Джери Смит-Реди
Реквием за Дявола (36)

36

Solvet Saeclum in Favilla^[1]

— Луцифер, накарай го да спре да плаче.

Яростното разтърсване на Велзевул ме изтръгна от съня без сънища. Рязко се изправих и седнах в леглото си.

— Какво?!

— Търсят те по телефона. Марк някой си.

Марк… Марк… Кой Марк?… Къде съм?… Коя година е? Вдигнах слушалката на апарата върху нощното шкафче.

— Ало?

— Луис… — гласът на Маркъс се задави в сълзи.

Реалността с трясък разпръсна замаяността ми и смаза гръдния ми кош. Джана беше мъртва. Бях наблюдавал как умира.

— Марк… — не можех да говоря.

Велзевул излезе от стаята и затвори вратата.

— Лу… Цяла нощ се опитвам да се свържа с теб. Дойдоха у дома…

— Кои? — Представих си как ангел Господен, с крива усмивка на лицето, му съобщава новината.

— Полицията и един социален работник. Детективът помислил, че трябва да го чуя лично. Говорих с него… той каза, че си бил там.

— Съжалявам — сълзи закапаха по бузите ми. — Марк, не можах да направя нищо, за да я спася. Иска ми се да бях аз. Бих дал всичко, ако можех…

— Лу, вината не е твоя. Моля те… Трябва да отида, за да идентифицирам… да я идентифицирам — гласът му заглъхна, после се възстанови. — Ще дойдеш ли с мен?

— Мога да го сторя вместо теб. Вече я видях.

— Трябва да е член на семейството. Жестоко е, но такъв е законът. Да се срещнем там след час, става ли?

— Добре. Марк… бъди внимателен.

Затворих телефона и поставих ръка върху студената възглавница, където за последен път бе положила глава Джана. Исках да пропълзя под леглото и да се стопя в нищото, да умра потопен в скръбта си. Но бях обещал утехата си или поне присъствието си, на семейството й.

Когато, тътрейки се, излязох от спалнята, Велзевул слагаше масата.

— Направих ти омлет — каза той.

— Не съм гладен.

— Трябва да хапнеш нещо. Едва ли имаш някаква останала сила след миналата нощ.

Миналата нощ… пламъци и ярост. Отидох до прозореца на балкона.

— Всичко е в новините тази сутрин, по целия свят — продължи Велзевул. — Кметът на практика обяви военно положение, арестува всеки член на улична банда, за да бъде разпитан за най-голямата серия палежи в историята — той постави две чаши с кафе на масата. — Подгонили са и Сатанистите.

— Добре.

Утринното небе беше бледо от сажди и дим. Стомахът ми се сви.

— Колко хора умряха?

— Нито един, доколкото има информация.

— Нито един?

— Множество дребни наранявания, но нищо животозастрашаващо. Странно, а? Наричат го чудо.

— Чудо? — опрях чело в стъклото. — Предполагам, че това доказва погрешността на теорията ти, че Бог не се интересува. Интересува се. Просто не се интересува от нас. Ако се интересуваше, Джана все още щеше да е жива.

— Предполагам — Велзевул седна на масата. — Хайде, Лу, трябва да ядеш.

— Това искаше, нали?

— Какво?

Отворих плъзгащата се врата и излязох на балкона.

— Това е, което искаше, нали, вечно търпеливи мой татко? Да ме пречупиш, да ме смачкаш, да ме превърнеш в нищо. Даде ми Джана, само за да ми я отнемеш — обърнах се към слънцето, а сълзите замръзваха по бузите ми. — Отнесе се с нея като с играчка — даде ми я, за да обикна най-накрая нещо и бронята ми да се пропука. Но тя бе повече от играчка за мен, а трябваше да бъде повече от това и за теб. Използва я, за да ме съсипеш.

Отпуснах се в един от столовете и за първи път се почувствах толкова стар, колкото бях в действителност.

