Елоиза Джеймс
Когато Красавицата укроти Звяра (15)

Петнадесета глава

Вечерта

Линет грешеше, че баща му го разсейва. Тя го разсейваше. Пиърс се втренчи в пациентката, която току-що бе пристигнала в замъка, без дори да вижда подутия й корем. Вместо това забеляза как очите на Линет потъмняват, от раздразнено сини до… нещо друго.

Това бе просто сексуално желание, разбира се. Същото, което превръщаше милиони мъже в пълни задници. Тя беше безобразно красива, а той… е, Бог знае защо го желаеше тя, но го желаеше. Или поне така изглеждаше.

Внезапно чу гласа на Себастиен.

— Много сте едра за пети месец, госпожо Отър. В семейството ви имало ли е близнаци? — той потупа корема й от едната страна, а после от другата.

— Изглеждате така сякаш някой се опитва да отгледа зрял пъпеш — каза Пиърс и избута братовчед си настрани. — Тя очевидно не носи едно бебе, освен ако не е общувала с мечка.

Госпожа Отър ахна.

— Аз никога!

— Не говори сериозно — отвърна Себастиен. — Това е представата му за разведряващ хумор.

— Задникът е тук — каза Пиърс, сочейки към една малка издатина. — Отстрани има още един, макар че може и да е глава. Трудно е да се каже. Някога да сте имали близнаци в семейството, госпожо Отър? Да, е, тогава ще трябва да си приготвите две люлки.

— Леля ми… и майка ми… и двете загубиха близначетата си — гласът й трепереше. — Затова дойдох тук, защото техните бебета се родиха мъртви.

— Мъртвородени или са умрели след раждането? — настоя Пиърс.

— Умряха след това — изрече тя. — Така мисля. Бяха твърде малки. Спомням си майка ми да казва, че бебетата й имали ръце точно като орехчета, като необелени орехчета.

— Е, вашите ще се родят живи, засега — каза Пиърс. — Вървете вкъщи и стойте в леглото през следващите четири месеца.

— Моля?

— Вървете в леглото — повтори той натъртено. — Ставайте само за да пикаете, а дори и за това недейте.

— Изобщо не бих могла да го направя! Ами, съпругът ми се нуждае от мен. И свекър ми живее с нас, той е стар и имам…

— Излезте и кажете на госпожа Хавлок, че се нуждаете от легло в западното крило. Поне за няколко месеца. Трябва да направим така, че ръцете на бебетата ви да преминат опасния размер на орехчета.

— Легло? — почти изписка тя. — Искате да остана тук?

— О, ще се влюбите в това място — каза й Пиърс. — Всичките ми пациенти го обожават. Имам икономка, която е любвеобилна като светица. Всъщност, всеки момент трябва да я канонизират.

— Не мога просто да стоя в леглото с месеци! Съпругът ми не би могъл да се справи без мен, а и ръководя клуба по шев и разпределям печалбите за… — гласът й замря при изражението на Пиърс.

— Разбирам, че сте съвършено способна и вероятно сте опора за цялата страна. Но имате по-добър шанс да доведете на бял свят тези ваши бебета, дишащи, ако лежите няколко месеца. Разбира се, близнаците са голяма неприятност, така че ако предпочитате да се запрепъвате към дома, всички ще ви разберем. Смея да кажа, че майка ви е спала по-добре, когато сте били само вие, а не цели две от същия вид.

Тя поклати глава.

— Сигурна ли сте? Майка ви очевидно е имала повече късмет втория път. Тогава отивайте горе — каза той, когато тя не отговори, вперила ядосан поглед в него. Той се обърна към вратата и я изхвърли от ума си. — Това ли е всичко за днес? Не си направих целия този труд да се преоблека за вечеря, само за да трябва отново да обикалям.

— Не ми харесва случаят с треската, който се появи тази сутрин — каза Себастиен, докато го следваше.

— Най-вероятно е петехиална — отвърна Пиърс. — Има разпространяващ се обрив. Наоколо има цяла епидемия от нея — мислеше за плуването утре сутрин.

— На мен не ми прилича на такава. Изглежда по-зле.

— Как е възможно да е по-зле? Половината от пациентите ми с петехиална треска умират, а дори не им правя кръвопускане. Освен това ти не си добър в диагностицирането, ако ми е позволено да изтъкна?

Себастиен поклати глава.

— Този мъж наистина е болен. Казах на икономката да го настани сам в стая.

