Елоиза Джеймс
Когато Красавицата укроти Звяра (30)

Тридесета глава

На следващия ден

До средата на утрото не бе останало съмнение, че епидемията е овладяна. Само тримата нови пациенти пристигнаха в замъка и дори те не бяха тежки случаи.

За първи път, откакто започна епидемията, Себастиен и Пиърс си направиха истинска почивка за обяд и се свлякоха на столовете в малкия салон, където Прюфрок им сервира задушено пилешко и по чаша вино.

— Това вече е цивилизовано — въздъхна Пиърс. — Занесе ли малко от това на родителите ми, Прюфрок?

— Да, милорд — отвърна той. — Негова светлост излезе, за да го внесе вътре, след като се бях отдалечил на безопасно разстояние, разбира се — той прочисти гърлото си. — Изглеждаше доста щастлив.

— Щастливо копеле — каза Пиърс. — Тя му е простила — и някак си, той също го бе сторил. Животът беше такъв, какъвто беше. Бе време да остави гнева към баща си и просто да продължи напред, с увредения си крак и всичко останало.

— И заживели щастливо, до края на дните си — допълни Себастиен и отпи голяма глътка от виното си. — Исусе, хубаво е да си отново чист. Не исках да излизам от онази вана.

Прюфрок предложи на Пиърс плато с крехки, млади аспержи.

— Доктор Битс вече е добре. Все още е доста слаб, но прислужникът му съобщи, че задава въпроси за пациентите.

— Битс — повтори Пиърс мрачно. — Не е лош доктор, особено за джентълмен. По-добър е от Пендърс. Този глупак се появи вчера с настойка от рози, с която да почисти езиците на пациентите. Не можах да видя нещо вредно в това, но пък не видях и нищо полезно.

— Мисля, че от джентълмените стават най-добрите лекари — каза Себастиен. — Виж ни нас двамата — той се ухили. В очите му имаше изтощение, но и триумф. — Свършихме дяволски добра работа с избухналата скарлатина, Пиърс. А това дори не включваше рязането на крайници, в което сме най-добри. Или поне аз.

— Ние сме аномалия — отвърна Пиърс и изпи наведнъж виното си, опитвайки да не мисли за Линет. Което беше безполезно, защото единствено когато работеше съсредоточено върху пациент, успяваше да не мисли за нея. — Повечето мъже като Битс, които се чувстват като у дома си в балната зала, не…

Той спря.

Битс… танцуващ с Линет, смеещ й се. Навеждащ се към нея. Дишащ в лицето й. Всяка нощ, почти всяка нощ. Той се изправи толкова рязко, че столът му се преобърна.

— Линет!

Себастиен отвори уста.

— Тя танцуваше с Битс. Аз съм проклет, проклет глупак. Тя танцуваше с Битс в нощта, преди той да се разболее, а после замина с онази карета сама — кръвта се бе оттеглила от главата му, чувстваше се замаян. — Къде ми е бастунът, къде ми е проклетият бастун?

Беше паднал на пода. Прюфрок се втурна, за да го вдигне. Себастиен също се бе изправил и се мръщеше.

— Симптомите на Битс се появиха на следващия ден — каза пресипнало Пиърс. — На следващия ден, Себ! Тя би могла да е навсякъде, болна. Би могла да е…

Той се обърна и избута Прюфрок от пътя си толкова рязко, че икономът залитна към бюфета.

— Тръгвам след нея.

— Чакай! — изкрещя Себастиен. — Трябва да обмислим това.

— Няма нищо за обмисляне — сряза го Пиърс. Паниката препускаше през него като живак, изгаряше вените му. — Тръгвам след нея. Донеси палтото ми, глупако — сопна се на лакея. — Прюфрок, каретата ми. Най-бързата, която имаме. Двуколката.

— Не знаеш къде е Линет — възрази Себастиен. — Или по кой път е поела към Лондон. Не можеш да караш двуколката чак до столицата.

— Ще попитам баща си за пътя. А ако тя умре, защото той й е позволил да пътува сама, ще се върна тук и ще го убия.

— Пиърс!

Той не обърна внимание на крясъка на Себастиен, докато тичаше надолу по външните стълби на замъка и наблюдаваше бастуна си внимателно, за да е сигурен, че няма да стъпи накриво.

