Елоиза Джеймс
Когато Красавицата укроти Звяра (25)

Двадесет и пета глава

Вечерта на следващия ден

— Още двама пациента бяха приети в източното крило с тази треска — каза Себастиен.

— Коя треска? — попита Пиърс.

— Тази, която ти мислиш за петехиална, а аз не. Не можах да те открия сутринта, исках да хвърлиш един поглед.

След закуска Пиърс бе придърпал Линет в една празна спалня, а когато тя бе заспала, остана да лежи до нея цял час, отпуснат и доволен, бавно галейки раменете й. Беше чул да викат името му, но не бе обърнал внимание.

Мислеше за баща си. За Линет, за баща си, Прюфрок, майка си, Себастиен. Отново за баща си. За Линет.

— Ще ги погледна след вечеря — обеща той.

Двамата се отправиха към гостната. Кибълс и Пендърс бяха до бюфета, надвесени над гарафата с вино. Линет стоеше до майка му, а баща му седеше от другата страна отново с онзи гладен поглед в очите.

— Къде е Битс?

— Изглеждаше ужасно и призна, че не се чувства добре. Изпратих го горе.

Пиърс срещна погледа на Себастиен.

— Болен ли е?

— Има главоболие, не треска — маркизът сви рамене. — Вероятно не е болнична треска, но най-добре да не влиза в западното крило, докато не сме сигурни. Още по-малко да е близо до семейството ти.

Неговото семейство. Студена тръпка премина по гръбнака му.

— Виждал съм този поглед и преди — каза Себастиен с присмехулен глас. — Да, ще си взема една чаша, благодаря, Прюфрок.

— Какво искаш да кажеш с това, че си виждал този поглед преди? — попита Пиърс.

— Това изражение, причинило… хиляди смръщвания — отвърна Себастиен, с очевидна наслада. — Имам предвид, да направиш нещо, което ще те нарани в дългосрочен план. Виждал съм го преди, виждам го и сега.

— Мислиш си, че внезапно си развил способност да поставяш диагнози на мен, измежду всички хора? Дори не можеш да се справиш с една обикновена треска.

— Знам, че нещастието те привлича — каза Себастиен и допря чашата до устните си. — Всъщност парадоксално, но ти не се чувстваш истински щастлив, освен ако не си нещастен. А начинът да го постигнеш, е като отблъскваш хората, които дори малко, ги е грижа за твоята ужасна личност. Мен, например — само че е невъзможно да ме прогониш, така че изглежда си се отказал. Родителите ти — той се обърна и вдигна чашата си по посока на Линет. — Извънредно красивата ти годеница.

— Красотата не е всичко — изтъкна Пиърс.

— Линет притежава всичко, което може да пожелае един мъж — отвърна Себастиен и остави чашата си на бюфета. — Ти и аз, ние винаги сме били заедно.

— Просто ми го кажи внимателно, става ли? Ще избягаш с доячката?

— Не. Не.

Пиърс проследи погледа му.

— Ще избягаш с Линет? — всеки мускул от тялото му се скова. Тя беше негова. Негова и ничия друга. Негова.

— Ако ме иска, бих избягал с нея където и да е. Или след нея — Себастиен се обърна отново към братовчед си. — Винаги съм бягал по-бързо от теб, Пиърс. И съм по-добър хирург. И по-добър любовник, макар да е грубо да го изтъквам.

— Никога не съм си давал труд да обичам когото и да е — каза Пиърс.

Линет се смееше. На ушите й сияеха диаманти, блещукаха и на шията й. Изглеждаше като приказна принцеса, създадена с магическа пръчица.

— Това е доста вярно. Никога не си си давал труд. И сега не си даваш труд, нали? Въпреки че баща ти я опакова като подарък и я пусна в скута ти.

Пиърс трепна и Себастиен кратко се изсмя.

— Ето защо значи. Не можеш да приемеш Линет, защото баща ти я е избрал. И си твърде зает да го мразиш заради греховете от миналото, за да признаеш, че е открил точната жена за теб.

Пиърс се протегна, сграбчи бледорозовото шалче на Себастиен и го придърпа по-близо.