— Хубаво — каза Пиърс и спря за миг, за да облекчи болката, преди да се отправят към стълбите.

— Как е кракът? — попита Себастиен.

Той го изгледа кръвнишки.

— Как е подобната на вейка пишка, която разнасяш в бричовете си?

— Не чувства никаква болка — отвърна жизнерадостно Себастиен. — За разлика от твоя крак, ако съдя по факта, че се накланяш на една страна като пияница на коледен пир.

— Глупости — сряза го Пиърс, почуквайки с бастуна надолу по стъпалата. А после попита: — Виждал ли си майка ми?

— Прелита насам-натам, опитва се да открие баща ти, за да може да го измъчва, като не му говори. И е облечена така, сякаш ще се среща с кралицата.

Пиърс спря за миг и се облегна на парапета.

— Претоварваш се с плуването — каза Себастиен. — Забави темпото. Прави го през ден.

Никакъв шанс. Не и сега, когато имаше партньорка в басейна.

— Ще си помисля — отвърна той и отново заслиза по стъпалата. — Да не би да намекваш, че майка ми иска да го приеме обратно?

Себастиен се замисли.

— Носи един от онези корсети, които повдигат бюста й, така че да не можеш да го пропуснеш.

— Ти си истински перверзник, щом забелязваш подобно нещо у леля си.

— Не го забелязах по сластолюбив начин — запротестира Себастиен. — Обаче баща ти — да.

— Тя просто го измъчва — каза Пиърс. Но гласът му прозвуча несигурно дори в собствените му уши.

— По-вероятно е да го иска. Би било хубаво. Ще се върне към ролята си на херцогиня и ще остане тук в Англия, а аз също ще изпратя майка ми в Лондон.

— Защо… — наистина нямаше смисъл да пита Себастиен. Той подскачаше надолу по стълбите пред Пиърс и изглеждаше надут, като кукуригащ петел призори. Явно разбираше жените по-добре от него. На практика, самият той беше жена, ако се съдеше по бродерията върху жилетката му.

— Обаче тя няма да приеме баща ти отново, освен ако не се сдобриш с него — подхвърли Себастиен през рамо. — В момента трябва да му бъде ядосана заради теб, както и заради себе си.

— Глупости — сряза го Пиърс.

Себастиен достигна подножието на стълбите и зави към гостната. Пиърс чу ясно гласа му:

— А, ma tante^[1], изглеждате толкова пленителна, сякаш сте само на осемнадесет.

— Глупости! — заяви Пиърс на Прюфрок, който изглежда се забавляваше.

Нямаше спор, майка му се бе напъхала в рокля, която трябва да е била ушита за жена с бюст наполовина на нейния.

— Маман — каза той с поклон и целуна върховете на пръстите й. Но когато се огледа, причината за цялата тази женска екстравагантност я нямаше никаква. — Къде е херцогът?

— Кой? — отвърна пренебрежително майка му.

— Знаеш кой — гърбав нос, остри скули, сериозно изражение? Преди живеехме в близост до него.

Тя отпи глътка вино.

— Предполагам, че не се интересува от едно питие преди вечеря. И чувам, че заминава утре призори. Целият замък ще бъде само на наше разположение.

В усмивката й имаше достатъчно радост, но Пиърс можеше да види сянка в очите й. Проклятие, Линет беше права. Вероятно Себастиен също.

— Къде е годеницата ми? — попита той и се огледа.

Лекарите се бяха скупчили около бутилката с шери. Себастиен подклаждаше огъня, заплашвайки да развали съвършения блясък на ботушите си, който грижливо поддържаше.

— Не знам — отвърна майка му. — Може би напътства прислужниците си как да опаковат пътническите куфари.

— Тя не си заминава — каза той и пое чашата с бренди от Прюфрок. — Опитва се да ме докара до пристъп на насилие, като си играе с идеята да приеме ръката ми. Не че наистина съм й я предлагал.

Майка му го погледна със съжаление.

— Тя никога няма да се омъжи за теб, скъпи. Линет ще предизвика фурор в двора на Наполеон само като влезе през вратата. Цялата тази бъркотия около репутацията й… никой няма да го е грижа за това.

— Казваш, че е твърде добра за мен?

— Не знам въобще колко е добра — заяви майка му, като си вееше с ветрило. — Но че е твърде красива — определено. Трябваше да се ожениш за нея в мига, в който пристигна тук, преди да има възможност да те опознае.

