Елоиза Джеймс
Когато Красавицата укроти Звяра (8)

Осма глава

Същата вечер Пиърс влезе в салона и откри, че е първият появил се, което отговаряше съвсем точно на намеренията му. Себастиен имаше склонност да го гледа лошо, докато пие бренди и тъй като Пиърс нямаше намерение да стига до бой с него, предпочиташе да пие, преди братовчед му да се появи.

Като се замисли, действията му бяха като на истински пияница. Той остави чашата с бренди на бюфета. Прюфрок отвори вратата и обяви:

— Госпожица Трин — и затвори след нея.

Годеницата му влезе, с още по-лъчезарен вид от тази сутрин, ако това изобщо бе възможно.

Беше дяволски красива. Наистина. Баща му бе надминал себе си. Първо му бе довел Прюфрок, а сега нея. Линет изглеждаше като принцеса — цялата бе извивки, сладост и кадифена кожа. Определено бе по-красива от слънцето и луната. И имаше невероятно хубав бюст. Който всъщност беше просто функционални млечни жлези, напомни си той.

— Годенице моя — каза той за поздрав. — Желаете ли малко бренди?

— Дамите не пият бренди — отвърна тя. Носеше бяла вечерна рокля с малки плисета в горната част, които преминаваха в прозрачни, развяващи се парчета, обрамчени с бродирани цветя. Много умно измислено, караше мъжа да си мисли, че може да види краката й, ако се взира достатъчно дълго.

— Хубава е — посочи той към роклята с бастуна си. — Макар да мисля, че бихте изглеждала по-добре в зелено.

— Вечерните ми рокли са бели — отвърна тя. — Бихте ли ми налял чаша шампанско?

— Не, но Прюфрок може да го стори, когато се върне. Защо бели?

— Неомъжените дами носят бяло вечер.

— А, девиците! — каза той с разбиране. — Значи демонстрирате неопитността си в любовните дела пред всички свободни и заинтересовани.

— Именно — отвърна тя, хвана бутилката с шампанско и опита да се пребори с тапата.

— За Бога — възкликна той. — Дайте ми го. Не знаех, че сте толкова отчаяна — той махна корковата тапа и й наля една чаша. — Какво стана с възглавницата, която носехте около талията си по-рано?

Очевидно не я носеше сега. Тялото й изглеждаше като чудесен образец на английската женственост. Слабо на правилните места и закръглено на всички други.

— Оставих я. Прав бяхте. С нея ми е горещо.

— Баща ми ще е ужасен. Едва сте пристигнала, а кралското бебе вече е изгубено. Той е напълно обсебен от нашата семейна история, нали знаете.

— Трябва да узнае по някое време, така че какво значение има? Не знаех, че сте толкова загрижен за чувствата на баща си.

— Ха — той отпи голяма глътка бренди.

— Защо едва днес се срещнахте с баща си за първи път от години? Все пак, за да придобиете очарователната си репутация, сигурно живеете в Англия от известно време.

Всъщност беше доста стряскащо да си около някой, толкова красив като нея. Очите й бяха широко разположени и сини, с цвета на океана преди буря.

— Успях да заслужа репутацията си в Оксфорд — каза той. — Практикувах и в Единбург, а новините за пленителната ми личност очевидно се разпростират. Очевидно хората нямат за какво по-интересно да си говорят. Е, защо миглите ви не са червени? Предполагам, че ги боядисвате.

— Разбира се, че го правя. А аз предполагам, че никога не сте се срещнал с баща си, защото…

Той не отговори, само изчака предположението й.

— Защото сте живял във Франция през цялото си детство?

— След като навърших шест. Израснах с братовчед си, онзи рус глупак, който видяхте да поставя погрешна диагноза на треска.

— Обичайно ли е във Франция лордовете да стават лекари? — попита тя. — Трябва да кажа, че тук е доста необичайно.

Той сви рамене.

— Себастиен и аз споделяхме една обща страст в детството си — да отваряме нещата, за да видим как работят. И двамата не виждахме причина да се променим, след като пораснем, а и, освен това, дойде Революцията и повечето от френските аристократи бяха убити, ако си спомняте.

Той я изгледа.

— Достатъчно възрастна ли сте, за да го помните?

— Разбира се. Двамата бяхте ли в опасност?