— Кракът ме боли като самия дявол — каза той през зъби.

Братовчед му не помръдна, само се взираше в очите му.

— Ти и твоят крак може да си правите компания през нощта тогава. Няма място за жена, като се има предвид ужасното нараняване, което си претърпял.

Пиърс пусна шалчето на братовчед си. Себастиен беше прав, макар да го бе казал със сарказъм.

Трябваше да спре да прави любов с Линет. Сега. Нямаше място за нея в живота му. Не и когато знаеше добре, че ще има дни, дори седмици, когато единственото нещо, което би могъл да почувства, за което би могъл да мисли, ще е агонията в крака му.

Това бяха дните, когато си изпускаше нервите и от паднала карфица, когато крещеше на Прюфрок и всички останали дори да трепнеха. Когато болката в крака му се разпростираше до главата и се затваряше треперещ в тъмна стая.

— Прав си — каза той. — Разбира се, че си прав.

Себастиен, все още ядосан, го погледна изпитателно.

— Не е типично за теб да отстъпваш. Е, ако признаваш колко глупаво постъпваш като отблъскваш Линет, защо не отидеш ей там и не я ухажваш?

— Мислех, че ти я искаш.

Себастиен изсумтя.

— Така е.

— Добре тогава, отивай да се правиш на галантен — уморено изрече Пиърс. Може би тази нощ щеше да изпие две чаши бренди вместо една.

— Няма смисъл.

— Само защото баща ми я докара за мен от Англия до тук? Глупости. Тя се нуждае от съпруг, а ти ще си добър в това — нещо в стомаха му се присви мъчително при представата за Линет със съпруг. Друг мъж. Себастиен? Немислимо. — Обаче не може да живеете тук.

Братовчед му се облегна на канапето и вдигна чашата с бренди към светлината.

— Защо? Тук ми е добре. Бог знае, че замъкът е достатъчно голям. И харесва ли ти или не, ти се нуждаеш от уменията ми на хирург.

Пиърс му хвърли един поглед.

— Няма да я взема — каза го достатъчно ясно и просто, та дори романтичният мозък на братовчед му да успее да разбере. — Не я вземам — вече, добави мълчаливо. — И преди да започнеш да бръщолевиш за баща ми — продължи той, — не е заради това. Разбрах — Линет ме накара да разбера — че се държа като истински задник в този случай. Прюфрок е крал сред икономите, а Линет…

— Кралица сред жените — изрече французинът тихо.

— Но съм твърде увреден за някой като нея. За когото и да било. Прекалено приличам на звяр, Себастиен. Знаеш го не по-зле от мен.

Братовчед му сви рамене.

— Аз доста те харесвам, дори когато си в лошо настроение.

— Ти израсна с мен. Нямаше избор, освен да се справиш с това. Не мога да се преструвам, че не съм абсолютното копеле, което съм. Може би ако бях различен, ако нравът ми не беше толкова свиреп, ако…

— Ако не си угаждаше като си изпускаш нервите — каза сухо Себастиен.

— Ти не разбираш — сякаш за да му напомни, мускулът се присви и пристъп на болка обхвана крака му.

— Никой разумен мъж с функциониращ инструмент — отвърна братовчед му, — не би разбрал. Ако аз имах шанс с Линет, не бих давал и пет пари колко ме боли. Щях да я грабна, да сложа пръстен на пръста й и да имам вяра, че можем да се справим с останалото по-късно.

— Затова не си добър в диагностицирането — каза Пиърс и опита да облекчи мускула като изпъна крака си.

— Защо?

— Не можеш да смесваш симптоми и наблюдения. Едно, разяждано от болка, копеле с мръсен език…

Той вдигна ръка, когато Себастиен си отвори устата.

— Това добре ме описва и ти го знаеш. Както и да е, някой като мен, заедно с жена като Линет, води само до едно.

— Какво?

— Нещастие — каза той равно и отново постави крак върху пода.

— Не е задължително…

— Нещастие за нея.

Пиърс остави златното, огнено бренди да се плъзне по гърлото му. До него, Себастиен остана мълчалив. А после изрече:

— Не би ли могъл да я контролираш?