Прюфрок буквално се затича към другия край на стаята и Пиърс се обърна, напълно убеден, точно кой ще влезе.

Вечерната рокля на Линет беше скроена в едва доловим класически стил. Пиърс бе чул слухове, че римските матрони не носели бельо под туниките си и очевидно Линет бе приела този исторически аспект от облеклото много сериозно.

Муселинът на роклята й бе толкова ефирен, че можеше да види очертанията на коляното й, когато застана в рамката на вратата, в очакване Прюфрок да обяви пристигането й. А колкото до муселина около бюста й… е, нямаше много. Малко дантела тук и там и наниз перли, който ловко приковаваше вниманието към извивката на гърдите й.

Усети как устните му се извиват в непривична усмивка. Майка му не знаеше всичко — например, че тази рокля е предназначена за него.

Пиърс закуцука през стаята, но Себастиен прелетя напред, пресичайки му пътя с едно измърморено „Извини ме, бързам“.

И той забави крачка. Нямаше смисъл да се състезава с префинените комплименти на Себастиен. Братовчед му взе чаша шампанско от Прюфрок, за да може церемониално да я подаде на Линет. От гледката, как той целува ръката й, малко му се повдигаше, затова се обърна и закуцука обратно към бюфета, за да си вземе чашата с бренди.

Тя щеше да дойде при него. Не че имаше значение, защото и двамата само си играеха един с друг. Не го омайваше флиртът, а фактът колко приличаше на самия него.

По свой си начин, Линет беше негова антипатична женска версия. Прекалено красива, прекалено интелигентна, с прекалено остър език.

Не че той самият беше красив.

Тя не отиде при него. Вместо това остана до Себастиен и сякаш намираше бърборенето му за очарователно, което го вбеси. Пет минути по-късно баща му влезе в стаята. Изглеждаше измъчен и уморен, като мъж, който се е предал. А Пиърс установи, че ненавижда това дори повече, отколкото мразеше изпълнените с копнеж погледи на Негова светлост.

Накрая Себастиен доведе Линет при него.

— Помислих, че може би не си забелязал, че годеницата ти е влязла в стаята.

— Добър вечер, годенице моя.

— Велзевул — отвърна тя и наклони глава. В очите й проблясваше загадъчна усмивка.

— Понижиха ме — каза той мързеливо, облягайки се на бюфета. — Сигурен съм, че в миналото хората са ме наричали Луцифер. Велзевул не е ли просто дявол от по-низш ранг?

— Всъщност мисля, че объркваш собствените си демони. Велзевул е още едно от имената на Рогатия.

— О, добре — отвърна Пиърс. — Защото се съревновавам яростно. Мисля, че го споменах и преди.

— Прекратете този очарователен разговор — намеси се Себастиен. — Ако искам да гледам как кучета се зъбят едно на друго, мога да отида на някой бой.

— Хайде, хайде — каза Пиърс. — Не трябва да наричаш Линет зъбещо се куче. Веднага щом реши да захвърли предложението на баща ми обратно в лицето ми, ще си свободен да я отмъкнеш. Но не и ако си я обидил.

Разбира се, Себастиен не пропусна възможността да се поклони отново, да целуне ръката на Линет и да възрази, че тя е най-очарователната, приятна и изискана представителка на нежния пол, която той някога… и така нататък, и така нататък. Пиърс наблюдаваше Себастиен, удивен от неспособността му да забележи, че Линет мрази подобно раболепно внимание. О, тя му се усмихваше и протягаше ръка. Но очите й бяха напълно равнодушни, дори когато го дари с онази щедра усмивка, която изглежда използваше като оръжие.

При Себастиен тя определено вършеше работа. Пиърс го познаваше откакто се помни и никога не бе виждал такова изражение на лицето му.

— Достатъчно — каза той на Линет. — Ако това беше бой с кучета, ти щеше да си мастиф, а той само шпаньол. Запази артилерията си за по-силни опоненти.

Себастиен му се намръщи.

— За какво говориш, Пиърс? В думите ти има по-малко смисъл от обикновено.

Линет обви ръка около тази на Себастиен и се разсмя.

— Той ревнува — обясни тя, макар очите й да показваха съвършено ясно, че не мисли така. — Вие сте такава елегантна личност, милорд. Трудно е за вярване, че двамата сте израснали заедно.

