Елоиза Джеймс
Когато Красавицата укроти Звяра (11)

Единадесета глава

Линет се облече за вечеря в доста мрачно настроение. Значи западното крило не бе пълно само с умиращи хора. Чувстваше се като глупачка — и едновременно с това имаше чувството, че е във война. Очевидно Пиърс се грижеше за телата на пациентите си. Но не го бе грижа колко е тягостно да се лежи в онези легла, ден след ден.

Все пак едва ли бе нейна работа. Двамата не си подхождаха, а идеята, че той въобще може да се влюби в нея, още по-малко за две седмици, бе смехотворна. За брак и дума не можеше да става.

Така че тя бе написала бележка на херцога, с молба да си тръгнат на следващия ден. Трябваше да реши какво да прави с живота си, а това означаваше като за начало да се върне в къщата на баща си. После… може би едно пътуване. Вероятно към континента.

Звучеше доста самотно — но пък тя беше самотна, откакто майка й бе починала.

Ядоса се на себе си, че хленчи като егоистично дете и взе книгата си, но не успя да се потопи в описанията на лековете против зъбобол. Имаше чувството, че херцогът нямаше да иска да заминат веднага.

Нямаше представа защо Пиърс и баща му не си бяха говорили дълги години, но изражението по лицето на херцога не можеше бъде сбъркано. Той бе истински щастлив да бъде в компанията на сина си, макар въпросният син да се държеше като абсолютен задник през по-голямата част от времето.

Бе седнала пред тоалетната си масичка и четеше на глас части от медицинския трактат на Елайза, която пъргаво издърпваше косата й в сложна прическа на върха на главата й, когато от градината се чу лек шум.

— Какво, за Бога, е това? — възкликна Линет.

Елайза остави инкрустирания със скъпоценни камъни гребен и се втурна към прозореца.

— Някаква карета — каза тя. — Изглежда точно като тиква, цялата е жълта и блестяща.

Линет се приближи навреме, за да види как един изящен глезен, обут в прекрасна пантофка с висок ток, се появява от вътрешността. Принадлежеше на дама, която бе облечена в пътнически костюм с цвят на слива, допълнен от весела шапчица, от която се извиваха не едно, не две, а три меки пера.

— Прекрасно — въздъхна Елайза. — Тази шапка трябва да идва от La Belle Assemblee^[1]. Има нещо в нея. Просто си личи.

Линет се върна обратно и отново седна.

— Може би е пристигнала съперница за ръката на лорд Марчант.

— По-вероятно е болна — каза Елайза и отново взе гребена. — Слугите казват, че идват хора от цяла Британия, за да го видят. От цяла Англия и може би дори отвъд нея. Може би чак от Шотландия.

Линет не искаше да се замисля дали Пиърс е добър лекар, не и след като й се бе присмял така. Очите му бяха зли, просто зли. Той много добре знаеше, че е повярвала, че Гавън умира и я бе оставил да се направи на глупачка.

— Надявам се да е друга кандидатка за бъдеща херцогиня — отвърна тя. — Ще ми бъде приятно да я гледам как обмисля възможността да живее с този мъж през целия си живот.

— Ето — каза Елайза, поставяйки гребена в къдриците на Линет. — Напълно сте готова.

Линет се изправи и се насочи към вратата, но нямаше желание да слезе долу. Не и след като Пиърс й се присмя и я накара да се чувства такава голяма тъпачка.

— Може би…

— Не — отсече прислужницата. — Той може и да е чирак на Дявола, както казват. Вие няма да се криете в спалнята си. Отидете там и го накарайте да се влюби във вас.

Линет простена.

— Всички разчитаме на вас — добави Елайза и я избута през вратата.

Линет бавно се отправи към стълбите, като мрачно отброяваше всяка стъпка. Мислеше, че е била унижена, когато всички в балната зала й обърнаха гръб. Кой би си помислил, че унижението ще е дори по-голямо, когато един доктор кретен й се изсмее в лицето?

Поток от развълнувани гласове долиташе от салона, а Прюфрок бе застанал точно зад вратата без дори да се преструва на иконом.

— Разказвай — нареди тя щом стигна подножието на стълбите.

— Херцогинята пристигна на посещение на сина си — отвърна Прюфрок. — Така де, предишната херцогиня пристигна.

— Имаш предвид майката на лорд Марчант? Тя не живее ли в чужбина? — Линет почувства слаб интерес.

