Джери Смит-Реди
Реквием за Дявола (37)

37

Requiem Aeternam Dona Eis, Domine^[1]

Погребението на Джана се състоя три дни по-късно в Пенсилвания. Прекарах тези дни със семейството й, което бе толкова безутешно, колкото и аз самият. Роса хлипаше постоянно, независимо будна или не. Валиумът не й помогна. Уолтър прекара по-голямата част от времето си да извежда Бобо на разходки. Дори самото бдение бе изпълнено с меланхолия и печал. Огромното количество алкохол, което погълнахме през това време, ни направи още по-мрачни.

Често излизах сам навън, за да изпълня поръчки за семейство О’Кийфи или просто за да избягам. Един ден седях в колата си пред някакъв супермаркет и гледах хората да влизат и излизат, заети със собствения си живот.

Как можеше останалата част от света да продължава, и да продължава, и да продължава без нея? Те дишаха и се движеха, и ядяха, и вървяха, и пазаруваха, и се смееха. Всичко все още продължаваше да живее. Всичко живееше.

Но не и тя. Не и аз.

Риданията, които разтърсваха гръдния ми кош, биха разцепили обикновен човек на две. Дори нямах смърт, която да очаквам с нетърпение, само едно безкрайно пропадане в нищото.

Утрото в деня на погребението й беше безпощадно слънчево и студено. Пред църквата, Марк ми подаде отворен плик с надпис „Да се отвори, когато ритна камбаната“.

— Намерих го в депозитния сейф на сестра ми. Беше единственото нещо вътре.

Извадих листа.

— Виж датата — каза той. — Написала го е в деня на смъртта си.

„Скъпи Маркъс,

(или Матю или Люк, ако Марк вече е умрял)

Знам, звучи наистина налудничаво, но направих списък с цитати от Библията за погребението си. Тази сутрин ми хрумна колко важно е това и разбрах, че е по-добре да го направя, в случай, че ме блъсне автобус или отгоре ми падне метеорит или нещо подобно. Не се смей. Случват се такива неща с хората, и сам знаеш.

Както и да е, ето ги и тях:

Песен на песните Соломонови 5:9 — 16.

Псалм 31.

Йоан 4:7 — 19.

Лука 15:1 — 7.

Малко са в разрез с общоприетото, но не оставяй мама да те разубеди, защото значат много за мен и, надявам се, много и за някого другиго. Благодаря.

Ciao Bello^[2]

Малката ти сестричка Джана.

П.С. Кажи на Луис, че го обичам и че го чакам (поне докато си намеря по-секси ангел).“

— Не знам за какво става въпрос — каза Марк, — но ще направим каквото ни моли.

— Може ли да задържа това? — попитах го.

— Разбира се — той се взря в плика в ръката ми. — Понякога не мога да повярвам… сякаш все още не съм го осъзнал. Чувствам се сякаш съм някъде отстрани извън тялото си и се наблюдавам как скърбя и… — прокара ръка през косата си. — Страхувам се от това, което ще се случи, когато се върна в тялото си. Когато отново трябва да съм себе си и да проумея как да… — Марк се извърна. Докоснах ръката му, но той я дръпна извън обсега ми. — Не, нямам право да плача, аз съм един от тези, които ще носят проклетия ковчег!

Изрита един камък на паркинга.

— Вече съм уморен от това. Искам тя да се върне.

Стоях мълчаливо, докато той ритна още един камък, после още един. След това вдигна очи и каза:

— Я виж. Майката на Адам.

Застаряваща жена, облечена в черно, бавно пресече паркинга. Доближи ни и подаде ръка на Марк, който я пое в своите.

— Маркъс, толкова съжалявам. Просто не знам какво да кажа.

— Аз също. Благодаря, че дойдохте — той стисна ръката й. — Госпожо Крофорд, това е Луис Карвало. Той беше…

— Знам кой си.

В големите й, скръбни очи ме гледаха обвинително. Извърнах поглед. Чух я да потупва Марк по рамото и да изрича:

— Ще вляза, за да видя родителите ти.

Когато майката на Адам тръгна към църквата, Марк извади пакет цигари и ми предложи една. Поклатих глава.