— Аз съм огледало на модата — заяви Пиърс.

Себастиен и Линет се втренчиха за миг в костюма му. Той носеше същото както всеки друг път — жакет с обикновена кройка и обикновени копчета, семпли бричове и шалче, което се връзва за около пет секунди. Противно на него, полите на жакета на Себастиен бяха с по-голяма обиколка от роклята на Линет. Да не споменаваме факта, че въпросният жакет беше в крещящ цвят на горчица.

— Лъжеш се — каза Себастиен.

— Огледало на модата — повтори търпеливо Пиърс. — Без мен ти едва ли щеше да блестиш с великолепието си, както правиш понастоящем, нали?

— Доста пресилено сравнение — отбеляза Линет. — Но разбирам какво имаш предвид. Един помияр винаги прави хрътката да изглежда по-царствена, нали?

— Или прави пудела да изглежда по-абсурден — отвърна Пиърс.

— Обиждай ме колкото си искаш — каза Себастиен. Той гледаше към Линет с много глупаво изражение. Тя очевидно бе виждала този вид по лицата на мъжете толкова често, че почти не й правеше впечатление. В нея нямаше и следа от триумф.

— Вие двамата не бихте могли да се различавате повече в облеклото си — изтъкна тя.

— Трябваше да ни видиш като момчета — каза Пиърс. — Едва можех да вървя, разбира се, така че Себастиен бягаше два пъти по-бързо. А после, когато пораснахме, той започна да се облича два пъти по-елегантно, за да компенсира моята немарливост.

— Но и двамата сте се интересували от медицина — възрази Линет. — Как, за Бога, успяхте да преследвате интересите си? Не познавам и един джентълмен в Лондон с подобни умения.

— Или въобще с някакви умения? — попита той, повдигнал вежда.

— Могат да танцуват — отговори тя.

— Вероятно това е причината — аз не можех да танцувам, така че се насочих към рязането на хора.

— А той не можеше да реже хора чак толкова добре, така че аз трябваше да го правя вместо него — намеси се Себастиен.

Линет се разсмя. Смехът й… беше много по-прелъстителен от онази обиграна нейна усмивка. Бе едновременно дрезгав и сладък, като бренди с мед.

— Той не се шегува — каза Пиърс и отпи още една голяма глътка, за да се защити от този смях.

— Мислех, че ти си известният лекар — отвърна тя.

— Добър съм в това да разбирам какво не е наред с хората. Проблемът е, че го правя най-добре, когато вече са мъртви. Себастиен от друга страна, е добър в обичайния вид хирургия, когато пациентът е жив и предпочита да си остане такъв.

Линет дари Себастиен с още една усмивка и на Пиърс му се стори, че буквално може да види как коленете на горкия човек се подкосяват.

— Много е успокояваща мисълта, че вие ще сте тук, ако се нуждая от операция — изчурулика тя.

— Да, ако искаш да ти отреже крака, той е човекът за това — каза Пиърс.

— Това би било престъпление — отвърна Себастиен. Гласът му беше нежен като гукането на гълъб.

Проклятие, Пиърс започваше да се чувства малко виновен. Себастиен нямаше никаква представа що за изкусителка е уловила ръката му и следи всяка негова дума. Щеше да свърши с разбито сърце, ако продължаваше в същия дух.

— Престани — обърна се той към Линет.

Тя му се усмихна.

— И никога не ми се усмихвай по този начин — нареди й. — Предизвиква у мен желание да повърна, а като се има предвид, че пантофките ти изглежда са обшити с перли — прекалено пилеене на пари между другото, — стомашната киселина няма да им се отрази добре.

Себастиен му се намръщи.

— Това ли е представата ти за приличен разговор, братовчеде? Ако е така, значи си по-лош, отколкото си мислех. Госпожица Трин е деликатно цвете, с нея би трябвало да се отнасяме с най-голямо уважение. Вместо това ти говориш за отрязване на краката й и повръщане върху обувките й.

Пиърс вдигна вежда към Линет. Тя въздъхна и потупа ръката на Себастиен.

— Съжалявам — каза тя. — Негова светлост доста правилно забеляза, че съм толкова умела във флирта, колкото той — в точно противоположното поведение.

— Хубаво — отвърна Пиърс с искрена признателност. — Проклет да съм, ако не си един от най-опасните събеседници, които познавам. Особено като се има предвид допълнителното оръжие, което носиш.