— Очевидно е била в Андалусия за няколко месеца, но й е омръзнало и решила да пътува до Уелс, за да изненада сина си.

— Само за да открие тук херцога — каза Линет. — Очарователно!

— Негова светлост още не е слязъл долу. Тази радост тепърва я очаква — отвърна Прюфрок. Той отвори широко вратата, пристъпи вътре и обяви: — Госпожица Трин.

Всички в стаята прекъснаха разговорите си и се обърнаха към нея. Безсрамно имитирайки Зенобия, Линет за кратко застина в рамката на вратата, преди да влезе.

Малка групичка се насочи към нея — маркиз Латур дьо Лафит, тримата доктори… но не и Пиърс.

Тя протегна ръка към братовчеда на Пиърс, Себастиен, който се поклони над пръстите й като типичен френски благородник, какъвто и беше. Но погледът й се плъзна встрани. Ето го и него. Пиърс се бе облегнал на фортепианото, а очите му бяха притворени, сякаш не обръщаше внимание на нищо от ставащото в стаята.

Вдигна поглед, разбира се. Бе сънлив колкото и лъв, излязъл на лов за газела, който само я чака да падне. Имаше насмешка в тези очи… и нещо друго.

Това „нещо друго“ накара гръбнака на Линет да се вдърви. Тя се обърна отново към маркиза и го дари с разтапяща усмивка.

— Разкажете ми за деня си. Лорд Марчант каза ли ви, че го разярих като изведох един от пациентите му на чист въздух?

Себастиен бе наистина очарователен, типично по френски. Очите му се присвиха в отзивчив смях.

— Аз разярявам Пиърс толкова редовно, че едва мога да различа другите му състояния. Но елате, тъй като маниерите му са твърде лоши, за да изпълни сам задачата, аз трябва да ви представя на неговата маман, моята леля. Тя пристигна едва преди час.

Миг по-късно Линет правеше реверанс пред дребничка, извънредно елегантна дама.

— Лейди Бернез — каза Себастиен. — Мога ли да ви представя госпожица Трин? Тя е пътувала до Уелс, за да се срещне със сина ви, както сте чули.

Майката на Пиърс не показваше никакви признаци на умора от пътуването си. Всъщност, тя беше красива, със сияйна кожа и блестяща коса, която създаваше погрешна представа за възрастта й.

— Enchantee^[2] — каза тя с мързелива лека усмивка, която напомни на Линет за сина й. Тя казваше всичко и нищо едновременно. — Разбрах от скъпия Себастиен, че вие сте предопределената съпруга на сина ми.

— Не предопределена — отвърна Линет. — По-скоро възможна.

— Не съм била в Англия от толкова много години — каза лейди Бернез и махна с ръка. — Трябва да ми простите за грешките. Желаете ли да се омъжите за сина ми?

— Ако не желаете, ще съм щастлив да протегна своята ръка — заяви Себастиен. Той се смееше, разбира се, но в гласа му се усещаше и сериозна нотка.

Линет му се усмихна изпод мигли. Той бе всичко, което Пиърс не беше — мил, любезен, внимателен. И се обличаше прекрасно.

— Страхувам се, че синът ви и аз не си подхождаме — каза тя на лейди Бернез.

Дамата рязко отвори ветрилото си и изгледа Линет над него.

— И как стигнахте до това заключение?

— Прекара с него повече от пет минути — включи се Себастиен.

— Самият лорд Марчант ми го каза — отвърна Линет. — И аз съм съгласна с него. Страхувам се, че вбесих бедния човек, което не би могло да е добра основа за брак.

— Откога съм станал бедния човек? — попита Пиърс зад нея.

— Никой не може да очаква да го приемат за нещо повече от бедняк, когато се облича като теб, mon cher^[3] — каза майка му. — Къде намери този жакет, в купчината с боклуци?

— Не, в кофата с боклуци — отвърна той. — Е, маман, успях ли да спомена, че скъпият ми презрян баща също е тук?

Очите на лейди Бернез се присвиха за част от секундата.

— Трябва да си забравил от вълнение, че ме виждаш след всички тези месеци.

— Вероятно това е причината — съгласи се той. — Това, наред с лошата ми памет. Божичко, той би трябвало да се появи всеки момент.

Лейди Бернез прочисти гърлото си.

— Не, вече не взема опиум — услужливо каза Пиърс.

Себастиен печално се усмихна на Линет.