— Френските медицински училища затвориха през деветдесет и втора, така че дойдохме в Англия и вместо там, учихме в Оксфорд.

— Значи сте пропуснали най-лошото от въстанията. Били сте късметлии.

Тя довърши шампанското си. Пиърс наблюдаваше как гърлото й се движи докато преглъща. Човешкото тяло бе удивително нещо.

— Майка ми загуби съпруга си през деветдесет и четвърта, но за щастие не и главата си — добави той.

— Защо не се срещнахте с баща си, когато се върнахте в страната?

— Не исках. Имах ясни спомени от него. Той е слаб глупак.

— Такъв е и моят — каза тя доста изненадващо. — Но го обичам и той ми е баща. А вашият, между другото, не е глупак. Вечерях с него всяка вечер по пътя за насам и мога да кажа, че е два пъти по-умен от моя.

— Защо не се омъжите за него тогава? — попита Пиърс присмехулно, преди да успее да помисли. После цялото му тяло се напрегна от внезапна погнуса. По-скоро щеше да извърши отцеубийство, отколкото да позволи това.

Тя сбърчи нос.

— Сигурна съм, че мога да намеря някой, за когото да се омъжа и който да не е с двадесет години по-възрастен от мен. И ако можех да избирам, бих предпочела да го сторя.

— Но не ви е бил даден избор, що се отнася до брака с мен, нали?

— На жените рядко се дава избор — каза тя. — Мнението ни не значи почти нищо по този въпрос.

— Ако ви попитам дали ще се омъжите за мен, тогава ще имате избор.

Тя се задави от смях.

— Вие не искате да се ожените за мен.

— Ще се омъжите ли за мен? — попита той.

— Не.

— Ето. Не се ли чувствате изпълнена със сила? Отказахте на граф преди вечерята дори да е сложена на масата. Със сигурност можете да измъкнете друго предложение за женитба от един от онези жалки доктори, преди лягане. Битс има най-добър произход, той е втори син на виконт или нещо подобно.

Тя отново се разсмя. Беше обезпокоително колко много му харесва този смях. Наистина бе опасна жена.

Вратата се отвори и Прюфрок съпроводи тримата млади лекари, които понастоящем му досаждаха с опитите си да учат медицина.

— Пендърс, Кибълс и Битс — каза Пиърс, последователно кимайки към всеки поред. — Кибълс е единственият, чийто мозък функционира. Битс е джентълмен, така че не е имало много мозък, който да наследи. А Пендърс се усъвършенства, което е добре, защото няма накъде да върви, освен нагоре. Господа, това е госпожица Трин, моята годеница.

Тя ги дари с патентованата си усмивка, която бе изпробвала върху него. Те се разтопиха като масло, а Пендърс дори леко се олюля.

— Покажете малко характер — каза Пиърс, като се протегна и го смушка. — Виждали сте красиви жени и преди, нали?

— Изключително ми е приятно да се запозная с вас — Кибълс се поклони толкова ниско, че почти изгуби равновесие.

Вратата се отвори отново и Прюфрок обяви:

— Херцогът на Уиндъбанк. Маркиз Латур дьо Лафит.

Пиърс се подпря на бюфета и изчака да види как мнимата му годеница ще се справи с факта, че е единствената жена в стаята. Предупреди баща си с поглед да стои настрана и той го стори като се отдалечи и се загледа през прозореца, към морето.

Оставаха четирима мъже, които да точат лиги по Линет. Дори Себастиен, който според Пиърс имаше повече мозък, отколкото демонстрираше в момента.

Линет се засмя гърлено по специфичния си начин и Себастиен се приближи още повече, а очите му светеха така, както Пиърс ги бе виждал досега само в операционната зала.

За негова дълбока изненада, почувства в гърлото му да се надига ниско ръмжене. Ревност, диагностицира той. Заедно с лоша форма на „Аз не я притежавам, но и друг няма да я има. Сам не я искам, но не искам никой друг да има лъскавата ми нова играчка.“

С тази мисъл, той се оттласна от бюфета и закуцука към скъпия си баща. Все пак не можеше да не го направи. Едва ли можеше да го подслони, а след това да го пренебрегне напълно.

Херцогът се обърна, но остана неподвижен, сякаш очакваше Пиърс да го удари. Беше адски дразнещо.

— Мислех, че имаме споразумение — каза Пиърс.