— Сега щастлив ли си? Аз съм сломен и празен. Но омразата, която ми е останала, е като жив въглен, който макар и малък, има заряда на неутронна звезда и ще продължава да гори до тогава, докато не решиш да ме избавиш от нещастието ми. Ако си толкова милостив, колкото казват, ще ме довършиш точно тук и сега.

Заридах без сълзи, отпуснал лице в дланите си. Велзевул нежно докосна рамото ми, после постави ръка върху главата ми.

— Съжалявам — каза той.

 

 

Велзевул ме придружи до полицейското управление, където го накарах да ме изчака отвън. Мястото гъмжеше от репортери, които вдигаха врява, докато се опитваха да разберат нещо повече за историята с горящите църкви.

— Накъде е моргата? — попитах жената офицер на рецепцията.

Тя ми посочи надолу по коридора.

След като вратите на асансьора се отвориха на подземния етаж, видях Маркъс да седи на пейка пред врата с надпис „Морга“. Той вдигна зачервените си очи и срещна моите.

— Лу…

Марк се свлече в ръцете ми. Заридахме заедно, прегръщайки се силно.

Един патолог излезе през вратата и попита дали сме готови. Марк изтри носа си и кимна. След като преминахме през прага, сграбчи ръката ми.

— Не мога да го направя, Лу. Не мога.

— Тогава нека се обадим на един от братята ти.

— Не — той прокара пръсти през невчесаната си черна коса. — Трябва да съм аз. Аз съм най-големият. Трябва да бъда най-силен… — пое си дълбоко дъх. — Благодаря, че дойде с мен.

Патоложката ни поведе към някаква носилка, която стоеше зад един от ъглите. Под ярката бяла флуоресцентна светлина, лекарката повдигна чаршафа, разкривайки лицето на Джана.

Марк се взря в него за един дълъг миг, после внезапно се успокои.

— Тя изглежда… толкова спокойна.

— Тя е спокойна — казах аз.

Той посегна да я докосне, но се спря. Погледна към патоложката.

— Тя е — каза й. — Това е Дж… — гласът му се задави. — … тя е.

Жената кимна, след това отново я покри. След това подаде на Маркъс малък хартиен плик.

— Това са бижутата на сестра ви. Засега дрехите й са задържани като доказателства.

— Благодаря ви — прошепна той.

— Нека погребалният агент да ми се обади веднага след като сте готови — подаде му визитката си. — Съжалявам за загубата ви, господин О’Кийфи.

Излязохме от моргата и застанахме в коридора.

— Мисля, че вече трябва да се обадя на мама и татко — каза Марк.

— Все още не си им съобщил?

— Исках… предполагам, че исках да се убедя. Просто се нуждая от малко време — той се отпусна върху една от пейките, отвори хартиения плик и надникна вътре. — О, Боже! — посегна и извади топазена обеца. — Подарих й ги за Коледа — дори не направи опит да сдържи сълзите си, докато изсипваше останалата част от съдържанието в лявата си длан. — Какво е това? — той повдигна годежния пръстен. — Бяхте ли…?

— Да — гърлото ми се сви.

— Не знаех. — Марк погледна пръстена. — Защо не ми е казала?

— Защото се случи… снощи… точно преди да… — дъхът ми спря и подпрях глава на рамото му.

— Защо? — изплака той. — Защо това трябваше да се случи на нея? — прегърна ме силно. — Как се предполага да продължим да живеем?

Телефонът ми иззвъня в якето. Преглътнах няколко пъти, за да успокоя дишането си, преди да отговоря.

— Господин Карвало, тук е детектив Брънър. Имаме няколко снимки, които да погледнете, за да видите дали ще идентифицирате заподозрения. Можете ли да дойдете до управлението?

— Всъщност аз съм долу… — погледнах Марк. Взираше се в бижутата, лежащи в дланта му, с лице, потънало в сълзи. — Ще дойда възможно най-скоро — затворих. — Марк, имам малко работа с полицията. Ще се оправиш ли сам за няколко часа?

Той подсмръкна.

— Направи каквото трябва. Аз ще се справя.

Дадох му визитката си.