— Вече се отнасяме с вас като с член от семейството, госпожице Трин.

Линет се опитваше да разбере какво точно бе казано току-що. Възможно ли беше херцогът да е вземал опиум заради някакъв вид болест? Изглеждаше доста здрав за мъж на неговите години, в началото на петдесетте, както си мислеше тя.

— Той е пристрастен — каза Пиърс, очевидно отгатнал мислите й толкова бързо, колкото бе отгатнал тези на майка си. — Опиумът е обезболяващо и следователно води до пристрастяване, което означава, че той не може да спре да го взема. Без съмнение е започнал да го пие за насинен пръст на крака или нещо подобно. Клатушкаше се из къщата и безкрайно забавляваше мен и маман.

Лейди Бернез затвори ветрилото си и рязко удари сина си по ръката.

— Не може да показваш такова неуважение към баща си в мое присъствие.

— И когато маман най-накрая избяга във Франция — и ме взе със себе си, слава на Бога — той се разведе с нея — допълни Пиърс. — Каза на целия свят, че му е била невярна и е избягала с градинаря. Което не беше истина, между другото. Градинарят ни бе поне на осемдесет и не би могъл да преживее подобно вълнение.

— Изваждаш кирливите ни ризи пред хората — каза лейди Бернез и силно му се намръщи.

— Линет не е „хората“ — възрази Пиърс. — Тя ми е годеница, поне докато един от нас не изпрати съобщение до „Морнинг Поуст“ за отмяната на годежа.

— Баща ми ще се погрижи за тази задача в мига, в който се върна в Лондон — отвърна му Линет. — Ще тръгнем утре.

— Трябва ли да си заминавате? Вие сте ravissante^[4] — каза й лейди Бернез. — И то изключително. Ще се справите добре във Франция. Макар да съм на мнение, че ще изглеждате още по-добре, когато започнете да носите други цветове, освен бяло. Може би трябва да се омъжите за Пиърс само заради това.

— Като ваш съпруг, бих бил щастлив да отида с вас при модистите — включи се Себастиен. — От друга страна Пиърс по-скоро ще умре, отколкото да ви придружи в подобна задача.

— Да, но ти си по-млад от моя Пиърс — заяви лейди Бернез. — Той трябва да се ожени пръв.

Линет отвори уста, за да отговори по някакъв начин, когато лейди Бернез отново рязко разтвори ветрилото си и се скри зад него.

Всички в стаята се обърнаха към вратата, дори клюкарстващите млади доктори, както и прислужникът, застанал до бюфета.

Херцогът бе доста блед и изглеждаше по-стар от преди няколко часа. Но се запъти директно през стаята към тях, без да си прави труд да поздрави никой друг.

Носеше кадифени бричове и удивително елегантен кадифен жакет, което според Линет подсилваше ефекта на приликата на профила му с римска монета. Не й приличаше на човек, пристрастен към опиум. Но пък, какво знаеше тя за подобни неща?

— Красив е, нали? — провлече Пиърс в ухото й.

— Да, така е — отвърна тя.

— Няма да кажа на скъпата маман, че си казала това. Или че той може да реши да се ожени за теб, ако аз те отхвърля. Тя може все още да таи зрънце привързаност към старото копеле.

Херцогът се поклони над ръката на някогашната си съпруга, а после я целуна. Тя бе свалила леко ветрилото си, но лицето й бе напълно безизразно.

— Боже, може ли да изглежда по-малко закопнял? — измърмори Пиърс. — Определено е срам за мъжкия пол. Мисля, че ще трябва да се примириш с брака с мен. Или с някой друг, но определено не и с него.

— Може би чувства, че е направил грешка — отвърна му Линет също толкова тихо. — Мислиш ли, че майка ти може да му прости?

— За опиума? Възможно е. За факта, че обяви пред цял Лондон, да не споменаваме съда, че е кръстоска между блудница и проститутка? Не е вероятно.

Гърбът на лейди Бернез бе изправен като щик, а погледът й бе всичко друго, но не и флиртаджийски.

— Е, Уиндъбанк — каза тя. — Кажи ми как се чувстваше през годините, след като напуснах Англия — гласът й имаше ясния, студен оттенък на градушка, удряща по мрамор.

— Ох! — изрече Пиърс.

— Именно — съгласи се Линет. — Не бива да гледаме.