— Аз съм този, който съм — той преглътна. — Не искам да я гледам как повяхва, когато не съм на себе си от болка. Или да започне да се страхува, ако се обърна към лауданума за облекчение, както се страхуваше майка ми от баща ми.

— Никога не го правиш.

— Но бих могъл. Винаги е там, възможността, изкушението, в дъното на ума ми. Какъвто бащата, такъв и синът, може би. Няма да преведа Линет през това.

— Проклятие, ти си влюбен в нея — заяви Себастиен, взрян в него.

В другия край на стаята, Линет се кикотеше и потупваше Пендърс по рамото с ветрилото си. Мъжът, на практика, пълзеше в краката й.

— Кой не би бил? — каза Пиърс, признавайки гласно истината. — Кой не би бил?

Прюфрок влезе в стаята и бързо се приближи до тях.

— Санитарят в източното крило смята, че пациентът с треска, който е бил приет вчера, се е влошил.

— Аз ще отида — каза Пиърс и остави чашата си с изтракване. — И без това нямам работа тук.

— Недей… — отвърна Себастиен, но Пиърс пропусна края на изречението, заради тропането на бастуна си, докато вратата се затваряше зад него.

Той погледна изтощено стълбището пред себе си. Зад него бе светът на парфюмираните жени и златистото бренди. Нагоре по стълбите беше истинският свят — светът на умиращите пациенти с напрегнати лица и ужасени очи.

Започна да се изкачва.

Санитарят го пресрещна на последното стъпало.

— Пациентът получи обрив преди три дни, няколко дни след проявяването на първите симптоми.

— А те бяха? — санитарят задържа вратата към източното крило отворена, така че да може Пиърс да мине покрай него.

— Започна със скованост във врата и раменете, но тъй като мъжът е мелничар, помислил, че просто се е претоварил от местенето на чувалите с брашно. Същата нощ се появили и студени тръпки, редуващи се с висока температура. Станал, както го описва, червен като варен омар, в рамките на няколко дни.

— А сега?

— Не е ял откакто го приехме вчера и повърна, след като изпи малко бульон. Трескав е, оплаква се от затруднено дишане. Причината, поради която помолих господин Прюфрок да ви повика е, че кожата му се бели ужасно. А устните му изглежда почерняват.

— Проклятие! Мамка му! — каза Пиърс с чувство.

Както очакваше, прегледът на пациента установи, че вътрешността на гърлото му е покрито с малки кафяви петънца, а зад ушите му има подутини.

— Два пъти проклятие. Кой го е преглеждал? Кой е бил в тази стая?

— Ами, доктор Битс го прие вчера — докладва санитарят. — Аз бях тук, разбира се — той изглеждаше малко нервен. — Негова светлост дойде след доктор Битс и каза, че мъжът трябва да е настанен сам в стаята. Доктор Битс ми нареди да го сложа при пациентите с петехиална треска.

— Не е петехиална — каза Пиърс и затвори вратата, след като излязоха. — Това е скарлатина ангиноза. Алената треска. Или по-вероятно скарлатина maligna. А това означава истински неприятности, освен ако той не е уникален случай. Къде са другите двама пациенти, приети по-рано днес?

— Надолу по коридора — отвърна санитарят. — В една стая са, защото са обущари, съсобственици на магазин и са се разболели по едно и също време.

— От къде дойдоха?

— Литъл Милоу.

— Около две мили оттук.

— Първият пациент е от Афърбийг.

— Само на миля оттук. Обущарите казаха ли дали някой друг, когото познават, е болен?

— Попитах и тримата. Мелничарят доставял зърно два дни, преди най-накрая да рухне. Помислил, че просто има кашлица и ще му мине.

— Доставял е зърно… вероятно в обширната околност на Афърбийг — те свиха към стаята на обущарите. И двамата имаха обрив, лющене на кожата и язви по гърлата. Мелничарят бе спрял преди пет дни при тях, за да му поправят ботушите.

