Джери Смит-Реди
Реквием за Дявола (9)

9

Tremens Factus Sum Ego et Timeo^[1]

— … За да обобщя, господин Председател, нашето проучване показва, че повишаването на наказанията за непълнолетни престъпници, включително осъждането им като пълнолетни, излежаването на присъдите в затвори за възрастни и намаляване на възрастта за прилагане на смъртното наказание, е довело и ще продължава да води до повишаване на нивото на жестоките престъпления, както и до повишаване на рецидивите.

Бях седнал в конферентната зала, за да гледам показанията на Джана по един от каналите за директно излъчване от конгреса. Доказателствата й бяха солидни, анализът й последователен, а тя представяше случая си добре, като превъзходния адвокат, който явно някога е била. Записките, които си бях водил по време на показанията, съставляваха три пълни страници. Вижданията й бяха очарователни — нелепи, но очарователни.

— Нещо повече — продължи Джана, — промяната във философията на правосъдието за непълнолетни и прехвърлянето на фокуса от реабилитацията към ефективното наказание, показва опасна промяна в начина на мислене. Ако решението на проблема с малолетните престъпници е да изпратим тези деца в затвора и да се правим, че не съществуват, тогава нацията ни ще загуби един от най-ценните си ресурси — своето бъдещо поколение. Всяка стъпка към намаляване на насилието, извършено от непълнолетни, трябва да се прави в посока увеличаване, а не намаляване шансовете им да се превърнат в пълноценни, активни членове на обществото. Животът на младите хора, които са бъдещето на Америка, е заложен на карта. Приканвам ви да гласувате срещу законопроекта в сегашния му вид. Благодаря ви.

Камерата се премести към председателя, който гледаше Джана подпрял брадичка върху ръката си. Той прочисти гърло, преди да вземе думата.

— Да, много добре формулирано, госпожице… ъ, О’Кийфи. Но тази комисия възложи на външна консултантска фирма да анализира проблема. От техния доклад става ясно, че вместо да сме били прекалено сурови към тези младежи, когато сме ги пращали в затвора, ние сме ги глезили.

Това беше. Започнах да въртя молива между пръстите си.

— Да сме ги глезили, сър? — попита Джана. — С цялото ми уважение, бил ли сте някога в затвора?

Силен кикот се изтръгна от гърлото на жената конгресмен, седнала непосредствено до председателя, след което тя широко се усмихна на Джана.

— Не, госпожо, щастлив съм да заявя, че никога не съм бил в затвора — отговори председателя. — Както и да е, този доклад показва, че средната продължителност на престоя в затвора за извършване на тежко престъпление от непълнолетни е 353 дни. Госпожице О’Кийфи, не ви ли безпокои фактът, че тийнейджър, който е извършил хладнокръвно убийство може да се върне в квартала ви след по-малко от година?

Джана се намръщи и почука с химикала по записките си.

— Господин Председател, мога ли да видя този доклад?

— Разбира се.

Разсилният подаде доклада ми на Джана. Моливът в ръката ми се завъртя по-бързо.

Тя извади чифт очила от джоба си и ги сложи. Знаех, че не се нуждае от тях, а просто ги използва като тактика за печелене на време, за да проучи доклада, преди да отговори. Прегледа набързо въведението, после прелисти и схемите. Челото й се смръщи. След това хвърли поглед към дъното на страницата, за да види кой бе изготвил доклада.

Джана замръзна. Моливът ми се счупи.

Очите й се разшириха за миг и тя рязко пое дъх, преди да си възвърне хладнокръвието, с което бе давала показанията си.

— Имате ли нужда от още време преди да отговорите, госпожице О’Кийфи? — попита председателят.

— Не — каза тя. — Готова съм.

Оставих видеото да записва. По пътя към изхода на офиса грабнах палтото си и казах на Дафни:

— Ще отскоча до Капитолия. Може да се забавя.

 

 

Пристигнах пред офис сградата Рейбърн Хауз за пет минути и зачаках на срещуположния тротоар пред северния вход. Не след дълго Джана излезе през гравираните с бронз врати, придружена от висок, усмихнат мъж със светлокестенява коса и малки очила. Когато стигна до площадката, ме забеляза. Почти не забави ход, а продължи надолу по стълбите към тротоара, където продължи да разговаря с мъжа.

