Джери Смит-Реди
Реквием за Дявола (30)

30

Quidquid Latet Apparebit^[1]

На трилентовия булевард близо до Удли парк, ароматът на Джана се усили. Ускорих крачка.

Топло. Топло. Топло — по дяволите, студено. Обърнах се и тръгнах по една почти скрита алея. Изведнъж върховете на пръстите ме засърбяха и започнаха да горят. Тя беше тук. Погледнах нагоре.

Умна е, помислих си. Нечестна, но умна.

Принудих краката си да ме отведат по дървените стъпала, после поставих ръка върху вратата на църквата, която се отвори със скърцане.

Джана бе коленичила със сведена глава зад първия ред отляво. Промъкнах се надолу по пътеката, докато успях да видя част от лицето й.

— Усещах, че ме търсиш — каза тя.

— Можех да те загубя, ако бе продължила да се местиш.

Не ми отвърна.

— Но ти искаше да те открия тук — продължих аз.

— Как смееш да влизаш в Божия дом?

— Бих те последвал и на много по-лоши места.

Едва тогава ме погледна. Очите й бяха зачервени. При вида им, коленете ми омекнаха.

— Ела тук — каза тя. Седнах на скамейката до нея. — Не, тук, до мен.

— До теб съм.

— Не. Тук долу. Коленичи.

— Шегуваш се.

— Приличам ли ти на човек, който се шегува?

Всъщност, не приличаше. Хвърлих поглед към олтара.

— Не знаеш какво искаш от мен — изрекох аз.

Очите й бяха от стомана. Втренчих се в дървения под. Още един тест. Джана трябваше да остане в живота ми, независимо от цената.

Протегнах едната си ръка, след това и другата, за да се хвана за гърба на предната пейка, после се издърпах напред, бавно и внимателно. Молитвената възглавничка, макар да бе обвита с винил, се впи в костите ми. Изчаках, докато бях сигурен, че няма да припадна, после погледнах към Джана. Очите й бяха широко отворени.

— Какво друго би направил за мен? — прошепна тя.

— Няма да твърдя, че Исус е личният ми спасител — казах през стиснатите си зъби.

— Не те разбирам.

— Тогава остани с мен, докато ме разбереш.

— Страхувам се.

— Аз също.

Джана хвърли поглед към разпятието в предната част на църквата.

— Не искам да съм насаме с теб.

— Тогава нека да се слеем с тълпата. Имам да ти казвам много неща.

— Сега, преди да започнем — казах й, — обещай ми, че дори да не повярваш и на дума от това, което ще ти разкажа, няма да ме обвиниш в лъжа. Това може да стане много досадно и дразнещо, а ти не искаш да се разстроя с всички тези животни наоколо.

— Точно затова сме тук — тя посочи към спящата панда пред нас. — Животински корпус на мира.

Имаше само още около половин дузина посетители — норвежка двойка и японско семейство, които се въртяха около къщичката на животното. Всички те изглеждаха разочаровани от естествената леност на прословутата панда.

Джана седна в другия край на пейката.

— Най-удивителното е, че твоето съществуване доказва, че и Бог съществува.

— Някога съмнявала ли си се?

— Разбира се. Преминах през екзистенциално-атеистична фаза като тийнейджърка. Дори след като се върнах към католицизма, интелектът ми ме караше да се съмнявам, но силната вяра винаги успяваше да го заглуши. Някак си усещах, че вярата ми е един вид отричане — тя качи крака на пейката и постави брадичката върху коленете си. — Но ако ти си истински и ако Бог е истински, тогава Библията има своето обяснение. Разказана е истинската история, а не поредния мит.

— Нека не се отвличаме. Създателят на вселената има много имена и форми, както ги имам и аз, някои мъжки, други женски, някои изчезнали преди много векове. Всички митове са верни.

— Как е възможно това?

— Истината е много по-необятна, отколкото всеки, дори ние ангелите, можем да разберем. Но когато създателите на митове — писатели, артисти, мислители — трескаво търсят истината, ще я открият, или поне част от нея — плъзнах се по-близо до Джана. — Затова хората са толкова специални. Вие винаги търсите, винаги се опитвате да намерите или измислите все по-големи и по-големи части от истината. Никога няма да достигнете дори частица от нея, но продължавате да опитвате и затова ние всички ви намираме за толкова очарователни, толкова завладяващи. Мисля, че затова той ви обича толкова много, а не защото мисли, че сте по-ценни от пандите, тъй като не сте. Това, което ви прави различни от тях е, че вие никога не сте щастливи.

— И това е нещо хубаво?

— Може би не хубаво, но е красиво — изправих се и посочих към пандата. — Той сънува панда-сънища в момента. Знаеш ли какво сънуват пандите? Те не сънуват за излежаване в бамбукови полета или спора, който са имали с партньора си, и не сънуват собствената си смърт. Точно в момента умът на тази панда е пълен от успокояващи абстрактни форми в отсенки на сивото, свързани заедно от образите, които е видял през последните два часа, преди дрямката си. Детско лице се превръща в плаващ овал близо до цилиндрична бамбукова пръчка и странната форма на шапката на пазача му. Хубаво е, ако харесваш такива неща, но не е красиво.

— От къде знаеш всичко това?

— Телепат съм, разбира се.

— Разбира се — Джана покри лицето си с ръце. — Трябваше да се досетя.

Седнах до нея.

— Кълна ти се, Джана, никога не съм надничал в ума ти, нито веднъж. Добре де, само веднъж.

— Кога?

— Когато се срещнахме за първи път — отвърнах аз. — Трябваше да те убедя да излезеш с мен, така че имаше малко побутване.

— Малко побутване?

— Не си ли доволна, че го направих?

— Не!

Нетърпението, изписано върху лицето ми се изпари, след като осъзнах какво бе казала.