— Да се срещнем в апартамента ми след три часа. Ако имаш нужда от нещо преди това, обади ми се.

— Добре — каза той.

Изправих се, за да тръгвам.

— Луис?

— Да?

— Не позволявай на този да му се размине. Направи каквото трябва да направиш, но го накарай да си плати.

Кимнах, след това тръгнах надолу по коридора и излязох от сградата през задния вход.

 

 

Почуках на вратата на бедняшката къща на Джеймс Бенсън, после отстъпих встрани, за да се скрия. Никой не отговори. Отново почуках, този път малко по-настоятелно. След няколко мига вратата се отвори само няколко сантиметра.

— Има ли някой?

Рязко бутнах вратата и блъснах убиеца на Джана навътре в къщата. Очите му станаха огромни и той издаде сподавен лай, преди ръката ми да се затвори около гърлото му.

— Ти…

— Позна ли ме, господин Бенсън? — бутнах го по гръб на стълбището. — Знаеш ли кой съм наистина?

Мъжът се задави и се заизвива. Обърнах брадичката му, за да го принудя да ме погледне. Взря се в очите ми за миг, после подскочи все едно му бях пуснал ток.

— Ннееее! О, Боже, не!

— Млъквай!!

Ударих го по лицето с опакото на лявата си ръка, разпръсквайки кръв по износените дървени перила. С другата ръка го сграбчих за тънката червена коса.

— Чуй ме, господин Бенсън. Слушаш ли? — той изскимтя и се опита да кимне. — Добре. Сега имам две възможности. Мога да отскубна миглите, зъбите и ноктите ти един по един, преди да сваря сърцето ти в собствената ти кръв, или мога да счупя врата ти като вейка. Предпочитам да те убия бавно, да гледам как кървиш и повръщаш, и плачеш, и молиш смъртта да те спаси. Но никога не оставям да се каже, че съм напълно безмилостен.

— К-какво искаш от мен?!

— Искам истината. Кой те прати да я убиеш? Кажи ми и ще умреш бързо.

— Не знам кой беше! Не знам!

— Добре тогава. Бавно да бъде — посегнах към устата му.

— Имам предвид, че не си спомням!

— Ще видим това — разтворих насила жълтите му очи и си проправих път в ума му. Той изкрещя.

— Аааааа! Боли!!

— Добре. Стой мирен.

Мъжът се заизвива в хватката ми. Наклоних врата му назад колкото можех, без да го счупя.

— Казах да не мърдаш.

Отново вкарах съзнанието си в мозъка му, разравяйки невроните и ганглиите. Очите му се подбелиха, така че забавих търсенето си. Беше ми нужен жив, докато не намерех истината.

Отне ми пет минути да преровя всяко кътче в ума на Бенсън. Дори проверих крайните участъци, където никога не се съхраняваха спомените. Нищо.

Въпреки че не открих отговора, намерих това, което ми трябваше.

Пуснах го, стоварих се на стъпалата и покрих лицето си с длани.

Истина беше.

— Съжалявам — изрече Бенсън. Отново се закашля, после започна да хълца. — Съжалявам. Нямах намерение да го правя, човече. Не исках да го правя.

— Тихо.

— Те ме накараха. Някой ме накара, кълна се, никого не бях убивал досега.

— Казах тихо.

— Не знам как стана. Не си спомням, просто всичко, което помня, е как стоя там с пистолета в ръка, трябва да ми повярваш. И след това тя просто беше мъртва, а аз…

— Казах да МЛЪКНЕШ!!! — блъснах го и сграбчих главата му.

— О, Боже, не! Не ме наранявай повече, моля те!!

— Няма да има повече болка, само смърт. Като нейната смърт, безболезнена и бърза. Като тази на Джана — натискът ми върху черепа му се засили.

Бях готов да прекърша гръбнака му с едно бързо завъртане. Бенсън отвори очи и аз се взрях в уплашения му, кървясал поглед. Трепереше като мишка, попаднала в лапите на котка.