Той изглежда се опитваше да я убеди да отидат някъде. Джана клатеше глава и с неопределен жест сочеше към сградата на Капитолия зад мен. Когато дребна чернокожа жена в зелен костюм излезе от сградата и се присъедини към тях, спорът им спря и минута по-късно Джана приключи разговора, като кимна и леко им се усмихна. Колегите й помахаха за сбогом и тръгнаха на запад към улица „Саут Капитол“. Джана се обърна с лице към мен.

— Съжалявам — извиках през булеварда.

— Би трябвало — извика ми в отговор.

Тя тръгна нагоре по улицата към пешеходната пътека на Ню Джърси Авеню. Последвах я от моята страна.

— Беше ми възложено като задача — казах й.

— Добре.

— Този проект ми беше възложен, преди да разбера, че ти също работиш по него… преди да те срещна дори.

Притичах през улицата, за да я пресрещна по средата на пътеката. Тя продължи да върви, подминавайки ме.

— Но трябваше да ти кажа.

— О, да — потвърди Джана, — определено трябваше да ми кажеш. Защо не го направи?

— Не исках да те разстройвам.

— Точно така. И сега не съм разстроена. Все пак, едва не се унижих пред подкомисията на конгреса, докато ме излъчваха по телевизията. А на карта беше заложено толкова малко: само работата ми, репутацията ми, без да споменавам милионите съдби, които ще бъдат повлияни от този законопроект.

— Как мина?

— Направих аргументите ти на конфети — каза тя.

— Разбирам.

— Онези схеми бяха за всички тежки престъпления извършени от непълнолетни, събрани заедно. Не си преценил данните съобразно сериозността на престъплението. Болшинството от тези присъди са били за обикновени нападения, така че, разбира се, това значително ще намали средното време прекарано в затвора. Все едно да хвърлиш два портокала в кошница с ябълки и после да твърдиш, че портокалите са червени.

— Знам.

— Какво искаш да кажеш с това, че знаеш?

— Че това беше грешката, която исках да забележиш.

Тя спря.

— За какво говориш?

— Не казвам, че е безплатен подарък. Докладът ми бе логически издържан, достатъчно издържан, за да заблуди клиента ми — председателя. Но не чак толкова, че някой блестящ адвокат като теб, да не забележи пропуските в него.

Джана насочи куфарчето си към мен.

— Да не искаш да кажеш, че нарочно губиш битката?

— Да, много внимателно.

— Защо?

— Защото това значи много повече за теб, отколкото за мен.

— Е, и?

— Джана, сама знаеш, че истината е безкрайно разтегливо понятие и всеки може да манипулира информацията така, че да я пригоди към своята собствена представа за нея. Мен не ме интересува чак толкова много моята истина, колкото ти се притесняваш за твоята. Така че, исках да постигнеш целта си, ако си достатъчно добра да я заслужиш. А ти очевидно си.

— Не мога да те разбера — тя отново тръгна, подминавайки стъпалата на Конгреса. — Хората тук не правят подобни неща, освен ако не искат нещо от теб. Какво искаш от мен, Луис?

— Като начало, искам да не ми се сърдиш.

— Все още съм ти ядосана за това, че не ми каза. Но предполагам, че това би могло да се приеме като конфликт на интереси. Дори сега, като ни виждат заедно, хората може да ни заподозрат.

Посочих зад нас.

— Кой беше мъжа, с когото говореше пред Рейбърн Билдинг?

Джана сви рамене и погледна встрани.

— Просто един колега. Нали знаеш, че това, което си направил, може да навреди на репутацията ти като консултант?

— До следващата седмица ще са забравили. Всичко, което трябва да направя, е да анализирам някакъв проблем по интелигентен начин, който да подкрепи разбиранията им. Ще им подхвърля друг кокал — плъзнах ръката си около талията й. — Освен това, винаги мога да си намеря друга професия, ако тази не потръгне.

— Винаги ще имаш музиката си — каза тя.

— Би предпочела да излизаш с беден музикант, отколкото с богат консултант, така ли?

— Наистина предпочитам макарони със сирене пред филе миньон.

