Елоиза Джеймс
Когато Красавицата укроти Звяра (22)

Двадесет и втора глава

Робърт Йелвъртън, херцог на Уиндъбанк, понякога мислеше с отчаяние, че е предал само една своя черта на Пиърс, своя син и наследник — способността да се пристрастява. Яростната, целенасочена отдаденост на Пиърс към работата, напомняше на херцога за собственото му мрачно пропадане в опиумната зависимост. Макар да не му беше ясно дали беше възможно да се говори за работата — дори за такава достойна работа като хирургията, — като за пристрастяване.

Вероятно Робърт не би се зарадвал особено да разбере, че всъщност е предал на Пиърс нещо повече от склонността към маниакално поведение. Намръщената физиономия на лицето му, докато издърпваше бившата си съпруга Маргьорит от стаята, беше абсолютно копие на онази, която често виждаше върху лицето на сина си.

— Alors! — извика Маргьорит, в напразен опит да освободи китката си от хватката му. — Робърт, нямаш никакво право да се отнасяш така грубо с мен, ти… ти… — очевидно не можеше да измисли правилните думи на английски, защото последва водопад от френска реч.

Робърт се вмъкна в библиотеката и я дръпна след себе си. В минутата, в която влязоха, освободи ръката й. Тя се завъртя пред него, едно видение с пищни гърди и развети поли и той почувства толкова силен копнеж, че почти падна на колене. Не просто физическата й красота караше ръцете му да треперят, причината бе в това колко му бе скъпа, споменът за начина, по който му се усмихваше над чашата за чай или над сатенения чаршаф, изгубената радост да има Маргьорит за своя жена.

— Ти… ти… кретен такъв! — изкрещя тя толкова яростно, че гласът й се пречупи. — Как смееш да се отнасяш по такъв начин с мен! Как смееш дори да ме докосваш?

— Не зная — отвърна Робърт. Беше решен да е напълно искрен с нея. — Но реших, че изпълнението ти в гостната стигна твърде далеч и е време да изиграя своята роля.

— Никой не иска от теб да играеш каквато и да е роля в живота ми. Ще си избера мъж от улицата — да, от канавките — преди да те помоля да се доближиш отново до мен.

— Зная.

Тя примигна и част от огъня в очите й изчезна.

— Тогава защо ме доведе тук? Нямаме какво да си кажем.

— Промених се, Маргьорит. Не съм онзи, за когото се омъжи.

— Не беше този, за когото се омъжих само пет години след церемонията — заяви тя и се обърна към вратата.

— Ако имаше някакъв начин — какъвто и да е начин — да премахна болката, която причиних на теб и Пиърс през годините, когато използвах опиум, бих го направил — каза той отчаяно. — Бих си отрязал ръката. Бих дал живота си, за да поправя станалото.

Тя застина с ръка на вратата. Тесните й рамене бяха сковани. Няколко, само няколко бели кичурчета блещукаха сред бронзовите й къдрици.

— Не съм онзи, за когото се омъжи. Нито пък съм глупакът, който се разведе с теб. По-стар съм и много по-мъдър — продължи той, докато се молеше тя да остане още миг. — Тогава не разбирах колко много трябва да те ценя.

Маргьорит се обърна бавно и после се облегна на вратата.

— Толкова пъти ми казваше, че ще спреш да взимаш онази отрова. Толкова много пъти го обещаваше.

— Зная. Не можах да спазя думата си.

— Но разбирам, че най-накрая си спрял. Пиърс казва, че не си взимал опиум с години.

— Седем години. Почти осем.

— Значи не можа да спреш заради мен, но си спрял заради… заради какво? Какво откри, което да обичаш повече от твоите опиумните сънища?

— Животът. Мисля, че бях близо до смъртта. И открих, за своя изненада, че искам да живея — той й разкриваше най-тъжната си истина. Пристъпи малко по-близо, достатъчно, за да стигне до него полъх от френския й парфюм.

Стояха така за миг и се гледаха, двама души на средна възраст, с години гняв и съжаление помежду им.

— Красива си както винаги — каза той и прочисти гърлото си.

— Ти винаги си говорил за красота и си виждал само това, което е на повърхността — но яростта бе изчезнала от гласа й.

— Така ли? — не можеше да си спомни. — Обичах те заради много повече от красотата ти. Възхищавах се на силата ти, Маргьорит, и на интелигентността ти. На начина, по който влезе в ролята на херцогиня толкова изящно, и заради начина, по който се справи с майка ми. Заради начина, по който отгледа сина ни.

— Така казваш сега.

— Наистина го казвам сега. И съжалявам, че тогава никога не ти казах колко много ти се възхищавам. Имало е само една жена на света, на която съм се възхищавал както се възхищавам на теб, която съм обичал, както обичам теб.

— Коя?

— Ти.

— О! Английският ми е малко ръждясал. Не разбрах.

Той подбра внимателно думите си.

— Знам, че никога не би обмислила да станеш моя съпруга отново, след болката, която причиних на теб и Пиърс. Но ако би могла някога да ми простиш за това, което ти сторих… — той спря, преглътна и продължи: — Предполагам, че е непростимо, но не мисля почти за нищо друго.

Тя вдигна леко рамене в типично галски жест.

— Alors, Робърт. Много отдавна преодолях желанието си да те убия задето съсипа репутацията ми или дори заради това, че обичаше опиума повече от мен. Но това, което се случи с моето бебче, с нашия син… Това не мога да ти простя.

Робърт направи крачка към нея.

— Не бих го и очаквал.

— И все пак мисля, че той има нужда да ти прости — каза тя с разтревожен поглед, изглежда, без да забелязва, че той стои точно пред нея. — Пиърс е много по-суров с теб, отколкото трябва да бъде.

— Зная. Може би… някой ден — но в действителност не искаше да говорят за Пиърс и не можа да се спре. Ръцете му се вдигнаха по собствена воля и обхванаха лицето й. Бързо, преди тя да успее да се отдръпне, той наведе глава и я целуна. Вложи всичко в тази целувка — съжалението, любовта и копнежа си. Дългите, студени години на трезвеност, когато тя бе омъжена за друг, а той нямаше нищо, за което да размишлява, освен собствената си глупост.

За един миг — един благословен, прелестен миг — тя отвърна на целувката му. Имаше вкус на кайсии — едновременно сладък и тръпчив и сърцераздирателно познат.

Но после тя сложи длан на гърдите му и го отблъсна. Без да каже и дума, Маргьорит се обърна, отвори вратата и излезе, оставяйки след себе си единствено неуловимата следа на парфюм във въздуха.

Все пак… имаше нещо в очите й, в начина, по който устните й отстъпиха под неговите…

Да се надява, означаваше да се изложи на риск. Най-вероятно надеждите му щяха да се превърнат в прах, в отхвърляне и болка. Не се бе осмелявал да изпитва подобна глупава емоция от години. Но все пак надеждата се надигна от някакво тайно място в сърцето му.