— От лошо, по-лошо. Има голяма вероятност от епидемия — каза мрачно Пиърс. — Първото, което трябва да направим, е да защитим всички в замъка, които все още не са на прага на смъртта — той дръпна звънеца за Прюфрок и после отиде до стълбището, вдигайки ръка, за да спре иконома по средата на пътя.

— Спомняш ли си плановете, които направихме миналата година в случай на епидемия?

Прюфрок кимна.

— Време е да ги приложим. Изкарай от замъка всички, които не са жизненоважни за грижите за пациентите. Всеки пациент, който няма да умре веднага, си отива у дома — освен ако не ги боли гърло или чувстват скованост, или имат признаци за треска. Изпрати лакеи, които да вземат назаем всички карети от няколко мили наоколо, за да ги откарат. Всички останали си отиват вкъщи — изкарай херцога и майка ми оттук и госпожица Трин заедно с тях, разбира се.

Очите на Прюфрок се разшириха и той забърза надолу по стълбите, без да каже и дума.

Пиърс почувства пробождане в областта на сърцето заради факта, че никога повече няма да види Линет.

Но после се върна в източното крило. Алената треска беше убиец, а изглежда мелничарят бе имал време и възможност да зарази доста голям брой хора. Но Пиърс бе известен с това, че не губи пациенти заради треска, дори и тези с алена треска, и възнамеряваше да се бори с болестта по всеки възможен начин. Беше спорил пред Кралското общество на лекарите, че ангинозата невинаги преминава в своята по-смъртоносна братовчедка, maligna, и беше време да го докаже.

Преди да е изминал и час, той чу как каретите затрополиха по алеята и после отново се отдалечиха, докато всеки пациент, който можеше да се движи, бе отпратен. Междувременно, той и Себастиен започнаха внимателно да проучват източното крило, откривайки, за свой ужас, че болестта вече се е разпространила сред собствените им пациенти, усложнявайки сериозно нещата.

— Заради кашлицата — обяви Пиърс. — Но мисля, че може би се разпространява и чрез докосване. Искам кофи с вода, смесена с алкохол и течен сапун, пред вратата на всяка стая — нареди той на санитаря. — Непрестанно си мий ръцете.

Някои от пациентите му, вече отслабнали, можеха да умрат, но не толкова бързо, колкото пациентите в затънтените градчета, ако глупаците опитаха да им пускат кръв или да им дават лекарства за повръщане.

— Слаб чай и бульон — каза на санитаря. — Ще лекуваме треската като охладим пациентите, доколкото можем. Отвори всички прозорци и продължавай да наливаш течности в гърлата им. Искам да се изпрати съобщение до всяка църква, в рамките на пет мили от Афърбийг, че всеки, който покаже симптоми на треска или болно гърло, трябва веднага да се постави под карантина.

— Трябва да се уверим, че Пендърс и Кибълс не са пропуснали някой случай в начален стадии в западното крило — добави Пиърс малко по-късно. — Досега тук имаме шестима, но се надявам да не се е разпростряла до другото крило.

Ужасно грешеше.

 

 

— Как се случи това? — попита безсилно няколко часа по-късно. Имаха пет случая в западното крило, всички с ранен стадий на скарлатина ангиноза.

Себастиен поклати глава.

— Ние сме единствените, които кръстосват между двете крила. Как се чувстваш?

— От Битс е! — възкликна Пиърс. — Всемогъщи Боже, от Битс е! Чудя се дали някой е проверил как е той.

Две минути по-късно те се озоваха на втория етаж, в една от стаите за гости. Битс изгаряше.

— Всичко ме боли — простена той.

Прислужникът му стоеше наблизо.

— Важното е да го охладиш и да му даваш вода — каза му Пиърс. — Битс.

Младият доктор отвори очи.

— Ще оцелееш. Имаш бели петна по сливиците, не кафяви. Продължавай да пиеш. Бог знае, че съм те поучавал за необходимостта пациентите да приемат течности, така че използвай добре цялото ми опяване.

Почти незабележима усмивка изви устните на Битс.

— Ще се оправи — отбеляза Себастиен, крачейки пред Пиърс. — Защо не поспиш малко и после ще ме събудиш след няколко часа?

Прюфрок ги чакаше в средата на стълбището.