— Знаеш ли какво си ти? — прошепнах му. — Ти си само една пионка. Може да си взел царицата ми, но не си нищо повече от малка жалка пионка.

Пуснах го, изправих се и с натежали стъпки тръгнах към вратата. Когато ръката ми докосна дръжката, спрях. Семейството й се нуждаеше от справедливост.

Взех мръсния жълт телефон от края на масата и го занесох там, където все още лежеше Бенсън, проснат върху стълбите. Подадох му слушалката.

— Обаждам се на полицията — набрах номера. — Ти ще си признаеш за убийството на Джана или ще споя всичките ти пръсти и ще ги превърна в две безполезни лапи.

Той доближи слушалката до ухото си.

— А-ало?

— Попитай за детектив Брънър от отдел Убийства.

Бенсън направи каквото му наредих. Когато обаждането приключи, поставих телефона обратно на масата и се извърнах към него.

— Ще наблюдавам тази къща, докато дойдат за теб. Не си мисли да бягаш.

— Няма — мъжът изтри кръвта от носа си. — Съжалявам, наистина. Както казах, аз не…

— Шшт! — вдигнах ръка. — Зная. И аз съжалявам. Съжалявам, че беше въвлечен в това. Съжалявам, че дори съществуваш. Но ако не беше ти, някой друг щеше да натисне спусъка.

— Не разбирам.

Отворих предната врата и казах, без да го поглеждам:

— Нито пък аз.

 

 

Когато се върнах в полицейския участък, открих Велзевул все още да седи на стъпалата. Той ме видя и скочи на крака.

— Мислех, че си там вътре — посочи с пръст към сградата. — Чакам тук навън в ужасния студ от два часа. Къде по дяволите беше?

— Отидох да навестя господин Бенсън.

— Кой?

— Убиеца на Джана.

— О-о!

— Поне човекът, който е непосредствено отговорен, човекът, който натисна спусъка.

Тръгнах надолу по улицата, отдалечавайки се от полицейското управление. Велзевул ме последва.

— Той каза ли ти защо го е направил, кой стои зад това?

— Не.

— Как го уби?

— Не го направих.

Велзевул спря.

— Какво? Не си го убил? Как така?

— Бил е само инструмент. Убийството му би било толкова безсмислено, колкото и унищожаването на пистолета, от който е изстрелян куршума — завих по една тясна уличка. — Исках да го убия. Мислех, че ще ме накара да се почувствам по-добре. Но нищо не може да ме накара да се почувствам по-добре. Нищо и никога не би могло.

Няколко мига вървяхме мълчаливо.

— Ей, Лу?

— Какво?

— Ще се оправиш ли?

Спрях и се обърнах с лице към него. Той ме погледна косо и малкият му нос се сбърчи като на заек.

— Имам предвид, изглеждаш като, не знам, като мъртъв или нещо подобно. Никога не съм те виждал такъв…

— Защо? — прошепнах аз.

— Ъ-ъ?

— Защо, Велзевул? Защо го направи?

Той спря да се мръщи.

— Какво? — отстъпи половин крачка назад. — Да съм направил какво, Лу?

— Нямаше нужда да отиваш толкова далеч. Погледни ме сега. Ти ме унищожи.

— Не знам за какво…

— Това ли искаше?

— … говориш. Никога не съм направил нищо…

— НЕ МЕ ЛЪЖИ!!

Втурнах се към него и го бутнах на земята. За по-малко от секунда ботушът ми се озова върху гърлото му. Той изкряка в протест, но не можеше да се отбранява.

— Не, Лу! Аз никога…

— Не смей да ме лъжеш, Велзевул. След това, което си сторил, няма да ти позволя да ми кажеш, че не си бил ти. Никой друг не може да изтрие съзнанието на Бенсън толкова чисто, никой друг не е толкова добър колкото теб в това да ги кара да забравят.

— Лу…

— Ти я уби! Ти я уби и искам да знам защо. Кажи ми!

Велзевул се задави и се замята. Махнах ботуша си от врата му и поставих коляно върху гърдите му. Той простена и изхриптя.

