Елоиза Джеймс
Когато Красавицата укроти Звяра (32)

Тридесет и втора глава

— Трябва да те почистим, любима — каза той на Линет. Тя не помръдна. — В кома си, така че да се надяваме, че не знаеш колко си мръсна — молеше се от все сърце да е така. — Ще те измия, както сестра Матилда миеше Гавън веднъж седмично, и ако искаш да се гърчиш и да крещиш като него, изобщо не се колебай.

Мълчание.

— Докато не получа малко гореща вода, не мога да измия частите от кожата ти, които са изранени, защото могат да се инфектират.

За съжаление това се отнасяше почти за цялото й тяло. Боже, бе загубила толкова много тегло. Как бе могло да се случи толкова бързо, за една седмица? От закръглена, пищна жена до почти скелет, косата й като слама, а кожата й…

От глава до пети бе покрита с пласт мръсотия, цялата й изранена възпалена кожа — напластена с кокоши екскременти. Той започна от стъпалата й, защото те не се белеха и внимателно изми всеки пръст.

— Каквато и да е цялата тази мръсотия — каза й, докато миеше пръстите й за втори път и осъзна, че водата, в която изстисква парцала вече е станала кафява, — ще напиша статия за нея след възстановяването ти. Чудотворните приложения на кокошия тор. Не може да е по-лошо от ферментиралата каша, макар определено да мирише по-остро.

Той продължи да говори и да говори, въпреки че дори пръстите на Линет не потрепваха в отговор. Каза й, преди да слезе на долния етаж, за да донесе още вода и я поздрави, когато се върна в стаята й.

— Непохватен процес — продължи той. — Трябваше първо да повдигам кофата върху всяко стъпало, а после и себе си. Сега започваме трудната част, мила. Ще боли. Покрита си с мръсотия и трябва да почистя кожата ти. Със сапун, което ще накара отворените мехури да те заболят още повече.

За щастие тя изглежда не усети нищо, тъй като болката би била мъчение за буден пациент и всички често крещяха, дори при леко докосване. Той продължи да проверява очите й, за да види дали клепачите й потрепват като признак за болка. И преслушваше отново и отново гръдния й кош, за да открие дълбокото хъхрене, което го уверяваше, че тя диша.

В един момент той просто изля изстиналата вода върху нея в отчаяно желание да я измие и ужасен от перспективата да търка изранената, разкъсана от обриви кожа. Не подейства. Мръсотията се бе залепила за тялото й и се предаваше само пред сапуна и водата.

Падна мрак. Той запали единствената лампа, която успя да намери, но не затвори прозорците. Тя бе стояла затворена в онзи кокошарник в продължение на дни, и свежият въздух само можеше да помогне.

— Сега температурата ти е по-ниска — говореше й той. — Треската затихва, макар че не знам дали се дължи на цялата тази вода или просто е от развитието на болестта. Открихме, че треската идва и си отива.

Той бавно се придвижваше нагоре по тялото й, премина гърдите, ръцете, врата й.

— Достигнах лицето ти, Линет. Това ще е мъчително. Гавън би опищял света.

Косата й, плътна и буйна, се бе увила около лицето и той отново я избута назад. Беше сплъстена от потта, водата и изпражненията.

— Трябва да я отрежа — каза той. — Говори, сега или никога.

Тя лежеше неподвижна и Пиърс откри, че преглъща едно ридание, един хлип — неволна реакция, каквато не си бе позволявал от ранните дни на нараняването си, когато бе установил, че плачът от болката само я прави по-голяма.

Кой би си помислил, че на света има и по-голяма болка?

Отправи се надолу по стълбите към кухнята и се върна, влачейки още една кофа с вода и един нож.

— Трябва да я махна — каза й. — Ще порасне отново. Но в момента вероятно приютява Бог знае какви паразити.

Не беше лесно да реже косата й с доста тъпия нож. Кълцаше толкова близо до скалпа колкото можеше и атакува каквото бе останало със сапунена вода, докосвайки лицето й възможно най-нежно. Когато свърши, от леглото се процеждаше вода, ручейчета пълзяха по пода във всички посоки.

— Мисля, че ще трябва да удвоим заплатата на сестра Матилда — съобщи той. — Това е по-трудно от моята работа с пациентите.

Обърна я внимателно като придържаше врата й сякаш бе новородено. Гърбът й бе по-чист, но пък обривът там — по-голям, мехурите се пукаха щом ги докоснеше.

— Няма какво да сторя за болката — каза Пиърс с дрезгав глас. — Проклятие, Линет, трябва ми още една кофа вода. Веднага се връщам.

Когато влезе през вратата с прясната вода, той я откри толкова притихнала, толкова подобна на труп, че сърцето му спря. Залитна към леглото, сграбчи китката й… все още имаше пулс.

Когато приключи с миенето на цялото й тяло, ручейчетата по пода се бяха превърнали в сапунено езеро.

— Тече през дъските и капе в долната стая — каза й Пиърс. — Вероятно това е първият път, в който този под е толкова чист. А сега какво ще правя?

Тя бе чиста, но той не можеше да я изсуши, не и в подгизналото легло. Обърна я отново, като внимателно постави ръцете й от двете страни на тялото.

— Тъмно е като в рог — каза й той. — Ще трябва да взема лампата, любима. Без нея не мога да видя нищо. Ще потърся друга, но имам неприятното подозрение, че семейство Сордидо са взели всичко, което не е заковано. В кухнята няма дори една свещ.

Пиърс вдигна лампата и бастуна си и закуцука от стая в стая. Нямаше други лампи, всъщност само в още една стая все още имаше чаршафи.

— По дяволите — изрече гласно. Върна се отново при Линет. — Ти тежиш по-малко от онези матраци.