Той кимна.

— Наруших го.

— Няма да се доближаваш до мен. В замяна, аз ти давам безмълвно позволение да вмъкваш шпиони в къщата ми…

Баща му понечи да каже нещо, но Пиърс вдигна ръка.

— Не мисли, че съм глупак. Прюфрок не е намерил пътя до пустошта на Уелс сам. Понякога мисля, че трябва да намаля заплатата му, след като без съмнение му плащаш и ти.

Мълчание.

Пиърс го изгледа, но някак си не му доставяше удоволствие да е груб. Бе прекарал толкова години, мразейки този мъж, че беше доста странно да открие — сега, когато най-накрая се срещнаха лице в лице — че той бе, все пак, просто мъж.

— Разбирам, че вече не си пристрастен към опиума — каза синът. Знаеше това като лекар, но симптомите за пристрастеност се бе научил да разпознава много по-рано — седнал на коленете на майка си и вперил поглед в баща си.

— Минаха дванадесет години. Как е майка ти?

— Вероятно знаеш, че съпругът й изгуби главата си по време на Режима на терора. Тя бе привързана към него.

Той кимна.

— Разбира се, че знаеш. Вероятно имаш шпиони и в нейното домакинство.

— Правилно си постъпил като си я извел от Франция — каза херцогът, без да си прави труд да отрича. — Не ми харесва случващото се там.

— Стори го Себастиен — призна Пиърс. — Аз не се замислих прекалено. Той бързо измъкна майките ни от страната, преди около месец, и после се появи тук.

— Аз ще… ще остана тук, докато се ожениш и после ще те оставя отново на мира — херцогът рязко се поклони.

Пиърс се замисли дали да му каже, че бракът се отменя, но реши да не го прави. Това не засягаше баща му, макар да бе осигурил въпросната булка. Той хвърли поглед през рамо и откри, че Линет се усмихва на Себ.

— Тя е прекрасна — каза херцогът с нотка на гордост.

— И което е още по-хубаво, тя носи кралско бебе — каза Пиърс, достигайки до истинската причина за похвалата. — Доста хубава сделка си сключил — жена и наследник в един прелестен пакет.

— Всяка жена трудно би устояла на принц Огъстъс, какво остава за някоя млада и красива, като госпожица Трин. Но в случай, че се тревожиш, аз я попитах и тя не е влюбена в принца.

Пиърс почти се ухили на това. Не, Линет не бе влюбена в принца. Тя всъщност му напомняше на него самия. Имаше голяма вероятност никога да не се поддаде на подобна смущаваща емоция.

— Ами ако носи момиче? Пак ще си без наследник.

— Виж колко много синове има кралят — каза баща му. — Вероятността да е момче е голяма. А дори да роди момиче, твоята собственост не е обвързана с някакви ограничения за наследяване, а според адвокатите ми, титлата може да бъде наследена отделно от богатството ми. Момичето няма да носи титлата ни, но ще получи останалото.

— Е — каза Пиърс. Знаеше, че е рязък, но не можеше да понесе даже още една секунда в компанията на този старец с копнеж в очите. — По-добре да се върна при годеницата си, преди Себастиен да я е отмъкнал и да я отведе във Франция.

Веждите на баща му се присвиха.

— Лафит е твой братовчед. Разбира се, че няма да ти открадне годеницата.

— Той наистина е мой братовчед. Но погледни жената, която си ми довел, татко — той изрече думата присмехулно. — Няма много като нея в цяла Франция, нито пък в Англия.

— Не — съгласи се баща му. — И не само заради красотата й.

Пиърс лениво огледа Линет. Красива беше, това бе сигурно. Но това не намаляваше интелигентността в очите й. По негово мнение леко циничната нотка в гласа й само я правеше по-красива, сякаш Афродита се бе сляла с Атина.

— Върви — каза баща му и направи рязък жест. — Можеш да се престориш, че не съм в стаята. Няма нужда да любезничиш с мен.

Пиърс отиде в другия край на помещението и прекъсна разговора между Линет и братовчед си.

— Годенице моя — изръмжа той и изгледа Себастиен.

Французинът се усмихна на Линет с целия си галски чар, с който парадираше най-безсрамно.

— Сигурна ли сте, че не бихте искала да се омъжите за мен? Да се живее с Пиърс е като да се живее със самия Дявол. Бил съм около него в продължение на дълги години и знам.