— Добре, тогава — издърпах я зад една едно заграждение и я целунах по носа. — Тази вечер ще ядем макарони със сирене от кутия, ще седим на пода, а аз ще свиря за теб колкото искаш и каквото поискаш. А ти можеш да изживееш най-дивите си фантазии за секс с мен в неудобното, ветровито студио на шестия етаж в сграда без асансьор, да переш двете ми ризи на ръка и да ги окачваш да се сушат на алеята, която гледа към грохнала пицария, чийто собственик ни дава остатъци от чеснов хляб в края на деня, защото ни съжалява, и понякога през лятото правим секс на площадката на аварийните стълби, защото нямаме климатик, а в апартамента ни няма нищо друго, освен един тиган, две вилици, дюшек втора употреба и роял Бьозендорфер за сто хиляди долара.

— Ще бъда там в осем.

 

 

— Предположих, че ще искаш да ядеш от кутията — казах на Джана, веднага щом влезе във всекидневната.

— Просто ми дай вилица и книжна салфетка и съм готова да започвам — тя ми показа кафява хартиена торба. — Дори донесох евтина бира.

— Какъв по-добър начин да отпразнуваш победата си в полза на сганта?

— Тъй като вече съм изпила няколко бири с колегите си, ще забравя, че си казал това.

Таймерът в кухнята звънна, точно когато й помагах да си съблече палтото.

— Аз ще го закача — каза тя. — Ти вземи това.

Отидох в кухнята, изцедих дребните макарони и добавих сирене на прах с цвят на бебешки аспирин, заедно с мляко и масло.

— Осъзнаваш, разбира се — занесох кутията с оранжева кал във всекидневната, — че това е само за забавление, защото можем да си позволим и нещо по-добро.

— Разбира се! — двамата с Джана седнахме на пода между стола и дивана. — Виждала съм прекалено много бедност, за да мисля, че е романтична.

— Но вярваш, че в бедността има благородство, нали? — махнах капачката на бирата, която кратко изсъска. — Благородство в страданието на бедните?

— Шегуваш ли се? Не, бедността има свойството да потъпква хуманността в хората — в мнозинството от хора, да кажем. Не мисля, че лично аз бих могла да се издигна над нея. Щях да бъда едно от онези хлапета, стрелящи по напълно непознат, само защото ме е погледнал странно.

— Не, нямаше.

— Луис, сега съм пълна с ярост, а съм тридесет и пет годишна жена. Не мога да си представя каква щях да съм като четиринадесетгодишно момче с бушуващия в тялото ми тестостерон и с нищо, което да очаквам от живота. Да се присъединят към банда и да нараняват хората е единственият начин, по който могат да имат дори мъничко власт. Хората се нуждаят от власт и ако не я получат, си я взимат. Как може обществото да захвърли тези деца, а след това да очаква от тях да се съобразяват с правилата му?

— Мисля, че си права.

— Може би не ги разбирам толкова добре, колкото си мисля — тя отпи от бирата си и проследи с пръст мокрия кръг, който бутилката бе оставила върху стъклената маса. — Мога само да предполагам какво става в главите им. Но когато погледна тези деца, които от една страна изглеждат такива чудовища, все си мисля, че това можех да съм и аз — тя ме погледна. — Разбираш ли какво имам предвид?

— Да.

— Така че, не мисля, че в това да си беден има някакво благородство. Някои бедни хора имат повече достойнство от други. А една малка част по свой си начин са точно толкова пропаднали, колкото и богатите. Но вземи себе си, например.

— Опа-а-а.

— Не, чуй ме. Ти очевидно си невероятно заможен, но не го показваш. Не парадираш с това — Джана прободе няколко парченца фосфоресцираща паста с вилицата си. — Дори и на човек, който е познавач, би му отнело време да разбере, че това, което изглежда като хубав костюм за две хиляди долара е всъщност костюм за седем хиляди долара.

— Да не би да си откраднала извлеченията от кредитната ми карта?

— Все още е декадентско да харчиш толкова пари само за един костюм, но поне не си покварен.

— Искаш да съм покварен? — попитах аз. — Трябва да видиш инкрустираните ми с диаманти боксерки.

— Това би ми харесало.

— Пазя ги за специален случай. За времето, когато ще успея да преспя с Кралицата Майка.

