Джери Смит-Реди
Реквием за Дявола (31)

31

Libera Eas de Ore Leonis^[1]

Това е само за проба, казах си аз, докато разбивах офиса на Мефистофел. Само за да видя какво е усещането.

Бях му възложил една спешна поръчка в Ричмънт, Вирджиния и щеше да е извън града целия следобед. Беше законна молба, така че ако изгубех кураж и не направех това, за което бях дошъл, той щеше да се прибере, без да подозира нищо и животът ни щеше да продължи както обикновено.

Стоях пред вътрешната врата на офиса с клавиатурата за алармата пред мен. Знаех, че ако сбъркам някой от кодовете за достъп и с една цифра, ще прекарам дни в наместване на разкъсаните си крайници. Фотографската ми памет ми послужи добре и минута по-късно вече включвах главния му компютър.

Само за проба. С паролите на Мефистофел, които го бях наблюдавал да използва и складирани в собствената ми памет преди шест седмици, открих сложната му директория от файлове.

Не правя това за доброто на човечеството. Без да обръщам внимание на разпространяващата се болка в корема си, изтрих основната програма, после и файловете, свързани с Многомилионното клане. Стратегиите му, картите, статистиката, формулите — запратих годините му къртовски труд в нищото.

Мамка му на човечеството. Влязох в първия от трите резервни файла и го изтрих. След още две минути и вторият вече го нямаше. Открих третия и се запитах дали в действителност беше последното останало копие на работата му, или ме бе излъгал за бройката.

Но Мефистофел ми вярваше.

Почти десет минути се взирах в екрана, в последната му надежда за американското бъдеще, както си го бе представял: пламъци и кръв, размирици и потисничество, убийства и хаос. След това, уверено и съзнателно, натиснах клавиша за изтриване.

За проба, за проба, за проба. Еха. Накарах компютъра му да направи пълно резервно копие на новия, освободен от „Клането“ хард диск. В другия му офис, вкарах празна, четири милиметрова лента в главния сървър, за да запише новия бекъп. Накрая събрах външните копия от апартамента му, от този на Велзевул, както и от къщата на Белиал и се върнах в офиса си, където се намираше петото. От всяко от тях той би могъл да възстанови поне една голяма част от шедьовъра си.

Разтопих ги всичките, запалих цигара и зачаках. В три и четвърт, той дойде.

— ЛУЦИФЕР!

— Господин Мефистофел, как с…

— Къде е той, Дафни?! Ще му откъсна шибана…

— Имате ли уговорена среща?

Изправих се. Той отвори широко вратата и ме изгледа гневно, черните му очи хвърляха пламъци, ноздрите му яростно потрепваха. Отвърнах на погледа му с невъзмутимо превъзходство.

— Луцифер, какво по дяволите си мислеше? Защо го… какво си… как смееш… — Мефистофел ме посочи, но гневът му вече утихваше под погледа ми. — Защо?

— Не е необходимо да ти давам никакви обяснения — отговорих аз.

Той стисна облегалката на стола срещу мен.

— Ако не е бил достатъчно добър… ако не е бил достатъчно коварен, защо не ми каза? — удари с длан челото си. — Не трябваше да го унищожаваш. Взел си и всички резервни копия, нали?

Кимах към малката купчинка стопена пластмаса върху конферентната маса. Мефистофел ахна и се заклатушка към останките от планираното си наследство.

— Не… — той взе в шепи разпадащите парчета. — Все още е в главата ми, нали знаеш — части от него, поне. Мога да го възстановя — погледна ме. — Но, ако не искаш да се случи, предполагам, че бих могъл да измисля нещо друго… Лу, това беше само някаква приумица. Не разбирам.

Суровото ми мълчание го накара да отстъпи назад към вратата. Той сложи ръка на дръжката и спря.

— Луцифер, това Клане… това Клане беше като шибано бебе за мен — Мефистофел прекрачи през прага. — А ти го уби.

Когато си тръгна, коленете ми поддадоха. Отпуснах се в стола си и положих чело на бюрото, за да не припадна.

— Господин Луцифер… — гласът на Дафни прозвуча от вратата. — Какво става?

Не казах нищо, дори не я погледнах. След няколко мига чух отдалечаващите й се стъпки и затварянето на вратата.

 

 

Когато тази вечер стигнах до апартамента си, Велзевул ме чакаше пред вратата.

— Какво си направил на Мефистофел? — изсъска той.

— Защо не го попиташ? — минах покрай него в лобито.