— Негова Светлост и лейди Бернез отказват да тръгнат — съобщи той.

— Кършиш ръце, Прюфрок — отвърна Пиърс. — Ще говоря с тях.

— Едва ли мога да ги принудя да се качат в каретата. И госпожица Трин е с тях.

Пиърс въздъхна.

— Аз ще се погрижа за това — каза той, обръщайки се към Себастиен. — Спомняш ли си лекцията, която слушахме, препоръчваща използването на пяна от ферментирал малц върху гърлата на болните от скарлатина?

Себастиен поклати глава.

— Детайли като този, напускат ума ми още щом изляза от аудиторията.

— Накарай сестра Матилда да се погрижи за това — отвърна Пиърс. — Можем да опитаме.

Докато очертаваше детайлите на лечението, някой почука на входната врата и двамата спряха. Един лакей я отвори, при което четири… пет… не, осем пациента влязоха в замъка. Двама вървяха на собствените си крака, другите бяха влачени или носени.

— Аз ще поема тези — каза маркизът. — Ти се оправи с родителите си и после поспи малко. Ще трябва да се редуваме.

Пиърс кимна.

— Опитай да настаниш болните от ангиноза в източното крило, а тези с maligna в западното — той затрополи надолу по стълбите и заобиколи пациентите, отправяйки се към гостната.

Майка му, баща му и Линет оформяха очарователна семейна групичка. Пиърс усети чувство на дълбоко изтощение дори само като ги гледаше. Говореха за скулптура на Микеланджело, а масата пред тях бе отрупана с торти и чаши за чай. Изглеждаха като от друг свят, свят на порцелан и италиански артисти, на френски парфюм и гласове на благороднички.

Майка му скочи на крака веднага щом го видя.

— Няма да си тръгна, Пиърс. Не и без теб.

— Луда ли си? — настоя той, без да помръдне от коридора. — Ние сме в разгара на сериозна епидемия от алена треска, маман. Ако останеш тук е много вероятно да я прихванеш.

Тя отметна глава с изтънчено френско презрение.

— Надсмивам се на алената треска. Кой ще се грижи за теб, ако се разболееш? Това ще съм аз.

— Нима осъждаш прислужницата си да умре заради теб? За по-младите хора е по-вероятно да развият тежката форма на треската.

— Отпратихме личната си прислуга незабавно — намеси се баща му. — Чакат ни в един хан на известно разстояние оттук.

— Не можете да останете — настоя упорито Пиърс. — Не мога да се тревожа и за вас.

— Няма да тръгна без теб — сопна се майка му.

Той знаеше от кого е наследил безкомпромисния си характер и сега този човек го гледаше право в очите.

— Къщата на пазача — изрече Линет.

Той се обърна към нея, едва разбирайки какво казва.

— За какво говориш?

— Лейди Бернез би могла да отиде в къщата на пазача, а слугите могат да й оставят храна пред вратата. Съвсем наблизо е, надолу по пътеката на път към морето — обясни на майка му тя. — Там ще сте в безопасност, но и достатъчно близо, така че ако Пиърс се разболее, ще може да се грижите за него.

— Проклет да съм, ако го позволя — заяви Пиърс.

Но майка му вече се изправяше.

— Ще бъда в къщата на пазача.

— Не се приближавай до мен — каза Пиърс, капитулирайки. Имаше други битки за водене, а те бяха много по-важни. — И не излизай през предната врата. Коридорът е пълен с пациенти и без съмнение всички кашлят. Ще трябва да излезеш през прозореца.

Обърна се към Линет. Тя беше толкова прекрасна и толкова далечна, като истинска кралица на феите. Беше глупаво и идиотско, но той се опита да я запамети в ума си — сладкия малък нос, упоритата брадичка, извитите мигли, безупречната кожа. Което само го накара да помисли за последиците от алената треска.

— Трябва да си тръгнеш — нареди й. — Сега, бързо.

— Ще го сторя — беше сключила ръце пред себе си. — О, Пиърс… — тя направи крачка към него.

— Не! — изрече го яростно. — Имам нужда да знам, че не си тук. Не мога да мисля или да се тревожа и за теб.