Очите на Линет затанцуваха към Себастиен, сякаш сериозно обмисляше предложението му и Пиърс усети внезапно желание да удари братовчед си в лицето. Какво по дяволите ставаше? Отдавна бе решил, че си е най-добре сам. Нямаше нужда от никого, за когото да се тревожи.

— Би трябвало да вземете него — насили се да каже. — Той е по-добър. Аз обаче съм по-богат.

Себастиен сви рамене.

— Земите ми бяха конфискувани. Но притежавам достатъчно.

— Имаш достатъчно, за да се обличаш като папагал — отвърна Пиърс. — Не каза ли, че ще провериш онази ампутация, която направихме следобед?

— Вече го сторих.

— И какви неща режете? — попита Линет.

— Крака и ръце — отговори Себастиен.

— Би могъл да реже дърва, но е поел по лесния път — заяви Пиърс.

— Мислех, че разпаряте хора от горе до долу — каза Линет.

Не звучеше ни най-малко уплашена или погнусена, което бе необичайно според опита на Пиърс с младите дами.

— Има твърде голям риск от инфекция — отговори й Себастиен.

Той отваряше уста, вероятно с намерението да й предложи кървави подробности около мъртвите им пациенти, когато Прюфрок ги повика в трапезарията. Линет бе седнала от дясната страна на Пиърс, а Себастиен, слава на Бога, бе прокуден в другия край, за да говори с херцога.

— Имате късмет, че звънецът се чу навреме — каза той на Линет. — Братовчед ми щеше да ви отегчи до смърт с истории за инфекции и смърт.

— Много мило от ваша страна да ми осигурите маркиз, с когото да флиртувам, особено след като континентът вероятно ще е следващият ми дом.

— Имате предвид, че трябва да напуснете страната? Заради това бебе, което не съществува?

Тя сви рамене.

— Да се омъжа за вас бе идеята на леля ми за идеално завръщане в обществото, след надвисналата катастрофа.

Един джентълмен вероятно би последвал това откровение с бързо предложение за брак. Пиърс, обаче, нямаше никакъв проблем да запази мълчание.

— Мога ли да ви предложа малко вино? — Прюфрок се наклони над Линет по такъв начин, че вероятно гледаше право в деколтето й.

— Махай се — изръмжа Пиърс. — Водим личен разговор. След като се оженя за госпожица Трин, ще трябва да се научиш да приличаш повече на иконом, нали знаеш. Не бих допуснал да нахълтваш в брачните ни покои, какво остава за брачните тайни.

— Както пожелаете — каза Прюфрок и се оттегли, без да погледне назад.

— Мисля, че наранихте чувствата му — каза Линет. — Какъв странен иконом имате.

— Шпионин на баща ми — отвърна Пиърс. — Прюфрок не може да си позволи да има наранени чувства, след като му плащат от две домакинства. Слушайте, ще ви взема да поплуваме утре сутрин.

Тя отвори уста, но той заговори пръв.

— Ако се гмурнете и се удавите хората ще говорят. Ще кажат, че съм го направил, само заради удоволствието да ви направя дисекция.

Линет сбърчи нос.

— А и кой ще ви научи да плувате, ако не аз? Не че наистина вярвам, че ще влезете във водата. На минутата, в която я усетите, ще изпищите и ще се запрепъвате нагоре по пътеката.

— Не е прилично.

Пиърс завъртя очи.

— За млада дама, която наскоро се е търкаляла с кралска особа, сте забележително превзета. Аз не съм опасност за целомъдрието ви. Освен това, можем да отидем рано сутринта, докато придружителката ви все още похърква. О, почакайте! Вие нямате придружителка.

Тя се усмихна, не с онази експлозивна, пълна с трапчинки усмивка-чудо, която бе използвала, за да манипулира горките мъже, поддаващи се на магията й, а малка, лека, потайна усмивка. Просто извиване на устните и усмивка дълбоко в очите й.

— Така — каза той и стана от масата.

— Още не са сервирали второто блюдо…

— На горния етаж умират пациенти, нали знаете — с тези думи се оттегли. Губеше си ума, докато стоеше там и я гледаше в очите. Необходимо бе стратегическо отстъпление. Все пак, нямаше никакво намерение да се жени за нея. Никога.