Херцогът излезе от къщата на пазача и пребледня, когато чу обяснението на Пиърс.

— Пътят към Суонси — каза той. — Наредих на слугите да я чакат в Ланддаул.

— Ланддаул или Ланддоур? — настоя Пиърс.

Херцогът пребледня още повече.

— Мисля, че казах Ланддаул. Не съм сигурен.

— Ланддоур е по-смислен избор, по пътя на север от Кармартън — Пиърс се обърна на пета и се втурна обратно по пътеката към замъка. Това беше като в кошмара му, съвсем същото. Дали вървеше надолу по пътеката или нагоре по пътеката, все едно, беше твърде бавен, заради проклетия си крак, и не успяваше да я спаси.

Каретата бе готова и го чакаше пред замъка с четири отпочинали коня.

— Това не е двуколка — изръмжа той на Прюфрок, който стоеше до вратата на кочияша.

Себастиен притича надолу по стъпалата.

— Не знаеш къде е тя. Ако е хванала алената треска от Битс — а има голям шанс да не е, след като майка ти изглежда в идеално здраве — но все пак, ако се е заразила, е проявила първите симптоми в рамките на пътуването. Два дни най-много. Но няма да я намериш толкова наблизо, Пиърс.

— Защо не? — изръмжа той.

— Защото тя не е болна. Ако беше, прислугата на херцога щеше да я върне директно тук. Щяха да пратят някого с кон, ако е твърде зле, за да пътува. Минаха шест дни. Дори да не се е разболяла до втория ден, някой щеше да ни донесе новини досега. Не всички са болни. Никой от тях не танцува с Битс.

Пиърс спря с крак върху стъпалото на каретата.

— Седем дни, откакто замина, не шест. Може да са изминали дълъг път, преди да прояви симптомите. Някои пациенти… О! Разбирам. Никаква двуколка, след като може да се наложи да измина целия път до Лондон. Разбирам.

Себастиен постави ръка на рамото му.

— Тя не е болна, Пиърс. Продължили са до Лондон и тя е там, жива и здрава, и те чака.

— Не можеш да си сигурен — Пиърс се вмъкна в каретата.

— Никога няма да знаеш със сигурност дали е жива, или мъртва, освен ако не я държиш близо до себе си през цялото време — каза Себастиен с абсолютна, макар и вбесяваща увереност.

Пиърс се стовари върху седалката. Братовчед му му подаде чантата през вратата на каретата.

— Вземи това. Просто за всеки случай… тук са всички мехлеми, които използваха санитарите, макар да нямам идея дали действат. Малко каша, дори шишенце от прокисналата розова вода на Пендърс. Искаш ли някой лакей да те придружи?

— Не можеш да се лишиш от когото и да е — каза Пиърс. — Нейдън все още е на легло. Ще се оправя и с Бълър — той сложи чантата на седалката до себе си.

— Убеден съм, че тя е добре и няма да се нуждаеш от това, но отиди да я доведеш — Себастиен се хилеше. — Ние всички ще сме си тук.

— Не отивам поради тази причина — сопна се Пиърс. — Тя може да е болна, глупако.

— Отиваш за нея, без значение колко много настояваш, че не е така — изтъкна братовчед му. — Знаех си, че ще го сториш. Не можеш да я хванеш по пътя, има твърде голяма преднина. Ще се наложи да пълзиш пред нея в Лондон.

— Аз не… — каза Пиърс.

Себастиен се пресегна и го удари приятелски, както правеха като момчета.

— И аз я харесвам. Всички я искаме в семейството. И… тя е твоя. Просто има нещо в нея. Тя е твоя.

— Моя е — повтори Пиърс, вкусвайки думите върху езика си. Пасваха му, пасваха на сърцето му. — Моя е — не го изрече като въпрос.

— Е, тогава заминавай и я върни обратно — отвърна Себастиен и се засмя.

Пиърс протегна ръка и удари тавана на каретата.

— Махни се от пътя, Себ. Имам… — вратата се затвори, преди да довърши изречението. — … да търся съпруга — каза той на празното пространство. — Имам да търся Линет, да я доведа у дома, да се оженя.