— Попитах го и въпреки цялото му хленчене, получих доста добра представа какво се е случило. Защо го направи, Лу? Не се посъветва с никого от нас — Велзевул се качи с мен в асансьора. — Какво по дяволите ти става? Опитваш се да ни унищожиш ли? Какво се очаква от нас?

— Сам каза, че няма смисъл от всичко това, така че кой го е грижа какво правим или не правим вече?

— Ти го предаде, Луцифер. Той ти вярваше, а ти го предаде. Защо? — вратата на асансьора се отвори и аз пресякох коридора към апартамента си. — Заради нея ли е? Направил си го само, за да впечатлиш някакво си момиче?

— Тя дори не знае за това. Нямам нужда от позволението й или от твоето, или това на Мефистофел. Просто искам да ме оставите на спокойствие.

— Добре, Грета Гарбо, ще те оставя на спокойствие. Отиди там вътре, въргаляй се в нещастието си, свири си на пианото и мисли колко много мразиш горката си нищожна същност. Междувременно, ние, останалите, ще се опитаме да постигнем нещо или поне ще се забавляваме докато опитваме — той се върна в асансьора. — Ако ще се държиш по този начин, тогава не се нуждаем от теб. Помисли върху това.

 

 

Цял час стоях на дивана и си играех със снежния глобус, който Джана ми бе подарила. Накланях го, гледайки как малките бели нарисувани снежинки се носят и падат през небето от бебешко олио, после отново го разклащах, така че всичкия сняг да падне от клоните на елхата в центъра. Най-накрая го оставих, вдигнах телефона и се обадих на водача на въоръжените си сили.

— Молох, тук е Луцифер.

— Сър!

— Полковник, съжалявам, че те пренебрегвах толкова дълго. Бих искал да хвърля поглед на онези планове.

На следващата сутрин карах на север към центъра на Мериленд през покрайнините на Кемп Дейвид до подземния щаб на Молох.

Когато влязох в командния център, ме обхвана носталгия. Около тази дълга, овална маса бях планирал хиляди революции и контрареволюции. Дузини карти покрити с цветни кабарчета висяха по стените, реликви от дните преди да започнем да използваме компютрите за военни симулации.

— Искам да видя картата — казах на Молох.

— Коя, сър?

— Тази, която се опита да ми покажеш преди няколко месеца. Задната врата за Рая, нали спомена, че си я открил.

— А, тази ли?

По коравото лице на Молох заигра усмивка. Той посегна към едно чекмедже в края на масата и издърпа голям, навит на руло лист хартия.

— Заповядайте, сър. Откакто говорих с вас за последен път, успяхме да я локализираме с точност до няколко метра.

Разви картата пред мен и затисна краищата с преспапиета. Очите ми бяха привлечени от звездата в центъра, показваща предполагаемия портал. Разгледах района около него, после видях името на близката река. Погледнах Молох.

— Това е шибана шега, нали?

— Никога не съм бил известен с чувството си за хумор, сър.

— Но как е възможно това? — стиснах едно от преспапиетата. — По-добре да си напълно сигурен.

— Генерале, уверявам ви, никога не сме били по-сигурни в нещо.

— Но защо там? Не разбирам.

— Може би и не трябва, ако схващате какво имам предвид.

— Молох, не ми пробутвай някой от тези глупости за „неведоми пътища“. Това просто няма смисъл — сграбчих картата и я разтърсих пред лицето му. — Искам отговори, полковник. Искам да знам защо.

— Сър, може би отговорът е просто „защото“ — той разтвори ръце. — Какво значение има защо? Просто е там. Бъдете благодарен, че знаем и толкова.

— Предполагам. Аз само… аз само винаги съм си представял, че ще е някъде в Хималаите — навих картата. — Ще взема това копие.

— Разбира се, сър. Искате ли да чуете стратегиите ми за нашествие?

— Изложи ги в доклад. Точно сега искам да мисля за отбраната. Войската да е нащрек.

— Сър, всичко наред ли е?

— Не съм сигурен — стиснах картата в ръце. — Задава се буря, Молох. Може би просто иска мен, но всички трябва да сме предпазливи.

— Луцифер, знаете, че ще се борим до смърт, за да ви защитим.

Молох изглеждаше толкова решителен и дребен, като териер, готов да се пребори с ураган.

— Зная. Благодаря ти. Може скоро да имам нужда от теб.

— Би било чест за мен, Генерале.

Отвърнах на поздрава му и напуснах, преди да мога да му кажа истината: че вече в нищо няма чест.