Тя дори не потрепна с мигли.

Той огледа тялото си. Дрехите му бяха мръсни и покрити с кокоши екскременти. Не можеше да я докосва така.

— Ще си сваля дрехите — каза й разговорливо. — Знам, че винаги ти е харесвало да ме гледаш. Да не мислиш, че не забелязвах как ме оглеждаш?

Тя не отговори, но Пиърс чу смеха й в ума си.

— Има някакви чисти завивки в съседната стая, които госпожа Сордидо необяснимо е пропуснала да отмъкне — обясни той. — Трябва да те пренеса там, а за съжаление ти си по-неудобна за носене от кофа с вода.

Щом се съблече гол, той подпря бастуна си на леглото, пое си дълбоко дъх и плъзна едната си ръка под врата на Линет, а другата под коленете й. За миг просто я държеше, докато събере сили. Бузата й се бе притиснала към гърдите му и риданието заплашваше отново да го задави.

— Не — каза на глас и се изправи. Завъртя се на здравия си крак и пристъпи напред с наранения. — Няма да падна — увери той Линет. Ръката й се плъзна и се залюля пред двама им. Стъпка, накланяне, стъпка, накланяне. Още една стъпка и премина през вратата в коридора.

— Това придава ново значение на нуждата от стенни лампи — каза й. Стъпка, накланяне, стъпка, накланяне. — Проклятие, ще трябва да седна — гласът му премина в дрезгав стон. Но ако седнеше на пода, никога нямаше да успее да се изправи, не и без бастуна си и с нея на ръце. Така че се подпря на стената и отметна глава назад. Пое си дълбоко дъх и опита да не обръща внимание на болката, която избухваше от крака към хълбока му.

— Още няколко стъпки… може би три, само три, и после вратата ще е там. Ще вляза. Още три, за да те пренеса до сухото легло.

Болката го прониза в отговор.

Той се оттласна от стената и направи една стъпка. Ново накланяне, нова стъпка.

— Това плуване е от полза — изпъшка от болка Пиърс. — Като перце си в ръцете ми.

Не беше точно така, но все пак бе достатъчно близо до истината. Най-накрая успя да стигне до вратата. Спалнята бе осветена само от лунната светлина, процеждаща се през прозореца. Той изкуцука напред и успя да я постави върху леглото, като издърпа чаршафите нагоре.

— Ако ме извините, милейди — каза й, произнасяйки думите накъсано. И веднага се строполи на пода.

По някое време по-късно вдигна глава.

— Трябва да си взема бастуна — съобщи той.

Да върви беше изключено. Така че започна да пълзи, съвсем гол, през стаята, надолу по коридора, по мокрия под на другата спалня. Откри бастуна си и се изправи.

Ругатните не помогнаха. Болката в крака му беше толкова мъчителна, че дори подгизналото легло му изглеждаше примамливо.

— Трябва да се върна при нея — произнесе гласно. Луната вървеше по пътя си в небето. — Вода. Линет трябва да пие вода.

Бе запазил една скъпоценна кофа, така че преметна чантата си през рамо, а също и телената дръжка на лампата през лакътя си и вдигна кофата. Товарът бе прекалено много, разбра го незабавно.

Но трябваше да успее, дори и да сумтеше всеки път, щом направеше крачка напред с ранения си крак. Дори и да викаше от болка.

Тя лежеше под чаршафа, неподвижна като смъртта.

— Този коридор — каза той от вратата, докато дишаше тежко. — Никога няма да го забравя, Линет. Той е пъкълът, самият Ад. Страхувам се, че повече не мога да слизам до долния етаж. Приключих за тази нощ.

След като тя не даде знак, че възразява, той някак си успя да постави лампата върху масата, а чантата си — на леглото. Само половината от скъпоценната вода бе останала в кофата.

— Куцането не е препоръчително за носачите на вода — каза й, докато навеждаше леко брадичката й надолу и изливаше малко вода в устата й. — Засега това трябва да е достатъчно. Следват мазилата — допълни той и отвори чантата си. — Честно казано, съмнявам се някое от тези да има ефект. Но не вредят, доколкото мога да преценя. Първо на гърба ти. — Преобърна я и внимателно сложи от мазилото върху обрива. — Горкото ти дупе — изрече, докато грижливо мажеше. — Или предпочиташ задни части? Не мога да си спомня. А сега отпред.

По някое време по-късно Пиърс отново разрови в чантата си и извади една стъкленица.

— Розовата вода на Пендърс. Ще почистя гърлото и езика ти — съобщи й той и гласът му стана дрезгав. Работата беше трудна, а фактът, че пациентката му бе в кома не помагаше. — Но ако не беше в кома щях да ти причиня болка — каза той. — Не бих могъл да понеса това, Линет. Не и след начина, по който вече те нараних.

Тя беше чиста и сега миришеше на цветя. Но изглеждаше като порцеланова кукла. Косата, която й беше останала, стърчеше право нагоре и поради някаква причина това караше главата й да изглежда голяма, а вратът й твърде нежен и слаб, за да носи подобна тежест. Затворените й клепачи бяха сини.

Лекарският инстинкт му подсказваше това, което не можеше да изрече на глас. Пациентката му бе близо до смъртта.

Той намали пламъка на лампата, погледна отново Линет и най-накрая съвсем я угаси. Лунната светлина беше достатъчна… лунната светлина и пърхането на пулса й.

Внимателно, много внимателно, Пиърс се покачи на леглото и легна върху чаршафа, така че да не докосва някоя от отворените рани. Но трябваше да я подържи, така че придърпа чаршафа около врата й и после обви ръка около талията й.

И тогава, дори от гърлото му да излязоха ридания, дори чаршафът да стана солен и мокър, нямаше кой да го види, освен луната.