Елоиза Джеймс
Когато Красавицата укроти Звяра (29)

Двадесет и девета глава

Да лежи по гръб бе истинска агония, затова Линет се обърна на една страна, но това бе също толкова лошо. Отново се извъртя и откри, че е омотана в одеяла. Бяха сложили одеяла върху нея, толкова много одеяла.

— Вода — промърмори, щом чу някакъв глас.

Тя надникна и видя едра фигура да се носи над нея. Той се наведе и вдигна китката й. Линет гледаше вдигнатата си ръка с някакво ужасено очарование. Кожата й… това, което се бе случило с кожата й бе страшно. Отвратително.

— Разбира се, бихме могли да я заведем до замъка — дочу се един глас отнякъде… някъде откъм краката й. — Но трябва да призная, че господин Сордидо не смята, че разходите и времето са оправдани. Все пак нямаме представа коя е. Плащам за грижите й от собствения си джоб, докторе. От собствения си джоб.

— Замъкът — тя опита да изхрипти. Но те изглежда не я чуха. Гърлото я болеше толкова много, а езикът й вече не се побираше в устата. — Вода — опита отново.

Мъжът, който държеше китката й, отново я пусна и се изправи.

— Не би преживяла пътуването, госпожо Сордидо — каза той. — Страхувам се, че тази болест е твърде силна. Очите й са отворени, но очевидно не е compos mentis^[1]. Вече гледа към другия свят, бих предположил.

— Обаче изглежда, че температурата й е малко по-ниска.

— Открил съм, че треската идва и си отива. Може да напиша трактат по въпроса, когато всичко това приключи. Мисля върху идеята.

— О, да, трябва да го сторите, докторе. Би помогнало много на другите, сигурна съм.

— „Трактат върху треските“ — каза той. — Може би с подзаглавие, нещо като: „Относно временно прекъсващите, отслабващите и продължителни трески и появяването и изчезването им.“ Ще съобщя, че сме имали скромен успех с прилагането на пиявици върху отровените места, както и с употребата на ревена като разхлабително.

Госпожа Сордидо ахна леко, което изглежда показваше одобрение.

— Чули ли сме нещо за херцога? — попита докторът. — Херцогът бе собственикът на каретата, нали?

— И ние така помислихме от герба върху нея. Ще отнеме известно време, нашият човек да стигне до Лондон и да донесе новини. Случилото се с кочияша е срамота.

— Заровен е, нали?

— Така и не се събуди, не и след първата нощ. Само бълнуваше, мислеше, че е в Лондон. Заровихме го веднага. Господин Сордидо не виждаше смисъл да чакаме.

— Тази жена не може да е дама — каза докторът замислено. — Пътува без прислужница или какъвто и да е багаж, и само погледнете долната риза, която носи. Предполагам, че е прислужница от домакинството на херцога или нещо подобно. Много мило от ваша страна, че се грижите за нея, госпожо Сордидо. Има много ханджии, които не биха си направили труда.

— Тя не пречи на никого. Този стар кокошарник само си стоеше тук — отвърна скромно госпожа Сордидо. — Изпратих кухненската прислужница да й носи вода сутрин и вечер, точно както казахте.

— И без това не би могла да се оплаче от миризмата на кокошките — каза докторът. — Болестта мирише достатъчно силно.

— Ужасно е подута, нали? — отбеляза жената. — А какво е това, което тече от ухото й, докторе?

Лицето на доктора се надвеси близо до Линет.

— Зловонна течност — отвърна той и се изправи. — Няма нищо, което да може да се направи тук, госпожо Сордидо. Може да бъдете сигурна, че сте изпълнили християнския си дълг към бедните пътници.

— Елате на свеж въздух, докторе — каза ханджийката, а стъпките й проехтяха по дървения под, докато вървеше към вратата. Тя вдигаше малки облачета прах, които заплуваха пред очите на Линет като вълшебен прашец.

Докторът се изправи и се обърна да си върви.

— Не се съмнявам, че херцогът ще ви възнагради за грижите.

— Да, но на господин Сордидо не му харесва тя да е тук. Трябва да ви кажа, че и на мен не ми харесва да идвам тук с вас, докторе. Но аз му казах, че ще ви доведа да я видите още веднъж, защото не искам смъртта й да тежи на моята съвест.

— Правилно сте постъпила, определено — отвърна сърдечно докторът. — Пфу, тук смърди, не мислите ли?

— Не — каза Линет с усилие и почти се изправи. — Не, моля ви! — тя видя смътно, че госпожа Сордидо е спряла на вратата.

— Какво става с нея, докторе?

— Получила е пристъп, предполагам — отвърна той, щом погледна през рамо. — Елате, мадам. Опитахме всичко, което е по силите на един човек, а сега трябва просто да оставим душата й на Бог. Всъщност, може би ще поискате да уведомите свещеника.

— О, не мога да доведа свещеника само заради… — гласът й замлъкна.

Трепереща, Линет приближи ръка до лицето си. Люлееше се пред очите й. От колко време бе тук? Сякаш бяха минали седмици… месеци.

Бавно, много бавно, тя премести ръката си към чашата, стояща близо до сламеника и успя да я доближи до устните си. Течността потече в устата й, студена и прекрасна. Но миг по-късно, тя осъзна, че е забравила да преглътне и сега вратът й бе мокър.

Опита отново и водата се разплиска по носа й. Една сълза се стече надолу по бузата й.

Тя усети как горещината се промъква, как се връща в нея. Вода, помисли си. Този път успя да преглътне. Но когато остави чашата обратно на земята до сламеника, тя се претърколи и остатъкът от водата се изля по мръсния под.

Нямаше повече вода. Нямаше повече вода. Думите кънтяха в главата й с ритъма на пулса й.

Ужасната горещина настъпваше, повличаше я обратно в този трескав водовъртеж, където не можеше да чуе или види нищо. Но все пак, водата…

Басейнът сияеше пред нея, прекрасно син, студен и освежаващ. А там беше и Пиърс. Слабото му, сардонично, обично лице й се усмихваше.

В този момент, преди треската отново да я обхване, тя се съсредоточи върху любовта си към него, върху начина, по който той яростно си проправяше път в живота сред агонията, но без да спира нито за миг. Върху начина, по който се усмихваше. Върху интелигентността в очите му.

Той никога не се предава, помисли си. Малки, черни петънца се събираха пред очите й, така че едва можеше да види остарелите дъски в дъното на сламеника си.

После треската я обхвана и очите й отново се затвориха.