— Не знаех, че пушиш — казах му.

— Само когато съм в траур — лицето му се скова при първото дръпване. — През последните десет години съм бил непушач за общо четиринадесет месеца. Мисля напълно да се откажа.

— От пушенето?

— От непушенето — Марк погледна към цигарата. — Всеки трябва да има нещо в живота си, което е непреходно — издиша дълбоко и рязко. — Толкова шибано стар се чувствам днес.

Не казах нищо.

Той ме погледна, после предложи:

— Защо не отидеш вътре и не седнеш с мама, татко и баба? Литургията би трябвало да започне всеки момент.

Влязох в църквата и тръгнах към първия ред. Очите ми бяха вперени в пода, докато вървях. Роса се премести, така че да мога да седна на мястото до пътеката. Стисна ръката ми за миг, после отново сграбчи огромната си купчина кърпички. В тишината, подсмърчането й звучеше оглушително.

Процесията тръгна, докато малък хор пееше Lacrymosa от Реквиема на Верди, по моя молба. Меланхоличните й звуци смразиха сърцето ми, когато си спомних как Джана се разплака, докато я слушаше в нощта на смъртта си. Братята й, заедно с няколко братовчеди, съпровождаха ковчега по пътеката, след това се присъединиха към Дона и Дара на скамейката зад мен. След встъпителните ритуали, Маркъс се изправи и изкачи стъпалата до аналоя.

— Четене от „Песен на песните“:

„Какво отличава твоя любим сред любимите,

най-хубава измежду жените?…

Лицето му е чисто злато,

къдриците му са като палмови листа,

черни като гарван…“

След това се изправи Матю и зае мястото на Марк, за да прочете псалма.

„Смили се над мене, Господи,

защото съм опечален,

очите ми от скръб погълнати са,

както и душата, и снагата ми.

Защото се изнури в тъга живота ми,

и годините ми във въздишки…

А в мъката си бях рекъл аз:

Отлъчен съм от очите Ти:

Но Ти чу молбите ми,

Когато извиках към Тебе.“

След това беше ред на Люк да е говорител на Джана:

„Възлюбени, да любим един другиго,

защото любовта е от Бога…

Който не люби, не е познал Бога;

защото Бог е любов…“

Нашият последен теологичен спор, а аз нямаше как да й отговоря. Почти се усмихнах.

Свещеникът пристъпи напред с Евангелието.

— Евангелие на Лука: „И той им изговори тая притча, като каза: Кой от вас, ако има сто овце, и му се изгуби една от тях, не оставя деветдесетте и девет в пустинята, и не отива след изгубената докле я намери? И като я намери, вдига я на рамената си радостен. И като си дойде у дома свиква приятелите си и съседите си и им казва: Радвайте се с мене, че си намерих изгубената овца. Казвам ви, че също така ще има повече радост на небето за един грешник, който се кае, нежели за деветдесет и девет праведници, които нямат нужда от покаяние.“

Прозрях какво бе планирала с този избор от цитати. Тя ме утешаваше с любовната поема, заиграваше се със страховете ми с псалма, караше ме да си задавам въпроси с посланието на Йоан, след което пращаше Евангелието да ме довърши. Взрях се в ковчега й.

Ти си невероятна, казах й. Да, разбирам. Липсваш ми.

Идеята й за завръщането ми в Рая явно включваше повторното ни събиране. Искаше ми се това да е възможно, въпреки че беше малко вероятно някога да се върна там. Но сега тя вече не беше Джана О’Кийфи, а само субстанция без памет за земния си живот, без спомени за друго съществуване, освен това на съвършено блаженство. Ако можех да бъда с нея в Рая, бих разбил портите му още в нощта, когато бе умряла.

Свещеникът изнесе кратка проповед, после започнаха молитвите. Когато коленичих, сълзите ми отново започнаха да текат. Борех се да не изкрещя скръбта си срещу стените и гредите на църквата.

Не взех участие в причастието, въпреки че част от мен копнееше за вкуса на това успокоение. Останах на колене, докато не приключи.