— Съжалявам — изправих се и се отдалечих от къщата на пандите.

— Лу, нямах предвид… Лу… — Джана ме настигна.

— Иска ти се да не ме беше срещала.

— Не казах това.

— Тогава си щастлива с мен? Всеки ден благодариш на щастливата си звезда, че си се влюбила в Дявола?

— Не, аз…

— Кое от двете, Джана? Щастлива ли си или не си?

— Аз съм човек, нали? — гласът й стана напрегнат. — Според теб, аз никога не съм щастлива — погледна ме гневно. — Ами ти? Щастлив ли си?

— Откакто те срещнах, да. По-близо съм до щастието, отколкото съм бил някога откакто напуснах Рая. Точно сега, обаче, не съм щастлив, защото не знам дали след двадесет минути ти все още ще бъдеш част от живота ми или не. Не мисля, че и ти самата си наясно с това.

Лицето й се сгърчи и тя си пое дълбоко дъх.

— Нуждая се от още време.

— Време. Разполагам с достатъчно. Аз съм на дванадесет милиарда години и, освен ако не направя нещо колосално глупаво, може да ми позволят да съществувам още толкова — докоснах ръката й и почувствах как трепна. — Но Джана, нищо не би ме направило по-щастлив, от това да прекарам следващите четиридесет или петдесет години с теб.

Тя започна да плаче.

— Не казвай това. Не можеш да държиш мен отговорна за щастието ти.

— Съжалявам. Предполагам, че прозвуча доста задължаващо. Какво ще кажеш за това: ако ме напуснеш, ще подпаля всички тези животни едно по едно.

— Какво?! — Джана избута ръката ми от своята. — Да не си посмял!

— Само се майтапя.

— Как мога да знам това?

— Защото ме познаваш.

— Не, не те познавам. Вече не.

— Да, познаваш ме. Джана, забрави всичко, което си мислиш, че знаеш за Дявола и си спомни това, което знаеш за мен. Ти ме обичаш. Спомни си това — отново се преместих до нея, неспособен да спра. — Все още ме обичаш, нали?

Пълните й със сълзи очи ми отговориха. Наведох се да я целуна. Когато устата ми бе на сантиметри от нейната, тя попита:

— Къде беше по време на Холокоста?

— Какво?

— Чу ме. Кажи ми истината. Трябва да знам.

— Не бях там, където си мислиш, че съм бил — отвърнах аз.

— Къде беше?

— Не съм работил с нацистите. Германия сама създаде Хитлер. Дори не съм го срещал — е, не и докато беше жив.

— Тогава къде беше?

— Аз… ъ… издигах Гулаг в Сибир.

— О, това е много по-добре — каза тя. — Изобщо няма нищо срамно в него.

— Какво очакваше? Да садя градини на победата и да ръководя местната благотворителна организация?

— Знаеше ли какво става, какво правят нацистите?

— Разбира се, че знаех. Винаги съм имал информатори в различни точки на света. Знаех от момента, в който започна геноцида.

— И не направи нищо, за да го спреш?

— Не направих нищо, за да го прекратя ли? — исках да я разтърся. — Джана, може да съм второто най-силно същество във вселената, но съм много по-назад от първия. Ами великият и милостив Как-Му-Беше-Името?

— Имаш предвид Бог?

— Да! Къде беше той по време на Холокоста? Ще ти кажа къде. Той беше там. Той беше там, защото той е навсякъде. Но им обърна гръб, както прави винаги пред лицето на страданието.

— Това не е вярно. И освен това, кой си ти да обвиняваш Бог? Познавам хора, които за няколко години са направили много повече, за да облекчат страданието, отколкото ти си направил през целия си живот.

— Напълно си права, Джана. Аз не облекчавам страданието. Всъщност, аз го увеличавам. Но това ми е работата. Затова съм Дяволът, а той не е. И ти не си. И всички онези много добри хора, които познаваш, те също не са Дявола.

— А какво ще се случи, ако направиш нещо добро за разнообразие? Все още ли ще бъдеш себе си?

— Какво имаш предвид?

— Какво ще стане ако направиш нещо, което не е включено в длъжностната ти характеристика? Като да се погрижиш за тази, която обичаш, когато е болна или да рискуваш професионалната си репутация, за да спасиш нейната, или да пожертваш собственото си благосъстояние, за да направиш нея и семейството й щастливи? Ще спреш ли внезапно да съществуваш?

— Очевидно не — казах аз.

— Предположи за момент, че направиш нещо добро, което е наистина голямо, нещо, което е в силата ти да промениш, огромен акт на щедрост или доброта, или дори да осуетиш злодеяние. Все още ли ще си Дявола?

— Аз съм, който съм.

— Ти винаги ще си Луцифер. Но какво ще стане, ако някой ден името на Дявола не е Луцифер? Какво ще стане, ако изобщо няма Дявол?

— Ще трябва да ме извиниш — поставих длан на челото си. — Имам екзистенциален аневризъм.

— Помисли за това. Обзалагам се, че вече си мислил за нещо, което можеш да направиш, нещо, което ще предизвика промяна. Защо не опиташ, само за проба, да видиш как е?

— Но Джана…

— Как очакваш от мен да те обичам, да те гледам без отвращение, когато си се примирил да играеш тази роля?

— Не е просто роля, това е съдбата ми. Това е идентичността ми.

— Това е била идентичността ти.

— Да, за десет милиарда години.

— Няма значение колко дълго. Всеки може да се промени — Джана уви шала около врата си. — Виж, не те моля да си светец. Само те моля да направиш едно добро, заради самото добро. Тогава опитай да говориш за съдба.

Тя си тръгна, а в стомаха ми се надигна тъпа болка, когато осъзнах какво трябва да направя.