Елоиза Джеймс
Когато Красавицата укроти Звяра (4)

Четвърта глава

— Сигурно се шегуваш — обърна се Пиърс към Прюфрок. — Изпратих на баща си списък с изискванията ми за съпруга, дълъг цяла страница.

— Беше забележително четиво — отвърна икономът. — Особено високо оцених онази част, в която признавате неспособността си в леглото. А онова петно от сълзи, там на страницата…

— Не бяха сълзи — отговори Пиърс раздразнено. — Беше бренди, глупако.

— О, добре — съгласи се Прюфрок. — Защото не бих искал да мисля, че сте плакал над цялото писмо. Не и когато можете да ридаете в самотното си легло.

— Защо да не ридая? — каза Пиърс и се зачуди дали да си налее още една чаша. По-добре не. — Покажи ми мъж с нараняване като моето, който не е съкрушен от тъмното бъдеще, което го очаква.

— Тъмното и зловещо бъдеще — поправи го Прюфрок. — Не губете чувството си за алитерация сега, точно в кулминационния момент.

— Отчаянието никога да нямаш добра жена до себе си, горчивината да знаеш, че лепкава малка длан никога няма да се увие около палеца ти…

— Или — за да стигнем до това, което наистина има значение — години прекарани без секс.

— Да не би това да е опит да ме накараш да се почувствам по-добре?

— Не е толкова хубаво, колкото го изкарват хората — каза той, очевидно, без да е особено убеден.

— Къде си ходил на училище? — попита Пиърс. — Твърде добре си образован за иконом. Повечето икономи, които познавам, казват неща като „Както пожелаете, милорд.“ и спират до тук. Разговорът ни би трябвало да се изчерпва с фразите: „Прюфрок, доведи ми блудница.“ А после ти би трябвало да кажеш: „Както пожелаете.“

— Каква би била ползата от това? — учуди се Прюфрок. — При тези обстоятелства?

— Имаш право — измърмори Пиърс. — Е, мисля да отида да поплувам. Приливът се задава.

Той излезе през западната врата на замъка, като все още се чудеше на иконома си. Откакто бе наел Прюфрок преди година, си мислеше, че той служи на баща му и шпионира. Това се разбираше и без думи.

Но откъде, за Бога, старецът бе успял да намери този единствен по рода си иконом с чувство за хумор и език — по-остър от този на самия Пиърс? Накратко, вероятно единственият иконом на света, когото Пиърс би задържал в замъка, дори да е убеден, че е проклет шпионин?

Единствената възможност беше, баща му в действителност да е узнал или да е разбрал нещо за него, а тъй като това бе невъзможно, той отхвърли мисълта.

Басейнът беше издълбан направо в скалата до самото море и се изпълваше от високия прилив, но бе предпазен от най-високите вълни. Представляваше забележителна гледка — скалното дъно блестеше в сапфиреносиньо, когато светлината започнеше да намалява. Морето се беше успокоило, както обикновено ставаше точно по здрач, и той за миг впери поглед към него, отвъд басейна, където вълни набраздяваха хоризонта, следвайки бледозлатистата ивица светлина.

След това дойде на себе си и се освободи от дрехите. Ако бе научил нещо за крака си през последните години, то бе, че ако не се упражняваше всеки ден, го болеше адски. Вчера бе пропуснал плуването и днес си плащаше последиците. Не че не го болеше непрекъснато, разбира се, но без плуването, болката беше толкова ужасяваща, че не би могъл да я понесе без опиати.

Тези моменти не бяха за предпочитане, нито пък опиатите.

Скочи от скалата и щом се гмурна дълбоко във водата, усети как косата му се развързва — по дяволите, отново бе забравил да махне връвчицата — и тялото му възтържествува, когато кракът му се раздвижи свободен, без нуждата да поддържа цялата тежест. Без да мисли, започна да се изтласква напред, плъзгайки се като стрела във водата, движейки се така, както никога не би могъл на сушата.

Той продължи да загребва отново и отново, десет дължини, двадесет… на петдесетата беше уморен, но се насили за още десет, а после се изтегли върху скалите с едно плавно движение, докато водата се изливаше по раменете и ръцете му. Преди нараняването, никога не бе обръщал особено внимание на тялото си. Сега откри, че е доволен от силата на раменете и гърдите си, макар и докторът в него да знаеше, че това не е нищо друго, освен глупава суета.

— Милорд — обади се един млад лакей и пристъпи напред, за да му подаде голяма кърпа.

Пиърс вдигна поглед към него.

— Ти си нов. Как ти е името?

— Нейдън, милорд.