— Искаш да кажеш усмивката? — попита Линет. — Намирам я за много полезна. Трябва да опиташ някой път.

Сега Себастиен се намръщи. Вероятно започваше да осъзнава, че Линет не е някое деликатно цвете.

— Не си й в категорията — каза му Пиърс. — Тя е майстор. Нищо чудно, че цял Лондон е на мнение, че върти принц около пръста си.

— Предава се в семейството — обясни Линет. Изглеждаше почти плаха за миг. — Наистина бих искала да чуя повече за хирургическата ви практика — обърна се тя към Себастиен. — Казахте, че не можете да избегнете инфекция. Какво опитахте?

Пиърс често мислеше, че братовчед му е глупак, но никога не го бе подценявал, станеше ли дума за хирургия. Себастиен бе най-добрият хирург, който някога бе виждал, с непоклатима концентрация, пъргави пръсти и невероятна ловкост.

— Ако не съществуваше проблемът с инфекцията — казваше той, — мисля, че би било възможно да се намесим в случаи, които сега дори не можем да си представим. Например, горе в западното крило имаме жена с подуване в корема. Почти сигурно е, че някакъв вид рак е причинил тумор, който расте. Вероятно е с размера на ябълка или дори по-голям.

— Убеден съм, че е тумор — намеси се Пиърс. — Няма да знам размера със сигурност, докато не минат няколко месеца, разбира се.

Линет примигна, но за нейна чест нито трепна, нито изпищя, както повечето дами правеха, щом се изправеха пред реалността на медицинската практика и собственото му увлечение по дисекциите.

— Ако имахме нещо, което може да контролира инфекцията, бих могъл да отворя корема й и да изрежа тумора — каза Себастиен. — Тя би могла да се върне у дома и да изживее живота си.

Пиърс трябваше да признае, че братовчед му беше особено привлекателен, когато говореше за хирургията. Един кичур коса бе паднал на челото му, а очите му блестяха.

Може би трябваше да насочи разговора в друга посока. Линет очевидно беше очарована.

— Алкохолът помага ли? — попита тя. — Прочетох, че войниците на бойното поле изливат бренди върху раните си и то намалява риска от инфекция.

— Не е достатъчно добро — отвърна Пиърс. — Когато бяхме по-млади и по-малко отвратителни, опитахме всичко, което можахме. Но пациентите ни умираха печално често.

— Почти всички — отбеляза Себастиен. Сега лицето му придоби онзи вид сладостна тъга, която жените намираха за толкова очарователна. Пиърс не можеше да постигне подобно изражение, дори животът му да зависеше от това. Разбира се, братовчед му беше искрен. Той наистина обезумяваше, когато пациентите му умираха.

— Така че престанахме — каза Пиърс. — Братовчед ми не можеше да понесе броя на труповете.

— Крайниците са едно — поясни Себастиен. — Но при вътрешността на тялото има просто твърде голям риск.

— Горката жена — прошепна Линет.

Пиърс беше забравил за кого говорят.

— Е, тя поне дойде тук. Даваме й толкова много опиум, че не изпитва никаква болка.

— Будна ли е?

— Почти никога. Което за нея е най-доброто. Ракът на стомаха — ако това й има, — изглежда, е особено болезнен.

— Ами семейството й?

Той сви рамене.

— Не бих могъл да знам за него. Може би няма такова.

— Пациентите нямат ли семейства? Сякаш никога не идват посетители.

— Това е царството на сестра Матилда. Наистина не бих могъл да знам.

Очите на Линет се присвиха.

— Госпожа Хавлок изглежда има твърдо мнение за всичко. Възможно е да е казала на пациентите, че не им е позволено да имат посетители.

— О, не би го сторила — възрази Себастиен. — Тя е доста груба, но има добро сърце.

Такъв си беше той. Винаги виждаше най-доброто в хората.

— Всъщност, тя няма много добро сърце, ако под това имаш предвид възможността й да изпитва симпатия към другите — каза Пиърс. — Това е причината, поради която я държа тук, след като е напълно лишена от чар. Може да задържи крещящо дете, без дори да мигне.

— Крещящо дете? — Линет потрепери.

Значи все пак имаше слабо място.

— Гавън крещя като луд, когато трябваше да наместим счупения му крак — отвърна Пиърс. — Но виж го сега. Спря да крещи и отново ходи. Момчето скоро ще си иде у дома.