Тя кимна.

— Завинаги — продължи той. — Върни се в Лондон или отиди във Франция, или където поискаш.

— Не! — ахна Линет.

— Това между нас приключи — каза Пиърс, чувствайки странно чувство на отдалеченост. На горния етаж пациентите му умираха и въпреки това сърцето му се късаше, а блясъкът на сълзи в очите й бе смъртоносен. — Винаги си знаела, че ще стигнем до тук — добави по-нежно. — Нямаме бъдеще.

Тя беше стиснала челюсти и внезапно удивително заприлича на майка му.

Пиърс погледна към баща си.

— Ако трябва, разбий някой прозорец. Заведи майка ми до къщата на пазача, надолу по пътеката към океана. Линет ще е готова да тръгне с вас след две минути.

Той и Линет стояха като мраморни статуи, докато херцогът извади едно стъкло от рамката му.

— Късмет, Пиърс, любов моя — прошепна майка му, щом херцогът протегна ръка от прозореца. — Бъди внимателен.

— Никога нищо не прихващам, маман — отвърна той съвършено искрено. Винаги го бе смятал за компенсация на природата, заради нараняването си.

Те най-накрая излязоха.

— Не знаеш дали няма да бъдеш заразен — каза Линет. В очите й блестяха сълзи.

Той сви рамене.

— Ако се заразя, ще се грижа както трябва за себе си. Губя много малко пациенти от точно тази болест, стига да дойдат при мен навреме. Самият аз нямам намерение да й се поддавам.

— Не искам да те напускам.

— Не искам да се женя за теб.

Ето, истината бе казана, изречена ясно.

— Ще трябва да изчакаш баща ми навън — посъветва я. — Стой далеч от всеки, който видиш, включително и Прюфрок. Чуваш ли ме? Всъщност, изчакай отстрани до къщата. Мисля, че се разпространява чрез кашляне.

Линет си пое дълбоко дъх. Пиърс се облягаше тежко на бастуна си, изтощението бе обхванало цялото му тяло.

— Не искам да те напускам.

— Нямаш избор — каза й. — Всемогъщи Боже, Линет, по колко начина мога да го изрека? Не искам да се женя за теб.

— Не съм решила дали искам да се омъжвам за теб — отвърна тя, опитвайки да се пошегува пред лицето на кошмара. — Мисля, че бих искала.

— Въпросът не е във възможността. Никога не е бил, не и наистина.

Линет го погледна, видя наболата брада по лицето му, сенките под очите му и разбра, че го обича. Че никога няма да обича друг мъж. Язвителното остроумие на Пиърс я бе изкушило, но страстното му сърце бе това, което я спечели.

— Тръгвай — настоя той нетърпеливо. — Не искам да се женя за теб. Няма да се оженя за теб. Това достатъчно ясно ли е?

— Не — тя видя болката в очите му и можеше да познае на какво се дължи. — Ние си принадлежим — изрече напълно убедена, че говори абсолютната истина. — Никога няма да обичаш друга, освен мен.

— Заслепена си от собствените си претенции за красота — каза Пиърс и пренебрегна това, което току-що бе заявила. — Ако обичаш, ще напуснеш ли сега, преди да кажа нещо, за което ще съжалявам?

Но сърцето на Линет летеше на вълната от страст и любов.

— Обичам те! — каза отново. — Ти също ме обичаш.

— Пет пари не давам — отвърна Пиърс.

За един миг тя не го чу. После не го разбра.

— Какво имаш предвид?

— Точно това, което казах. Не ме интересува какво чувстваш към мен или вярваш, че чувстваш към мен.

— Защо си толкова жесток?

— Не съм. В тази ситуация не се изисква хаотична доброта. А честност.

Тя се втурна към него и сграбчи реверите му. Той яростно се отдръпна.

— Може да съм заразен. Стой далеч!

— Не си болен. Никога не се разболяваш. Вярвам ти.

— Тогава защо не ми вярваш, когато ти казвам това — Линет, не искам да се оженя за теб. Не искам да се оженя за теб! — сега го крещеше.