— Звучи като ужасна болест. Не, повече като проблем с червата. Съжалявам, лорд Сандис, синът ви се е заразил с нейдън и няма да живее и месец. Не, не, няма нищо, което да мога да сторя. Сандис би предпочел да чуе това пред сифилис.

Нейдън изглеждаше озадачен.

— Майка ми винаги казваше, че съм кръстен на светец, не на болест.

— Кой точно?

— Е, отсекли са му главата, нали разбирате? А след това той си я вдигнал и я понесъл по пътя. Носил я по целия път към дома, мисля.

— Мръсно е било — каза Пиърс. — Да не споменавам и че е неправдоподобно, макар че човек трябва да се замисли за пилетата и техните постмортем способности. Майка ти да не е мислела, че ще наследиш същата дарба?

Нейдън примигна.

— Не, милорд.

— Може би просто се е надявала. Нужно е майките да предвиждат подобен вид възможности, все пак. Изкушавам се да те обезглавя, само за да видя дали е била права. Понякога най-невероятните суеверия се основават на действителни факти.

Лакеят отстъпи назад.

— Боже, млад си, нали? Защо Прюфрок те изпрати тук долу? Не че не оценявам кърпата.

— Господин Прюфрок ми заръча да ви предам, милорд, че един пациент ви чака.

— Винаги има един-двама пациенти тук — каза Пиърс, докато си подсушаваше косата. — Първо трябва да взема вана. Покрит съм със сол.

— Знакът не беше вдигнат, така че господин Прюфрок каза да ви съобщя.

— Не, банята преди пациента. Животът ми е достатъчно голям хаос и без икономът ми да ми казва какво да правя.

— Този идва чак от Лондон — обясни Нейдън. — И е голям лорд.

— Голям е, така ли? Вероятно твърде дебел, за да е полезно за сърцето му. Вземи бастуна ми и ми го подай, ако обичаш.

Нейдън го стори.

— Той не е дебел — каза лакеят. — Видях го като влизаше. Имах предвид, че изглежда важен човек. Целият е облечен в кадифе и е слаб като клечка. И носи перука.

— Още един умиращ — измърмори Пиърс, докато се изкачваше по пътеката. — Точно от каквото се нуждаем тук. Много скоро ще трябва да си открием собствено гробище в задния двор.

Нейдън изглежда нямаше какво да каже по този въпрос.

— Разбира се, ти няма да си в него — увери го Пиърс, — след като можеш да си носиш главата у дома и да бъдеш погребан в гробището на собственото си село. Но започвам да се чувствам като мрачна версия на Свирача от Хамелин. Идват в Уелс, за да ме открият, и умират. На следващия ден — пристигат други като тях.

— Успявате да излекувате някои от тях, нали? — попита Нейдън.

— Малко — каза Пиърс. — В повечето случаи не. Първо на първо, аз съм патоанатом, което значи, че съм най-добър с мъртвите тела. Те не мърдат и не получават инфекции. Колкото до живите, единственото, което мога да направя за тях, е да ги наблюдавам. Понякога не знам нищо, докато не умрат, а тогава е твърде късно. И когато разрежа труповете пак може да нямам и най-бегла представа какво се е объркало.

Нейдън потрепери.

— Правилно си постъпил като си станал лакей, а не лекар — каза му Пиърс, докато се придвижваше нагоре по каменистата пътека към замъка. — Ние, хирурзите, винаги режем хора, било то живи или мъртви. Това е единственият начин да научим какво има вътре в тях, нали знаеш.

— Това е ужасно!

— Не се безпокой — отвърна господарят му. — Ако обезглавеното ти тяло успее да извърви пътя до дома, тогава няма да мога да те отворя и да разбера какво ти се е случило, нали?

Нейдън запази мълчание.

— Дори не си и помисляй да напускаш — добави Пиърс, като преодоля последната скала и излезе на равната пътека. — Прюфрок ще вземе моята глава, ако още някой от прислугата напусне, заради зле премислените ми забележки.

Мълчанието на Нейдън изглежда показваше, че все още няма намерение да напуска.

Пиърс стигна до къщата.

— Предполагам, че ще трябва да видя този пациент, преди да се изкъпя.

— В този вид ли, милорд? — попита Нейдън.

Пиърс се погледна. Беше увил кърпата около талията си.

— Каза, че пациентът чака, нали?

— Да, но…

— Най-много обичам да посрещам облечени в кадифе перове, когато съм увит в кърпа — каза той. — Ще ме излъжат така или иначе, това поне ги държи в напрежение.

— Да лъжат? — попита Нейдън. Звучеше шокиран.

— Върви с високия ранг. Наистина. В днешно време само бедните се главоболят да казват истината.