— Защо не? Доста е приятно да видя това изражение на лицето му. Старият глупак я отхвърли в пристъп на гняв, породен от опиума, но очевидно после е съжалил.

Линет им обърна гръб и погледна Пиърс.

— Как се държи пристрастеният към опиум?

Очите му потъмняха.

— В един миг си прекарва чудесно, танцува в къщата по бельо и обикновено се държи сякаш има слънчев удар. В следващия момент повръща. Много мръсно и непривлекателно състояние.

— Когато си бил малък, преди майка ти да те отведе във Франция, имаше ли представа какво му има?

— Бях твърде малък, за да разбера. Но вече се бях научил да търся следите от интоксикация. Децата на пристрастените бързо се научават да се страхуват от заваляната реч, признаците за объркване, кървясалите очи.

— Забелязвал си очите му?

— Може би не по онова време. Но сега щях. Зениците се свиват от хроничната употреба на опиум.

— Трябва да е било ужасно объркващо за едно дете — отбеляза тя и сложи длан върху ръката му. — Съжалявам.

Пиърс сведе поглед към нея, а очите му бяха неразгадаеми.

— Благодарен съм му за това.

— Защо? Защото майка ти те е отвела във Франция? — ръката му бе топла под пръстите й и тя глупаво си спомни за мускулите, които бе видяла сутринта.

— Защото това ме направи лекар — каза той равно. — Ако не беше неговата пристрастеност, щях да стоя в някой лондонски клуб, да играя шах и да обмислям дали да си пръсна мозъка от чиста скука.

Лейди Бернез очевидно бе уморена от разговора с бившия си съпруг. Тя се появи до Линет.

— Скъпи мои — каза им, — имам главоболие.

— Брачно главоболие? — попита Пиърс. — Мислех, че човек трябва да е женен, за да го мъчи подобно нещо.

— Винаги се шегуваш — каза тя и размаха ветрилото си към него. — Животът не е пълен само с шеги. Баща ти може да ми причини главоболие, дори когато ни дели цял континент, уверявам те.

— Извинявам се — обади се херцогът зад нея. — Моля те, не се оттегляй в стаята си. Аз ще напусна.

— Не, ти остани тук със сина ни — отвърна тя, без да го поглежда. — Пропуснал си твърде много години с него. Заслужено, но подозирам, че сега си наясно със загубата, която си причини сам.

— Да — но херцогът не гледаше към Пиърс. Очите му бяха приковани към предишната му съпруга, към дребната й фигура, съвършените извивки, блясъка на косата й, елегантността, с която протегна ръка, първо към Линет, а после и към Пиърс.

— Мисля, че Негова светлост се е справил добре, когато е избрал вас за Пиърс — заяви тя. — Да, мисля, че наистина е направил едно нещо както трябва — от тона й ставаше ясно, че херцогът я е шокирал с този миг на успех.

След това тя се отдалечи.

— Стегни се — каза Пиърс на баща си. — Изглеждаш като куче, което точи лиги по голям сочен кокал. По дяволите, трябваше да си си намерил втора съпруга досега. Тя се омъжи за друг, защо не го направи и ти? Тогава щяхме да имаме нова херцогиня, която да се върти наоколо и да гледа маман отвисоко. Ето това би било интересно.

Херцогът преглътна.

— Никога не може да има друга за мен — призна им той. — Нараних я толкова много, защото я обичах дори повече. Макар тогава да не можех да го осъзная, разбира се. Сега живея с това решение, с мъжа, който бях някога.

— Звучиш като главен герой в лоша мелодрама — безизразно отвърна Пиърс.

— Тихо — каза му Линет.

— Госпожице Трин, получих бележката с молбата ви да заминем утре сутрин — смени темата херцогът. Изглеждаше отчаян.

— Може би ако останем няколко дни… вие и лейди Бернез ще можете да си поговорите — каза Линет. — Няма причина да бързаме.

— Знаех си — Пиърс драматично се ужаси. — През цялото време само се преструваше, че не искаш да е омъжиш за мен.

Линет го стрелна с поглед и се разсмя.

— Да, днешният ден ме накара да осъзная колко си съвършен. Мечтата на всяка жена.

— Това би било много мило от ваша страна — призна херцогът. — Но не бих искал тя да ми се ядоса още повече.

— О, това е великолепно! — възкликна Пиърс. — Нежеланата годеница и дори още по-нежеланият кръвен роднина решават да…

Линет рязко го сръга в корема и той преглътна следващите си думи.