— Да, но колко дълго е бил тук, без да му бъде позволено да види майка си?

Себастиен се намръщи.

— Ще проверя това, госпожице Трин — той й хвърли безнадеждно оглупял поглед. — Каква добра душа имате. Пиърс и аз влизахме и излизахме от онази стая с месеци, без дори да се замислим за това.

— Е, вие си имате пациентите, да не споменаваме всички тези Патенца, за които се грижите — каза тя и посочи към другия край на стаята. — Мога да попитам госпожа Хавлок за посетителите.

— Патенцата? — попита Себастиен.

Но Пиърс вече се хилеше.

— Онези глупави момчета — поясни той и кимна към Пендърс, Кибълс и Битс. Те кръжаха около лейди Бернез, вероятно погълнати от показното пищно деколте на майка му.

— О, разбирам — отвърна Себастиен. — Предполагам, че следват Пиърс сякаш е мама патица. Сладка, любяща мама патица.

— Трудно е да си го представи човек — съгласи се Линет.

— Тази усмивка повече ми харесва — каза й Пиърс.

Усмивката изчезна.

— Това беше злобна, саркастична усмивчица — продължи той. — Показваше истинската Линет.

Очите й се присвиха и за миг той помисли, че ще получи чаша шампанско в лицето. Но Прюфрок би гонга за вечеря и тя просто му обърна гръб и се отдалечи със Себастиен, нарочно опирайки се върху ръката му.

След вечеря, лейди Бернез стана и със сияйна, широка усмивка, насочена към всички на масата, включително предишния й съпруг, каза:

— Защо не се оттеглим в гостната заедно? Прюфрок бе така любезен да ни уреди малко забавление.

Един поглед към лицето й и Пиърс разбра, че неговата маман беше замислила дяволски план.

— Танци! — каза той след малко, като видя разчистения под и Прюфрок на пианото, заедно с хилав лакей с цигулка. — Колко мило от твоя страна, маман. Точно на това се надявах.

Майка му се плъзна покрай него в облак от жасмин.

— Миличък, светът не се върти около теб и съжалявам, ако някога съм те накарала да мислиш, че е така. Сега седни там и нека кракът ти си почине. Себастиен ще танцува с мен, разбира се.

— Разбира се — повтори Пиърс, докато сядаше, защото след като майка му бе решила да режисира комедия, той смяташе да й се наслади.

Баща му седна на един стол от другата страна на канапето и се загледа. Дори не се опитваше да се прикрива, просто седеше, а очите му бяха приковани в бившата му жена, докато тя валсираше и се смееше с племенника си.

— Краката й са бързи, както винаги са били — каза Пиърс след известно време. По-скоро предпочиташе да разговаря, отколкото да гледа танците. Най-малкото защото се дразнеше от това как Битс се хили на Линет Харесваше му да мисли за Битс като за лекар, макар и некомпетентен, а не като за младо конте.

— Майка ти ли? — баща му кимна. — Трябваше да я видиш на седемнадесет. Беше стройна като върба, с плам в очите, което караше всички мъже в стаята да се влюбват в нея.

— Ще я помолиш ли за танц?

Баща му го погледна и леко изви устни, а Пиърс шокирано осъзна, че безброй пъти е усещал точно това изражение да се изписва по собственото му лице.

— О, ще я помоля. Тя е организирала забавата и би било некавалерско от моя страна да не й позволя да ми откаже. Тогава не танцувахме валс, разбира се.

— Тогава? — повтори Пиърс доста глупаво.

— Наруших всички правила на обществото — каза баща му. — Не изчаках да ме представят, за да поискам ръката й за танц. Просто я издърпах на дансинга.

— Е, тогава отивай — отвърна Пиърс. — Издърпай я на дансинга.

— Тя не иска да бъде издърпвана. Иска да има възможност да ми откаже.

Да, Пиърс определено разпозна тази сардонична усмивка. Беше неговата собствена.

— А заради прегрешенията си, заслужавам да й доставя това удоволствие — добави херцогът.

Майка му можеше и да откаже да танцува с баща му, но Себастиен нямаше да откаже възможността да танцува с Линет, а проклет да бъде, ако просто останеше на канапето, за да гледа как Себастиен шепне в ухото на неговата годеница.

Той се изправи, за да си тръгне, но после се поколеба.

— Късмет — каза на баща си.

— Твърде е късно за това — отвърна херцогът. — Лека нощ.