— Знаех си, че се интересуваш от по-възрастни жени — тя отпи дълга глътка от бирата си.

Гледах я на фона на жилището си и се предадох на усещането за несравнимо и безусловно доволство — един от редките моменти, когато не копнеех да се притисна към тялото й, докато се движа в нея и сумтя като похотлив лос.

Тя забеляза глупавото изражение върху лицето ми и попита:

— Е, какво мислиш за всичко това?

— Кое всичко?

— Броят на срещите ни вече наближава двуцифрено число.

— Ммм, нещо такова.

— А след като не си имал повече от една среща с никоя друга преди…

— Не, не и последователно — казах й.

— Какво мислиш?

— Мисля… — пуснах вилицата си в празната кутия. — Мисля, че за мен е време да се скрия зад пианото.

— Страхотно! — Джана се настани на канапето и впери поглед в мен над облегалката, докато сядах на пейката и вдигах гладкия дървен капак на инструмента.

— Какво би искала да ти изсвиря?

— Бих искала да посвириш на цигулката, която е скрита в гардероба ти за палта — каза тя.

— А-а-а… онова нещо.

— Свириш на нея, нали?

— Преди свирех. Минаха години оттогава.

Откакто групата на Чарли Даниелс записа „Дяволът отива в Джорджия“, свиренето на цигулка ми се струваше изтъркано до болка.

— Ще посвириш ли за мен?

Погледнах надолу към клавишите на пианото и погалих гладката, успокояваща повърхност на средно До.

— Определено — казах аз. — Отиди да я донесеш.

Джана скочи от канапето и се втурна към вестибюла. Когато се върна, ми подаде калъфа с две ръце, с почтителност, сякаш държеше самия Ескалибур. Поставих го на масата и бавно го отворих.

— Господи Исусе, — възкликна тя — това е шибан Страдивариус.

Вдигнах лъка и едно блокче колофон. Веднага щом го прокарах по лъка, слабият му дървесен мирис изпълни съзнанието ми със спомени, толкова силни, че трябваше да се извърна от Джана за момент, за да се успокоя. Докато пианото беше скъп приятел и довереник, цигулката ми беше повече като любовница, която някога е била милвана и завладявана твърде често. Не бях сигурен дали изобщо би поговорила с мен сега, а още по-малко, че ще попее. Вдигнах я.

— Красива е — прошепна Джана.

— Имаш предвид, че е хубава. Истинската й красота не може да се види, може само да се чуе и почувства.

— И все пак е великолепна.

— Надявам се…

— Какво?

— Нищо — вдигнах цигулката до брадичката си.

Нямаше съмнение какво щях да изсвиря. Сонатата за цигулка в ми мажор на Бах беше най-вълнуващото соло произведение, което някога бях чувал и знаех, че ако го изпълня, Джана никога не би ме изоставила. За миг се замислих дали това беше за добро или за зло. После затворих очи.

За миг лъкът се поколеба във въздуха на сантиметри от струните и направи няколко пробни удара. Отворих очите си и започнах да свиря.

Нотите бликнаха като водопад, а съзнанието ми се изпразни, докато ги преследвах нагоре-надолу по струните, осмини и шестнадесетини, на моменти създаващи илюзията за две цигулки свирещи едновременно, чиито гласове се преплитаха в дует на луд екстаз.

На средата на втората минута от това неудържимо преследване, челото ми се обля в пот, която заплашваше да замъгли зрението ми. Пръстите и ръцете ми си припомниха всяка извивка от този интимен танц. Затворих очи, за да не позволя на солената вода да влезе в тях, нито пък да излезе навън. Музиката продължи да се стеле наоколо.

Минута по-късно заковах кулминационната нота, направих пауза, а след това се втурнах обратно към няколкото оставащи, стремителни такта. Финалната нота рязко сложи край. Тишината изсъска след отиващия си звук и тихото ахване на Джана.

Отворих очи и отпуснах цигулката до тялото си. Джана, чиято уста все още бе отворена, се изправи от стола, в който бе потънала и дойде до мен. Взе лицето ми между дланите си и ме целуна. После плъзна ръце около врата ми и допря челото си до брадичката ми.