— Ще останем колкото поискате — каза тя на херцога. — Все пак, вероятно трябва да обмисля по-добре възможностите си за брак. Може би в сина ви има повече, отколкото се вижда на пръв поглед — тя го погледна сардонично. — Не бива толкова прибързано да го отхвърлям. Може би той само изглежда като вдетинен глупак. А може би просто се държи като такъв, но вътре в него има възрастен мъж, готов някой ден да се покаже.

— Ще стана херцог, без значение дали ще надрасна инфантилното си състояние, или не — изтъкна Пиърс. — А ти вероятно никога няма да получиш предложение от подобен ранг, освен ако не се омъжиш за баща ми.

— О, предложение ли ми правиш? — попита тя сладко.

— Не, баща ми го направи вместо мен — каза той. — Е, какво мислите, Ваша светлост? Ще останете ли, за да се опитате отново да спечелите благосклонността на маман? Невъзможно е, в случай, че се чудите.

Линет го ощипа.

— Разбира се, че не е невъзможно. Особено след като може да разчита на добър съвет от собствения си син и наследник.

— Мога да помогна, ако има хемороиди — отвърна Пиърс. — Но чувам, че бракът е по-голямата от тези две злини.

Херцогът го погледна и поклати глава.

— Никога няма да се ожениш, нали?

Линет го съжали.

— Вероятно сам ще реши да го направи — каза му. — Ще трябва сам да си намери съпруга.

— Толкова е лесно да го сторя тук — включи се Пиърс. — Не можеш да си представиш колко много млади дами се качват по пътеката и се оплакват от странни подувания, слепота, повръщане… всякакви очарователни състояния.

— Е, това е групата, от която трябва да избираш — каза Линет и сви рамене.

— Може би трябва да те задържа — отвърна Пиърс.

— Не се ли изморяваш да се държиш като малко момче? — попита тя. — Не го слушайте — обърна се към херцога. — Един ден ще се появи някоя бременна жена и той ще се ожени за нея, защото така е благоприлично да се направи.

— Няма да е благоприлично, освен ако не съм сигурен, че чака момче — каза Пиърс, — а доколкото знам, няма начин това да се установи.

— Винаги можеш просто да го замениш с едно от другите й деца — предложи Линет.

Пиърс се разсмя гръмогласно. Херцогът сковано се усмихна.

— Наследяването на титлата може да е повод за смях — и за двама ви, както изглежда — но семейството ми я е носило стотици години.

— Докато ти не стъпка името си в калта, като стана поклонник на опиума — каза Пиърс и се извърна. — Сигурно е време за вечеря. Прюфрок, какво по дяволите, чакаш? Бий тази камбана, преди да започнем да си глозгаме един на друг кокалите.

Линет мушна ръка в тази на херцога.

— Труден ден — прошепна тя.

Той я потупа по дланта.

— Направих добър избор с вас. Но виждам какво имате предвид — Пиърс крачеше напред, вече бе излязъл от стаята, без да обръща внимание на социалните порядки, които изискваха да изчака ако не нея, то поне баща му да влезе пръв в трапезарията.

— Може да сте забелязал, че не нося дете — осмели се да признае Линет. Чувстваше повече от лека вина заради лъжите, които я доведоха в Уелс.

Херцогът изглеждаше дълбоко смутен и махна с ръка, сякаш за да покаже, че това е нещо несъществено.

— Наистина мисля, че синът ви някой ден ще се ожени — каза Линет. Макар да послъгваше. Не можеше съвсем да си представи жената, която не само ще търпи Пиърс, но и ще му се опълчи.

— Може би, може би. Надявах се… но сега виждам, че двамата много си приличате.

— Това, Ваша светлост, е нещо като обида, ако ме извините за прямотата — заяви Линет и му се усмихна.

— Определено нямах това предвид. Какво смяташ да правиш, скъпа моя?

— Ще се върна в Лондон — отвърна тя. — Може да замина в чужбина. Или да отида право в къщата на лейди Джърси и да й покажа, че не нося никакво дете. След това ще принудя принца да признае, че не е имало никаква възможност това събитие да се случи. А после ще се омъжа за някого.

— Много добре — каза херцогът. — Можете да разчитате на подкрепата ми. Струва ми се, че мнението ми ще окаже значително влияние върху лейди Джърси.

Тя му се усмихна.

— Благодаря ви.