— Трябваше… трябваше да го направя, за да те спася.

— Да ме спасиш?! — сграбчих яката му и го разтърсих. — Ти уби единствената, която бе способна да ме спаси. Как можа да ми го причиниш?

— Точно… точно заради това. Тя щеше да те спаси — закашля се сподавено. — Не можех да поема този риск.

— За какво говориш?

— Ти да се присъединиш към другата страна без нас. Ние се нуждаем от теб.

— Мислиш, че бих ви оставил, че бих търсил изкупление само за себе си?

— Заради нея… да.

Взирах се в странните сини очи на брат си и знаех, че е прав. Пуснах го и се изправих.

— Тогава си знаел колко много значеше тя за мен.

— Знаех — Велзевул се претърколи на една страна и се изкашля няколко пъти. — Знаех, но се оказа, че не съм знаел — опря чело в тротоара. — Е, какво ще правиш с мен?

— Не знам. Как мога да те накажа, когато ти си толкова прокълнат, колкото съм и аз? Адът и без това е твой дом.

Веднага щом го изрекох, разбрах какво трябваше да направя и че трябваше да го сторя бързо. Обърнах се с гръб към него.

— Уволнен си.

Отдалечих се от него.

— Какво?

— Чу ме.

Той се изправи на крака и затича, за да ме догони.

— Какво трябва да означава това?

— Означава каквото казах.

Не го погледнах, исках никога вече да не го поглеждам.

— Отрязваш ме? Гониш ме?

— Да.

— Луцифер, не може да го мислиш сериозно. К-къде ще отида? Какво ще правя?

— Честно казано…

— Не бях единственият, нали знаеш — той ме дръпна за ръкава. — Ще издам и другите, само не ме отпращай. Моля те.

— Знам, че не си действал сам, Велзевул.

— Не искаш ли да знаеш кои още бяха? Ей, дори… идеята дори не беше моя!

— Не ме интересува.

— Но това не е честно!

— Не ме интересуват другите — казах му. — Винаги съм се интересувал само от теб.

— Луцифер, това съм аз — старото ти приятелче. Аз бях този, който първи повярва в теб. Аз бях този, който те измъкна от огъня след Падението. Винаги съм бил готов да ти помогна!

— Тогава защо ме предаде сега, след цялото това време?

— Защо? Защото съм зъл! И мислех, че и ти си зъл. Ако не друго, ти си този, който предаде всички нас. Да се влюбиш като някой слаб, глупав човек. Как някога да ти се доверим след това?

— „Как да ти се доверим?“ — попитах аз. — Велзевул, за теб вече няма „ние“. Никога не можеш да се върнеш, „ние“ не можем повече да те познаваме.

— Защо? Защото ти казваш така? Може би ти си този, който трябва да бъде прогонен.

Сграбчих го и покрих лицето му с длан, така че да мога да го задържа, без да виждам очите му.

— Остави ме, Велзевул. Изживей мизерното си съществуване на тази земя както искаш, но никога не доближавай мен или братята ни. Ако някога те видя отново, ще те довърша, разбираш ли? Ще те довърша.

Гласът му дойде приглушен изпод дланта ми:

— Нямаш такава сила.

Наведох се на сантиметри от лицето му и прошепнах:

— Може би я имам, може би я нямам. Но знам, че и двамата доста ще ни заболи, ако опитам, а аз ще опитам.

Той спря да се бори и хвана китката ми. Бавно пуснах лицето му. Плачеше. Призля ми.

— Не можеш ли да ми простиш?

— Не. Не и за това.

— Всичко, което някога съм правил — промълви той, — винаги е било заради теб.

Хванах и другата му ръка.

— Тогава направи за мен едно последно нещо. Напусни ме.

Велзевул извърна поглед, после кимна. Приближи се, за да ме прегърне. Отстъпих назад, извън обсега му. Той пъхна ръце в джобовете си и забърза надолу по улицата, без да поглежда назад. Взирах се в него, докато не изчезна в тълпата пазаруващи.