— Да, искаш — заинати се тя и се протегна, обхвана лицето му и го приближи надолу към своето. Устните й потърсиха неговите, гладни, приветстващи, обожаващи дори.

— Няма да се оженя заради секс — изрече той и я отблъсна.

Тя не можеше да го разбере и ръката й се протегна, за да хване ръкава му, докато Пиърс се обръщаше.

— За Бога, никакво достойнство ли нямаш? Преспах с теб, компрометирах те и ни беше хубаво заедно. Но не си първата и няма да си последната.

Линет почувства как гърлото й се свива.

— Защо ми говориш така?

— Защото, по дяволите, няма да ме послушаш иначе — каза той с очевидно раздразнение. — Знаеш какъв тип мъж съм, Линет. Забавлявахме се, докато флиртувахме, докато си задоволявахме нагона, докато мачкахме чаршафите, както искаш го наречи. Но никога не съм се преструвал, че това ще доведе до брак.

— Не, не си — прошепна Линет и по тялото й плъзна студ. — Беше много ясен относно това.

— Предполагам, че трябваше да ти откажа — изрече Пиърс. — Но ти беше на разположение, изпълнена с желание.

Линет преглътна.

— Защото бях… изпълнена с желание? — изглежда все пак беше като майка си, поне в неговите очи. — Това ли е причината?

— Освен това си дяволски красива — отвърна той и приглади косата си назад. — Но да, беше изпълнена с желание. Опитай да се упражняваш в повече дискретност, ако се окажеш отново в тази ситуация.

Сърцето й потъна като камък.

— Виж, трябва да си вървиш. Нуждая се от малко сън. Себастиен и аз имаме пълен замък с пациенти, а Битс вече е на легло, което значи, че и другите двама може също да се разболеят.

— Бих могла… — започна тя, но думите замряха в гърлото й.

— Върви — промълви той уморено. — Не можеш да помогнеш. Тук не се нуждаем от теб.

— А ти не ме искаш — каза Линет, изпитвайки нужда да го изрече на глас.

— Ако имаш предвид дали те искам в сексуален смисъл, тогава отговорът е да. Спомни си красотата и общия ти ентусиазъм. Всеки мъж иска това в леглото си. Но дали те искам в съпружески смисъл, в смисъл, докато смъртта ни раздели? Не. И никога няма да го пожелая.

В очите му се четеше лека любезност. Тази учтивост бе изключително ужасяваща.

— Не искаш да признаеш, че ме обичаш, защото това би значело, че трябва да поемеш отговорност за нещастието си — или в този случай, за щастието си — заяви тя, вирна брадичка и се взря в него.

— Какво?

— Точно каквото казах — отвърна Линет. — Да се ожениш за мен и да признаеш чувствата си, би означавало, че нещастието не е даденост, а избор.

— Глупости!

— Е, аз те обичам — обяви тя. — Не ме е страх да го кажа гласно. И те искам.

— Аз не…

— Разбирам — прекъсна го и се отдалечи от него към прозореца. — Надявам се всички в замъка да се оправят.

— Ще се оправят — каза той. Сега, когато бе с гръб към него, в гласа му се долавяше болка. Но щом тя се обърна, челюстта му бе стисната, а лицето — непоколебимо.

Линет спря, само още веднъж, защото бе упорита жена.

— Ще те чакам в Лондон — обеща му. — За известно време. В случай, че си промениш мнението.

— Тук никой ли няма каквото и да е достойнство? — попита той, почти крещейки. — Нетактична си колкото баща ми.

— Нямам нищо против да се правя на глупачка заради теб — каза тя. — Обичам те.

Зад нея не последва отговор, а и си помисли, че никога няма да има такъв. Така че с мъка се покатери на перваза на прозореца.

— Качи се в тази карета — добави Пиърс зад нея и кимна към голямата кола, която стоеше отстрани, а конете пръхтяха и удряха с копита. — На херцога е, ако се съди по герба.

— Довиждане — отвърна тя. — Бог да те благослови.

Тръгна си, преди той да успее да каже каквото и да е, защото не би било това, което искаше да чуе, а и без това бе заслепена от сълзи.