Мъжете пристъпиха напред, за да придружат ковчега извън църквата. Люк се препъна, очите му бяха заслепени от сълзите. Матю постави ръка на рамото на близнака си. Хорът запя Amazing Grace^[3]. В края на първия куплет, единствено хорът продължаваше да пее, всички други или се давеха в ридания, или открито плачеха. Роса мълчаливо вървеше между мен и майка си. Или отрицанието, или валиумът най-накрая й я бяха подействали.

За първи път бях част от една от тези погребални процесии, на които винаги се подигравах. Седнах в първата лимузина на мястото до шофьора, а Марк и родителите му се настаниха отзад.

— Добре ли си, мамо? — попита той, щом излязохме на пътя. — Изглеждаш сякаш не си на себе си.

Тя не отговори.

Няколко минути по-късно пристигнахме в огромното католическо гробище и си проправихме път до парцела през сложния лабиринт от надгробни плочи. Носачите оставиха ковчега на Джана над гроба. Бе обсипан с толкова много цветя, че едва се виждаше.

— В несъмнената и сигурна надежда за възкресението за вечния живот…

Покрих лицето си ръце, когато свещеникът разрони шепа пръст върху ковчега.

— … пепел при пепелта, прах при прахта…

Останалите рецитираха Божията молитва през тракащи зъби, докато аз се взирах в гроба и знаех, че завинаги ще намразя миризмата на цветя.

— Вечен покой й дай, о, Боже.

— И нека безкрайна светлина грее над нея — казахме ние.

Когато всичко приключи и другите си отидоха, аз и семейството на Джана останахме до гроба. Един по един и те се отправиха към топлината на лимузините, докато накрая бях сам с нея.

Извадих червено-бяла роза от вътрешността на палтото си и я положих върху ковчега.

— Джана… съжалявам, че те предадох — сграбчих полираното дърво. — Всичко, което някога съм искал… е да съм достоен за теб — коленете ми поддадоха и се свлякох на земята. — Дано Бог се смили над мен.

Опрях глава в замръзналата пръст, за да я напоя със сълзите си.

Изведнъж ме обгърна топлина като от увито около тялото ми одеяло и се задържа до мен с невидима сила. Толкова рязко си поех дъх, че почти се задавих.

Духът Му беше тук. Погледнах към другите, за да видя дали и те са го почувствали. Маркъс и шофьорът на лимузината пушеха и бъбреха през капака на колата. Всички останали се бяха скрили в колите.

Бях сам с Баща си за първи път от десет милиарда години.

— Здравей — казах аз. Той ми проговори не с думи, а с вълна от утеха и спокойствие. — Липсваше ми — избъбрих, преди гордостта ми да ме спре.

Покрих устата си с ръкава, за да задържа едно ридание.

— Значи това е нужно — изрекох бавно, — за да ни събере отново заедно. Ти си тъжен, садистичен кучи син. Предполагам, че от теб съм го наследил. Но на такава цена, толкова много скръб, само за да ме накараш да те призова. Всички хора, които я обичаха и всички, на които можеше да помогне. Ако нещо, което някога съм сторил, доведе до това, тогава съжалявам. Не съжалявам за теб или за себе си. Съжалявам за нея. Ще дойда при теб, както й обещах, а ти можеш да ме приемеш обратно в царството си, ако е волята ти. Но няма да ти се подчинявам и няма да ти служа. Точно заради това бяхме разделени толкова дълго време. Просто ще бъда близо до теб. Ако любовта ти е толкова безусловна, каквато тя казваше, че е, няма да искаш нищо повече — сведох глава. — Знам, че аз няма да искам нищо повече.

Топлината се задържа за момент, после премина през мен и изчезна. Потреперих.

— Довиждане, Джана — изправих се и докоснах ковчега й с върховете на пръстите си. — Благодаря ти.

Маркъс се приближи.

— Готов ли си? — попита той.

Кимнах, след което тръгнахме заедно към лимузините.

— На кого говореше там?

— На Бог.

— О-о! Съжалявам, че ви прекъснах.

— Всичко е наред — отвърнах аз. — Той вече си тръгна.

— Е, това поне е успокояваща мисъл.