— Това беше… — ахна тя. — Това беше най-… — Джана прокара пръсти през косата ми и отново ме целуна, този път с настойчивост, която вече добре познавах и ми беше толкова скъпа.

Тази вечер, докато правихме любов, стихията в главата ми се върна отново, което не се бе случвало от нощта, в която за първи път бяхме заедно. По-късно, когато лежах треперещ в ръцете й, ми каза:

— Усетих милион различни чувства, докато свиреше — промълви тя. — Най-вече безпомощност. Имах усещането, че музиката ме е сграбчила и ме носи накъдето си поиска, и ако ме беше повела към перилата на балкона, бих тръгнала дори натам — помилва ме по рамото. — Не съм сигурна, че ще понеса да я чуя още веднъж.

Чувстваше се безпомощна. Докосването й не ми позволяваше да помръдна. Странни, силни думи на нежност напираха в гърлото ми. Преглътнах ги точно навреме.

— Ти си невероятен — каза Джана. — Трябва да позволиш и на останалия свят да разбере колко си талантлив.

— Не, не сега.

— Лу, погледни ме — премести се, за да може да ме погледне. — Ти създаваш красота. Колко други хора могат да кажат същото? Има всякакъв вид артисти, които се самозалъгват, че това, което създават, е изкуство, че е красота — тя докосна бузата ми. — Ти имаш някаква странна дарба, гениалност, която идва толкова лесно, че не я оценяваш. Няма да намеря покой, докато не я споделиш и с други, освен с мен.

— Щастлив съм да правя това, което правя.

— Щастлив си да бъдеш интелектуална проститутка?

— Не съм интелектуална проститутка — възразих аз. — Само изглежда така.

— Оставяш други хора да използват ума ти за собствените си нужди.

— Значи изкарвам пари от глупави хора, които имат прекалено много власт. Какво лошо има в това?

— В нищо ли не вярваш?

— Бих искал — отговорих аз. — Но това, което съм разбрал до сега е, че е по-добре да си глупав, отколкото да си прост.

— Ей! — тя забоде пръст в гърдите ми. — Имаш късмет, че съм прекалено заслепена от теб в момента, за да приема това лично.

Бях прав. Сонатата я бе привързала към мен. Какво си въобразявах?

— Нямах предвид теб непременно — казах й.

— Да, имаше. Продължавай, кажи го. Аз съм догматична и самодоволна. Кажи го.

— Няма да те заболи ако преосмисляш убежденията си веднъж на десет години или някъде толкова.

— Не мога, не разбираш ли? — Джана отново легна и посочи към тавана. — Твърде голям брой либерали са готови да направят прекалено много отстъпки. Искат да са честни, непредубедени. Няма нищо лошо в това, разбира се. Те са добри хора. Също са и слабаци. Вече не искам да съм честна. Искам да спечеля. Войниците не поставят под въпрос мотивите или тактиката на войната. Те просто се бият. Това им е работата.

— И ти си войник?

— Предпочитам думата воин — каза тя. — По-вдъхновяваща е.

— Няма ли да те изправят пред военен съд, за това, че спиш с врага?

— Ти имаш нещо повече от парите си, Луис. Би бил красив и в дрипи — Джана се протегна и се прозя. — Като говорим за спане, имах доста тежък ден и бих искала в следващите пет минути той да приключи.

Целунах я за лека нощ, после се върнах обратно във всекидневната, за да разчистя. Погалих Страдивариуса още веднъж, преди да го върна в гардероба, за да продължи изгнанието си. Беше едва единадесет часа, когато прибрах съдовете и макар че не бях уморен, се върнах в леглото.

Бях спал до хиляди жени по време на съществуването си и все пак винаги устоявах на порива да ги наблюдавам в съня им, да стана свидетел на краткотрайния им покой, който ми напомняше за спокойствието, от което бях лишен. Но Джана ме хипнотизираше дори и докато спеше. Много нощи през този първи месец лежах буден с часове, любувайки се на чертите на лицето й и слушайки тихото й дишане. Поставях длан на сантиметри от ръцете й, за да почувствам пулса и топлината на кожата й.

Често обикновеното наблюдение се превръщаше в изследване и тя се събуждаше почти напълно възбудена. Тази нощ обаче, бях доволен само да я гледам как спи и да я чувствам до себе си.