичаше я.

А не й го бе признал. Не й бе казал, че е направила живота му по-хубав. И че никога не му е било по-приятно да се събужда, отколкото когато тя е до него.

— Ето там! — посочи Дугъл напред.

От едната страна на пътеката лежеше шапката на Девън. Дали Катриона я беше видяла? Дали беше спряла тук и…

— Да огледаме долу! — посочи Дугъл към клисурата.

Хю скочи от коня и ботушите му затънаха в калта, когато се приближи да надникне от ръба.

Отначало не виждаше нищо, после нещо привлече погледа му. Присви очи, за да вижда по-добре през дъжда, и най-накрая откри Катриона върху плоската скала, с поли усукани около тялото й и коси разпръснати върху скалата, докато дъждовната вода се изливаше върху нея.

Почувства, че гърдите му ще се пръснат и хвърли юдите на брат си.

— Хю, почакай да извадя въжето. Не можеш…

Но той вече се спускаше бързо по стръмния склон. Беше истинско чудо, че мокрите растения, за които се хващаше не се изскубваха от корените си, както и че меката почва по склона не поддаде под краката му. Скоро той стъпи на скалата до Катриона.

Тя лежеше на една страна, а калната вода образуваше кафеникав ореол около главата й. Дъждът бе превърнал вдлъбнатината в скалата в дълбока локва, която заплашваше да я погълне. Хю се наведе над нея, за да я защити от пороя.

— Катриона.

Тя не помръдваше.

Той я опипа, за да потърси рани. Изглеждаше непокътната, но едната й ръка бе заклещена в пукнатина. Опита се да я освободи, но не успя. Дъждът продължаваше да вали и локвата ставаше все по-дълбока с всяка секунда. Кат можеше да се удави!

— Как е тя? — извика Дугъл.

— Заклещена е. Дъждът пълни вдлъбнатината и… — Хю се вгледа в ръкавицата на ръката си, с която бе отметнал косата от челото й. Не кал обграждаше главата й, а кръв. Господи, не! Свали ръкавицата си и откри дълбока рана зад ухото й.

Толкова много кръв и вода. Катриона щеше да се удави, докато я гледаше! Господ да му е на помощ!

Светът наоколо сякаш замря. Вятърът продължаваше да бушува и дъждът да вали, но Хю не виждаше и не чуваше нищо. Единственото, което усещаше бяха бесните, болезнени удари на собственото си сърце. И някъде дълбоко в себе си бе уверен, че и нейното бие.

В този миг го обхвана спокойствие и вече знаеше какво трябва да направи. Не можеше да я освободи, докато дъждът валеше толкова яростно. За да я спаси трябваше да подчини стихията на волята си.

Застана над съпругата си и с протегнати ръце и вдигнато към небето лице опита да се пребори с бурята с всяка частица от тялото си.

— Хю, не!

Когато Дугъл направи крачка напред, голямо парче от пътеката се срути, полетя надолу по склона и едва не улучи скалата, на която бяха Хю и Катриона.

Хю чу смътно вика на брат си и се съсредоточи в мрака над себе си, в поройния дъжд и в проблясъците на светкавиците. И ги отблъсна. С цялата си душа. С всяка капчица от кръвта си. С всеки удар на сърцето си. Напрягаше се и я отблъскваше, а бурята му отвръщаше с всичка сила. Тя беше млада и яростна и искаше да покаже цялата си мощ. Но той не можеше да го позволи. Не трябваше да го позволява.

Болка прониза раменете му, но Хю принуди ръцете си да останат вдигнати към небесата, сякаш се опитваше да й отвърне като насочи собствената й сила срещу нея. Бореше се срещу тъмната бушуваща стихия с цялата си воля.

Мълния падна наблизо, но той не трепна.

— Спри! — крещеше насреща й. — Изчезни и ни остави на мира!

Горе на ръба, със сърце, което се бе качило в гърлото му, Дугъл наблюдаваше как брат му опитва да се пребори със стихията. Дъждът плющеше по лицето на Хю, а светкавиците проблясваха толкова близо, че Дугъл настръхна.

И тогава бавно, съвсем бавно, вятърът започна да стихва, а дъждът да намалява. Гръмотевиците са чуваха все по-редки и по-далечни.

Хю победи. В момента, в които дъждът отслабна достатъчно, Дугъл се спусна надолу по склона, като се подхлъзваше и пързаляше, и издра целите си ръце и крака.

Стигна до скалата, точно когато ръцете на Хю увиснаха като мокри дрипи и той се свлече на колене. Лицето му бе бледо, по-бледо отколкото го бе виждал някога Дугъл, а белият кичур над челото му, проблясващ като сребро, сега бе станал още по-голям, но той успя да се усмихне.

— Помогни ми, да освободя Катриона — каза дрезгаво. — Ръката й е заклещена.

Дугъл се наведе над нея и видя колко дълбока бе събралата се около главата й вода.

— Тя почти е щяла да… — започна, но не можа да го изрече.

— Да, почти щеше да се удави — Хю коленичи до съпругата си. — Но това не се случи — повдигна рамото й. — Ще намажа ръката й с малко кал. Надявам се да помогне да я извадим.

Те бяха много внимателни и макар да им отне доста време, накрая успяха да я освободят.

Дугъл предложи да я носи, но брат му мълчаливо го изгледа с пламтящи очи. След това, сякаш Катриона бе направена от фин порцелан, Хю я вдигна на ръце и започна дългото и трудно изкачване на склона.